Антъни Райън
Кръвна песен (30)

Записките на Верниерс

— Сигурно те е заболяло — казах — да намериш тялото на брат си. Да го видиш така… обезобразен.

Севернякът се изправи, разтри схванатите си крака и простена, когато си изпъна гърба.

— Не беше най-приятната гледка — съгласи се той. — Предадох останките му на огъня и отнесох меча и медальона му обратно в Ордена. Кралят и аспект Арлин приеха думата ми без съмнения. Военачалникът, разбираемо, бе по-недоверчив и ме нарече предател и лъжец. Мисля, че даже щеше да ме предизвика на дуел, ако кралят не му бе заповядал да млъкне.

— Ами загадъчният звяр, убил Норта? — попитах аз. — Разбра ли някога що за създание е?

— Казват, че на север вълците пораствали по-големи. По източните чукари живеят свирепи маймуни, два пъти по-едри от човек, с кучешки лица. — Той сви рамене. — В природата има много опасности.

Отиде до стълбите към палубата и се заизкачва по тях.

— Имам нужда от малко свеж въздух.

Последвах го навън в нощта. Небето беше безоблачно, луната грееше ярко и обагряше платната на кораба в бледосиньо, докато се полюшваха на лекия морски бриз. Единствените от екипажа, които можех да видя, бяха кормчията и едно момче, кацнало високо на главната мачта.

— Капитанът ти каза да стоиш в трюма — изръмжа кормчията.

— Ами върви го събуди — предложих аз, преди да се присъединя към Ал Сорна. Той стоеше, подпрян на перилото, и се взираше в огряното от луната море с отнесено изражение.

— Зъбите на Мьозис — каза той и посочи група бели петънца в далечината, където вълните се разбиваха в редица назъбени скали. — Мьозис е мелденейският бог на лова, голямата змия, която се била с Маргентис, великанския бог косатка, цял ден и цяла нощ. Тъй яростна била борбата им, че морето кипнало и разделило континентите. Когато всичко свършило и Мьозис останал да се полюшва мъртъв в прибоя, тялото му изгнило, но зъбите му останали, за да бележат кончината му. Духът му се слял с морето и когато мелденейците тръгват на лов по вълните, търсят него за напътствие, защото зъбите му сочат пътя към родната им земя. Намираме се в мелденейски води. Където, струва ми се, вашите кораби никога не припарват.

— Мелденейците са пиратски отрепки — казах простичко. — Всеки от нашите кораби би бил ценна плячка за тях.

— И въпреки това корабът на лейди Емерен е бил завзет именно тук.

Не казах нищо. Аз самият имах някои обезпокоителни съмнения по въпроса, но изпитвах неохота да ги обсъждам с него.

— Доколкото разбирам, корабът и екипажът са били пуснати да продължат плаването си — добави той. — Само лейди Емерен е била взета в тен.

Изкашлях се.

— Пиратите без съмнение са видели в нея човек, който ще им донесе богат откуп.

— Само че не поискаха откуп. Поискаха само да дойда и да се бия с техния избраник. — Устата му трепна леко и аз осъзнах, че ме провокира.

Спомних си горчивата среща на Емерен с императора след процеса на северняка, когато тя умоляваше да променят присъдата му.

— Смъртта изисква смърт — беснееше тя с изкривено от ярост лице. — Боговете го искат. Хората го искат. Осиротелият ми син го иска. И аз го искам, сир, като вдовица на убитата Надежда на тази империя.

В ледената тишина, последвала тирадата й, императорът седеше мълчалив и неподвижен на своя трон, а присъстващите стражи и придворни стояха потресени и вцепенени от уплах, забили очи в пода. Когато императорът най-после заговори, гласът му беше безизразен, лишен от гняв, докато постановяваше, че лейди Емерен е обидила неговата персона и е прокудена от двора до второ нареждане. Доколкото знам, оттогава двамата не са разменили и дума.

— Подозирай каквото си искаш — казах на Ал Сорна. — Но знай, че императорът не крои интриги, той никога не би си позволил да прибегне към отмъщение. Всяко негово действие е в служба на Империята.

Той се засмя.

— Вашият император ме прати на островите, за да умра, милорд. Така че мелденейците да могат да си отмъстят на баща ми, а лейди Емерен да стане свидетелка на смъртта на мъжа, убил съпруга й. Чудя се дали идеята е била нейна или тяхна.

Не можех да намеря недостатък в разсъжденията му. Разбира се, очакваше се той да умре. Краят на Убиеца на Надеждата би бил последното действие от войната ни с неговия народ, епилогът на този епичен конфликт. Дали императорът си е мислил същото, когато се е съгласил на предложението на мелденейците, не бих могъл да кажа. Във всеки случай Ал Сорна, изглежда, не чувстваше страх и бе примирен със съдбата си. Зачудих се дали наистина очаква да оцелее в дуела си с Щита, който се славеше като най-добрия майстор на меча на всички времена. Историята на Убиеца на Надеждата не бе оставила у мен никакви съмнения относно собствените му смъртоносни умения, но те със сигурност бяха притъпени през годините пленничество. Дори и да победеше, мелденейците едва ли биха позволили просто така на сина на Подпалвача на града да отплава необезпокоявано. Той беше човек, отправил се към смъртта си. Знаех това, а явно и той го знаеше.

— Кога крал Янус ти разкри плановете си за нападение срещу Империята? — попитах, жаден да изтръгна от него колкото се може по-голяма част от историята му, преди да стъпим на сушата.

— Около година преди Кралската гвардия да потегли към алпиранските брегове. В продължение на три години полкът ни сновеше из Кралството и избиваше бунтовници и престъпници. Контрабандисти по южния бряг, банди главорези в Нилсаел, още фанатици в Кумбраел. Прекарахме една зима на север в битки срещу лонаките, когато те решиха, че е време за нова поредица набези. Полкът нарасна с две роти. След кумбраелското ни приключение кралят ни бе дал собствено знаме — вълк, тичащ над Високата твърд. Затова мъжете започнаха да се наричат Вълчите бегачи. Винаги съм мислил, че звучи тъпо, но на тях, изглежда, им харесваше. По някаква причина млади мъже се стичаха под знамето ни, и то не само бедни, така че повече не ни се наложи да попълваме броя си с набрани от тъмницата хора. В Дома на Ордена се явиха толкова много кандидати, че аспектът бе принуден да проведе редица изпитания, главно за сила и бързина, но също и изпитания за Вяра. Бяха приети само мъжете с най-силна Вяра и най-здрави тела. Докато се качим по корабите за нашествието, имах под свое командване хиляда и двеста души, може би най-добре обучените и най-опитните войници в Кралството. — Той сведе поглед към синьо-бялата пяна там, където океанът срещаше корпуса, изражението му бе мрачно. — Когато войната свърши, бяха останали по-малко от две трети от тях. За Кралската гвардия нещата стояха още по-зле, може би само един от десет успя да се върне в Кралството.

„Така им се пада“, помислих си, но не го изрекох на глас. Вместо това попитах:

— Какво ти каза той? Каква причина изтъкна Янус за нашествието?

Той вдигна глава и се взря в Зъбите на Мьозис, докато избледняваха в мътния хоризонт.

— Син камък, подправки и коприна — каза с леко горчив тон. — Син камък, подправки и коприна.