Кийра Кас
Наследницата (33)

Тридесет и трета глава

Взирах се в писмото дълго време. Беше ме изоставил. Беше ме изоставил заради нея. Когато проумях колко безвъзвратно е всичко, ме обзе бесен гняв. Грабнах най-близкото чупливо нещо и го запратих към другия край на стаята с всички сили.

Щом стъклото се разби в стената, уплашеният вопъл на Нийна ме върна в реалността. Напълно бях забравила, че е до мен.

Поклатих глава през тежки глътки въздух.

— Съжалявам.

— Ще го оправя.

— Не исках да те уплаша. Просто… тръгнал си е. Арън си е тръгнал.

— Какво?

— Избягал е с Камил. — Прокарах пръсти през косата си с чувство на леко умопомрачение. — Не мога да повярвам, че френската кралица е дала съгласието си за подобно нещо, но точно това е станало. Гаврил каза, че всичко било законно.

— И какво значи това?

Преглътнах.

— Камил е наследницата на трона, а Арън е нейният принц — консорт, така че главният му дълг вече е към Франция. Илеа не е нищо повече от родната му страна.

— Знаят ли родителите ви?

Кимнах с глава.

— Но нямам представа дали и на тях е изпратил писма. Трябва да ги питам.

Нийна дойде до мен и пооправи роклята и косата ми, после избърса лицето ми с кърпичка.

— Готово. Така трябва да изглежда бъдещата ми кралица.

Прегърнах я спонтанно.

— Толкова си мила с мен, Нийна.

— Хайде. Отидете при родителите си. Сигурно имат нужда от вас.

Отстъпих назад и избърсах сълзите, които бяха на път да се търкулнат по лицето ми. Тръгнах по коридора, спрях пред стаята на татко, която обикновено споделяха с мама, и почуках на вратата.

Никой не ми отговори, затова надникнах вътре.

— Татко? — Влязох в просторната стая. Не бях идвала тук от много време — може би още от дете — и не помнех дали винаги е изглеждала така. Интериорът беше по-скоро по вкуса на мама, отколкото по неговия. Топли цветове по стените, книги навсякъде. Ако това беше лично неговото пространство, защо не го усещах такова?

Почувствах се като натрапник в отсъствието на мама и татко, затова се обърнах да си тръгна.

Гледката зад гърба ми обаче ме спря намясто. По стената бяха подредени няколко големи рамкирани снимки. На едната бяха родителите ми на моята възраст; татко беше облечен в официален костюм с шарф през гърдите, а мама — в кремава рокля. Видях ги на сватбения им ден с лица, омазани с торта. На една от снимките беше мама с мокра от пот коса и две бебета в ръцете; татко целуваше челото й, а по бузата му се стичаше сълза. Няколко спонтанни кадъра — целувка, усмивка — бяха увеличени и преобразени в черно-бяло, което им придаваше по-класически вид.

В този момент проумях две неща. Първо, причината стаята на татко да не изглежда негова се криеше в това, че наистина не беше негова. Буквално я беше превърнал в светилище на мама. Или по-скоро на дълбоката им любов.

Наблюдавах я всеки ден, но беше някак различно да видя образите, които бяха пред очите им всяка нощ, преди да заспят. Двамата бяха родени един за друг, макар и съдбата да им беше поднасяла десетки изпитания, и обичаха постоянно да си го припомнят.

Второто ми прозрение се състоеше в това, че вече разбирах защо Арън ме беше изоставил, беше изоставил всички ни заради шанса да си спечели такова щастие. Ако се сдобиеше дори с частица от любовта, на която се радваха мама и татко, щеше да си е струвало.

В този момент осъзнах, че трябва да споделя с тях писмото от Арън. Те щяха да разберат — по-добре от всеки друг на планетата — защо си беше отишъл. Със сигурност щяха да го разберат по-добре от мен.

Бяха или в трапезарията, или в кабинета на татко, или в стаята на мама. Всъщност коридорите ми се струваха необичайно пусти. Не виждах нито един страж.

— Ехо? — провикнах се в смътно осветения въздух. — ЕХО?

Накрая двама стражи се появиха иззад ъгъла на бегом.

— Слава богу! — каза единият. — Отиди да съобщиш на краля, че сме я намерили.

Вторият хукна нанякъде, а първият дойде до мен, поемайки си въздух.

— Трябва да дойдете с мен в медицинското крило, Ваше Височество. Майка ви получи инфаркт.

Колкото и тихо да говореше, имах чувството, че крещи насреща ми. Не се сещах какво да отвърна или да направя, но знаех, че е най-важно да отида при нея. Макар и на обувки с токчета, надбягах стража.

Можех да мисля единствено за това колко много грешки бях допускала, колко хапливо се бях държала с нея, когато исках да стане моето. Не се и съмнявах, че знае колко я обичам, но трябваше да й го кажа отново.

Леля Мей и госпожица Марли седяха пред медицинското крило и като че ли се молеха. За щастие, Остън го нямаше, но Кадън беше там и напрягаше всички сили да изглежда смело. Лейди Брайс крачеше нервно в единия край на помещението, но цялата тревога намираше най-пълен израз в лицето на татко.

Беше вкопчил пръсти в униформата на генерал Леджър, сякаш в спасително въже. Плачеше неудържимо и по-горестен звук не бях чувала в живота си. Надявах се и да не чуя повече.

— Не искам да я загубя. Не знам… не…

Генерал Леджър го сграбчи за раменете.

— Не мислете за това сега. Трябва да вярваме, че ще се възстанови. А вие трябва да мислите за децата си.

Татко кимна, но му личеше, че не е в състояние да изпълни съвета.

— Тате? — извиках с пресеклив глас.

Той се обърна към мен и разтвори ръце. Аз се хвърлих в прегръдката му и го стиснах силно. Позволих си да поплача, забравила гордостта си поне за момента.

— Какво стана?

— Не знам, скъпа. Мисля, че шокът от бягството на Арън й дойде в повече. Предразположена е към сърдечни проблеми, а напоследък беше доста напрегната. — Гласът му се промени и осъзнах, че вече не говори на мен. — Трябваше да настоявам да почива повече. Не биваше да й възлагам толкова работа. Правеше всичко заради мен.

Генерал Леджър хвана ръката му.

— Знаете колко е упорита — каза грижовно. — Нали не си въобразявате, че би ви позволила да й слагате ограничения?

Двамата се спогледаха с тъжни усмивки.

Татко кимна.

— Добре, сега ни остава да се въоръжим с търпение.

Генерал Леджър пусна ръката му.

— Трябва да се прибера, за да кажа на Луси и да се преоблека. Ще се обадя на майка й, ако още не сте го направили.

Татко въздъхна.

— Дори не ми хрумна.

— Аз ще се заема. Връщам се до час. Ако имате нужда от нещо, можете да разчитате на мен.

Татко ме пусна и прегърна генерал Леджър още веднъж.

— Благодаря ти.

Отдалечих се и застанах до вратата. Питах се дали усеща присъствието ми. Бях толкова ядосана. На всички, на себе си. Ако хората не искаха толкова много от нас и ако се бях постарала повече… Не бях готова да загубя майка си.

Винаги си бях въобразявала, че не мога да живея живота си заради други хора, че да обичаш, значи да си сложиш окови. Може и така да беше, но имах нужда от тези окови. Отдадох се на болката, предизвикана от бягството на Арън, от тревогата на баща ми и най-вече от заплахата за живота на майка ми. Тези грижи не ме правеха по-слаба, напротив — държаха ме на земята. Вече нямаше да бягам от тях.

Дочух множество стъпки и се обърнах. И останах смаяна, безкрайно трогната да видя, че всички момчета от Избора вървяха към мен.

Кайл ме погледна с думите:

— Дойдохме да се помолим.

Кимнах с насълзени очи. Момчетата се разпиляха — някои се скътаха в ъглите, а други насядаха по пейките. Всички склониха глави или вдигнаха лица към небето в молитва за майка ми. Бяха донесли толкова дълбока промяна в живота ми… и им бях безкрайно благодарна за това.

Хейл притискаше юмрук към устата си и се люлееше тревожно на пети. Иън, естествено, излъчваше хладнокръвие, скръстил ръце на гърдите си в размисъл. Хенри седеше приведен напред върху една от пейките с провиснали върху очите му къдрици; зарадвах се да видя, че макар да не беше длъжен да идва, Ерик стоеше до него.

Кайл намери майка си и двамата се прегърнаха. За моя изненада Кайл плачеше за мама и тази проява на дълбоки чувства ме накара да се усетя по-силна.

Очите ми преминаха от него към другите момчета и отново се замислих как всеки от тях беше легнал на сърцето ми по свой собствен начин… после погледнах към татко. Лицето му беше зачервено от плач, костюмът му бе измачкан, а страданието и ужасът от мисълта, че любимата му можеше да си отиде, бяха обзели всяка клетка от тялото му.

Не толкова отдавна и той се е намирал в моето положение, не толкова отдавна лицето на мама е било едно от многото в света му. И въпреки това, независимо от всички спънки и неумолимия ход на времето, все още бяха силно влюбени един в друг.

Личеше си по всичко — от общата им стая до загрижеността, която изпитваха един към друг, както и по това, че дори след дългогодишен брак не спираха да флиртуват един с друг.

Ако преди месец някой ми беше казал, че е възможно и аз да пожелая такава съдба, щях да врътна скептично очи и да си тръгна. Сега обаче? Е, вече не ми се струваше толкова абсурдно. Не очаквах да намеря любов като тази между родителите ми или между Арън и Камил. Но… може би щях да намеря поне някаква. Може би един ден щях да имам до себе си човек, който би ме целунал, дори да имам хрема, и би разтрил раменете ми след дълъг работен ден. Може би имаше шанс да открия момче, което не ме плашеше толкова и събуждаше у мен желанието да го пропусна през защитната си стена. Е, за момента това май беше твърде амбициозна цел.

При всички случаи обаче не можех да забавя темпото точно сега. Знаех, че за мое добро и за доброто на семейството ми трябваше да доведа Избора докрай.

И то с халка на пръста си.