Антъни Райън
Кръвна песен (33)

3.

Навътре от алпиранския бряг шубраците отстъпваха място на обширна пустиня, брулена от силен южен вятър, който вдигаше пясъчни вихрушки и ги носеше над дюните като духове. Армията се придържаше към края на пустинята и напредваше към Унтеш в колона, дълга над две мили. На Вейлин тя му напомняше за голяма змия, като онази, която бе видял веднъж как се измъкна от клетката си на един кораб от Далечния запад — беше се изтегнала по цялата палуба, а люспите й блестяха на слънцето също като копията на Кралската гвардия сега.

Стоеше на едно каменисто възвишение на няколко мили пред главната колона и пиеше от манерката си. Наблизо Плюй дъвчеше оскъдните листа на един пустинен храст. Френтис и разузнавачите му, или каквото бе останало от тях след битката на брега, се бяха настанили на лагер до възвишението и наблюдаваха източния хоризонт.

Вейлин се замисли за битката преди два дни, за мъжа в бяло и групата, дошла да моли за тялото му, четирима мъже със сурови лица от Имперската гвардия, които изникнаха от пустинята и настояха да видят Военачалника. Ал Хестиан излезе да ги посрещне на кон, следван от светилата на армията. Устрои официална церемония, която алпиранците пренебрегнаха — останаха на седлата. Тъкмо четеше кралската прокламация за анексиране на трите града Унтеш, Линеш и Марбелис, когато един от гвардейците го прекъсна по средата на изречението — добре сложен мъж с посивяла коса, който говореше почти идеално езика на Кралството:

— Спести си дърдоренето, северняко. Дойдохме за тялото на Ерухин. Дайте ни го или ни убийте, няма да си тръгнем без него.

Хладнокръвието на Ал Хестиан му изневери и лицето му пламна от гняв.

— Какъв е този Ерухин?

— Мъжът в бяло — каза Вейлин. Не го бяха поканили да се присъедини към преговорите, но той все пак бе спрял коня си в края на групата: знаеше, че Военачалникът няма да иска да прави сцена, като го отпрати, не и в такъв светъл момент като първата му среща с врага. — Ерухин, нали? — попита той гвардееца.

Очите на мъжа се впиха в него, огледаха го от главата до петите и проучиха лицето му.

— Ти ли беше? Ти ли го уби?

Вейлин кимна. Озъбен, един от другите гвардейци изтегли наполовина сабята си, преди сивокосият да го спре със сурова заповед.

— Кой беше той? — попита Вейлин.

— Името му бе Селиесен Макстор Алуран — отвърна гвардеецът. — Ерухин, или Надеждата на вашия език. Избраният наследник на императора.

— Предайте на императора нашите съболезнования — намеси се Военачалникът. — Такава скръбна загуба е достойна за съжаление, но ние идваме само за онова, което ни принадлежи по…

— Дошли сте да завоювате и да плячкосвате, северняко — сряза го сивокосият. — В тези земи ще намерите само смърт. Няма да има повече преговори, няма да има повече приказки, ще ви избием всички, както вие убихте нашата Надежда. Не очаквайте милост. А сега, дайте ни тялото му.

Лорд Дарнел отпи от манерката си и повъртя виното в уста, преди да го изплюе в нозете на коня на гвардееца.

— Този човек нарушава правилата на парламентьорството с неуважителното си държане, милорд — каза той на Ал Хестиан. — Явно иска да му вземем живота.

— Не. — Вейлин пришпори коня си и застана между двете групи. Обърна се към гвардееца. — Аз ще ви отведа до тялото.

Усещаше яростта на Военачалника, докато яздеха към трупа, усещаше омразата на лорд Дарнел и си спомни нещо, което му бе казал аспект Арлин: „Самовлюбените хора мразят онези, които се опитват да затъмнят славата им.“

Гвардейците слязоха от конете и вдигнаха трупа на Надеждата върху едно товарно животно. Сивокосият затегна ремъците, придържащи тялото към коня, и се обърна към Вейлин. В очите му блестяха сълзи.

— Как ти е името? — попита с дрезгав глас.

Вейлин не се сещаше за причина да не му каже.

— Вейлин Ал Сорна.

— Доброто ти отношение не отслабва омразата ми, Вейлин Ал Сорна, Ерухин Махтар, Убиецо на Надеждата. Честта ми говори, че трябва да отнема собствения си живот, но омразата ще ме пази жив. Отсега нататък ще поемам всеки свой дъх с една-едничка цел — да видя края ти. Аз се казвам Нелиесен Нестер Хеврен, капитан на Десета кохорта от Имперската гвардия. Не го забравяй.

След тези думи той и другарите му яхнаха конете и се отдалечиха.

„Понякога Вярата иска от нас всичко, което имаме.“ Отново думи на аспекта, изречени в онзи ден миналата зима, когато крачеше с Вейлин по снега, застлал тренировъчния плац, и слушаше какво има да му каже за плановете на краля. Денят беше студен, по-студен от обичайното за месец уеслин, новаците тичаха, препъвайки се в снега, биеха се и търпяха перванията на пръчките на инструкторите.

— Тази война няма да е като никоя друга, която сме виждали — каза аспектът, от устата му излизаше пара. — Ще дадем големи жертви. Много от братята ни няма да се върнат. Разбираш ли това?

Вейлин кимна. Дълго време бе слушал аспекта и откри, че вече не са му останали думи.

— Но ти трябва да се върнеш, Вейлин. Бий се толкова усърдно, колкото е нужно, и убивай колкото се налага. Независимо колко от войниците и братята ти загинат, ти ще се върнеш в това Кралство.

Вейлин кимна пак и аспектът се усмихна. Това бе единственият път, когато Вейлин го бе виждал да се усмихва след онзи първи ден край портата на Дома на ордена преди толкова много години. По някакъв начин това караше аспекта да изглежда стар, кожата покрай очите и тънките му устни се сбръчкваше. По-рано никога не му бе изглеждал стар.

— Понякога толкова ми напомняш за майка си — каза тъжно аспектът, после се обърна и се отдалечи. Високата му фигура се движеше през снега без ни най-малка нестабилност…

Белег дотича на възвишението, като вдигаше облак прах. В устата му висеше заек. Големите зайци, изглежда, се множаха обилно в полупустинните земи и Кралската гвардия също като Белег бързо се възползва от лесния дивеч. Робската хрътка пусна заека в краката на Вейлин и нададе късия си дрезгав лай.

— Благодаря ти, гламаво псе. — Вейлин го почеса по врата. — Можеш ти да го изядеш. — Вдигна заека и го хвърли надолу по хълма, а Белег се втурна след него с радостен лай.

— Обикновено го оставяш, когато тръгваме на кампания — каза Френтис, като седна и отпуши манерката си.

— Помислих, че ще се зарадва на нови ловни полета.

— Значи това е бил синът на императора, така ли? — попита Френтис. — Мъжът в бялата броня.

— Избраният му наследник. Изглежда, императорът избира наследника си измежду своите поданици.

Френтис се намръщи.

— Защо пък ще го избира?

— Мисля, че е свързано с боговете им.

— Бих предположил, че ще избере някой, който се бие по-добре. Тъпото копеле не можеше даже да седи на коня като хората. — Въпреки несериозния тон на по-младия си брат Вейлин усещаше загрижеността му. — Всъщност изобщо нямаше работа там.

— Не се тревожи за мен, братко. — Ухили се на Френтис. — Сърцето ми не е толкова натежало.

Френтис кимна и обърна очи към обширната пустиня, проснала се на юг.

— Не съм съвсем сигурен защо кралят иска толкова отчаяно тази земя. Тук има само пясък и храсталаци. Не съм виждал дърво, откакто слязохме на сушата.

— Дойдохме да търсим онова, което ни принадлежи по право според един стар договор, и да отмъстим за злините, причинени ни от Империята на Отричащите.

— Да, чудех се за това. Знаеш ли, единствените алпиранци, които съм виждал някога, бяха моряци и търговци около пристанището. Обличаха се странно, но не ми изглеждаха по-различни от всички други моряци и търговци — гонеха курвите и гледаха да докопат някоя пара̀, както правят хората като тях, но ми се виждаха по-учтиви от повечето. Не си спомням някое от другарчетата ми на улицата да е било отвлечено и измъчвано с Мрачни ритуали, освен мен, разбира се, но Едноокия не беше алпиранец.

— Да не подлагаш на съмнение кралската дума, братко?

Ръцете на Френтис се размърдаха под плаща му: без съмнение отново опипваха мрежата от белези.

— И неговата, и на всеки друг, ако реша, че се налага.

Вейлин се засмя.

— Добре, продължавай в същия дух.

— Милорд! — извика един от разузнавачите и посочи към източния хоризонт.

Вейлин отиде от другата страна на възвишението и се взря в далечината. Видя леко блещукане в маранята, издигаща се от нажежените пясъци.

— Какво е?

— Аз го виждам. — Френтис бе вдигнал далекогледа — скъпа вещ от медни тръби, с калъф от кожа на акула. Вейлин смяташе, че е по-добре да не пита откъде го е взел, макар че си спомняше, че капитанът на мелденейската галера, която ги докара до тези брегове, имаше подобен инструмент. Също като при Баркус, крадливите инстинкти на Френтис така и не бяха отшумели напълно.

— Колко са?

— Не ме бива в преценките, братко, както добре знаеш. Но да ме шибат отзад, ако не са поне колкото нас и още една трета отгоре.

 

 

— Знам, че знаеш къде е. — Погледът на Военачалника бе потъмнял от безгранична враждебност.

— Милорд? — Вейлин се беше разсеял от гледката в равнината пред тях, хиляди алпирански войници, строени в офанзивна формация и напредващи с уверена крачка към възвишението, където се намираха те. Военачалникът беше заповядал на Вейлин да доведе целия си полк и да издигне знамето си на най-високия прът, който успеят да намерят. На западния склон, скрити от очите на алпиранците, чакаха пет хиляди кумбраелски стрелци. Официално стрелците бяха приносът на васален лорд Мустор към кампанията, проява на вярност след онова, което бе добило известност като Бунта на узурпатора, но на практика бяха наемници, продаващи уменията си на краля, и сред тях нямаше нито един кумбраелски благородник. От двете страни на възвишението пехотата на Кралската гвардия беше строена по полкове, в четири редици. В тила нилсаелският контингент от пет хиляди души лека пехота чакаше, ограден от десетте хиляди конници на Кралската кавалерия отдясно и от ренфаелските рицари отляво. Зад тях стояха четири конни роти от Шестия орден, редом с принц Малциус, който командваше трите роти на Кралската конна гвардия. Това беше най-многобройната армия, събирана някога в Обединеното кралство, и се готвеше за първата си голяма битка — нещо, което, изглежда, не вълнуваше особено Военачалника.

— Копелето, което ме остави с това. — Ал Хестиан вдигна дясната си ръка и шипът, стърчащ от кожения накрайник върху чуканчето му, заблестя на ярката дневна светлина. Погледът му беше прикован във Вейлин, сякаш Ал Хестиан не забелязваше напредващата алпиранска войска. — Ал Сендал. Знам, че не си го открил убит от някакъв въображаем звяр.

Вейлин бе изненадан, че Военачалникът е решил да се разположи на възвишението, макар да предполагаше, че оттук му се открива добър изглед към околния терен. Но бе още по-изненадан от момента, който е избрал за оплаквания.

— Милорд, този разговор вероятно може да почака…

— Знам, че смъртта на сина ми не е била убийство от милосърдие — продължи Военачалникът. — Знам кой му желаеше злото и знам, че ти беше негов инструмент. Ще намеря Ал Сендал, бъди сигурен в това. Ще си уредя сметките с него. Ще спечеля тази война за краля, а после ще се оправя с вас.

— Милорд, ако не настоявахте толкова да избивате невинни пленници, все още щяхте да имате ръка, а аз все още щях да имам брат. Вашият син ми беше приятел и му отнех живота, за да му спестя болката. Кралят е доволен от моя отчет и в двата случая и като слуга на Короната и Вярата нямам какво да добавя и по двете теми.

Изгледаха се в студено мълчание. Лицето на Военачалника трепереше от ярост.

— Крий се зад Ордена и краля, щом искаш — процеди той през стиснати зъби. — Това няма да те спаси, когато тази война бъде спечелена. Нито теб, нито някой от братята ти. Ордените са напаст за Кралството, издигат родени в канавките отрепки да властват над по-добрите от тях…

— Татко! — Наблизо стоеше висок младеж с деликатни черти, лицето му бе сковано от смущение. Носеше униформата на капитан от Двайсет и седми кавалерийски полк, върху нагръдника му трепкаше перо от врана, а на гърба си носеше дълъг меч със син камък на дръжката. На колана си носеше волариански къс меч. — Врагът — каза Алуциус Ал Хестиан и кимна към напредващата през равнината войска, — изглежда, не смята да си губи времето.

Вейлин очакваше Военачалникът да избухне, но вместо това той изглеждаше почти огорчен. Преглътна гнева си, издул ноздри от раздразнение. Хвърли един последен отровен поглед на Вейлин и се отдалечи, за да застане под собственото си знаме — елегантна алена роза в контраст с характера на собственика си, — а личната му стража от Черни ястреби се сключи около него, като хвърляше подозрителни погледи на заобикалящите ги Вълчи бегачи. Двата полка хранеха силна неприязън един към друг и когато се срещаха в столицата, най-често превръщаха кръчмите и улиците в бойно поле. Вейлин много се стараеше да ги държи далече едни от други по време на прехода.

— Чака ни тежък и горещ ден, милорд — каза Алуциус и Вейлин долови насиления хумор в гласа му. Беше разочарован да открие, че Алуциус е приел назначение в полка на баща си: надяваше се младият поет да е видял достатъчно кръв във Високата твърд. През годините оттогава се срещаха рядко, разменяха си любезности в двореца, когато кралят го повикаше там за някоя безсмислена церемония. Знаеше, че Алуциус си е възвърнал дарбата, че сега творбите му се четат нашир и надлъж и младите жени жадуват за компанията му. Но тъгата още се спотайваше в очите му, отпечатък от видяното във Високата твърд.

— Нагръдникът ти трябва да е по-стегнат — каза му Вейлин. — И можеш ли изобщо да изтеглиш това нещо от гърба си?

Алуциус се усмихна, макар и малко насила.

— Вечният учител, а?

— Защо си тук, Алуциус? Баща ти ли те накара?

Фалшивата усмивка на поета повехна.

— Всъщност баща ми каза, че трябва да си остана при драсканиците и благородните курветини. Понякога си мисля, че на него дължа уменията си с думите. Както и да е, убедих го, че една хроника на славната му кампания, написана от най-прочутия млад поет на Кралството, силно ще увеличи благосъстоянието на семейството ни. Не бери грижа за мен, братко. Забранено ми е да се отдалечавам на повече от една ръка разстояние от него.

Вейлин погледна към приближаващата се алпиранска армия, с безчетните знамена на кохортите им, издигащи се от множеството като гора от коприна, и с надигащата се какофония от тръбите и бойните им песни.

— В тази битка няма да има безопасно място — каза той и кимна към късия меч на кръста на Алуциус. — Помниш ли още как се използва това?

— Упражнявам се всеки ден.

— Добре, стой близо до баща си.

— Ще стоя. — Алуциус му протегна ръка. — За мен е чест да служа отново с теб, братко.

Вейлин стисна ръката му по-силно, отколкото възнамеряваше, погледна го в очите и повтори:

— Стой близо до баща си.

Алуциус кимна, пусна една последна смутена усмивка и тръгна към групата на Военачалника.

„Планове в плановете — заключи Вейлин, размишлявайки върху думите на лорд Ал Хестиан. — Янус му обещава моята смърт в замяна на победа. Аз спасявам сестра си, а Военачалникът получава възмездие за сина си.“ Опита се да пресметне колко ли сделки и измами трябва да е въртял кралят, за да ги докара на тези брегове. Настоятелните искания към васален лорд Терос да доведе толкова много от най-добрите си рицари. Незнайната цена, договорена с мелденейците, за да прекарат армията през морето. Зачуди се дали Янус някога изпуска от поглед паяжината, която тъче, дали паякът понякога губи някоя от нишките си, но самата идея за това бе абсурдна. Янус можеше да забрави кроежите си не повече, отколкото принцеса Лирна да забрави прочетените от нея думи. Замисли се пак за аспекта, за заповедите, които бе получил, и как, въпреки цялата си сложност, паяжината на стареца се оказваше напълно безсмислена.

 

 

— ЕРУХИН МАХТАР!

Викът се надигна от всеки човек в полка; достатъчно силен, за да стигне до ушите на напредващите алпиранци, достатъчно силен, за да бъде чут през собствените им песни и призиви.

— ЕРУХИН МАХТАР! — Мъжете размахаха алебардите си и стоманата заблестя на слънчевата светлина, докато продължаваха да крещят думите, на които ги бяха научили. — ЕРУХИН МАХТАР! — От върха на хълма Джанрил размахваше знамето на прът, висок двайсет стъпки, и тичащият вълк се къдреше на вятъра така, че се виждаше от цялата равнина. — ЕРУХИН МАХТАР!

Най-близките до хълма алпирански кохорти вече започваха да реагират: строят им се развали, когато войниците ускориха ход, забравили за ритмичните удари на барабанчиците и тласкани от подигравателния вик на Вълчите бегачи:

— ЕРУХИН МАХТАР!

„Военачалникът беше прав“, реши Вейлин, докато гледаше как дисциплината на челната алпиранска кохорта рухва напълно, редиците им се разпиляват и мъжете се втурват напред към хълма, ревейки от ярост. „Онзи гвардеец ни даде оръжие. Думите и знамето. Ерухин Махтар. Убиецът на Надеждата е тук, елате да го докопате.“

И те идваха. Кохортите от двете страни на атакуващите мъже също развалиха строя си и се понесоха след тях. Лудостта се разпространи назад по редиците, все повече и повече формации забравяха за дисциплината и се втурваха презглава към хълма.

— Няма голям смисъл да чакаме — каза Вейлин на Дентос. Беше заел позиция при стрелците, приготвил собствения си лък, със стрела на тетивата. — Стреляйте веднага щом влязат в обсега ни. Това може да ги накара да тичат по-бързо.

Дентос вдигна лъка си и се прицели внимателно, а хората му последваха примера му. После пусна стрелата, която описа дъга към атакуващите алпиранци, следвана от облак от още двеста стрели. Мъже падаха, някои се изправяха и продължаваха атаката, други оставаха да лежат неподвижно. На Вейлин му се стори, че видя как няколко се опитват да пълзят напред въпреки стрелите, забити дълбоко в гърдите или шията им. Той самият пусна бързо четири една след друга: дъждът от стрели се усилваше до истинска буря. И през цялото време подигравателният вик на полка не секваше:

— ЕРУХИН МАХТАР!

Сигурно поне сто алпиранци бяха паднали, докато кохортите стигнат до средата на склона, само че те не показваха никакви признаци на разколебаване, даже напротив, щурмът им набра скорост. Подножието на хълма гъмжеше от мъже, които се мъчеха да го изкатерят и да погубят Убиеца на Надеждата. Вейлин видя как целият алпирански строй бе развален от атаката, как кохортите по фланговете се колебаят, чудейки се дали да нападнат Кралската гвардия пред себе си, или да се обърнат и да се насочат към хълма. „Тази битка вече е спечелена“, осъзна той. Алпиранската армия беше като вол, подмамен за заколение с бала слама. „Остава само касапницата.“ Каквито и недостатъци да имаше Военачалникът, беше талантлив тактик.

Когато вълната от връхлитащи алпиранци стигна на двеста крачки от тях, Военачалникът накара сигналчиците си да дадат знак на кумбраелските стрелци да се придвижат до върха. Те пристигнаха на бегом, приготвили дългите си лъкове, и посегнаха към стрелите, гъсто набучени в песъчливата почва на върха на хълма. И започнаха да стрелят без никакво бавене, както им бе наредено.

Вейлин много пъти се бе сражавал срещу кумбраелци и отлично познаваше смъртоносните им умения с дългия лък, но никога не бе виждал техния дъжд от стрели. Въздухът засвистя като дъха на гигантска змия, когато хиляди стрели полетяха към атакуващите пълчища и предизвикаха мощни стенания от шок и болка, щом улучиха целите си. Сякаш всички алпиранци в челните роти рухнаха изведнъж, петстотин човека или повече, съборени на пясъка от този залп. Небето над главата на Вейлин потъмня от стрели, докато кумбраелците продължаваха да сипят смърт. Той хвърли поглед назад и се удиви на скоростта, с която мъжете грабваха стрелите от земята, изпъваха лъковете и стреляха. Видя един да пуска цели пет, докато първата стигне до целта си.

Алпиранците бяха принудени да забавят устрема си, докато се мъчеха да се покатерят по телата на мъртвите и ранените си другари, вдигнали ръце и щитове, за да се предпазят от смъртоносния дъжд, макар че това изглеждаше слаба защита. Но продължаваха да напират, подтиквани от гнева. Някои се препъваха напред през все по-гъстия килим от мъртъвци, с множество стрели, стърчащи от бронята им. Когато се добраха на петдесет крачки от върха, Военачалникът даде сигнал на полковете на Кралската гвардия от двете страни на хълма да тръгнат напред. Те потеглиха с бърза крачка, насочили копията, и изтласкаха разкъсаната алпиранска линия назад. Отначало алпиранските кохорти се огънаха, но бързо събраха сили и строят им устоя, докато конните стрелци в тила им реагираха, като препуснаха успоредно на бойната линия, пращайки стрели към Кралската гвардия над главите на другарите си.

Вдясно се надигна облак прах, когато алпиранската конница се събра за контраатака срещу фланга на Кралската гвардия. Военачалникът съзря опасността и сигналчиците му трескаво заразмахваха флагчетата, за да вкарат в действие собствената му кавалерия. Спретнатите редици на конниците от Кралската гвардия се раздвижиха и се вдигна още прах, докато маневрираха, за да посрещнат алпиранците. Нестройният зов на сто тръби възвести началото на атаката и десет хиляди коня се втурнаха срещу напредващите алпирански кавалеристи, за да се сблъскат с грохот с тях. През праха можеше да се зърне кипящото меле, мъже и коне падаха и се надигаха сред трясъка на оръжия, а после облакът се сгъсти толкова, че вече нямаше как да се прецени накъде върви схватката, макар да бе ясно, че атаката на алпиранците е спряна. Пехотинците на Кралската гвардия продължаваха безпрепятствено настъплението си и дясната част на алпиранската линия започна да се огъва под натиска.

Който и да командваше алпиранската войска, със закъснение започна да прегрупира силите си: прати останалите резерви от пехотата да подсилят разпадащата се линия и пет кохорти се втурнаха напред да спрат устрема на Кралската гвардия. Но вече бе прекалено късно — алпиранският строй поддаде и се разкъса и Кралската гвардия се изля през пролуката, за да нападне съседните алпиранци в тил. За няколко минути цялата линия се разпадна под натиска. Тъй като не бе човек, който пропуска възможностите, Военачалникът хвърли в боя рицарите на васален лорд Терос. Масата от брони и конска плът премина с гръм през останките от алпиранския десен фланг, после се извъртя, като сееше смърт сред алпиранците, които продължаваха да се стичат в подножието на хълма въпреки кумбраелския дъжд от стрели.

Алпиранската линия отляво започна да рухва, щом войниците видяха опустошението, на което са подложени другарите им при хълма. Паниката обзе една кохорта и целият й състав си плю на петите въпреки заповедите на командирите. Кралската гвардия се устреми в пролуката, още кохорти побягнаха и цялата линия се разпадна. Скоро хиляди алпиранци се отдалечаваха тичешком през равнината, като вдигаха облак прах, толкова висок, че затъмни слънцето и хвърли сянка върху битката.

На склона пред Вейлин оцелелите алпиранци най-после правеха опити да избегнат обединената ярост на дъжда от стрели и атаката на ренфаелските рицари. Твърде изтощени, за да бягат, някои просто си тръгнаха с клатушкане, стиснали раните си или забитите в телата им стрели; бяха прекалено капнали дори за да се защитават, когато рицарите пришпориха конете си сред тях и развъртяха боздугани и мечове. Тук-там някои групички продължаваха да се бият, островчета на упорита съпротива сред океана от стомана и коне, но скоро бяха надвити. Нито един човек не стигна на меч разстояние от върха и Вълчите бегачи не загубиха нито един войник.

Вдясно все по-растящият прашен облак говореше за нестихващата ярост на алпиранската кавалерия и Военачалникът заповяда на ротите на Ордена да се включат в мелето. Братята в сини плащове скоро бяха погълнати от праха и само след минути алпиранските ездачи започнаха да се появяват, галопирайки на запад, а по устите и хълбоците на конете им течеше пяна. От хилядите конници, опитали се да пробият фланга на Кралската гвардия, бяха оцелели само няколкостотин.

Вейлин хвърли поглед нагоре към бледия диск на слънцето, обагрен в червено от праха. „Ще станеш свидетел на смъртоносна жътва под кърваво слънце…“ Думи от един сън, изречени от призрака на Нерсус Сил Нин. Мисълта, че знамението от съня може да е свързано с бъдещето му, остави в гърдите му неприятен мраз. Изстиващото тяло в снега, тялото на някой, когото бе обичал, някой, когото бе убил…

— В името на Вярата! — възкликна Дентос до него, взираше се в гледката пред тях със смесица от благоговение и отвращение. — Никога не съм виждал такова нещо.

— И не очаквай да видиш пак — отвърна Вейлин. Тръсна глава, за да прогони остатъците от съня. — Това, с което се сблъскахме днес, бяха само обединените гарнизони от северния бряг. Когато истинската армия на императора дойде на север, съмнявам се, че ще ни предоставят толкова лесен триумф.