Антъни Райън
Кръвна песен (42)

1.

Той яхна Плюй и пое на запад, придържаше се към бреговата линия. Намери си място за лагеруване на завет зад голяма дюна с трева по върха. Събра плавеи за огън и накъса трева, с която да го разпали. Тревата бе изсъхнала от вятъра и пламна при първия удар на кремъка. Огънят се разгоря висок и ярък, искри полетяха като светулки в ранното вечерно небе. В далечината светлините на Линеш като че ли горяха още по-ярко и той чуваше музика, примесена с множество гласове, които се извисяваха в празнична гълчава.

— След всичко, което направихме за тях — каза на Плюй. — Война, чума и месеци страх. Трудно е да повярваш, че се радват на заминаването ни.

Ако Плюй разбираше нещо от ирония, го изрази със силно раздразнено пръхтене и отмятане на глава.

— Чакай. — Вейлин хвана юздите и ги свали, а след това и седлото от гърба му. Освободен от това бреме, Плюй затича сред дюните, като риеше пясъка с копита и тръскаше глава. Вейлин го гледаше как си играе в прибоя, докато небето потъмняваше и ярката пълна луна се издигна да обагри дюните в познато сребристосиньо. „Като снежни преспи посред зима.“

Когато и последният дневен светлик угасна, Плюй дотича обратно и спря в очакване в края на кръга светлина, хвърлян от огъня, готов за вечерния ритуал на тимарене и връзване.

— Не — каза Вейлин. — Приключихме. Време е да си вървиш.

Плюй изцвили несигурно и удари с копито по пясъка.

Вейлин отиде при него, плесна го по хълбока и отстъпи бързо, за да избегне ответния ритник. Плюй отстъпи и изцвили от гняв, оголил зъби.

— Махай се, омразно добиче! — изкрещя Вейлин и размаха ръце. — Махай се!

И конят изчезна в галоп сред облак от сребристосин пясък, и прощалното му цвилене отекна в нощния въздух.

— Не спирай, проклета кранто — прошепна с усмивка Вейлин.

Нямаше кой знае какво, с което да си запълва времето, затова седеше, хвърляше дърва в огъня и си припомняше онзи ден на бойниците на Високата твърд, когато гледаше как Дентос се приближава към портата без Норта и разбираше, че всичко ще се промени. „Норта… Дентос… Двама изгубени братя, а скоро ще загубя и още един.“

Лека промяна във вятъра донесе смътната миризма на пот и сол. Той затвори очи, заслушан в слабото скърцане на стъпки по пясъка — приближаваха се от запад, без да опитват да се прокрадват. „А и защо да го прави? Братя сме все пак.“

Отвори очи.

— Здравей, Баркус.

Баркус седна до огъня и протегна ръце към пламъците. Мускулестите му ръце бяха голи, носеше само памучна фланела и панталони, нямаше ботуши, косата му се бе слепнала от морската вода.

— В името на Вярата! — изсумтя Баркус. — Не ми е било толкова студено от Мартишката гора насам.

— Сигурно плуването е било трудно.

— И още как. Бяхме се отдалечили на три мили, докато осъзная, че си ме преметнал, братко. Наложи се доста да увещавам капитана да насочи кораба обратно към брега. — Поклати глава и от дългата му коса се разлетяха капчици. — Щял си да отплаваш за Далечния запад със сестра Шерин! Като че ли би пропуснал възможност да се жертваш.

Вейлин гледаше ръцете на Баркус и видя, че те изобщо не треперят, макар да беше толкова студено, че от устата му излизаше пара.

— Такава е била сделката, нали? — продължи Баркус. — Ние получаваме живота си, а те получават теб?

— И принц Малциус се връща в Кралството.

Баркус се намръщи.

— Жив ли е?

— Спестих истината, за да измъкна всички ви от града.

Баркус изсумтя отново, после попита:

— Кога ще дойдат за теб?

— На зазоряване.

— Значи има достатъчно време да си починем. — Откачи секирата от гърба си и я остави на пясъка. — Колцина мислиш, че ще пратят?

Вейлин сви рамене.

— Не съм ги питал.

— Срещу нас двамата по-добре да пратят цял полк. — Погледна озадачено Вейлин. — Къде е мечът ти, братко?

— Дадох го на губернатор Аруан.

— Не е най-умната идея, която ти е хрумвала. А как смяташ да се биеш?

— Не смятам. Ще се съобразя с обещанието на краля и ще се предам на алпиранците.

— Те ще те убият.

— Не мисля. Според Петата книга на кумбраелския бог ми предстои да убия още много хора.

— Пфу! — Баркус плю в огъня. — Пророчествата са боклук. Суеверия за богопоклонниците. Ти им отне Надеждата и те ще те убият, разбира се. Въпросът е само колко дълго ще го правят. — Погледна Вейлин в очите. — Не мога да стоя отстрани и да гледам как те отвеждат, братко.

— Тогава си върви.

— Знаеш, че не мога. Не мислиш ли, че вече загубих достатъчно братя? Норта, Френтис, Дентос…

— Спри! — Острият глас на Вейлин проряза нощта.

Баркус се дръпна, разтревожен и слисан.

— Братко, аз…

— Просто спри. — Вейлин гледаше лицето на мъжа пред себе си с цялата щателност, на която бе способен, търсеше някаква пукнатина в маската, някакво трепване на загубено самообладание. Но маската беше съвършена, непроницаема и вбесяваща. Вейлин се помъчи да потисне гнева си — знаеше, че той ще го погуби.

— Чакал си толкова дълго. Защо не ми покажеш истинското си лице? Тук, в края, какво значение има?

На лицето на Баркус се изписа безупречен израз на смутена загриженост.

— Вейлин, какво ти става?

— Капитан Антеш ми каза нещо преди да си тръгне. Искаш ли да го чуеш?

Баркус разпери неуверено ръце.

— Ако желаеш.

— Изглежда, Антеш не е истинското му име. Което не е много изненадващо, сигурен съм, че много от кумбраелците, които наехме, са използвали фалшиви имена, или от страх заради престъпно минало, или от срам, че приемат парите ни. Изненадващото беше, че и двамата сме чували другото му име преди.

Все още никакво пропукване в маската. Все още нищо освен загрижеността на един истински брат.

— Брен Антеш някога бил фанатичен роб на своя бог — продължи Вейлин. — Набожността му била толкова голяма, че го карала да убива и да събира около себе си други, които също жадували да почетат бога, проливайки кръвта на еретиците. С времето ги отвел в Мартишката гора, където повечето от тях умрели от нашите ръце. Това го накарало да се усъмни във вярата си, да изостави своя бог, да приеме златото на краля и да го даде на семействата на загиналите си хора, а после да потърси смъртта в една чужда война, като през цялото време се мъчел да забрави името, което си бил спечелил в Мартиш — Черната стрела. Брен Антеш някога е бил Черната стрела. И ме уверява, че нито той, нито някой от хората му е притежавал документи за свободно преминаване от васалния си лорд.

Баркус мълчеше, лицето му бе съвсем безизразно.

— Помниш ли документите, братко? — попита Вейлин. — Документите, които откри в трупа на убития от мен стрелец. Документите, които ни накараха да започнем война с Кумбраел.

Беше само малка промяна в наклона на главата, дребно изместване в положението на раменете, нова извивка на устните, но изведнъж Баркус изчезна като дим, отнесен от вятъра. Когато заговори, Вейлин не се изненада да чуе познат глас, гласа на двама мъртъвци.

— Наистина ли мислиш, че ще служиш на Огнена кралица, братко?

Сърцето на Вейлин се сви. Беше таил крехката надежда, че може да греши, че Антеш е лъгал и че брат му още е благородният воин, отплавал със сутрешния отлив. Сега него го нямаше и бяха само двамата, сами на брега с бързо приближаващата се смърт.

— Казаха ми, че имало и други пророчества — отвърна той.

— Пророчества ли? — Създанието, някога било Баркус, се изсмя презрително. — Знаеш толкова малко! Всички вие, които записвате непохватните си опити за мъдрост и ги наричате свещени писания, докато те всъщност са бълнуванията на лудите и жадните за власт.

— Изпитанието на пущинака. Тогава ли го обсеби?

Създанието с лицето на Баркус се ухили.

— Той толкова отчаяно искаше да живее… Откриването на Дженис беше животворен дар за него, но братското му чувство бе прекалено силно и не можа да се насили да направи необходимото.

— Намерил е замръзналото тяло на Дженис, без плащ.

Създанието се засмя отново, с дрезгав хриплив смях, наслаждаваше се на жестокостта си.

— Тялото и душата му. Дженис беше още жив, полумъртъв от студ, но още дишаше и умоляваше шепнешком Баркус да го спаси. Разбира се, той не можеше да направи нищо, а беше гладен. Гладът причинява странни неща на човек, напомня му, че все още е само животно, което има нужда да се храни, а плътта си е просто плът. От изкушението му призля, гладът го тласна отвъд границата на лудостта, така че той излезе в снега и легна там да умре.

„Хентес Мустор, Едноокия, мъжът, изгорил дома на Ам Лин — всички те са се озовавали близо до смъртта.“

— Смъртта е твоят портал!

— Те ни зоват, през омразната пустота, жалният зов на душа, намираща се близо до смъртта, като загубено агънце, привличащо вълк. Не всички могат да бъдат завладени, само онези, в които има семенце злоба и притежават дара на силата.

— У Баркус нямаше злоба.

Още един злъчен кикот.

— И да има човек без злоба в сърцето, още не съм го срещал. Баркус беше скрил своята толкова дълбоко, че почти не знаеше, че е там. Тя разяждаше душата му като червей в очакване да бъде нахранена, в очакване на мен. Ставаше дума за баща му, разбираш ли, за бащата, който го бе отпратил, защото го мразеше и му завиждаше за дарбата му. Беше видял чудните неща, които може да прави момчето с метала, и жадуваше за тази сила. Винаги е така с онези от нас, които притежават някакви дарби. Не си ли съгласен, братко?

— През цялото време ли си бил в него? Всяка дума, изречена оттогава, всяко дело, всяка добрина. Не мога да повярвам, че всичко това си бил ти.

Създанието сви рамене.

— Вярвай в каквото искаш. Те се приближават до смъртта и ние ги завладяваме, и от този момент са наши. Знаем каквото знаят и те, това много улеснява поддържането на маската.

Кръвната песен зашепна, със слаба, но разтърсваща нотка.

— Лъжеш. Хентес Мустор не беше изцяло в твоя власт, нали? Затова го уби преди да успее да ми каже какви лъжи си му нашепвал с гласа на неговия бог. А когато дойде за аспект Елера, беше завладял грима мъже, но те нападаха поотделно. Без съмнение работата ти с аспект Корлин в дома на Четвъртия орден е отслабила способностите ти. Не мисля, че можеш да контролираш изцяло повече от един ум едновременно, и се обзалагам, че хватката ти върху него може да бъде разрушена.

Създанието наклони главата на Баркус.

— Бойното зрение наистина е могъща дарба. Скоро ще бъдеш близо до смъртта и един от нас ще дойде да те завладее. Лирна те обича, Малциус ти се доверява. Кой друг е по-подходящ да ги преведе през предстоящите трудни години? Чудя се що за злоба се таи в твоите гърди? Може би към инструктор Солис? Или към Янус и безкрайните му интриги? Или пък към Ордена? В края на краищата той те прати тук, за да ме изкараш на светло, и така ти отне жената, която обичаш. Кажи ми, че в теб няма злоба, братко.

— Ако искаш песента ми, тогава защо вече два пъти се опитваш да ме убиеш? Прати наемници в Урлиш да ме убият по време на Изпитанието на прехода, прати сестра Хена в стаята ми в нощта на Клането на аспектите.

— За какво са ни наемници на нас? А мисията на Хена беше спретната набързо, беше толкова досадно да те открием в Дома на Петия орден точно онази нощ, преди да знаем каква сила можеш да ни предложиш. Между другото, тя ти праща много поздрави. Толкова жалко, че не може да е тук.

Вейлин потърси някакво напътствие от кръвната песен, но откри само тишина. Създанието не лъжеше.

— Ако не ти, тогава кой? — Гласът му заглъхна, когато го осени прозрението, родено от една отчаяна нотка в кръвната песен: от страха на брат Харлик в Разрушения град. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — Седмият орден — промълви той.

— Наистина ли мислеше, че те са просто шайка безобидни мистици, трудещи се в служба на вашата абсурдна Вяра? Те си имат собствени планове, собствени агенти. Не се залъгвай, че биха се поколебали да поискат смъртта ти, ако се окажеш пречка за тях.

— Тогава как така не са ме нападали оттогава?

Създанието се разшава в тялото на Баркус със зле прикрито смущение.

— Изчакват, дебнат шанса си.

Още една лъжа, потвърди кръвната песен. „Вълкът. Седмият е пратил наемниците си срещу мен, но вълкът ги е убил.“ Дали го бяха сметнали за признак за някаква Мрачна благословия, защита, осигурена от сила, която ги е плашила? Въпроси. Винаги имаше още въпроси.

— Бил ли си някога човек? — попита Вейлин. — Имал ли си име?

— Имената са много важни за живите, но за онези, които са почувствали бездънния мраз на пустотата, са детски залъгалки.

— Значи някога си бил жив. Имал си собствено тяло.

— Тяло ли? Да, имах тяло. Изтерзано от пущинака и изтощено от глад, измъчвано от омраза на всяка крачка. Имах тяло, родено от изнасилена майка, която наричаха вещица. Прогониха ни, защото дарбата й можеше да обръща вятъра. Мъжът, който ме зачена, излъга и каза, че е използвала Мрачното, за да го вкара в леглото си. Излъга, че отказал да остане при нея, когато заклинанието се разсеяло. Излъга, че за отмъщение тя използвала дарбата си, за да погуби реколтата. Прогониха ни с камъни и ругатни в гората, където живеехме като животни, докато гладът и студът не ми я отнеха. Но аз оцелях, повече звяр, отколкото момче, забравих езика и обичаите, забравих всичко освен отмъщението. И с времето го получих, в пълна мяра.

— „Копелето призовало светкавица — цитира Вейлин. — И запалило селото. Хората побягнали към реката, но то повикало дъжд и водата придошла и ги отнесла. Но отмъщението му не било завършено, затова то призовало вятър от далечния север, за да ги покрие с лед.“

Създанието отвърна с усмивка, смразяваща поради пълната липса на жестокост в нея, усмивка на приятен спомен.

— Още виждам лицето му, на моя баща, замръзнало в леда, взиращо се нагоре към мен от речните дълбини. Изпиках се върху него.

— Копелето на вещицата — прошепна Вейлин. — Тази приказка е сигурно поне на три века.

— Времето е също такава заблуда като твоята Вяра, братко. Да се взреш в пустотата означава да видиш едновременно необятността и нищожността на всичко в един миг на ужас и почуда.

— Каква е тази пустота, за която говориш?

Усмивката на създанието отново стана жестока.

— Твоята вяра я нарича Отвъдното.

— Лъжеш! — процеди Вейлин, макар че кръвната песен не бе издала и звук. — Отвъдното е място на вечен мир, безкрайна мъдрост, върховно единство с душите на Покойните.

Устните на създанието трепнаха за миг, а после то се засмя, високо и сърдечно. Смехът му, изпълнен с нескрито веселие, отекна над брега и морето. Вейлин почувства, че ръката го сърби да грабне ножа от ботуша си, и с мъка устоя на това желание. „Не още…“

— Ох… — Създанието поклати глава и избърса с пръст една сълза от окото си. — Ти си кръгъл глупак, братко. — Приведе се напред и лицето на някогашния брат, превърнато в червена маска от огъня, изсъска: — Ние сме Покойните!

Вейлин зачака кръвната песен, но не чу нищо освен ледена тишина. Беше невъзможно, беше богохулство, но в думите на създанието нямаше лъжа.

— Покойните ни чакат в Отвъдното — изрецитира той; мразеше се за отчаянието в гласа си. — Души, обогатени от пълнотата и добродетелността на живота си, които ни предлагат мъдрост и състрадание…

Създанието се смееше, почти се задавяше от смях.

— Ха, мъдрост и състрадание! Сред душите в пустотата има не повече мъдрост и състрадание, отколкото в глутница чакали. Ние сме гладни и се храним, а смъртта е нашето месо.

Вейлин стисна очи и поднови речитатива си, думите се лееха сами от устните му:

— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното и съюз с Покойните. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте…

— Смъртта ни дава нови души, над които да властваме, и повече тела, които да подчиним на волята си, за да утолим своята похот и да служим на неговия замисъл…

— Какво е тялото без душа? Развратна плът, нищо повече. Почитайте смъртта на своите обични, като предавате обвивката им на огъня…

— Тялото е всичко. Душа без тяло е жалко, окаяно подобие на живот…

— ЧУХ ГЛАСА НА МАЙКА СИ! — Бе се озовал на крака, с нож в ръката, приклекнал за скок и впил очи в създанието от другата страна на огъня. — Чух гласа на майка си!

Създанието, било някога Баркус, се изправи бавно и вдигна секирата.

— Случва се понякога сред Надарените: те могат да ни чуят, да чуят душите, зовящи от пустотата. Предимно кратки отзвуци на болка и страх. Точно така е започнало всичко, имам предвид твоята Вяра. Преди няколко века един необичайно надарен воларианец чул ломотенето на гласовете от пустотата и сред тях разпознал непогрешимо гласа на покойната си жена. И започнал да разпространява вестта, великата и прекрасна вест, че има живот отвъд това ежедневно наказание от скръб и тежък труд. Хората го слушали, вестта се разпространила и така се родила вярата ви, крепяща се изцяло на лъжата, че в отвъдния живот ви чака награда за робското послушание в този.

Вейлин се помъчи да овладее объркването си, да потисне желанието си кръвната песен да се обади, за да разобличи лъжата в думите на тази твар. Дървата пукаха в огъня, шумът от разбиващите се вълни се сливаше в тътен, а Баркус го гледаше с хладния, безстрастен поглед на непознат.

— Какъв замисъл? — попита Вейлин. — Каза нещо за неговия замисъл? Кой е той?

— Съвсем скоро ще го срещнеш. — Създанието, било някога Баркус, стисна с две ръце секирата и я надигна, така че острието й улови лунната светлина. — Сътворих това оръжие за теб, братко, или по-скоро позволих на Баркус да го сътвори. Той копнееше за чука и наковалнята, макар че се съпротивляваше мъжки, докато аз не премахнах неохотата му. Прекрасна е, нали? Убивал съм безброй пъти с безброй различни оръжия, но трябва да кажа, че това е най-доброто от всички. С него мога да те докарам до ръба на смъртта тъй лесно, все едно използвам хирургически нож. Ще кървиш, ще припаднеш и душата ти ще се протегне към пустотата. Той ще те чака там. — Усмивката, с която го дари създанието, този път бе почти съжалителна. — Наистина не биваше да се отказваш от меча си, братко.

— Тогава нямаше да си толкова склонен към приказки.

Усмивката на създанието изчезна.

— Приказките свършиха.

И скочи през огъня, вдигнало секирата и оголило зъби.

Нещо голямо и черно го пресрещна насред въздуха, сключи челюсти върху ръката му и я заръфа и закъса. Стовариха се заедно върху огъня и се замятаха там, като пръскаха пламтящи дърва. Вейлин видя как омразната секира се надига и се спуска веднъж, два пъти, чу яростния вой на робската хрътка, когато острието се впи в тялото й, а после създанието, било някога Баркус, се надигна от останките на огъня — косата и дрехите му горяха. Лявата му ръка висеше почти откъсната от захапката на Белег. Но дясната бе още цяла и продължаваше да стиска секирата.

— Помолих губернатора да го пусне на смрачаване — каза Вейлин.

Създанието изрева от болка и ярост и секирата замахна в сребърна дъга. Вейлин се приведе под свистящото острие, ножът му се стрелна напред и прониза гърдите, насочен към сърцето. Създанието изрева пак и завъртя брадвата с нечовешка бързина. Вейлин остави ножа си забит в него, улови дръжката на секирата и нанесе свиреп удар в лицето му с опакото на дланта си, последван от ритник в слабините. Създанието само се олюля и го фрасна с глава. Вейлин политна назад и се просна по гръб на пясъка.

— Има нещо, което не ти казах за Баркус, братко! — рече създанието и скочи към него, вдигнало секирата. — Когато тренирахте заедно, винаги го карах да си сдържа силата.

Вейлин се претърколи настрани и секирата се заби в пясъка. Той се извъртя да ритне създанието в слепоочието и скочи на крака, докато то се отърсваше от болката и замахваше отново. Острието срещна само въздуха, защото Вейлин се гмурна под замаха, грабна ножа от гърдите му, намушка го отново и отстъпи назад. Секирата мина на сантиметър от лицето му.

Създанието, било някога Баркус, се втренчи в него смаяно. Дим се виеше от изгарянията му и кръв шуртеше по пясъка от разкъсаната му ръка. То изпусна секирата и посегна към бързо разширяващото се петно на ризата си. Зяпна за миг гъстата лепкава течност върху дланта си, а после се свлече на колене.

Вейлин мина покрай него и вдигна секирата от пясъка, като потисна отвращението си от допира до нея. „Затова ли винаги съм я мразил толкова? Защото това е била крайната й цел?“

— Добра работа, братко. — Създанието, било някога Баркус, оголи изцапаните си с кръв зъби в гримаса на безгранична злоба. — Може би следващия път, като ме убиеш, ще нося лицето на някой, когото обичаш дори повече.

Секирата беше лека, неестествено лека, и издаде съвсем слаб съсък, когато Вейлин я завъртя и разсече кожата и костите също толкова лесно, както и въздуха. Главата на някогашния му брат се търкулна на пясъка.

Вейлин хвърли секирата настрани и издърпа Белег от гаснещия огън. Хвърли пясък върху димящите му изгаряния и разкъса ризата си, за да притисне парцали върху дълбоките му рани. Белег изскимтя и езикът му близна немощно ръката на Вейлин.

— Съжалявам, гламаво псе. — Очите на Вейлин бяха замъглени от сълзи, а гласът му накъсан от хлипове. — Съжалявам.

 

 

Погреба ги отделно. По някаква причина така му се струваше редно. Не изрече никакви думи над Баркус, защото знаеше, че брат му е умрял преди години, пък и така или иначе не бе сигурен дали ще може да ги изрече, без да се почувства лъжец. Слънцето изгряваше. Той вдигна секирата и отиде до водата. Сутрешният прилив настъпваше бързо, вълните връхлитаха с рев откъм носа. Вейлин претегли секирата в ръка и се изненада, че отвращението му е изчезнало — каквото и Мрачно петно да бе носила, изглежда, се бе разпръснало със смъртта на нейния създател. Сега беше просто метал. Фино изработен и блестящ на слънцето, но все пак просто метал. Запрати я в морето колкото можеше по-далече — гледаше я как блести и се премята преди да цопне във водата.

Изми се в прибоя, а после тръгна към Линеш. Мина около час, докато стигне до уреченото място. Седна и зачака.

Докато седеше, кръвната песен се надигна в нова мелодия, много по-силна и по-ясна. Мислите се въртяха в главата му и той откри, че музиката се променя заедно с тях: стана скръбна, когато си спомни за последното скимтене на Белег, величава, когато преиграваше в ума си битката със създанието, било някога Баркус; и с тази музика дойдоха образи, звуци, чувства, които знаеше, че не са негови. Разбра, че за първи път наистина владее песента си, че най-после пее.

Някъде, на място, което не беше място, нещо пищеше, молеше за прошка някаква невидима ръка, която въздаваше наказание от безбрежна болка, болка от милосърдие или злост.

В един дворец далеч на север млада жена съчиняваше приветствието, с което щеше да посрещне брат си при неговото завръщане, грижливо изпипана реч, съчетаваща с майсторска точност скръб, съжаление и вярност. Щом остана доволна, младата жена остави перото на масата, поиска от камериерката си да й донесе нещо освежително и когато се увери, че е сама, зарови съвършеното си лице в ръцете си и заплака.

На запад друга жена се взираше в просторен океан и отказваше да плаче. Държеше две дървени блокчета, увити във фино извезан копринен шал. Под нея морето блъскаше по корпуса на кораба и вдигаше пръски пяна. Ръката я сърбеше да хвърли вързопчето във вълните, в гърдите й гореше гняв, сурова болка, от която не можеше да избяга и която пораждаше омразни мисли. Жаждата за отмъщение бе непонятна за нея, никога досега не я бе изпитвала. Зад гърба й се разнесе вик на болка, тя се обърна и видя моряк, който бе паднал от въжетата, стискаше счупения си крак и ругаеше на неразбираем за нея език.

— Не мърдай! — каза му тя и отиде при него, като преди това прибра блокчетата и шала в гънките на плаща си.

На борда на друг кораб, плаващ през друг океан, седеше младеж, мълчалив и неподвижен, лицето му беше безизразна маска. Въпреки неподвижността си той всяваше страх в екипажа: заповедите изрично сочеха, че да пробудят интереса му би означавало бърза смърт. Макар че младежът бе неподвижен като статуя, белезите по гърдите му под ризата горяха в жестока агония.

Вейлин съсредоточи песента в една-единствена чиста нота и я запрати през пустините, джунглите и океана, който ги делеше: „Ще те намеря, братко.“

Младежът се напрегна за миг, което предизвика боязливи погледи у онези, които го пазеха, а после се върна към предишното си неподвижно, безизразно състояние.

Видението избледня, песента заглъхна и Вейлин остана да седи под палещото слънце.

В маранята на изток се вдигаше прашен облак, който скоро се превърна в група ездачи начело с Великия прокурор Велсус. Препускаха, жадни да приберат наградата си.