Кийра Кас
Наследницата (12)

Дванадесета глава

Кръстосвах нервно из стаята си, докато чаках на вратата да се почука. Кайл беше единственият човек, на когото можех да поверя такава задача, колкото и да ми беше неприятно да го моля за услуга. Бях готова да сключим сделка, макар че не знаех какво можех да му предложа. Но пък бях сигурна, че на него ще му хрумне нещо.

Почукването беше плахо и почти долових въпроса в него: Защо ме извика тук?

Отворих вратата и на прага, точно навреме, стоеше Кайл.

— Ваше Височество — каза той с комичен поклон. — Дойдох да превзема сърцето ви.

— Много смешно. Влизай вътре.

Кайл прекрачи прага, оглеждайки рафтовете по стените ми.

— Последния път, когато ти гостувах, имаше колекция от дървени понита.

— Надраснах тази си страст.

— Но не и тираничния си нрав?

— Не. Както и ти още не си надраснал досадното си зубърство.

— Така ли запленяваш всички момчета?

Изсумтях.

— Може да се каже. Сядай. Имам предложение за теб.

Той забеляза бутилката вино, която бях донесла, и моментално си наля чаша.

— Искаш ли?

Въздъхнах.

— Ако обичаш. И на двама ни ще е нужно.

Той замръзна за миг и ме погледна, преди да продължи.

— Сега вече съм притеснен. Какво искаш?

Взех чашата, мъчейки се да си спомня как бях решила да му обясня плана си.

— Познаваш ме, Кайл. Заедно сме от малки.

— Вярно е. Всъщност вчера в ума ми изплува един смътен спомен за това как търчиш из двореца само по пелена. Много ти отиваше.

Врътнах очи, стараейки се да сдържа смеха си.

— Както и да е. Ти, Кайл, разбираш поне до известна степен личността ми, знаеш коя съм, когато не съм пред камерите.

Той отпи глътка вино, размишлявайки върху думите ми.

— Вярвам, че те познавам добре дори когато си пред камерите, но моля те, продължи.

Не се бях замисляла по въпроса, но той наистина ме беше виждал през много от фазите на живота ми дотук… както на живо, така и на екрана. По време на публичните ми изяви се налагаше да превключвам на друга вълна и той го знаеше.

— Изборът не беше моя идея, но е важно да вложа всичко от себе си в него. И аз лично мисля, че правя именно това. Да, но народът очаква от мен да се държа като вятърничаво момиченце в компанията на момчетата, а май не съм способна да го сторя. Не мога да се държа глупаво.

— Всъщност…

— Замълчи!

Той се усмихна палаво и отпи още една глътка вино.

— Такъв таралеж в гащите си. Не знам защо изобщо си правя труда.

— Не, продължавай, не искаш да се държиш глупаво. — Той остави чашата си и се приведе напред.

Поех си дъх, издирвайки подходящите думи.

— Хората искат романтика, но аз не съм съгласна да демонстрирам такова поведение публично, не и ако не изпитвам истински чувства към някого. Въпреки това трябва да им дам поне нещичко.

Сведох глава и го погледнах през мигли.

— Какво точно?

— Целувка.

— Целувка?

— Съвсем мъничка. А ти си единственият човек, от когото мога да поискам такова нещо, защото ще си наясно, че не е истинска и нищо няма да се усложни. И съм готова да ти се отблагодаря за услугата.

Той вдигна вежди.

— Как?

Свих рамене.

— Както пожелаеш. В границите на разумното. Не мога да ти предложа цяла страна или нещо такова.

— Би ли говорила с майка ми? Трябва да се махна оттук.

— И къде ще отидеш?

— Където и да е. — Той въздъхна отчаяно. — Майка ми… не знам какво е породило безумната й преданост към родителите ти, но си е наумила, че това ще е домът ни завинаги. Знаеш ли колко ми беше трудно да се измъкна от двореца само за един ускорен курс? Искам да пътувам, искам да строя, искам да постигна нещо, а не само да чета за нечии чужди постижения. Понякога имам чувството, че съвсем скоро ще си умра зад тези стени.

— Разбирам те — прошепнах аз, без да се замислям. Изпънах гръб. — Ще уредя нещата. При първа възможност ще опитам да убедя родителите ти, че е време да напуснеш двореца.

Той се умисли за момент, после гаврътна остатъка от виното си.

— Една целувка?

— Само една.

— Кога?

— Тази вечер. В девет в коридора ще чака фотограф. Добре укрит, надявам се, защото искам да се преструвам, че го няма.

Кайл кимна.

— Дадено. Една целувка.

— Благодаря ти.

Поседяхме мълчаливо, наблюдавайки стрелките на стенния часовник. След три минути любопитството ми надделя.

— Какво значи, че искаш да строиш?

Лицето му се озари.

— Това изучавам. Архитектура. Обичам да измислям различни конструкции, да намирам начини за изграждането им и понякога да им придавам красив вид.

— Всъщност това е… много интересно, Кайл.

— Знам. — Той ми хвърли една от кривите си усмивки, наследени от баща му, и усетих, че ме радва да го виждам толкова развълнуван. — Искаш ли да видиш?

— Какво да видя?

— Някои от скиците ми. В стаята ми са. Някогашната, не тази за Избора, така че само трябва да минем по коридора.

— Хайде. — Допих виното си и го последвах. С изключение на един-двама стражи, коридорът беше безлюден и с Кайл стигнахме до стаята му незабелязано.

Той отвори вратата и включи лампата, а аз едва не ахнах на глас.

Какъв. Безпорядък. Само!

Леглото му не беше оправено, в единия ъгъл бяха струпани дрехи, а върху помощната масичка клеясваха няколко мръсни чинии.

— Знам какво си мислиш. Как успява да поддържа стаята си в такъв ред?

— Прочете ми мислите — отвърнах аз, мъчейки се да прикрия пълното си отвращение. Поне не миришеше лошо.

— Преди около година помолих персонала да не чисти стаята ми. Сам го правя. Изборът обаче ме хвана неподготвен, затова всичко е така занемарено.

Кайл започна да сритва разни неща под леглото и да пооправя мебелите, до които можеше да се добере.

— Защо не позволяваш на персонала да чисти тук?

— Защото съм голям човек. Мога да се грижа за себе си.

Не мисля, че целеше да ме засегне, но въпреки това ме заболя.

— Както и да е, това е работната ми площадка.

Стените в далечния ъгъл на стаята бяха покрити със снимки и плакати на какви ли не постройки: от небостъргачи до кирпичени колиби. Бюрото му преливаше от скици и макети, изработени от парчета дърво и метални листове.

— Сам ли си ги правил? — попитах аз, докосвайки внимателно един леко усукан покрив.

— Да. Идеите са мои, дизайнът също. Мечтая си един ден да създавам истински сгради. В момента уча, но без практически опит не мога да постигна много.

— Кайл… — Умът ми попиваше всичко: цветовете и линиите, времето и мисълта, които бе вложил във всяко от творенията си. — Невероятни са.

— Не са нищо особено.

— Не, не говори така. Не омаловажавай работата си. Аз не бих могла да измайсторя такива неща.

— Напротив. — Той отиде до бюрото си, извади линийка във формата на буквата „Т“ и я постави върху проекта, по който очевидно бе работил последно. — Виждаш ли, всичко опира до правилно съчетание на линиите и малко изчисления.

— Ха, пак изчисления. И бездруго ми идват в повечко.

Той се засмя.

— Но тези са забавни.

— Забавни изчисления: и това ако не е оксиморон.

Седнахме на дивана и прегледахме няколко книги за любимите му архитекти и специфичните им стилове на работа. Като че ли на Кайл му беше най-интересно как едни интегрираха сградите си в околната среда, а други ги караха да изпъкват на фона й.

— Погледни само! — възкликваше той на почти всяка страница.

Не можех да повярвам, че ми беше отнело толкова много години да видя тази страна от личността му. Криеше се в черупката си, търсеше уединение, защото дворецът го караше да се чувства като в затвор. А зад книгите и хапливите коментари се бе спотайвало необикновено, сладкодумно и някак очарователно момче.

Усещах се излъгана. Оставаше само някой да изскочи иззад ъгъла и да ми обяви, че Джоузи всъщност е светица.

След известно време Кайл погледна часовника си.

— Девет и десет е.

— О! Да вървим тогава. — Само че не исках да ставам. Разхвърляната стая на Кайл беше едно от най-уютните места, в които бях попадала.

— Да. — Кайл затвори книгата и я върна на лавицата. Макар и в този кът да цареше същински хаос, забелязах с каква прилежност се отнасяше към книгите си.

Изчаках го до вратата, ненадейно обзета от притеснение.

— Хайде — каза той, предлагайки ми ръката си. — Все пак току-що сме били на романтична среща, нали?

Хванах ръката му.

— Благодаря. Че ми показа творенията си и че ми правиш тази услуга. Обещавам да се реванширам.

— За нищо.

Той отвори вратата и ме поведе надолу по коридора.

— Според теб кога за последно сме се държали за ръце? — зачудих се на глас.

— Сигурно когато сме играли „балонът се надува“ на детската площадка.

— Сигурно.

Отправихме се мълчаливо към стаята ми. Щом я достигнахме, аз се обърнах с лице към Кайл, а той преглътна смутено.

— Притесняваш ли се? — попитах го шепнешком.

— Не. — Той се усмихна, но очевидно не можеше да си намери място. — Е… лека нощ!

Кайл се приведе към мен и устните му докоснаха моите, оставайки там за кратко. После се отдалечиха и пак се долепиха до моите, и пак се отдалечиха. Поех си дъх в паузата между целувките ни, усещайки, че ще последват още. Така и стана, и слава богу, защото никога не ме бяха целували така и имах нужда от още.

Малкото целувки, които си бях разменяла с момчета, бяха бързи и непохватни и все се случваха в някой дрешник или пък зад някоя статуя. Този път обаче бяхме на открито и никой нямаше да ми се скара, затова беше… различно.

Притиснах се в прегръдката на Кайл, а той вдигна свободната си ръка и я сложи върху бузата ми. Задържа устни върху моите за още цяла вечност, преди да ги откъсне.

Но дори след това носът му остана допрян до моя, толкова близо, че когато зашепна, долових аромата на виното в дъха му.

— Дали беше достатъчно?

— Ами… хм… не знам.

— За всеки случай.

Отново притисна уста към моята и целувката му така ме изненада, че усетих как костите ми се превръщат в каша. Зарових пръсти в косата му, изумена от желанието си да не го пускам цяла нощ.

Той пак се отдръпна, вглеждайки се в очите ми, а в изражението му се беше появило нещо ново. Дали и той усещаше как онази странна топлина се прокрадва в ръцете, гърдите и главата му?

— Благодаря ти — пророних аз.

— Пак заповядай. Така де — той поклати глава със самоиронична усмивка, — знаеш какво имам предвид.

— Лека нощ, Кайл.

— Лека нощ, Идлин. — Той ме целуна бързо по бузата, после се отправи към стълбището, водещо към временния му дом.

Докато го изпращах с поглед, си повтарях, че се усмихвам така единствено заради дебнещите камери, а не заради онова, което ми беше причинил Кайл Удуърк.