Антъни Райън
Кръвна песен (38)

8.

Извикаха го при портата в полунощ — Джанрил Норин докуцука до стаята му в Дома на гилдията, за да го събуди.

— Десетки конници в равнината, милорд — каза менестрелът. — Брат Кейнис настоява за вашето присъствие.

Той бързо препаса меча си, яхна Плюй и препусна към портата. Стигна след няколко минути. Кейнис вече беше там и заповядваше още стрелци да се разположат по стените. Качиха се по стълбите до бойниците, където един от нилсаелците на граф Марвен посочи към равнината.

— Близо петстотин копелдаци, милорд — каза мъжът с изтънял от тревога глас.

Вейлин го успокои с потупване по рамото и се приближи до бойниците, за да се вгледа надолу към отряда бронирани ездачи. Стоманата им блестеше в синкаво на бледата светлина на полумесеца. Начело на отряда стоеше плещест мъж в ръждясала броня и се взираше нагоре към тях.

— Ще отворите ли някога скапаната порта? — попита барон Бандерс. — Хората ми са гладни и вече имам мазоли по задника.

 

 

Без бронята си баронът изглеждаше по-дребен, но все така як.

— Пфу! — Той изплю виното на пода на стаята в Дома на гилдията, която им служеше за трапезария. — Алпиранска пикня. Нямате ли малко кумбраелско да предложите на почетния си гост, милорд?

— Съжалявам, с братята ми сме виновни в изчерпването на запасите ни, бароне — отвърна Вейлин. — Моите извинения.

Бандерс сви рамене и посегна към печеното пиле на масата, откъсна едната кълка и впи зъби в нея.

— Виждам, че сте успели да запазите по-голямата част от града непокътнат — отбеляза с пълна уста. — Местните сигурно не са оказали голяма съпротива.

— Успяхме да го завземем тихомълком. Губернаторът се оказа прагматичен човек. Нямаше много кръвопролития.

Баронът се намръщи и поспря за момент да дъвче, за да преглътне храната си с вино.

— Не мога да кажа същото за Марбелис. Мислех, че ще гори вечно.

Безпокойството на Вейлин се усили. Неочакваната поява на барона бе смущаваща и изглежда той носеше мрачни вести.

— Обсадата е била трудна, така ли?

Бандерс изсумтя и си наля още вино.

— Четири седмици блъскахме с обсадните машини, докато отворим използваем пробив. Те правеха излази всяка нощ, малки групи мъже с кинжали, промъкваха се през линиите ни да прерязват гърла и да дупчат буретата с вода. Всяка скапана нощ беше безсънно изпитание. Само Покойните знаят колко мъже загубихме. После Военачалникът прати в пробива цели три полка. Може би около петдесет души излязоха оттам, всичките ранени. Алпиранците бяха приготвили клопки, ями с колове и така нататък. Когато Кралската гвардия бе спряна от ямите, те търкулнаха сред тях наръчи подпалки, напоени с масло. Стрелците им ги възпламениха с огнени стрели. — Млъкна, затворил очи, и потрепери. — Писъците се чуваха от цяла миля.

— Градът не е ли завладян?

— О, завладян е. Отново и отново, като евтина курва. — Бандерс се оригна. — Кървавата роза си облиза раните и състави добре плана си. Всъщност мисля, че атаката на пробива е била една голяма уловка, жертва, която да убеди алпиранците, че имат насреща си глупак. Две нощи по-късно той строи четири полка срещу пробива, готвейки се за щурм. Същевременно прати цялата останала пехота от Кралската гвардия срещу източната стена със стълби. Заложи на това, че алпиранците са съсредоточили силите си при пролуката и не са оставили достатъчно хора да отбраняват стените. Оказа се прав. Отне ни цяла нощ и платихме много висока цена, но на сутринта градът беше наш — или поне каквото бе останало от него.

Бандерс потъна в мълчание и се съсредоточи върху яденето. Вейлин го остави да яде и откри, че погледът му се задържа върху вечно покритата с ръжда броня на барона. За първи път я виждаше отблизо и забеляза, че частите от стоманения нагръдник, които не са засегнати от корозията, блестят като полирани, а самата ръжда изглежда странно лъскава.

— Това е боя — каза на глас.

— Мммм? — Бандерс хвърли поглед към бронята си и изсумтя. — А, това ли? Човек трябва да се опитва да живее съобразно своята легенда, не мислиш ли?

— Легендата за Ръждивия рицар ли? — попита Вейлин. — Не мога да кажа, че съм я чувал, милорд.

— Да, ама ти не си ренфаелец. — Бандерс се ухили. — Баща ми беше весел, добродушен човек, но прекалено привързан към заровете и курвите, вследствие на което не можа да ми остави много повече от един рушащ се замък и ръждясала броня, която трябваше да нося, когато суверенът ми ме призове на война. За щастие беше успял да ми предаде част от уменията си с копието, така че репутацията ми растеше с всяка битка или турнир. Прославих се като Ръждивия рицар, обичан от простолюдието заради своята бедност. Бронята се превърна в мой символ, правеше ме лесно забележим в мелето, за да могат селяните да крещят одобрително и хората ми да се събират около мен — след като натрупах достатъчно пари, за да наема хора, разбира се.

— Значи това не е оригиналната броня?

Бандерс се разсмя сърдечно.

— В името на Вярата, братко, не! Онази още преди години ръждяса дотолкова, че стана безполезна. Дори най-хубавата броня рядко изкарва повече от няколко години, битките и природните стихии си казват думата. В Ренфаел имаме една поговорка: „Ако искаш да си по-богат от лорд, стани ковач.“ — Изкикоти се и си наля още вино.

— Защо сте тук, бароне? — попита Вейлин. — Да не носите вест от Военачалника?

Лицето на барона отново помрачня.

— Да. Освен това водя и хората си. Триста рицари и двеста въоръжени прислужници и подбрани оръженосци, ако ни искате.

— Вие и хората ви сте добре дошли, но васален лорд Терос няма ли да се нуждае от услугите ви?

Бандерс остави чашата и въздъхна тежко. Очите му срещнаха очите на Вейлин с безизразен поглед.

— Освободиха ме от служба при васалния лорд, братко. Не за първи път, но подозирам, за последен. Военачалникът ми нареди да предложа услугите си на вас.

— Скарали сте се с васалния лорд?

— Не с него, не. — Устата му бе стисната в твърда, решителна линия и Вейлин почувства, че е по-добре да изостави темата.

— Ами вестта от Военачалника?

Бандерс извади от ризата си запечатано писмо и го хвърли на масата.

— Знам съдържанието, така че ще ви спестя четенето. Имате нареждания да подготвите града за предстояща обсада. Патрулите на Ордена са забелязали голяма алпиранска войска, движеща се на север. Изглежда решена да подмине Марбелис и да превземе Линеш с цялата възможна бързина. — Отпи още една голяма глътка вино, избърса устата си и се оригна пак. — Моят съвет, братко, е да секвестирате търговската флота и да отплавате с хората си към Кралството. Няма никаква надежда да удържите града срещу такъв многоброен враг.

 

 

— Поне десет кохорти пехота, още пет кавалерия и всевъзможни диваци от южните провинции на империята. Общо почти двайсет хиляди. — Гласът на Бандерс звучеше небрежно, но всички присъстващи можеха да доловят скритата в него сериозност. Вейлин беше свикал съвет на капитаните в Дома на гилдията, след като накара Кейнис да претърси архивите на града за най-голямата и най-точна карта на северното алпиранско крайбрежие.

— Мислех, че ще са повече — каза Кейнис. — Предполага се, че императорската армия е неизброима.

— Наистина има повече, братко — увери го Бандерс. — Това е само авангардът. Малкото пленници, които взехме в Марбелис, с радост го потвърдиха. Войската, маршируваща срещу този град, е елитът на алпиранската армия. Най-добрата пехота и кавалерия, която може да събере, всичките до един ветерани от граничните войни с воларианците. Не подценявайте и диваците, те са родени воини. Говори се, че прекарвали живота си в боготворене на императора и в битки помежду си за дребни обиди, които с удоволствие забравят, когато той ги призове на война. Изглежда, им харесва вкусът на сразените врагове.

— Обсадни машини? — попита Вейлин.

Бандерс кимна.

— Десет, много по-високи и тежки от всичко, с което разполагаме ние. Могат да запратят скала с размерите на мускусен бик на над триста крачки.

Вейлин хвърли поглед около масата, преценяваше реакцията на другите капитани на думите на барона. Граф Марвен беше строго сдържан, сякаш се боеше да издаде някаква емоция, която би могла да подкопае ревниво пазеното му положение. Лорд-маршал Ал Кордлин беше видимо пребледнял и стискаше наскоро излекуваната си ръка, а на горната му устна започваше да избива лека пот. Лорд-маршал Ал Трендил изглеждаше потънал в размисъл, гладеше брадичката си, а очите му бяха отнесени. Вейлин предположи, че пресмята дали може да се измъкне с цялата плячка, заграбена от Унтеш. Само Брен Антеш изглеждаше невъзмутим: беше скръстил ръце и наблюдаваше Бандерс с вял интерес.

— С колко време разполагаме? — попита Кейнис барона.

— Брат Солис съобщи, че са тук. — Бандерс почука с пръст по проснатата на масата пред тях карта. Посочената точка се намираше на двайсетина мили югозападно от Марбелис. — Това беше преди дванайсет дни.

— Армия с такива размери не може да изминава повече от петнайсет мили на ден — каза граф Марвен с грижливо премерен тон. — А в пустинята и по-малко.

— Това ни дава може би две седмици — обади се лорд-маршал Ал Кордлин. Гласът му прозвуча пискливо и той се изкашля, преди да продължи. — Предостатъчно време, милорд.

Вейлин се намръщи.

— Предостатъчно време за какво?

— Ами, за евакуация, разбира се. — Ал Кордлин огледа събралите се около масата за подкрепа. — Знам, че не са останали достатъчно кораби да прекарат цялата армия, но старшите офицери лесно могат да бъдат измъкнати. Останалите мъже ще се върнат в Унтеш…

— Имаме заповеди да държим този град — прекъсна го Вейлин.

— Срещу двайсет хиляди? — Ал Кордлин нададе къс и малко истеричен смях. — Това е над три пъти нашия брой, и то елитна войска. Би било лудост да…

— Лорд-маршал Ал Кордлин, считано от този момент, ви освобождавам от командването. — Вейлин кимна към вратата. — Напуснете. На сутринта ще ви придружат до пристанището, откъдето ще хванете кораб за Кралството. Дотогава стойте в покоите си — не искам да заразите хората със своята страхливост.

Ал Кордлин се олюля, като че ли го бяха ударили, и заломоти:

— Това е… Такива обиди са неоправдани. Моят полк ми беше даден от краля…

— Просто напуснете.

Поразеният лорд хвърли един последен поглед към останалите капитани и срещна само безразличие или предпазлива неловкост, преди да се отправи към вратата и да излезе.

— Всякакви други предложения за евакуация ще получат същия отговор — каза Вейлин. — Мисля, че разбирате това.

И насочи вниманието си към картата, пренебрегвайки дружното потвърждение. Още веднъж му направи впечатление колко гола е тази местност и той се зачуди как могат три големи града като Унтеш, Линеш и Марбелис да съществуват по края на такава необятна пустиня. „Само пясък и храсталаци — както бе казал Френтис. — Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата…“

— Няма дървета.

— Милорд? — попита барон Бандерс.

Вейлин не му отговори, а продължи да гледа картата, докато нещо се размърдваше в ума му, наченките на военна хитрост, подхранвани от тихия шепот на кръвната песен, която се извиси до хор, щом очите му откриха пиктограма на трийсетина мили южно от града — палмова горичка около малък воден басейн.

— Какво е това? — попита той Кейнис.

— Оазисът Лелун, братко. Единственият достатъчно голям източник на вода по южния път на керваните.

— Което означава — обади се граф Марвен, — че алпиранската армия ще трябва да спре там по пътя си на север.

— Да не мислите да отровите водата, милорд? — попита лорд-маршал Ал Трендил. — Чудесна идея. Можем да хвърлим вътре животински трупове…

— Не смятам да правя нищо подобно — отвърна Вейлин, все така оставил кръвната песен да оформя замислите му. „Рискът е голям, а цената…“

— Трябва да затворим града, милорд — каза граф Марвен, нарушавайки тишината, която Вейлин осъзна, че е продължила няколко минути. — Пътуващите на юг кервани със сигурност ще съобщят на врага за числеността ни.

— Хората заминават с десетки, откакто премина заплахата от Червената ръка — каза Вейлин. — Много ще се изненадам, ако алпиранският командир вече не разполага с пълна информация за числеността и приготовленията ни. Освен това, ако го оставим да си мисли, че сме слаби, това може да се окаже в наша полза. Твърде самоувереният враг е склонен към небрежност.

Хвърли последен поглед на картата и се дръпна от масата.

— Барон Бандерс, извинявам се, че искам от вас да се качите отново в седлото толкова скоро след пристигането си, но ще имам нужда от вас и вашите рицари на сутринта. — Обърна се към Кейнис. — Братко, предай на разузнавачите да се съберат призори, аз лично ще поема командването. В мое отсъствие градът е твой. Положи всички усилия да направиш рова около стените по-дълбок и да удвоиш ширината му.

— Смятате да устроите засада на двайсетхилядна армия само с няколкостотин души? — Граф Марвен го гледаше невярващо. — Какво се надявате да постигнете?

Вейлин вече вървеше към вратата.

— Брадва без острие е просто тояга.

 

 

Навътре в континента пясъците на пустинята се издигаха във високи дюни, които се простираха към хоризонта като бурно море, застинало в злато под безоблачни небеса. Слънцето бе прекалено силно, за да позволи дневен марш, така че бяха принудени да пътуват нощем, а денем се криеха в палатките; рицарите мърмореха, а бойните им коне цвилеха и тъпчеха с копита, раздразнени от непривичната жега.

— Ама че шумна пасмина — отбеляза Дентос на втория ден след потеглянето им.

Вейлин хвърли поглед към група рицари, които играеха на зарове, дърлеха се и се блъскаха. Наблизо друг рицар гълчеше високо оръженосеца си, задето не бил лъснал нагръдника му. Трябваше да се съгласи, че рицарите едва ли са най-безшумните войници, и с радост би ги сменил всичките само срещу една рота от Ордена, само че наоколо нямаше братя, а и за тази работа му бяха нужни конници.

— Не би трябвало да е от значение — отвърна той. — От тях се иска да осъществят само една атака. — „Макар че не мога да кажа колко ще останат след това.“

— Ами патрулите? — попита Френтис. — Алпиранците трябва да са глупаци, за да не поставят съгледвачи по фланговете си.

— Толкова далеч от града се надявам да са достатъчно глупави, за да направят точно това. Ако ли не, така или иначе трябва да изкараме само един ден. Ще се погрижим за мълчанието на всеки патрул, който ни открие, и ще се надяваме никой да не се разтревожи от липсата им до вечерта.

След още две нощи оазисът изплува пред очите им като трепкащо видение сред обжарените дюни, което постепенно придоби плътност. Вейлин се изненада от големината му — очакваше невзрачно езерце и няколко палми, но всъщност откри истинско езеро, заобиколено от тучна растителност, почти неустоим бисер от зелено и синьо.

— Няма и следа от алпиранците, братко — съобщи Френтис, като спря с отряда разузнавачи в подножието на дюната, от която Вейлин оглеждаше оазиса. — Май сме ги изпреварили, точно както каза.

— Кервани? — попита Вейлин.

— Нищо на мили околовръст.

— Не забелязахме много признаци за търговци по пътя си на север, милорд — отбеляза барон Бандерс. — Войната никога не е добра за търговията. Освен ако не търгуваш със стомана, разбира се.

Вейлин огледа пустинята и забеляза висока почти като планина дюна на две мили западно от позицията им.

— Там — посочи. — Ще лагеруваме на западния й склон. Никакви огньове и ще съм ви ужасно благодарен, бароне, ако хората ви се въздържат от излишен шум.

— Ще направя каквото мога, милорд. Но те не са селяци, нали разбирате? Не мога просто да ги бичувам като вашите хора.

— А може би трябва, милорд — предложи Дентос. — Това ще им напомни, че кръвта им е със същия цвят като на селяците.

— Те ще пролеят достатъчно кръв, когато дойдат алпиранците, братко — сопна се в отговор Бандерс и бездруго червеното му лице почервеня още повече.

— Стига — намеси се Вейлин. — Брат Дентос, върви с брат Френтис. Вземете толкова вода, колкото можете да носите, и оставете възможно най-малко следи. Не искам враговете ни да си мислят, че нещо по-голямо от керван с подправки е минало оттук през последните седмици.

 

 

Минаха още два дни преди да се появи армията на императора, предизвестена от голяма колона прах над южния хоризонт. Вейлин, Френтис и Дентос лежаха на върха на една висока дюна и наблюдаваха приближаването й към оазиса. Първо се появи кавалерията, малки групички челни ездачи, последвани от дълги двойни колони. Вейлин преброи четири полка конници, въоръжени с копия, плюс още толкова конни стрелци. Дисциплината и ефективността им бяха впечатляващи и личаха в бързината, с която установиха лагера си — палатки и готварски огньове изникнаха сред палмите на оазиса само час след пристигането им. Вейлин взе далекогледа от Френтис и разгледа офицерите и сержантите сред тълпата, като си отбеляза суровия им вид и вещината, с която разположиха постовете в тесен и добре избран периметър. „Наистина са ветерани“, реши той и съжали, че не бе имал време да се сбогува с Шерин преди да потегли. Макар да бе усетил известно смекчаване в отношението й към него при последната им среща, все още имаше много да й обяснява.

Отклони далекогледа от оазиса и го фокусира върху втори прашен облак, който се издигаше на юг — клатушкащите се фигури на алпиранската пехота, които се материализираха от пустинната жега с неприятна яснота.

На пехотата й отне повече от час да се събере в оазиса и да вдигне лагер. Преценката на инструктор Солис бе прекалено скромна: всъщност имаше дванайсет кохорти пехота, с които алпиранската войска набъбна до поне трийсет хиляди и това накара Вейлин да се зачуди, макар и само за секунда, дали все пак лорд-маршал Ал Кордлин не е бил прав.

— Виждаш ли го онзи ей там? — посочи Френтис, като отлепи око от далекогледа. — Може би е военачалникът им?

Вейлин взе далекогледа от ръцете му и проследи сочещия пръст до голяма палатка в северния край на оазиса. Група войници издигаха пред нея висок прът с червено знаме, украсено с емблема от две кръстосани саби на черен фон. Надзираваше ги висок мъж със златен плащ, твърди абаносови черти и прошарена коса. „Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Трета кохорта от Имперската гвардия. Дошъл е да спази едно обещание.“

Гледаше как капитанът се обърна и се поклони на един набит мъж, който видимо накуцваше. Носеше стара, но все още годна броня и кавалерийска сабя. Кожата му бе с маслинения оттенък на северните провинции, а главата му бе обръсната до голо. Той послуша за кратко Хеврен — капитанът, изглежда, му докладваше нещо, — а после го прекъсна с махване на ръка и се прибра в палатката, без да му хвърли втори поглед.

— Не, накуцващият е военачалникът им — каза Вейлин. Забеляза прегърбените от умора рамене на Хеврен преди той да изправи плещи и да се отдалечи. „Засрамен си — помисли. — Отбягват те, защото си загубил Надеждата. Какво ли предлагаш? Повече патрули, повече стражи? Повече уважение към хитростта на Убиеца на Надеждата? Той обаче не пожела да те изслуша, нали?“ За първи път след напускането на града Вейлин усети, че настроението му започва да се разведрява.

По залез обсадните машини най-после се появиха пред погледите им. Вейлин бе таил крехката надежда, че Бандерс е преувеличил доклада на Солис в разказа си, но сега разбра, че баронът е казвал истината. Кралската гвардия също имаше машини — балисти и катапулти за мятане на камъни и огнени топки срещу или над крепостни стени, — но дори най-голямата и най-грижливо изработената от тях не можеше да се сравнява с явната мощ на устройствата, които императорът бе пратил да срутят стените на Линеш. В сгъстяващия се сумрак те приличаха на тромави великани, размахващи тежките си ръце, докато големи волски впрягове ги теглеха напред.

Машините бяха придружавани от може би три хиляди души. Ако се съдеше по свободния им строй и липсата на униформи, това явно бяха племенните воини, описани от Бандерс. Одеждите им варираха по цвят, от крещящо червена коприна и сини шапки с пера до прости черни или сини роби, лишени от украса. Същото разнообразие цареше и в оръжията и броните им. Вейлин различи няколко нагръдника и ризници, но повечето като че ли не носеха броня, само кръгли дървени щитове, украсени с неразбираеми символи. Оръжията им, изглежда, се състояха предимно от дълги копия с назъбени железни върхове; към тях се прибавяха тоягите и боздуганите, покрити със зловещи шипове, които мъжете носеха на кръста си заедно с кинжали и къси мечове.

Вейлин гледаше как воловете изтеглиха обсадните машини до южния край на оазиса и водачите разпрегнаха животните, за да ги отведат на водопой, а племенните воини се настаниха на лагер.

— Това са много диваци, през които да си пробием път, братко — отбеляза Дентос.

— Ако всичко върви по план, няма да ни се наложи. — Вейлин върна далекогледа на Френтис. — Да вървим да приготвим конете. Потегляме, когато луната изгрее.

 

 

Вейлин не се изненада, че Плюй се оказа неподходящ за ролята на товарен кон — когато се опита да сложи вързопите на гърба му, животното веднага прояви злия си нрав и затъпка с копита, показвайки пълно пренебрежение към стъпалата и пръстите на хората. Бяха нужни няколко ценни минути придумване, заплахи и подкупване с бонбони, преди да се успокои достатъчно, за да позволи товарът да бъде закрепен на мястото му. Докато това стане, луната вече бе високо над главите им.

— Защо държиш на този кон е истинска мистерия, братко — отбеляза Дентос с глас, леко приглушен от муселиновата кърпа, покриваща долната част на лицето му.

— Той е боец — отвърна Вейлин. — Това компенсира синините. — Огледа събралите се разузнавачи, всеки облечен също като него: в бяла муселинова роба, типична за търговците, които прекарваха подправки и други ценни стоки през пустинята до северните пристанища. Конете им бяха натоварени с вързопи, издуващи се от кръглите червени гърнета, в каквито се превозваха подправките, макар че тази нощ те бяха пълни с друго. Вейлин знаеше, че едва ли ще измамят опитно око: конете им бяха прекалено високи, а и дрехите им стояха непривично, да не говорим за странните издутини на скритите оръжия. Но в тъмното би трябвало да са достатъчно убедителни за няколко безценни мига. Надяваше се, че това ще стигне.

Хвърли поглед на север, отбелязвайки наум виещия се през дюните кервански път към оазиса. Под луната пустинята представляваше странна гледка, пясъкът бе обагрен в сребърно от светлината. В комбинация с нощния студ това й придаваше вид почти като на снежно поле. Тази мисъл извика отново в паметта му полузабравения сън, жестокия присмех на Нерсус Сил Нин, тялото, изстиващо в снега…

— Братко? — обади се Френтис и го откъсна от мислите му.

Вейлин тръсна глава да прогони видението, обърна се към отряда разузнавачи и повиши глас:

— Всички знаете важността на днешната ни мисия. Когато свършим, препуснете към Линеш и не се обръщайте назад. Те ще ни следват по петите като прегладнели вълци, така че не се бавете за нищо на света.

Обърна се пак на север и подръпна юздите на Плюй.

— Хайде, проклета кранто!

Запалиха факли и поеха с равномерен ход, като викаха заучени поздрави на алпирански към диваците, охраняващи южния периметър. Те бяха до един високи и слаби мъже със заострени бради и кожа като полиран махагон, а одеждите им представляваха смесица от червен плат и хлабава броня от слонова кост. Всички носеха дълги копия с назъбени върхове, които Вейлин бе забелязал през далекогледа. Явно изпитваха подозрения, но не бяха твърде разтревожени и Вейлин изпита облекчение, след като при появата на малката им група не се вдигна суматоха. Когато наближиха лагера, петима от диваците се събраха да преградят пътя им, насочили копия напред, но държането им не бе прекалено заплашително.

— Ни-рел ан! — поздрави ги Дентос. След Кейнис той имаше най-добро ухо за алпиранския, макар че не можеше да се каже, че го владее свободно. Въпреки че бе подложен на усилено обучение от Кейнис в няколкото часа преди потеглянето им от Линеш, едва ли щеше да измами човек, роден в северната част на Империята. Имаха късмет, че племенните воини произлизаха от южните провинции и вероятно знаеха местния диалект по-зле и от тях.

Един от диваците поклати объркано глава и каза нещо на собствения си език на своите другари, които вдигнаха рамене.

— Унтерах — каза Дентос думата за търговец и се потупа по гърдите, после направи широк жест към импровизирания им керван. — Онтериш. — „Подправки.“

Дивакът, който бе заговорил, мина покрай него, като оглеждаше внимателно групата им. Приближи се до Вейлин, без да обърне внимание на дружеското му кимване, и се втренчи в Плюй с дълъг изпитателен поглед. Очите му се присвиха при вида на множеството белези, покрили краката и хълбоците на коня.

Един от другите диваци извика. Мъжът срещу Вейлин отстъпи бързо, стиснал здраво копието, и приклекна в бойна поза. Вейлин вдигна умиротворително ръце и посочи на запад. Дивакът рискува да се озърне през рамо и се изправи объркано, щом видя от пустинята да изникват факли, поне триста точици светлина, трептящи в полумрака, придружени от усилващия се издайнически тътен на кавалерийска атака и зова на множество тръби.

Дивакът се обърна към другарите си и отвори уста да даде някаква заповед — и умря, щом метателният нож на Вейлин се заби в основата на черепа му. Въздухът се изпълни с бръмченето на тетиви и свистенето на хвърлени ножове, когато разузнавателният отряд пусна в действие оръжията си, за да се отърве от останалите стражи.

— Гасете факлите! Към машините! — викна Вейлин и пришпори Плюй.

Щом навлязоха в лагера, избухна какофонията на битката. Гръмотевичният тропот на рицарите на барон Бандерс, врязващи се в набързо скалъпения строй от защитници, бързо се смени с познатото цвилене на коне и трясък на метал. От всички страни диваците грабваха оръжията и се втурваха да се включат в сражението, водени от бойните викове и дрезгавия зов на роговете. Докато групата на Вейлин се озове между палатките, повечето се бяха хвърлили в мелето, а малцината, които останаха да им създават проблеми, бързо бяха посечени.

Завариха машините незащитени с изключение на работниците, които се грижеха за тях, предимно мъже на средна възраст с кожени престилки и почти без оръжия освен инструментите си. Вейлин съжаляваше, че не са достатъчно разумни да побегнат — уби един, който замахна с чук към него, и остави друг да стиска разсечената си длан.

— Махайте се! — нареди той на човека, прибра меча си и откачи глинените гърнета от гърба на Плюй. Мъжът просто го гледаше в безмълвен шок, преди загубата на кръв да го накара да се свлече на пясъка. Вейлин изруга и го остави там. С цялата бързина, на която бе способен, разви вързопа и метна гърнетата срещу най-близката машина. Те се разбиха в здравия дървен корпус и гъстата прозрачна течност в тях го оплиска. Вейлин бързо свърши съдържанието на единия вързоп и повлече другия към втора машина, вече частично напоена от Френтис, който се ухили вълчи.

— Ще е впечатляваща гледка, братко.

— И още как. — Вейлин изпразни втория вързоп и се огледа да види докъде са стигнали останалите от групата. Със задоволство видя разбитите останки от множество гърненца около всичките десет машини. — Добре, стига толкова! — извика. — Палете!

Оттеглиха се на двайсетина разкрача, като Вейлин влачеше ранения работник, защото не искаше да го остави да изгори. Дентос и Френтис запалиха стрели и ги пратиха към машините. Пламъците моментално обхванаха маслото и скоро насред лагера бушуваха десет великански клади. Огънят погълна високите машини за броени минути, въжетата и свързващите елементи се разпадаха от горещината, големите греди падаха като борове, обхванати от горски пожар.

Пламъците бяха достатъчно ярки, за да озарят битката, бушуваща по западния периметър, където барон Бандерс вече събираше хората си за отстъпление, макар че подлудените от битката диваци не бяха в настроение да ги пускат. Вейлин видя как няколко рицари бяха смъкнати от конете и мушкани до смърт с копия.

Яхна Плюй, извади меча си и викна на разузнавачите:

— Препускайте към града!

— Ами ти, братко? — попита Френтис.

Вейлин кимна към битката.

— Баронът има нужда от помощ. Скоро ще ви настигна.

— Нека аз…

Вейлин се втренчи във Френтис с изражение, което не допускаше спорове.

— Отведи хората си у дома, братко.

Френтис преглътна без съмнение горчивите думи, които се готвеше да изрече, и кимна.

— Ако не се върнеш до два дни…

— Значи няма да се върна и ще търсиш заповеди от брат Кейнис. — Вейлин пришпори Плюй в галоп и се понесе към битката. Усети как конят се напрегна под него в очакване на сблъсъка. Мина по края на гъмжилото и посече няколко непредпазливи диваци, после извъртя коня, когато останалите го връхлетяха, препусна и повтори тактиката, опитвайки се да отклони яростта им достатъчно, за да даде малко отдих на рицарите. — Ерухин Махтар! — крещеше непрекъснато с надеждата, че те знаят какво означава. — Аз съм Ерухин Махтар! Елате да ме убиете!

Думите явно бяха разбрани поне от някои диваци, ако се съдеше по яростта, с която го преследваха и мятаха копия и брадви с понякога обезпокоителна точност. Един показа забележителна бързина, като спринтира след Вейлин при поредния му заход, метна се на гърба на Плюй, вдигнал бойната си тояга, а после се катурна на пясъка със стрела в тялото.

— Мисля, че не бива да се бавим още много, братко! — извика Дентос, изпъна лъка си и пусна още една стрела, докато препускаше редом с него, и някакъв дивак се строполи на земята недалеч от тях.

— Мисля, че те пратих в града — извика Вейлин.

— Не, прати Френтис. — Дентос пусна нова стрела и се приведе да избегне едно копие. — Наистина трябва да се махаме!

Вейлин хвърли поглед към гъмжилото и видя една широкоплещеста фигура в оцапана с червено броня да се отдалечава от битката — баронът бе решил да е последният, който ще се оттегли. Вейлин посочи на запад, двамата извъртяха конете и ги пришпориха да тичат още по-бързо.

Горящите машини хвърляха дълги сенки по пясъка и блясъкът им постепенно отслабваше.

 

 

Яздиха на запад до изгрев-слънце, а после завиха на север и слязоха от конете едва когато те започнаха да се олюляват от жегата. Свалиха цялата излишна тежест, захвърлиха ризниците си, но запазиха оръжията и манерките с вода.

— Няма и следа от тях — каза Дентос, като засенчи очи и огледа южния хоризонт. — Поне засега.

— Ще се появят — увери го Вейлин. Поднесе манерка към муцуната на Плюй и той я захапа и я надигна, за да излее съдържанието й в гърлото си. Вейлин не беше сигурен колко още може да издържи конят в тази жега — условията в пустинята бяха жестоки за родено на север животно, което личеше по пяната, покрила хълбоците му, и умореното мигане на обикновено ясните му и подозрителни очи.

— Ако имаме късмет, ще последват дирята на барона — продължи Дентос. — Все пак там са повече хора.

— Мисля, че изчерпахме всичкия си късмет нощес. — Вейлин изчака Плюй да свърши с пиенето и хвана юздите. — Продължаваме пеш. Щом ние не можем да яздим в тази жега, значи и те не могат.

Беше ранна вечер, когато видяха прашния облак, малък и неясен в далечината, но безспорно истински.

— Петнайсет мили може би? — зачуди се Дентос.

— По-скоро десет. — Вейлин се метна на седлото и трепна при раздразненото пръхтене на Плюй. — Изглежда, все пак могат да яздят в жегата.

Почти цяла нощ яздиха в тръс, като внимаваха да не изтощят конете дотолкова, че да рухнат, и постоянно се озъртаха на юг, но виждаха само пустинята и гъсто осеяното със звезди небе. Знаеха обаче, че преследвачите скъсяват разстоянието с всяка миля.

Северният бряг се появи пред очите им на разсъмване, пустинните пясъци се смениха с шубраци и на шест мили източно от тях белите стени на Линеш заблестяха в утринната светлина.

— Братко — каза тихо Дентос.

Вейлин се обърна на юг. Прашният облак вече беше по-голям и ездачите, които го вдигаха, се виждаха ясно. Той се приведе напред да потупа Плюй по шията и прошепна в ухото му:

— Извинявай.

Изправи се и заби пети в хълбоците на коня. Препуснаха в галоп. Очакваше Плюй да е загубил голяма част от бързината си, но той като че ли откри някакво облекчение в галопа, отметна глава и запръхтя, дали от удоволствие, дали от гняв. Копитата му ровеха прашната земя и Вейлин бързо изпревари Дентос и измъчения му кон с толкова много, че след четири мили бе принуден да дръпне юздите. Бяха стигнали билото на малко възвишение, откъдето се виждаше равнината пред стените на града. Портите бяха отворени и колона конници с блестящи на слънцето брони влизаше през тях.

— Изглежда, баронът се е върнал — отбеляза Вейлин, докато Дентос спираше до него.

— Радвам се, че някой е успял. — Дентос вдигна една манерка и остави водата да облее лицето му. Зад него Вейлин виждаше преследвачите им, които бързо скъсяваха разстоянието и вече се намираха само на миля от тях. Дентос беше прав — нямаше да успеят.

— Вземи — каза той и понечи да слезе. — Моят кон е по-бърз. Те искат мен.

— Не бъди толкова тъп, братко — отвърна уморено Дентос. Откачи лъка си от седлото, сложи стрела на тетивата и извъртя коня си към приближаващите ездачи. Вейлин знаеше, че няма начин да го разубеди.

— Съжалявам, братко — каза с натежал от вина глас. — Тази глупава война… аз…

Дентос не го слушаше, а се взираше на юг, смръщил озадачено вежди.

— Не знаех, че тук има такива. Ама наистина е голям, нали?

Вейлин проследи погледа му и усети как кръвната песен заехтя мощно в знак на разпознаване, щом очите му различиха голям сив вълк, клекнал недалеч от тях. Животното го гледаше с безстрастния зеленоок поглед, който помнеше толкова добре от първата им среща в Урлиш.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Разбира се. Трудно е да не го забележи човек.

Кръвната песен вече бушуваше с пълна сила.

— Дентос, препускай към града!

— Никъде няма да ходя…

— Нещо ще се случи! Моля те, просто върви!

Дентос щеше да продължи да спори, но погледът му бе привлечен от нещо друго — голям тъмен облак, издигащ се над южния хоризонт. Извисяваше се поне на миля в небето, кълбеше се яростно и поглъщаше слънчевата светлина. Носеше се към града, а дюните изчезваха, когато ги придърпваше към жадната си гръд.

Една стрела се заби с тупване в земята на няколко стъпки от тях. Вейлин се обърна и видя, че преследвачите им вече са само на петдесетина метра, поне сто души. Пред тях се носеше рояк стрели, пуснати в галоп — отчаян опит да сложат край на гонитбата преди да ги връхлети пясъчната буря.

— Хайде! — изкрещя Вейлин, сграбчи юздите на коня на Дентос и го затегли след себе си, пришпорвайки Плюй в галоп. Стрелите се сипеха около тях, докато се спускаха по склона и се насочваха към града. Бурята връхлетя преди да са изминали и една трета от разстоянието, пясъкът зашиба лицата и очите им като облак от яростни иглички. Конят на Дентос се дръпна уплашено и Вейлин изтърва юздите. Кон и ездач изчезнаха във вихрещата се червена мъгла. Вейлин се опита да извика, но се задави с пясъка, който изпълни устата му. Можеше само да заслони лицето си и да се вкопчи здраво в Плюй, докато препускаше през бурята.

В отчаянието си се обърна към кръвната песен, опита се да я успокои, да я овладее достатъчно, че да насочва музиката й, да пее. Отначало тя се състоеше само от дисхармоничната врява на нередност и тревога, изригнала при вида на вълка, но когато приложи волята си, хаосът започна да се укротява, няколко чисти ноти се оформиха сред бурята, бушуваща в ума му. „Дентос! — извика той, мъчейки се да хвърли песента си в бурята като кука. — Намери го!“

Песента се промени пак, оформиха се още ноти, тя стана по-мелодична, почти спокойна, но обагрена с още нещо, тон толкова странен, че бе почти непознаваем. Осъзнаването се стовари върху него като удар. „Това не е моята песен! Това изобщо не е човешка песен!“

„Кой? — изпя той. — Кой си ти?“

Другата песен се промени отново, цялата музика заглъхна и бе сменена от нетърпеливо ръмжене.

„Моля те! — възкликна той. — Брат ми…“

Ръмженето на вълка се превърна във вик в ума му, толкова силен, че го накара да се олюлее в седлото. Плюй зацвили и се задърпа тревожно, когато Вейлин се надигна, усетил как от носа му шурва кръв.

„НЕ! — изкрещя той с всяка частица сила, която можеше да вложи в песента. — НЕ ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ!“

Вятърът моментално утихна, яростното шибане на пясъка в лицето му се превърна в лек ветрец и носените от вихъра песъчинки бавно се слегнаха на земята със звук като от хиляди шепнещи гласове. През разсейващата се мъгла Вейлин зърна тъмната фигура на ездач на не повече от десет разкрача от себе си. Лесно позна Дентос по меча на гърба. Заля го облекчение и той се приближи в тръс и посегна да стисне рамото на брат си.

— Сега не му е времето да се моткаш, братко…

Дентос се катурна от седлото и се строполи тежко на земята. Очите му бяха отворени, лицето му — покрито с позната бледнота, окървавеният стоманен връх на стрелата, която го бе убила, сгърчеше от гърдите му.

 

 

По-късно му разказаха как е стоял там, неподвижен и вцепенен, като някое от творенията на Ам Лин, изникнало от отстъпващата пясъчна буря. Появата му предизвикала виковете на стражите по стената и Кейнис трябвало да положи трескави усилия да отвори пак портата. Алпиранските преследвачи, разпръснати от бурята, бързо се окопитили и се спуснали към неподвижния Убиец на Надеждата. Един стигнал на двайсет разкрача от него, приведен над шията на коня си, и изпънал лъка си, оголил зъби от омраза и тържествуване. Брен Антеш скочил на бойниците над портата и забил една стрела право в гърдите на ездача, а после излаял заповед към стрелците си. Хиляда стрели се издигнали от стените и се спуснали връз алпиранците като черна градушка. Близо сто ездачи били покосени само с един залп.

Вейлин не забеляза нищо от това. За него съществуваше само Дентос, отпуснатото му, безизразно лице и върхът на стрелата — ярък метал, блестящ сред червената кръв. Гласове го зовяха от стените, но той бе глух за всичко. Кейнис и Баркус се втурнаха през отворената порта и се заковаха потресени. Вейлин не чуваше нито скръбта, нито въпросите им. „Дентос и стрелата…“

— Вейлин.

Това беше единственият глас, който би могъл да чуе. Шерин стоеше до него и посягаше да го хване за китката. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на юздите.

— Вейлин, моля те.

Той я погледна, попи състраданието й, познатата болка разсея сковаността му и го изпълни с отчаян копнеж и безнадежден срам.

— Аз съм убиец — каза той. Изрече всяка дума със студена прецизност.

— Не…

— Аз съм убиец. — Отстрани нежно ръката й, смуши Плюй и го подкара ходом към градската порта.