Кийра Кас
Наследницата (32)

Тридесет и втора глава

Искаше ми се този миг на истинска радост да продължи вечно, да забравя за тревогите, надвиснали над семейството ми, заплашвайки да се стоварят отгоре ни всеки момент. Но щастието се изпари до вечеря. Някои от кандидатите, които бяха пропуснали играта, се оплакваха, че някой е трябвало да ги извика. Твърдяха, че присъстващите на забавата са получили несправедливо много време с мен, и настояваха да организирам обща среща с отсъствалите.

Бяха избрали за свой говорител Уинслоу, който се изправи пред мен с жален поглед и изрази колективното разочарование на групичката им. Хвана ме на излизане от трапезарията, когато се отправях към стаята си.

— Просто ви молим за още една групова среща, защото така е справедливо.

Разтрих едното си слепоочие.

— Но онова не беше точно среща. Не беше планирано, а и семейството ми, включително по-малките ми братя, беше с мен през по-голямата част от играта.

— Разбираме и нямаме нищо против сами да организираме събитието, стига вие да сте съгласна да ни придружите.

Въздъхнах объркано.

— За колко хора става въпрос?

— Само осем души. Иън помоли да не го включваме в плановете си.

Подсмихнах се вътрешно. Естествено, че Иън не искаше да има нищо общо с тайфа момчета, мрънкащи за повече време с мен. Хрумна ми веднага да го поканя на самостоятелна среща, ей така, заради идеята. Подозирах, че именно на това се беше надявал.

— Вие организирайте срещата, а аз ще се постарая да ви отделя време.

Уинслоу засия.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

— Но — побързах да добавя, — ако обичаш, предай на останалите, че хленченето далеч не ви издига в очите ми. Дори бих описала поведението ви като незряло. Затова най-добре се постарайте срещата да си заслужава.

Усмивката на Уинслоу посърна, а аз го подминах и тръгнах нагоре по стълбището.

Още два месеца. Можех да се справя. Вярно е, че имаше, колкото хубави, толкова и лоши моменти, но нещо ме навяваше на мисълта, че най-тежката част беше минала. След бейзболния мач се чувствах много по-спокойно в компанията на момчетата и смятах, че мога да отделя нужното време на татко.

Със сърцето си обаче още не знаех какво да сторя.

Свърнах по коридора на третия етаж и засякох Арън да излиза от стаята си. Беше заменил сакото си със стилен елек и подозирах, че се е запътил към новите покои на Камил.

— Няма ли да махнеш тая усмивка от лицето си накрая? — попитах аз, изумена от способността му да я задържи толкова дни подред.

— Не и докато тя е тук. — Той подръпна елека си. — Добре ли изглеждам?

— Както винаги. Но съм сигурна, че видът ти й е безразличен. Влюбена е до уши в теб.

Той въздъхна.

— И аз така си мисля. Надявам се.

Имах чувството, че вече не е тук. Беше в Париж, където обсипваше Камил с целувки и обсъждаше с нея имената на децата им. Усещах как ме напуска… а още не бях готова за това.

Преглътнах, дръзвайки да изрека думите, които обмислях от много време насам.

— Виж, Арън, тя е прекрасно момиче. Никой не може да го отрече. Но сигурен ли си, че тя е жената за теб?

Усмивката му най-сетне угасна.

— Какво имаш предвид?

— Ами че е добре да вземеш под внимание и други варианти. В Илеа има толкова много чудесни момичета, които дори не си погледнал. Не се впускай с главата напред в нещо така необратимо. Ако двамата с Камил се разделите, няма да е страшно. Ако се разведете обаче, можем да загубим добрите си дипломатически отношения с Франция.

Арън се взираше недоумяващо в мен.

— Идлин, знам, че ти не смееш да се влюбиш, но аз не се съмнявам в чувствата си към нея. Само защото теб те е страх…

— Не ме е страх! — възразих аз. — Опитвам се да ти помогна. Теб обичам най-много от всички на света. Готова съм на какво ли не за теб и смятах, че чувството е взаимно.

Всяка капка щастие се изцеди от лицето му.

— Взаимно е. Знаеш, че е така.

— Тогава моля те, замисли се по въпроса. Само това искам от теб.

Той кимна, прокарвайки ръка през устата и бузите си с тревожно, почти отчаяно изражение.

После ме погледна в очите, усмихна ми се лекичко и отвори ръце да ме прегърне. Притисна ме силно към гърдите си, сякаш никога през живота си не беше имал по-голяма нужда от прегръдка.

— Обичам те, Иди.

— И аз те обичам.

Целуна ме по косата и ме пусна, продължавайки към стаята на Камил.

Нийна ме чакаше, подготвила нощницата ми.

— Имате ли някакви планове за вечерта? Или направо ще си лягате?

— Лягам си — отвърнах уверено аз. — Но чакай първо да ти разкажа какво са намислили момчетата. — Споделих й за претенциите им за групова среща и добавих факта, че Иън е отказал да участва.

— Умен ход — съгласи се тя.

— Знам. Чудя се дали да не го възнаградя с отделна среща.

— Истинска или за отмъщение?

Засмях се.

— Знам ли. Ох, какво да ги правя тези момчета?

— Намалете бройката им. Ха! Намерих едно стръкче трева, което явно сме пропуснали одеве. — Тя ми го показа, преди да го хвърли в коша за боклук.

— Беше толкова забавно — припомних си аз. — Никога няма да забравя лицето на мама, докато се провесваше през прозореца с викове „Разбий ги!“. А аз си мислех, че ще ме овика!

— Ще ми се да ви бях видяла.

— Наистина не е нужно да стоиш затворена в стаята ми по цял ден. Винаги е безупречно чисто, а и мога сама да се обличам сутрин. Трябва да идваш с мен понякога, да опознаеш и останалата част от двореца, не само моята и твоята стая.

Тя сви рамене.

— Може би сте права.

Но по тона на гласа й си личеше, че идеята й допада. Започвах да се чудя дали да не я подготвя за пътуване. Много щеше да ми е приятно, ако ме придружаваше в чужбина. Но ако наистина възнамеряваше да си тръгне след около година, може би нямаше смисъл. Знаех, че не мога да задържа никоя прислужничка завинаги, но се ужасявах при мисълта, че някой ден ще трябва да я подменя с друга.

 

 

На следващия ден, когато слязох в трапезарията за закуска, установих, че Арън го няма. Притесних се да не ми е сърдит. Никога не се сърдехме един на друг дълго време, но мразех да се караме. Понякога го чувствах като неразделна част от себе си.

Чак след известно време забелязах, че и Камил отсъства от трапезата. Предположих, че е станало едно от двете: или Арън се бе вразумил и й беше казал, че иска да се вижда с други жени, заради което двамата се избягваха един друг… или бяха прекарали нощта заедно и още се излежаваха в леглото.

Стана ми чудно как ли ще го възприеме татко.

Тогава осъзнах, че липсваха и няколко от момчетата. Може би все пак Камил и Арън не бяха заедно в леглото. Не беше изключено да върлува някой вирус. Това беше доста по-вероятно… и по-прозаично.

Щом излязох от трапезарията, в коридора ме чакаха Лиланд и Айвън. И двамата ми се поклониха дълбоко.

— Ваше Височество — поздрави ме Айвън. — Бихме искали да ви поканим в балната зала за най-великата среща в живота ви.

— Хм, сериозно? — подсмихнах се аз.

Лиланд се изхихика.

— Цяла нощ будувахме. Моля ви, кажете, че сте свободна.

Хвърлих един поглед към стенния часовник.

— Разполагам с около час.

Айвън се оживи.

— Напълно достатъчно е. Елате с нас. — И двамата ми предложиха лактите си и аз ги хванах, позволявайки да ме съпроводят до балната зала.

До стената в дъното беше поставена малка сцена, застлана като че ли с покривките от последното коледно тържество. Към нея бяха насочени прожекторите, които понякога използвахме за партита, а като наближихме, останалите момчета, подредени в редица, зашъткаха един на друг.

Отведоха ме до самотния стол, разположен пред сцената, и аз седнах, едновременно любопитна и объркана.

Уинслоу направи широк жест с ръка.

— Добре дошли на първото вариететно шоу на Избора с участието на трупа загубеняци, съревноваващи се за вниманието ви.

Разсмях се. Поне си го признаваха.

Калвин отскочи настрани и седна пред пианото, засвирвайки мелодия с джазов ритъм, и всички останали, с изключение на Уинслоу напуснаха сцената.

Той се поклони тържествено. Когато се надигна обаче, на лицето му грейна голяма усмивка и в ръцете му се появиха три меки топчета. Тогава започна да жонглира. Изглеждаше толкова абсурдно, че не можах да сдържа смеха си. Уинслоу се обърна настрани и някой иззад кулисите му метна четвърто топче. После пето и шесто. Задържа ги във въздуха за няколко премятания, преди всички да изпопадат по земята, като едното даже го тупна по темето.

Всички аплодираха скромния му опит, дори и аз.

Лодж излезе на сцената с лък и мишена, покрита с балони, и успя да прониже със стрела всеки от тях. От пръснатите балони във въздуха се разхвърчаваха облаци брокат, които се спускаха бавно към пода. Калвин свиреше през цялото време, променяйки мелодията за всяко изпълнение.

Фокс, който за моя изненада бе готов да се подложи на още една групова среща, излезе на сцената и зарисува. Зле. Несъмнено Остън бе рисувал по-хубави човечета като малък, но тъй като това представление подчертаваше уменията на някои по нелеп начин и осмиваше комедийно слабостите на други, в крайна сметка се получи много симпатично. Чудех се как по-незабележимо да си присвоя творението му — мой портрет с глава като балон, обградена от кестеняви къдрици. Бяха ме рисували безброй пъти… но никоя професионална картина не беше толкова трогателна.

Лиланд ми попя, Джулиан въртя обръч около кръста си, Айвън изпълни номер с футболна топка, задържайки я невероятно дълго време на коляното си, а Гънър ми прочете стихотворението си.

— „Скъпа ни принцесо Идлин,

на името ви трудно се намира рима,

но макар да се изложихме геройски,

любовта ни е все тъй неизмерима.“

Заедно с другите момчета се смяхме през цялото време.

За финал всички се струпаха на сцената и затанцуваха. Е, опитаха се да танцуват. Имаше толкова кълчене и поклащане на бедра, че се изчервих на няколко пъти. В крайна сметка останах истински впечатлена. Бяха се подготвили само за една вечер и целта на представлението им беше както да ме разведрят, така и да ми се извинят.

Беше много трогателно.

Накрая всички се поклониха, а аз ги аплодирах и дори им станах на крака.

— Добре, трябва да се залавям за работа… но какво ще кажете вместо това да ни уредя по нещо за пиене и да си поприказваме малко?

Всички изказаха съгласие един през друг, затова изпратих една прислужничка да ни донесе чай, вода и студени напитки. Не си правихме труда да местим маси, а просто седнахме на пода. Понякога тези калпазани можеха да са толкова очарователни.

 

 

Арън не се появи и на вечеря. Гледах как участниците и всички гости се нижат в трапезарията, а накрая влезе и мама, която закъсняваше малко… Арън обаче го нямаше.

Татко се приведе над мен.

— Къде е брат ти?

Свих рамене, докато режех пилето си.

— Не знам. Не съм го виждала цял ден.

— Това не му е в стила.

Озърнах се из помещението и погледът ми се спря на масата на кандидатите. Кайл ми намигна, а Хенри ми помаха с ръка. Всеки път, като видех Гънър, се сещах за смахнатото му стихотворение. Фокс ми кимна за поздрав, а като гледах как се протяга Раул, си спомних колко търпеливо ми беше обяснил как да хвана бейзболната бата.

О, не!

Беше се случило. Усещах, че започвам да се привързвам дори към момчетата, с които не бях прекарала много време. Поначало съзнавах, че някои от тях си бяха спечелили местенце в ужасеното ми сърце, но как така изведнъж всичките ми бяха станали мили?

В гърдите ми се загнезди тежест. Всички тези шумни особняци щяха да ми липсват. Защото дори по някакво чудо да изберях един от тях, нямаше как да ги задържа всичките.

Тъкмо си припомнях колко се бях тревожила в началото, че ще загубя спокойствието си, когато Гаврил влезе в трапезарията с един от отговорниците за бюлетина по петите си.

Поклони се пред главната маса, поглеждайки към татко.

— Простете, че ви безпокоя, Ваше Величество.

— Няма нищо. Какво е станало?

Гаврил посочи с поглед всички любопитни очи.

— Позволете да се доближа.

Татко кимна и Гаврил прошепна нещо в ухото му.

Баща ми присви недоумяващо очи.

— Оженил се е? — попита толкова тихо, че навярно само двете с мама го чухме. После се отдръпна назад, за да погледне Гаврил в очите.

— Майка й е дала разрешението си. Всичко е законно. Напуснал е двореца.

Тялото ми изстина и моментално избягах от трапезарията.

— Не, не, не — повтарях си тихо, докато търчах нагоре по стълбището. Първо минах през стаята на Арън. Нищо. Всичко изглеждаше нормално и не личеше да е събирал багажа си за спешно бягство. От него самия нямаше и следа.

Изхвърчах от стаята му, насочвайки се към тази на Камил. Бях надникнала вътре предишния ден и бях видяла пътническите й куфари, натъпкани с толкова тоалети, колкото биха запълнили целия ми гардероб. Още си бяха там — всички, с изключение на най-малкия. Камил я нямаше.

Залитнах към стената, твърде смаяна, за да си обясня положението. Арън си беше тръгнал. Беше избягал с любимата си, изоставяйки мен.

Главата ми беше толкова замаяна, че не знаех как да постъпя. Можех ли да си го върна? Гаврил каза, че било законно. Какво значеше това? Имаше ли как да променя нещо?

Светът ми сякаш притъмня, загуби формата си. Как щях да се справя без Арън?

Озовах се в стаята си, без да помня как съм се добрала до нея. Нийна ми подаде някакъв плик.

— Прислужникът на Арън го донесе преди около половин час.

Грабнах писмото от ръцете й.

Идлин,

В случай че получаваш това писмо, преди да си разбрала новината, нека ти обясня какво решение взех. Заминавам за Франция с Камил и възнамерявам да се оженя за нея незабавно щом получа съгласието на родителите й. Съжалявам, че избягах без теб и че изключвам трима ви с мама и татко от несъмнено най-щастливия ден в живота ми, но нямах друг избор.

След снощния ни разговор последните няколко години се избистриха в съзнанието ми. Бях живял с мисълта, че антипатията ти към Камил се дължи на факта, че двете се намирате в еднаква ситуация. И двете сте млади, красиви жени, всяка от които ще наследи трона на страната си. Само че подхождате към тази си позиция по коренно различен начин. Тя е отворена към всичко, докато ти държиш околните на разстояние от себе си. Тя прилага властта си със смиреност, а ти размахваш своята като меч. Прости ми за безкомпромисните думи, но съм сигурен, че вече си наясно с тази си особеност. Въпреки това ме боли да ти го казвам.

Излиза обаче, че не еднаквото ви положение е изворът на ненавистта ти към нея. Не харесваш Камил, защото тя е единственият човек на света, който може да ни раздели.

Снощните ти думи ме поразиха, Идлин. Защото исках да ти повярвам. Исках да те изслушам и да обмисля съветите ти. Но сторех ли го, един ден щеше да ме убедиш да изоставя всичко друго заради теб. Може би дори да сложа твоята корона на главата си. И бог ми е свидетел, че щях да го направя. Готов съм на всичко за теб.

Затова, преди да си поискала живота ми, го отдадох на Камил.

Толкова ми се ще и ти да намериш любовта, Идлин. Безразсъдната, непреклонна любов, която те поглъща докрай. Намериш ли я, вероятно ще ме разбереш. Дано се случи един ден.

Щастието ми с Камил е помрачено от едно-единствено нещо: че мога да те отблъсна от себе си, ако не ми простиш. Тази тъга би ме измъчвала, но не колкото раздялата със сродната ми душа.

Липсваш ми още докато пиша тези редове. Не мога да си представя, че ще сме толкова далеч един от друг. Моля те, намери начин да ми простиш и знай, че те обичам. Може би не чак толкова силно, колкото ти би искала, но те обичам.

Като доказателство за желанието ми винаги да ти помагам ще ти дам един последен съвет, който може да ти е от полза през идните месеци.

Все повече окръзи протестират срещу монархията. Не всичките, но предостатъчно. И макар да ми е неприятно, че ти го казвам, негодуванието им е породено от един човек: от теб.

Не знам защо — може би заради младостта ти или заради пола ти, или по други необясними причини, — но народът се тревожи. Татко остарява, а тежестта на успехите му е много по-голяма от тази на всичко, постигнато преди неговото царуване, и хората не са готови за твоето коронясване.

Предполагам, че вече си се досетила и сама. Но не исках да живееш с надеждата, че напрежението ще се разсее от само себе си. Казвам ти всичко това, защото вярвам, че можеш да промениш нагласата на хората. Спри да държиш всички настрана, Идлин. Можеш да си едновременно смела и женствена. Можеш да управляваш нацията и в същото време да обичаш цветята. И най-важното: можеш да бъдеш и кралица, и съпруга.

Мисля, че хората, които не те познават толкова добре, колкото мен, рано или късно ще видят и тази ти страна, ако си намериш спътник в живота. Може и да греша, но в случай че повече не ми продумаш, съм длъжен да ти дам този съвет.

Надявам се един ден да ми простиш.

Твой брат и неразделна част от теб,

Арън