Антъни Райън
Кръвна песен (8)

5.

Около седмица след Изпитанието на познанието инструктор Солис ги отведе в обширно помещение встрани от двора, горещо и изпълнено с миризма на дим и метал. Вътре ги чакаше инструктор Джестин, рядко показващият се майстор ковач на Ордена. Беше едър мъж, излъчващ сила и увереност, скръстил ръце пред гърдите си, а косматото му тяло бе осеяно с десетки белези, причинени от пръски разтопен метал. Вейлин беше впечатлен от очевидната му мощ и се зачуди дали мъжът въобще ги е усетил.

— Инструктор Джестин ще изкове мечовете ви — каза Солис. — През следващите две седмици ще работите под негово ръководство и ще му помагате. Когато приключите с ковачницата, всеки ще има меч, който ще носи до края на службата си в Ордена. Запомнете, че инструктор Джестин не е щедър и прощаващ като мен, така че се дръжте добре.

После си тръгна и момчетата останаха сами с ковача. Мълчаха, докато той ги оглеждаше внимателно с яркосините си очи.

— Ти — посочи инструктор Джестин с дебелия си почернял пръст Баркус, който зяпаше към няколко наскоро изковани алебарди. — Бил си в ковачница и преди.

Баркус се поколеба.

— Баща ми… Израснах близо до ковачница в Нилсаел, учителю.

Вейлин погледна въпросително Кейнис. Баркус се придържаше стриктно към правилата и не споделяше за миналото си, така че бе изненадващо да разберат, че баща му е ковач. По принцип такива деца не попадаха в Ордена. Момче, което имаше бъдеще и занаят, нямаше нужда да търси нов живот.

— Виждал ли си как се кове меч? — попита инструктор Джестин.

— Не, учителю. Ножове, плугове, подкови, няколко ветропоказателя. — Той се засмя насила. Инструктор Джестин обаче дори не се усмихна.

— Ветропоказателят е труден за изработка. Не всички го умеят. Само майсторите ги правят, според правилата на гилдията. Да оформиш метала така, че да чува песента на вятъра, е рядко умение. Това го знаеш, нали?

Баркус извърна глава и Вейлин осъзна, че е смутен и дори засрамен. Между двамата бе преминало нещо, което останалите не разбираха. Беше свързано с ковачницата и ковашкия занаят, но Вейлин знаеше, че Баркус няма да проговори. И той си имаше тайни като останалите.

— Не, учителю.

— Това място — Джестин размаха ръце и посочи ковачницата, — това място е на Ордена, но принадлежи на мен. Тук аз съм крал, аспект, командир, лорд и учител. Това не е място за игра. Нито за шеги. Тук се работи и се учи. Орденът ви задължава да усвоите работата с метал. За да може да боравите истински с меча, трябва да познавате естеството на изработката, да сте част от процеса на създаване. Мечовете, които изковете тук, ще пазят живота ви и ще бранят Вярата. Работете добре и ще имате меч, на който може да разчитате, здрав и остър, способен да разсече кована броня. Ако не работите сериозно, оръжията ви ще се счупят в първото сражение и ще умрете.

Отново се обърна към Баркус и хладният му поглед сякаш съдържаше въпрос.

— Вярата е източникът на нашата сила, но за да й служим, ни трябва стомана. Стоманата е инструментът, с който отдаваме почит на Вярата. Цялото ви бъдеще се състои от стомана и кръв. Разбирате ли?

Всички промърмориха в знак на съгласие, но Вейлин знаеше, че въпросът е предназначен единствено за Баркус.

Прекараха остатъка от деня в зареждане на пещта и пренасяне на чували с метални пръти от една каруца на двора. Инструктор Джестин работеше на наковалнята, а чукът му звънеше с напевния ритъм на метал, удрящ метал. Понякога вдигаше поглед и даваше инструкции сред фонтан от искри. Вейлин откри, че работата е тегава и монотонна, гърлото му прегракна от пушека, а ушите му заглъхнаха от постоянното дрънчене.

— Разбирам защо не ти е харесал животът в ковачницата, Баркус — изкоментира той, докато се влачеха уморено към тяхната стая в края на деня.

— Абсолютно — съгласи се Дентос, който разтриваше схваната си ръка. — Предпочитам да тренирам с лък цял ден.

Баркус не каза нищо и продължи да мълчи цяла вечер въпреки мрънкането на другите. Вейлин знаеше, че всъщност не ги чува: съзнанието му бе насочено към въпросите на инструктор Джестин, въпросите в думите и в очите му.

 

 

През следващия ден отново пренасяха, този път чували с въглища. Инструктор Джестин почти не говореше, а преглеждаше металните пръти, които бяха донесли предишния ден. Вдигаше ги към светлината, плъзгаше пръсти по тях и или изръмжаваше доволно, или възкликваше ядосано и ги поставяше на нарастваща купчина брак.

— Какво толкова гледа? — зачуди се Вейлин, докато пъшкаше под поредния чувал. — Едно парче желязо е същото като останалите, нали?

— Примеси — отвърна Баркус и хвърли поглед към Джестин. — Прътите са изковани от друг, преди да ги докарат тук. Вероятно от някой по-неумел. Учителят проверява дали другият ковач е използвал некачествено желязо.

— Как разбира?

— Предимно с докосване. Прътите се правят от няколко слоя, които са усукани и изковани заедно. Това оставя отпечатък в метала. По него добрият ковач може да познае качествените пръти. Чувал съм истории, че някои могат да разберат и по миризмата.

— Ти можеш ли? Говоря за докосването, не за мирисането.

Баркус се засмя и Вейлин долови в смеха горчивина.

— Не и за хиляда години.

По обяд дойде инструктор Солис и ги отведе на упражнение с мечове — трябвало да поддържат форма. Момчетата бяха уморени от тежката работа и пръчката му ги налагаше по-често от обикновено, но Вейлин откри, че сякаш не жили като преди. Зачуди се дали инструктор Солис не е смекчил ударите си, но мигновено отхвърли тази мисъл. Солис не се размекваше — те закоравяваха. „Оформи ни с бой. Той е нашият ковач.“

 

 

— Време е да запалим пещта — заяви инструктор Джестин, когато се върнаха след краткия обяд. — Трябва да запомните само едно нещо за нея. — И показа множеството белези по мускулестите му ръце. — Пари, и то лошо.

Накара ги да изсипят няколко чувала въглища в тухления кръг и нареди на Кейнис да ги запали. За целта трябваше да се пропълзи отдолу и да се стигне до дъбовите разпалки. Вейлин щеше да се притесни, но Кейнис се навря без колебание, носеше запалена свещ. След малко се измъкна, целият черен, но невредим.

— Мисля, че се разпали добре, учителю.

Инструктор Джестин не му обърна внимание и клекна, за да огледа разгарящите се пламъци.

— Ти. — И посочи Вейлин. Никога не ги наричаше по имена. Явно запомнянето им беше ненужно разсейване. — Върви на духалото. Ти също. — Посочи Норта.

Баркус, Дентос и Кейнис останаха да чакат нареждания.

Инструктор Джестин взе тежкия чук и вдигна един железен прът от купчината.

— Азраелските мечове се правят от три части. Дебел централен прът и два по-тънки за острие. — Кимна към пръта в ръцете си. — Това е за острието. Трябва да се оформи, преди да се изкове с останалите. Ръбът е най-труден за изработка, трябва да е фин, но здрав. Да реже, но да устоява на удари. Погледнете внимателно метала. — Показа парчето на всеки поотделно. Гласът му беше груб, но странно хипнотичен. — Виждате ли черните петънца?

Вейлин се взря и различи черните фрагменти в тъмносивия оттенък на желязото.

— Нарича се звездно сребро, защото свети по-ярко от небесата, когато се вкара в огъня — продължи Джестин. — Но не е сребро, а желязо. Рядко желязо, излизащо от земята, като всички метали. Няма нищо общо с Мрачното. Това е тайната, която прави мечовете на Ордена по-здрави от останалите. Заради него остриетата ви ще устоят на удари, от които нормално биха се счупили. А ако ги ползвате умело, ще могат да пробиват ризници и брони. Това е нашата тайна. Пазете я добре.

Махна на Вейлин и Норта да се захванат с духалото и усилията им бяха възнаградени от червеникавооранжев блясък сред купчината въглища.

— Така — каза инструкторът и вдигна чука. — Гледайте внимателно и се учете.

Вейлин и Норта се потяха обилно, задвижвайки тежката дървена дръжка на духалото. Топлината в ковачницата се повишаваше и въздухът сякаш се сгъсти и стана трудно да се диша.

„Започвай де, в името на Вярата!“ Вейлин изръмжа уморено. Ръцете вече го боляха, а инструкторът само чакаше и чакаше.

Накрая ковачът хвана парчето желязо с клещи и го тикна в пещта. Изчака червено-оранжевият блясък да плъзне по метала, преди да го извади и да го сложи на наковалнята. Първият удар беше лек, по-скоро почукване, което пръсна малък облак искри. След това Джестин се зае сериозно. Чукът се вдигаше и падаше прецизно, вдигайки искри. Отначало по парчето нямаше никакви промени. Е, може би бе станало малко по-дълго, преди Джестин да го върне в пещта и да махне раздразнено на Вейлин и Норта да действат по-усърдно.

Това продължи сякаш цял час, макар вероятно да бе по-близо до десетина минути. Инструктор Джестин ковеше, връщаше желязото в пещта и го ковеше отново и отново. Вейлин закопня за бруталния комфорт на тренировъчната площадка. Ръкопашна схватка в студа щеше да е по-добре от това тук. Когато инструктор Джестин им махна да спрат, двамата се затътриха до вратата, подадоха глави навън и загълтаха сладки глътки въздух.

— Тоя се опитва да ни убие — задъхано каза Норта.

— Връщайте се — подвикна ковачът и двамата бързо се прибраха. — Трябва да свикнете с истинската работа. Гледайте. — И вдигна парчето. То вече не беше кръгло, а се бе превърнало в триъгълна ивица метал, дълга около метър. — Това е ръб. Сега изглежда грубовато, но когато се спои с братята си, ще стане остро и ще върши работа.

Дентос и Кейнис поеха духалото, а Джестин се зае с другия ръб. Ударите на чука бяха в унисон със задъханото им дишане. След като свърши с втория ръб, ковачът се зае с централната част. Ударите му станаха по-силни и бързи, докато издължаваше парчето да пасне с дължината на остриетата и оформяше издатина в центъра. Когато приключи, Кейнис и Дентос бяха готови да припаднат, затова той ги смени с Баркус и Вейлин, взе скоба, с която прихвана парчетата в долната част, и пак вдигна чука.

— Това сега е истинското изпитание за майстора на мечове. Най-трудното за усвояване. Твърде силните удари ще повредят острието. Ако пък са твърде леки, парчетата няма да се сковат в едно. — Погледна Баркус и Вейлин. — Хващайте духалото без скатаване!

Докато се молеше работата най-после да свърши, Вейлин забеляза че Баркус не откъсва очи от инструктор Джестин. Ръцете му се вдигаха и спускаха неспирно, но вниманието му бе съсредоточено върху случващото се на наковалнята. Вейлин дори се зачуди какво му е толкова интересно. Човек, удрящ парче метал с чук. Не виждаше в това нищо забележително, никаква загадка. Но докато следеше погледа на Баркус, усети, че е все по-запленен от постепенно придобиващото форма острие и как трите парчета стават едно под ударите на чука. От време на време инструктор Джестин пъхаше меча в огъня и Вейлин трябваше да извръща очи, защото парчетата звездно сребро заблестяваха твърде ярко. Вярваше на ковача, че това е просто друг метал, но гледката все пак бе неестествена.

— Ти — викна инструктор Джестин на Норта, щом приключи с оформянето на острието. — Донеси ведрото.

Норта се подчини и примъкна тежкото дървено ведро до наковалнята. Беше пълно до ръба и част от водата се разля върху краката му.

— Това е солена вода — обясни Джестин. — Остриетата, които се каляват в солена вода, са по-здрави от тези в сладка. Дръпнете се, че ще заври.

Потопи острието в кофата, от която мигновено се издигна пара. Задържа го така, докато кипенето не спря, след което го вдигна и го огледа. Беше черно, оцапано със сажди, но инструктор Джестин изглеждаше доволен. Ръбовете бяха прави, а върхът абсолютно симетричен.

— Сега — продължи той — започва истинската работа. — Обърна се към Кейнис. — Ти запали пещта, така че този е за теб.

Кейнис очевидно се чудеше дали това е чест, или наказание.

— Благодаря, учителю.

Джестин занесе острието в задния край на ковачницата и го остави на пейката до задвижваното от педали точило.

— Новоизкованият меч е готов само наполовина. Трябва да бъде полиран и наточен. — Показа на Кейнис как да задвижи точилото и да поддържа добър ритъм, като броеше „едно-две“, преди да му нареди да усили скоростта и да започне. Внезапният фонтан искри стресна момчето, но Джестин го накара да продължи и насочи ръцете му към правилния ъгъл и вярното движение, така че да се заточи цялата дължина. — Точно така — изръмжа доволно, когато Кейнис започна да се оправя сам. — Десет минути за всеки ръб и после ми покажи как си се справил. Останалите — обратно към пещта. Ти и ти — на духалото…

И така те се трудиха и потиха седем дълги дни: дърпаха на духалото, заточваха ръбове и полираха остриетата, докато те не заблестяха като сребро. Никой не остана невредим. Вейлин получи сериозно изгаряне на ръката от капка разтопен метал. Болката и миризмата на горящата му кожа бяха отвратителни. Останалите също пострадаха, Дентос най-лошо — няколко искри хвръкнаха в очите му поради моментното му разсейване на точилото. От това му останаха няколко тъмни белега около лявото око, но за щастие не ослепя.

Въпреки изтощението, риска от тежки травми и тежката работа на Вейлин му хареса в ковачницата. Имаше нещо красиво — постепенното раждане на остриетата под чука на инструктор Джестин, усещането на ръба, плъзгащ се по точилото, шарката, която се появяваше при полиране: тъмни завъртулки по синкавосивата повърхност, сякаш пламъците на пещта бяха замръзнали в метала.

— Появява се при спояването на парчетата — обясни Баркус. — Различните видове метал оставят следите си. Явно звездното сребро го прави по-отчетливо в мечовете на Ордена.

— Харесва ми — каза Вейлин и вдигна наполовина полираното острие към светлината. — Някак е… интересно.

— Това е просто метал — изсумтя Баркус и се върна към точилото, с което работеше. — Нагряваш го, удряш го и го оформяш. Няма никаква загадка.

Вейлин гледаше как приятелят му движи ловко ръцете си и заточва ръбовете перфектно. Когато дойде ред на Баркус, инструктор Джестин въобще не почна да му обяснява, просто му подаде меча и се отдалечи. Явно уменията на момчето бяха очевидни за ковача. Двамата почти не говореха и само ръмжаха в знак на съгласие, сякаш работеха заедно от дълги години. Но Баркус не показваше удоволствие от работата си. Действаше с готовност и засрамваше останалите с уменията си, но всеки път, щом влезеха в ковачницата, лицето му придобиваше непривично изражение на мрачно упорство, което изчезваше само на тренировъчната площадка и в столовата.

На следващия ден поставиха дръжките. Те бяха предварително направени и почти идентични. Инструктор Джестин ги занити с по три железни пирона. След това им нареди да изпилят главите на пироните, за да напаснат с дъбовите ръкохватки.

— Приключихте тук — каза им в края на деня. — Мечовете са ваши. Използвайте ги добре. — За пръв път говореше като останалите инструктори. После се завъртя към пещта без повече думи. Момчетата останаха, хванали мечовете си, и се зачудиха дали и те трябва да кажат нещо.

— Ъ-ъ — започна Кейнис. — Благодарим за мъдростта, учителю.

Джестин сложи недовършен връх на копие на наковалнята и хвана духалото.

— Времето ни тук беше много… — продължи Кейнис, но Вейлин го сръга и му кимна към вратата.

— Баркус Джешуа — подвикна Джестин, докато излизаха.

Момчетата спряха и Баркус се обърна.

— Да, учителю?

— Вратата е винаги отворена за теб — каза Джестин, без да се обръща. — Мога да използвам помощта ти.

— Съжалявам, учителю — отвърна безизразно Баркус. — Боя се, че от тренировките не ми остава време.

Джестин пусна духалото и тикна върха на копието в пещта.

— Когато ти писне от кръв и лайна, аз ще съм тук. Както и ковачницата. Тук ще сме.

 

 

Баркус пропусна вечерята — нещо, което не се бе случвало досега. Когато се върна от вечерното посещение на кучкарника, Вейлин го откри на стената.

— Донесох ти малко остатъци. — Вейлин му подаде торбата, в която имаше пай и няколко ябълки.

Баркус кимна благодарно, но вниманието му бе насочено към реката, където една баржа плаваше към Варинсхолд.

— Искаш да знаеш — промълви той след малко. В гласа му липсваше обичайният хумор и ирония и за притеснение на Вейлин се долавяше лек страх.

— Ако искаш да ми кажеш. Всички си имаме тайни, братко.

— Като причината да пазиш този шал. — Той махна към шала на Села около врата на Вейлин. Той го подпъхна под дрехите си и потупа Баркус по рамото, готов да си тръгне.

— Случи се, когато бях на десет — каза Баркус.

Вейлин спря и го изчака да продължи. По свой начин Баркус бе затворен, също като останалите. Щеше или да говори, или не, и нямаше смисъл от ръчкане и подпитване.

— Баща ми ме караше да работя в ковачницата от малък — продължи след малко Баркус. — Харесваше ми. Обожавах да го гледам как оформя метала, как свети пещта. Някои казват, че работата на ковача е тайнствена. За мен всичко беше просто, очевидно. Разбирах всичко. Не беше нужно баща ми да ме учи, просто знаех как се прави. Виждах каква форма ще приеме металът още преди чукът да удари. Можех да позная дали плугът ще пори земята, или ще засяда, дали подковата ще падне от копитото след няколко дена. Знаех, че баща ми е горд. Не говореше много, за разлика от мен. По това съм се метнал на майка си, но знаех, че е горд. Исках да го накарам да се гордее още повече. В главата си имах образи на ножове, брадви, мечове, чакащи да бъдат изковани. Знаех как точно да ги направя, какви метали да използвам. Една вечер се промъкнах в ковачницата. Направих ловджийски нож, нещо дребно. Подарък за баща ми по случай идването на зимата.

Млъкна и погледна към баржата, която се бе отдалечила по течението. Фигурите на моряците по палубата изглеждаха призрачно на бледата светлина на носовия фенер.

— Значи си направил нож — подтикна го Вейлин. — А баща ти… се е ядосал?

— О, не се ядоса — каза Баркус горчиво. — Беше уплашен. Острието беше на слоеве, за здравина, режеше през коприна и броня, беше толкова лъскаво, че можеш да се огледаш. — Леката усмивка на устните му се стопи. — Хвърли го в реката и ми каза да не говоря за него никога пред никого.

Вейлин беше объркан.

— Трябвало е да се гордее с теб. Такъв нож, изкован от сина му. Защо се е уплашил?

— Баща ми беше виждал много неща през живота си. Пътувал е със свитата на лорда, служил е на търговски кораб в източните морета, но не беше виждал нож, изкован в незапалена пещ.

Объркването на Вейлин се засили.

— Тогава как…?

Нещо в изражението на Баркус го накара да спре.

— Нилсаелците са добри хора — продължи момчето. — Сърдечни, мили, гостоприемни. Но повече от всичко се боят от Мрачното. В село имаше възрастна жена, която можеше да лекува с докосване. Поне така разправяха. Уважаваха я за това, но винаги се бояха от нея. Когато се появи Червената ръка, тя не можа да я спре. Умряха десетки хора, всяко семейство загуби по някого, но тя не се зарази. Затвориха я в къщата й и я запалиха. Руините още стоят. Никой не се осмелява да построи нова къща.

— Как направи ножа, Баркус?

— И досега не съм сигурен. Помня как оформях метала на наковалнята с чук. Помня поставянето на дръжката. Но убий ме, не помня да съм палил пещта. Когато заработих, сякаш се изгубих, сякаш бях инструмент, като чука… Сякаш нещо работеше чрез мен. — Той поклати глава, явно разстроен от спомена. — След това баща ми не ме пускаше в ковачницата. Отведе ме при стария Калус, който развъждаше коне. Обясни, че е пробвал, но от мен нямало да стане ковач. Плати му по пет медника на месец, за да ме учи на занаят.

— Опитвал се е да те предпази — каза Вейлин.

— Знам. Но като малък не мислех така. Усещах, че се плаши и се притеснява, че ще го посрамя по някакъв начин. Дори мислех, че може да завижда. Затова реших да му покажа какво мога в действителност. Изчаках го да замине със стоката на летния панаир и се промъкнах в ковачницата. Нямаше с какво да работя освен няколко стари подкови и пирони. Беше взел повечето стока, за да я продаде на панаира. Събрах останалото и направих… нещо специално.

— Какво? — Вейлин си представяше величествени мечове и бляскави брадви.

— Слънчев часовник.

— Какво? — намръщи се Вейлин.

— Нещо като ветропоказател, но не сочи посоката на вятъра, а към слънцето. Винаги знае кое време на деня е, дори небето да е облачно. Когато залезе, се насочва надолу и го проследява по земята. Направих го красив, с излизащи пламъци и всичко останало.

Вейлин само можеше да гадае за стойността на подобен предмет и какви емоции би предизвикал в село, което се ужасява от Мрачното.

— Какво стана с него?

— Не знам. Предполагам, че баща ми го е претопил. Когато се върна от панаира, му показах какво съм направил. Бях страшно доволен и горд. Той ми каза да си събирам вещите. Майка ми беше на гости при сестра си и не се наложи да й обяснява. Вярата знае какво й е казал, когато се е прибрала и е видяла, че ме няма. Пътувахме три дни, после хванахме кораб до Варинсхолд и дойдохме тук. Той поговори известно време с аспекта и ме остави пред портите. Каза, че ако разкажа на някой какво съм направил, със сигурност ще ме убият. Че тук ще съм в безопасност. — Засмя се криво. — Трудно е да се повярва, но явно мислеше, че ми прави услуга. Понякога си мисля, че е сбъркал пътя към цитаделата на Петия орден.

Вейлин прогони спомена за отдалечаващите се копита и се сети за историята на Села.

— Бил е прав, Баркус. Не трябва да казваш на никого. Вероятно не трябваше да казваш и на мен.

— Защо, ще ме убиеш ли?

Вейлин се усмихна мрачно.

— Е, не днес.

Двамата останаха на стената в приятелско мълчание; наблюдаваха как баржата изчезва зад завоя на реката.

— Според мен той знае — обади се Баркус. — Инструктор Джестин. Мисля, че усеща на какво съм способен.

— Как би могъл да знае такова нещо?

— Защото аз усещам същото у него.