Кийра Кас
Наследницата (21)

Двадесет и първа глава

Вечерята мина приятно, защото си личеше, че момчетата са се поучили от грешката на Джак. Всички седяха с малко по-изпънати гърбове и ми кимаха за поздрав, като минавах покрай тях. Усещах, че съм си върнала контрола.

Татко изглеждаше поуспокоен, но знаех, че не е загърбил цялата си тревога. Арън се приведе над масата, за да ми смигне съзаклятнически, и имах странното чувство, че ужасната случка беше подобрила живота ми донякъде.

Татко ме беше посъветвал да си поприказвам с момчетата на вечеря, но ми се струваше невъзпитано да се провиквам през толкова хора, а не виждах нормален начин да го направя. Въпреки това знаех, че независимо от неприятното изживяване, трябваше да се върна в играта. Затова, вместо да говоря, обмислих възможностите пред себе си…

От всички останали момчета Иън ми се струваше най-дързък. Не защото го имах за агресивен или нещо такова, а заради гордостта и спокойствието, които вечно излъчваше, като човек, който не би помръднал от мястото си, дори да го разтърсеше земетресение.

Затова прецених, че една среща с него би ми помогнала да се преборя със страха си. Не ми се вярваше да е чак толкова недосегаем, на колкото се правеше. Просто трябваше да организирам нещо на публично място и да извикам фотографите.

В същия този миг, сякаш прочел мислите ми, Иън вдигна поглед към мен, а аз извърнах своя, преструвайки се, че говоря с брат си.

Забелязах, че Кадън чете вестник под масата.

— За какво е тази статия? — попитах го.

Той отговори, без да ме поглежда, сякаш се стараеше да довърши работата си преди края на вечерята.

— За една дарителска акция в Мидстън. Набират средства, за да изпратят едно момиче в училище по изобразителни изкуства. Талантлива е, но не може да си позволи таксите. Казва… чакай малко. Ето: „Произлизам от род на Тройки. Семейството ми смята, че изобразителното изкуство е недостоен занаят за мен, независимо от това, че кастовата система вече не съществува. Трудно ми е. Все им напомням, че кралицата е родена в семейство на Петици, а е възхитителна жена. Въпреки това отказват да плащат за образованието ми и търся помощ, за да преследвам мечтата си“. Погледни снимката с рисунките й. Не са лоши.

У мен бе възпитано дълбоко уважение към изкуството, затова веднага установих, че момичето е даровито, макар и творбите й да не ми допадаха естетически.

— Бива си ги. Ама че глупост. Нали татко анулира кастите именно за да могат хората да се занимават с каквато професия си пожелаят, а те дори не се възползват от това. Направо имам чувството, че умишлено се стремят да саботират усилията му.

— От това, че е въведена такава система, не следва, че хората задължително ще я използват.

— Очевидно — коментирах студено аз, отпивайки глътка чай.

— Въпросът е да им отворим очите. Спомняш ли си, че мама ни беше показала в едни стари учебници по история? — той спря и се замисли за името му. — Декларация за независимост? В нея пишеше, че хората имат правото да преследват щастието си. Но никой от създателите й не е могъл да им раздава щастие наготово.

Усмихнах се.

— Прекалено умен си.

— Ще го приема като комплимент, но миналата седмица теб те спипаха да целуваш Кайл в тъмния коридор.

— О, ха-ха-ха — казах аз, изкушена да му се изплезя. — Не че някой някога е зачитал мнението ми.

— За Кайл ли ще се омъжиш?

Едва не се задавих.

— Не!

Кадън избухна в необуздан смях, привличайки погледите на повечето присъстващи в трапезарията.

— Връщам си думите — казах аз, избърсвайки устните си със салфетка. — Ти си най-обикновен идиот с изненадваща доза акъл в главата!

Станах и пернах Кадън по ухото, докато минавах покрай него.

— Ей!

— Благодаря ти, че се грижиш за мен, Кадън. Ти си страхотен брат.

Той потри ухото си с усмивка.

— Старая се.

Да се омъжа за Кайл, помислих си, напрягайки всички сили да не се разсмея отново. Ако продължаваше да е толкова дискретен, шансовете да го целуна отново бяха много, много високи… но не си го представях като свой съпруг.

Всъщност май не си представях никое от момчетата като такъв.

Изобщо не си се представях омъжена.

Забавих крачка, оглеждайки няколко от лицата на път към вратата. Какво ли би било да заспя до Хейл? Или Бадън да сложи халка на пръста ми?

Опитах да го видя в мислите си, но не се получи. Арън ми беше споменал, че някои от участниците го питали дали случайно не си падам по момичета, но дори от мисълта ме досмеша. Знаех, че не това ме спира да осъществя истинска връзка с момче… но вече осъзнавах, че има все някаква пречка. И то не беше просто стремежът към независимост; имах чувството, че се обграждам със стена, а не знаех защо.

Но важното в случая беше, че бях дала обещание.

Щом стигнах до Иън, спрях.

— Господин Кейбъл?

Той стана на крака и се поклони.

— Да, Ваше Височество.

— Яздили ли сте кон?

— Да.

— Желаете ли да ме придружите на кратка езда утре?

В очите му заигра дяволита искрица.

— Да.

— Отлично. До утре тогава.

 

 

Реших да облека рокля и да използвам дамско седло. Не обичах да яздя странично, но ми се струваше, че една щипка женственост щеше да се впише добре в занятието за днешния ден.

Като стигнах до конюшнята, Иън вече оседлаваше коня си.

— Иън! — провикнах се аз, наближавайки.

Той вдигна глава и ми помаха. Беше много привлекателен — момче, каквото всички очакваха да видят до мен. Всяко негово движение беше овладяно и възнамерявах да последвам примера му, вместо да давам воля на нервите си.

— Готова ли си? — попита той.

— Почти. Само да взема седлото си. — Подминах го и влязох в конюшнята.

— С това облекло ли ще яздиш?

Завъртях се към него.

— За десет минути мога да постигна повече в тази рокля, отколкото някои мъже за цял ден в панталони.

Той се засмя.

— Не се и съмнявам.

Карамела се намираше в дъното на конюшнята, в малко по-широко отделение от това на останалите коне. Кобилата на принцесата заслужаваше повече пространства и по-добра гледка.

Оседлах я и се върнах с нея при Иън.

— Ако нямаш нищо против, бих искала първо да си направим няколко снимки в градината.

— О! Не, нямам нищо против.

Хванахме конете за поводите и ги заведохме в градината. Фотографът снимаше небето и дърветата, докато ни чакаше. Когато ни видя, тръгна към нас.

— Ваше Височество — поздрави ме той, стисвайки ръката ми. — Аз съм Питър. Мисля, че ще е прекрасно да ви направим няколко снимки заедно.

— Благодаря. — Потупах Карамела по шията. — Къде да застанем?

Питър се огледа наоколо.

— Можете да вържете конете за някое дърво и да ви направя няколко пози пред фонтана.

Пуснах Карамела, знаейки, че няма да избяга.

— Хайде — казах нежно и хванах Иън за ръката.

Той върза коня си за един клон и тръгна с мен. Питър не пропусна момента. Двамата с Иън се усмихнахме, извръщайки свенливо погледи един от друг, и малката ни разходка беше документирана в снимки. Застанахме пред фонтана, седнахме до един храст и дори направихме няколко пози пред конете.

Когато Питър обяви, че е заснел достатъчно материал, едва не вдигнах ръце във въздуха от радост. Той се изнесе от градината доста набързо, грабвайки багажа и фотоапарата си. Огледах се наоколо и видях, че не сме напълно сами, както ми беше обещано. До стените на двореца бяха подредени стражи, а и няколко работници се движеха насам-натам, трудейки се върху тревата и алеите.

— Хайде, Карамела! — Отидох до нея и тя махна с опашка.

Иън яхна майсторски коня си, а аз останах доволна, че наистина е толкова умел в ездата, колкото ме беше уверил.

— Прощавай, но това ми се стори малко инсценирано — отбеляза той, като се запътихме в тръс към края на ливадата.

— Знам. Но като им позволявам да улавят на лента инсценираните моменти, запазвам спонтанните за себе си.

— Интересно. Е, в такъв случай инсценирана или спонтанна беше целувката с Кайл?

Подсмихнах се. Леле, не си губеше времето.

— При последния ни разговор останах с впечатлението, че искаш да говорим за нещо — напомних му аз.

— Така е. Искам да съм откровен с теб. Но за целта и ти трябва да си напълно откровена с мен. Възможно ли е?

Докато го гледах в очите, не бях сигурна дали можех да отвърна на молбата му. Не и днес.

— Зависи.

— От какво?

— Много неща. Нямам навика да разкривам душата си пред хора, които познавам от две седмици.

Пояздихме няколко минути в мълчание.

— Любима храна? — попита той със самодоволна усмивка на лице.

— Коктейлите „Мимоза“ броят ли се?

Той се изкиска.

— Защо не. Какво друго… любимо място, което си посещавала?

— Италия. Отчасти заради храната, отчасти заради компанията. Задължително трябва да се запознаеш с италианското кралско семейство, ако ни гостуват в двореца. Страшно забавни са.

— Би ми било приятно. Така, любим цвят?

— Червено.

— Цветът на властта. Браво.

Той спря с въпросите за момент и продължихме да яздим в тръс по пътеката около двореца. Беше някак спокойно. Подминахме входната порта и градинарите спряха работа, за да ни се поклонят. Щом се отдалечихме достатъчно, Иън приближи коня си до моя.

— Може и да греша, но ще се опитам да отгатна някои неща за теб.

— Да чуем — предизвиках го аз.

Той се поколеба.

— Задръж. Хайде да спрем тук.

До едната стена на двореца имаше усамотена пейка и спряхме конете си до нея.

Скочих от Карамела и се настаних на малката седалка до Иън.

— Ваше Височество.

— Идлин.

— Идлин. — Той преглътна, разкривайки първата пукнатина в бронята на самоувереността си. — Имам чувството, че не участваш в Избора по свое желание.

Не отвърнах.

— Ако греша, то поне не си очаквала да се развие така и сега изпадаш в не особено приятна ситуация. Повечето жени биха дали мило и драго да имат десетки мъже изцяло на свое разположение, но ти ми се струваш отчуждена.

Усмихнах се топло.

— Казах ти. Не отварям душата си пред непознати.

Той поклати глава.

— Гледам те по бюлетина от години. Не смятам, че подобно нещо е по вкуса ти.

Вдишах дълбоко, без да знам как да му отговоря.

— Искам да ти отправя едно предложение. Може и да се окаже излишно, но въпреки това държа да ти представя тази възможност.

— И какво бихте могли вие, сър, да предложите на бъдещата си кралица?

Той се усмихна, възвърнал самообладанието си.

— Изход.

Беше рисковано да го питам какво има предвид, но не можах да сдържа любопитството си.

— И какъв по-точно?

— Не бих те потискал. Не бих те спъвал. Дори не бих искал от теб да ме обичаш. Ако избереш мен, получаваш брак, лишен от всякакви шаблонни ограничения. Направи ме твой крал и ще имаш свободата да управляваш така, както сметнеш за добре.

Позагладих роклята си с длани.

— Никога няма да станеш крал.

Той килна комично глава.

— Не съм твой тип?

Врътнах очи.

— Не е това. Просто съпругът ми няма да е крал. Ще е принц — консорт, тъй като никой не може да придобие титла, по-висока от моята.

— И на това съм съгласен.

Отпуснах се на страничната облегалка на пейката.

— Задоволи любопитството ми. Защо ти е да ми отправяш такова предложение? Ти си харизматичен, чаровен мъж. Струва ми се, че би могъл да имаш брак, изпълнен с щастие, а това ме кара да се чудя защо ти е да се затваряш в такъв, който току-що призна, че би бил лишен от любов.

Той кимна.

— Справедлив въпрос. Аз лично смятам, че надценяваме любовта.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Произлизам от многочленно семейство. Шест деца сме. Засега успявам да си изкарвам прехраната, но не искам да живея така завинаги. Шансът за охолен живот с приемлива жена е по-добър от всичко, за което някога съм се надявал.

— Приемлива? — вдигнах вежди аз. — Така било, значи?

Той се засмя.

— Харесвам те. Държиш да си себе си на всяка цена. Определено не смятам брака с умна, красива и влиятелна жена за компромис. Предлагам ти решение, в случай че не намериш подходящ мъж в тази група. Откровено казано, повечето участници са абсурдни. Ти пък можеш да ми дадеш нещо, което никога не съм имал.

Замислих се. Дотук Изборът определено не се развиваше според очакванията ми. Всичко беше започнало с обстрел с развалена храна, оплаквания заради първата елиминация и хапливи коментари заради целувката ми с Кайл. Макар че едва сега започвах да го осъзнавам, за мен в брака имаше нещо особено непривлекателно и се питах дали в крайна сметка нямаше да се омъжа за някого само колкото да ощастливя татко. Погледнех ли в очите му напоследък, виждах колко е уморен.

Обичах баща си.

Но обичах и себе си.

А със себе си щях да живея по-дълго.

— Не е нужно да ми даваш отговор — каза Иън, изтръгвайки ме от унеса. — Просто ти давам да разбереш, че съм насреща.

Кимнах с глава.

— Не знам дали бих го приела като вариант. — Изправих се. — Засега нека продължим с ездата. Рядко излизам с любимата ми Карамела.

Пояздихме още доста време, но Иън не беше особено разговорлив. Донякъде ми беше приятно да не се чувствам длъжна да водя тривиални разговори. Иън като че ли ми беше благодарен за мълчанието. Чудех се дали подобни отношения имаха бъдеще, дали в крайна сметка нямаше да се отегчи от този тип живот.

Замислих се за него. Привлекателен, самоуверен, прям. Не търсеше одобрение от мен и знаех, че аз също няма да завися от неговото. Имах възможност да се омъжа, без да се чувствам омъжена…

Определено беше подходящ кандидат.