Кийра Кас
Наследницата (13)

Тринадесета глава

— Е, мисля, че успях да отвлека вниманието на зрителите поне за малко. — Бях хванала Арън под ръка, докато се разхождахме из градината.

— И още как. — Арън ме погледна с хитроумна физиономия и едва се сдържах да не го фрасна. — Как беше?

Този път вече го цапардосах.

— Прасе такова! Дамите не говорят за такива неща.

— Добре, но приляга ли им да ги снимат как целуват ухажорите си в тъмни коридори?

Вдигнах рамене.

— Няма значение, важното е, че планът ми проработи.

Както бях предполагала, медиите излапаха снимките на двама ни с Кайл като топъл хляб. Беше ми малко странно, че за това бяха гладни хората, но щом те бяха доволни, същото важеше и за мен. Реакциите към целувката варираха неимоверно. Няколко вестника коментираха, че било сладко, но по-голямата част от тях останаха недоволни, задето така лесно раздавах целувки още в началото на съревнованието.

Едно от жълтите списания дори публикува дебат между най-големите си репортери, като единият защитаваше позицията, че се държа леконравно, а другият — че няма нищо лошо в целувката ни с Кайл, понеже се познавахме от детинство. Опитах да загърбя шумотевицата. Съвсем скоро щяха да изникнат други теми за разискване.

— Прегледах вестниците — казах аз, обръщайки се към Арън. — Нямаше нито една статия за следкастовата дискриминация.

— Е, какви са плановете ти за днес? Пак ли ще разплачеш момчетата?

Врътнах очи.

— Беше само едно. А иначе не знам. Може би днес няма да се срещам с тях.

— Забрави — изстреля Арън, отвеждайки разговора ни в друга посока. — Идлин, ако трябва ще те влача за косата, но на всяка цена ще взимаш дейно участие в Избора.

Измъкнах ръката си от неговата.

— Защо ли имам чувството, че на татко не му е било толкова трудно?

— Питала ли си го?

— Не, а и не мисля, че мога. Напоследък двамата с мама ми пускат по някоя и друга подробност с надеждата, че ще са ми от полза. Нещо ме кара да мисля, че досега умишлено са ги пазили в тайна, и ми се струва грубо да ги разпитвам. Пък и не смятам, че които и да било двама души биха постъпили еднакво в настоящата ситуация. Освен това нямам никакво желание да разбирам дали татко се е увличал по други жени преди мама.

— Странна тема за размисъл, нали? — Той седна на близката пейка. — Някоя друга жена е можело да ни бъде майка!

— Не — парирах го аз, настанявайки се до него. — Ние съществуваме единствено защото двамата са се намерили един друг. Всяка друга комбинация не би довела до появата ни на бял свят.

— Завъртя ми се главата, Иди.

— Извинявай. Всичко това ме обърква жестоко. — Зарисувах с пръст по камъка. — Да, разбирам притегателната сила на мисълта, че идеалната ми половинка ме очаква някъде по света и най-случайно може да съм изтеглила името му, да се запозная с него и да се влюбя до уши. Но пък не мога да пренебрегна и чувството, че се отнасят с мен като с изложбен кон, следят ме и оценяват всеки мой ход. А като погледна всички онези момчета, ми се струват коренно различни от типа хора, с който съм свикнала да общувам, а това не ми харесва. Цялата тази история ме кара да се чувствам нестабилна.

Арън се умълча за момент и личеше, че подбира внимателно следващите си думи, което ме изправи на нокти.

Не знаех дали е от близнашката ни връзка, или просто от близостта, която си бяхме изградили, но когато помежду ни имаше спор, усещах напрежението като нещо материално, като силно опънат ластик.

— Виж какво, Иди, съзнавам, че това може и да не е най-уместният подход към нещата, но наистина вярвам, че е хубаво да имаш човек до себе си. С Камил съм от дълго време и дори всичко помежду ни да свърши още утре, знам, че ще съм по-добър човек заради времето, прекарано с нея. Има неща, които няма да научиш за себе си, докато не допуснеш някого в най-съкровените кътчета на сърцето си.

— Как изобщо успявате да го постигнете вие двамата? През повечето време сте разделени.

Той се усмихна широко.

— Тя е сродната ми душа. Сигурен съм.

— Не мисля, че има такова нещо като сродни души — казах аз, оглеждайки обувките си. — По една случайност си се запознал с френска принцеса, понеже и бездруго общуваш само с кралски особи, и се е оказало, че я харесваш повече от всички останали. Истинската ти сродна душа може да дои крави в момента, но така и няма да я намериш.

— Винаги си толкова негативно настроена към нея. — Тонът му обтегна още повече невидимия ластик помежду ни.

— Просто изтъквам възможностите.

— А междувременно имаш десетки такива пред себе си и отказваш дори да ги погледнеш.

Изсумтях.

— Да не би татко да те е изпратил да ме увещаваш?

— Не! Просто мисля, че трябва да погледнеш на въпроса с отворено съзнание. Ти си едно от най-изолираните момичета в страната, но не е нужно непрекъснато да издигаш стени пред себе си. Трябва да изживееш романтична връзка поне веднъж в живота си.

— Ей! Имала съм романтични връзки!

— Една снимка във вестника не се брои за връзка — заяви разпалено той. — Нито пък палуването с Аерон Троа на онова коледно парти в Париж.

Ахнах от изумление.

— Откъде знаеш за това?

— Всички знаят.

— Дори мама и татко?

— Без татко. Е, освен ако мама не му е казала, а съм сигурен, че не му го е спестила.

Зарових лице в дланите си и от гърлото ми се изтръгна скърцащ звук, изразяващ абсолютното ми унижение.

— Опитвам се да ти кажа единствено, че всичко това може да е за твое добро.

Тази му реплика изтласка всичкия срам от тялото ми и го замени с ярост.

— Все едно сте се наговорили: за мое добро било! Какво трябва да значи това? Аз съм умно, красиво и силно момиче. Нямам нужда от помощта ви.

Арън вдигна рамене.

— Вероятно. Но някое от момчетата може да има нужда от твоята.

Вперих поглед в тревата, обмисляйки думите му. След малко поклатих глава.

— Какво говориш, Арън? Кога успя да промениш мнението си? Нали уж беше на моя страна?

Видях познатото блясъче в очите му, но той го изгони и преметна ръка през раменете ми.

— На твоя страна съм, Идлин. Вие трите с мама и Камил сте най-важните жени в живота ми. Затова, моля те, опитай да разбереш защо понякога се чудя дали си щастлива.

— Щастлива съм, Арън. Все пак съм принцеса. Не ми липсва нищо.

— Струва ми се, че бъркаш удобството с радост.

Думите му ми напомниха за един неотдавнашен разговор с мама.

Арън потри ръката ми, стана и приглади костюма си с длани.

— Обещах на Кадън да му помогна с уроците по френски език. Просто си помисли по въпроса, става ли? Може и да греша. Определено няма да ми е за пръв път.

Разменихме си по усмивка и аз кимнах.

— Ще си помисля.

Той ми намигна.

— Излез на среща или нещо подобно. Трябва ти личен живот.

 

 

Крачех нервно пред вратата на Мъжкия салон, опасявайки се, че губя ценно време. Трябваше да се затворя в кабинета след разговора си с Арън. Откровено казано, умирах от желание да се върна към познатата монотонност на канцеларската работа. Неговите думи обаче, повече от тези на всички останали, ме бяха подтикнали да се запитам дали не беше редно поне да опитам. И то не в смисъла на инсценировките, които бях планирала за пред камерите, а наистина.

Казах си, че и бездруго рано или късно трябваше да изляза на среща с всеки от тях. Това беше най-малкото, което се очакваше от мен. Нямаше да избирам никого; просто щях да изпълня обещанието си към татко и да подсигуря забавление на народа.

Подписах се и предадох хартиения плик на прислужника.

— Добре, върви.

Той се поклони и влезе, а аз останах отвън.

Бях взела решение вече да не влетявам неочаквано в Мъжкия салон. Исках да държа участниците под напрежение, но всеки се нуждаеше от глътка въздух от време на време. Знаех го от личен опит.

След момент прислужникът излезе, задържайки вратата на Хейл. Две неща минаха през ума ми, докато вървеше към мен: първо, попитах се какво ли ще си помисли Кайл, което, да си призная, беше доста странно, и второ, усетих, че Хейл не знае какво да очаква, защото спря твърде плахо на около метър от мен и се поклони.

— Ваше Височество.

Аз сключих ръце пред себе си.

— Може да ми викаш Идлин.

Боязлива усмивка докосна очите му.

— Идлин.

На света няма по-могъща от теб.

— Чудех се дали би желал да ми правиш компания за десерта довечера.

— Само двамата?

Аз въздъхнах.

— Искаш да поканиш и някой друг ли? Да не би и на теб да ти е нужен преводач?

— Не, не! — отрече той и по лицето му се разля истинска усмивка. — Просто… приятно изненадан съм, това е.

— О! — Жалък отговор на толкова сантиментално признание, но просто ме хвана неподготвена.

Хейл стоеше пред мен с ръце в джобовете и огромна усмивка на лице и ми беше трудно да си го представя като поредния човек, когото бих изгонила от двореца.

— Хъм, както и да е, ще дойда да те взема от стаята ти двайсетина минути след вечеря и ще се качим в някой от салоните на горния етаж.

— Звучи прекрасно. До довечера!

Тръгнах по коридора.

— До довечера.

Малко ме притесняваше фактът, че очаквах с нетърпение срещата ни. Радостната му реакция беше доста симпатична. Но по-лошото от чувството, че Изборът започва да превзема живота ми, беше триумфалното изражение на Хейл, когато ме хвана да надзъртам през рамо към него.