Антъни Райън
Кръвна песен (39)

9.

Остана в стаята си два дни, проснат напълно облечен върху леглото. Джанрил чукаше и оставяше храна пред вратата му, но той не й обръщаше внимание. Кейнис, Баркус и Френтис се изредиха да викат през вратата, но той почти не ги чуваше. Не изпитваше нужда от сън, нито пък глад или жажда. За него съществуваше само Дентос и стрелата, и песента, великата непознаваема песен на вълка, кънтяща като оглушително ехо в главата му. И истината, разбира се, омразната истина. „Аз съм убиец.“

Спомняше си как бе отишъл при Дентос да го помоли да участва в мисията.

— Ти си най-добрият конен стрелец, който имаме… — беше започнал, но Дентос вече си събираше екипировката.

— Норта беше по-добър — каза, докато натягаше лъка.

— Норта е мъртъв.

Дентос просто се усмихна и Вейлин за първи път осъзна, че той никога не е вярвал в лъжата му за участта на Норта. Колко ли още знаеше? Какви ли други тайни бе пазил? Всичкото му знание бе изчезнало за миг, отнето от стрела, пусната от някакъв непознат, който вероятно е смятал, че е повалил самия Убиец на Надеждата. Вейлин се зачуди дали е умрял щастлив, може би очаквайки геройско посрещане от боговете. Сигурно бе останал жестоко разочарован.

Към вечерта на втория ден вниманието му най-после бе привлечено от дращене по вратата, придружено от жално скимтене. Той премигна, огледа с мътни очи сумрачната стая, пръстите му почесаха наболата по страните му брада. Подуши собствената си смрад.

— Трябва да се изкъпя — промърмори и стана да отвори вратата.

Белег го събори на пода, грапавият му език зализа лицето и брадичката му с отчаяна привързаност.

— Стига де, гламаво псе! — простена Вейлин и изблъска с мъка робската хрътка. — Добре съм.

— Наистина ли? — Шерин стоеше на вратата със скръстени ръце, на лицето й бе изписана същата суровост, която Вейлин помнеше от първата им среща. — Защото изглеждаш ужасно.

Тя се обърна и заслиза по стълбите. Върна се след няколко минути с кърпа и вдигаща пара купа вода. Затвори вратата и седна на леглото, а той се съблече до кръста и се изми. Белег бе положил глава в скута й и тя го чешеше зад ушите. Вейлин усещаше погледа й върху тялото си, знаеше, че очите й се задържат върху белезите, долавяше мъката й.

— Няма нищо, което да не съм заслужил, сестро — каза й, докато посягаше към бръснача. — Заслужил съм ги всичките, че и отгоре.

— Значи сега мразиш себе си? — В гласа й имаше оттенък на гняв. Явно й трябваше време, та горчивината от побоя над брат-командир Илтис да отмине.

— Нещата, които направих… Тази война… — Гласът му заглъхна, той затвори за миг очи, преди да насапуниса лицето си и да вдигне бръснача.

— Чакай. — Шерин стана и му взе бръснача. — Не си спал, ръцете ти треперят. — Придърпа един стол и го накара да седне. — Отпусни се. Правила съм го не помня вече колко пъти.

Той трябваше да признае, че много бръснари биха завидели на уменията й — плъзгаше острието по кожата му сръчно и прецизно, лечителските й ръце бяха нежни и успокояващи. За миг се унесе от уханието и близостта й, тъгата и ненавистта му към самия себе си изчезнаха при тази нова интимност. Знаеше, че трябва да й каже да спре, че това е неуместно, но беше прекалено опиянен, за да му пука.

— Готово. — Тя отстъпи назад, усмихна му се и прокара пръст по брадичката му. — Така е много по-добре.

Вейлин беше обзет от внезапен и почти неустоим импулс да я придърпа към себе си, но вместо това посегна към кърпата и избърса останалия сапун.

— Благодаря, сестро.

— Брат Дентос беше добър човек — каза тя. — Съжалявам.

— Той беше син на курва, израснал на място, където всички са го мразили. За него нямаше друга роля на този свят освен да се бие и да умре в служба на Ордена. Но си права — той беше добър човек и заслужаваше по-дълъг живот и по-хубава смърт.

— Защо дойде тук, Вейлин? — Гласът й бе тих, а гневът й бе изчезнал и сега в тона й имаше само тъга. — Тази война ти е противна, виждам го. Уменията ти, също като моите, не са предназначени за това. Ние трябва да служим на Вяра, която защитава хората от алчност и жестокост. А какво защитаваме тук? Какво ти обеща или с какво те заплаши кралят, за да те накара да участваш в това?

Подтикът да излъже, да продължи да се въргаля в тайни, както правеше от години, вече бе отслабнал до тих шепот, човъркащо чувство, че стъпва прекалено далеч по непроучен път, и нуждата да й каже лесно го надви. Ако не можеше да я задържи, поне би могъл да намери някаква утеха, като й повери тайните си.

— Разбрал, че баща ми е станал Отричащ. Мисля, че от сектата на Асцендентите. Каквото и да означава това.

— Ние загърбваме кръвните си връзки, когато се посвещаваме на Вярата.

— Нима? Ти загърби ли ги? Твоето състрадание се е родило някъде, сестро. На онези улици, откъдето идваш, сред бедняците, които толкова усърдно се мъчиш да спасиш. Дали някога наистина загърбваме нещо?

Тя затвори очи, свела безмълвно глава.

— Съжалявам — каза той. — Миналото ти принадлежи само на теб. Не исках да…

— Майка ми беше крадла — каза тя, отвори очи и срещна погледа му, а в тона й прозвуча непознат груб акцент. — Най-добрата джебчийка в квартала. Ръцете й бяха като светкавица, можеше да свали пръстена на някой търговец по-бързо, отколкото змия захапва мишка. Никога не съм познавала баща си. Тя казваше, че бил войник и загинал във войните, но знаех, че е проституирала, преди да усвои занаята. Преподаваше го и на мен, казваше, че съм имала ловки ръце. — Сведе поглед към ръцете си и сви сръчните си тънки пръсти. — Казваше, че съм милата й малка крадла и че на една крадла никога не й се налага да проституира.

— Но се оказа, че не съм такава крадла, каквато си мислех. Един стар дебелак със старата си дебела жена ме спипаха, докато й задигах брошката. Той ме пердашеше с бастуна си, когато майка ми го намушка. „Никой няма да бие моята Шери!“, каза тя. Можеше да избяга, но остана. — Шерин потрепери. — Остана заради мен. Продължаваше да го мушка, когато пристигна стражата. Обесиха я на следващия ден. Бях на единайсет.

Вейлин мълчеше.

— След като я обесиха седнах и зачаках да умра. Не можех да крада повече, просто не можех, разбираш ли? А знаех да правя само това. Без мама нямах занаят. С мен беше свършено. На следващата сутрин една хубава дама в сива роба ме попита дали имам нужда от помощ.

Той не помнеше как е станал и я е притеглил към себе си, но откри, че главата й е отпусната на гърдите му и че тя диша пресекнато и се мъчи да преглътне сълзите си.

— Съжалявам, сестро.

Тя вдиша дълбоко и хлиповете й заглъхнаха. Вдигна лице със слаба горчива усмивка на устните и прошепна:

— Не съм твоя сестра.

А после притисна устни към неговите.

 

 

— Вкусът ти — езикът на Шерин играеше по гърдите му — е на пясък и пот. — Тя сбърчи нос. — И миришеш на дим.

— Съжалявам.

Тя се изкикоти тихичко и се надигна да го целуне по бузата, преди да притисне голото си тяло към него и да отпусне глава на гърдите му.

— Не се оплаквам.

Ръцете му погалиха слабичките й гладки рамене и предизвикаха въздишка на удоволствие.

— Вях чувал, че човек трябва да е опитен в това, за да извлече истинска наслада — каза той.

— Аз пък съм чувала, че истинската посветеност на Вярата ще ме направи сляпа за съблазните на такива удоволствия. — Целуна го пак, този път по-дълго, проучваше устните му с език. — Май не бива да вярваме на всичко, което чуваме.

Лежаха заедно от часове, правеха любов с настоятелна, тиха интимност, а Белег бе оставен пред вратата, за да прогонва неканените посетители. Чудесното наелектризиращо усещане за тялото й, притиснато към неговото, милувката на дъха й по шията му, докато се движеше в нея, бяха всепоглъщащи, изумителни. Въпреки скръбта, чувството за вина и знанието какво го чака извън тази стая за момента той беше, може би за първи път, откакто се помнеше, истински щастлив.

Смътната светлина на утрото се процеждаше през кепенците и той можеше да види ясно лицето й, усмивката й на безметежно блаженство, когато се отдръпна от него.

— Обичам те — каза Вейлин и прокара пръсти през косата й. — Винаги съм те обичал.

Тя се сгуши в него, ръката й опипваше твърдите мускули по гърдите и корема му.

— Наистина ли? След толкова години раздяла?

— Не мисля, че такава любов може да избледнее. — Той стисна ръката й и пръстите им се сплетоха. — Черната твърд. Те… нараниха ли те?

— Само ако ужасът е вид мъчение. Прекарах там само една нощ, но нещата, които чух… — Тя потрепери и той я целуна по челото.

— Съжалявам, трябваше да знам. Думите ти сигурно са имали голяма тежест, щом са разтревожили така краля и аспект Тендрис.

— Тази война е нещо повече от обикновена грешка, Вейлин. Тя омърсява душите ни. Противоречи на Вярата във всяко отношение. Трябваше да говоря. Никой друг не дръзваше, дори аспект Елера, макар че я умолявах да го направи. Така че заставах насред пазарните площади и крещях това на всеки, който желаеше да ме изслуша. За моя изненада някои наистина ме слушаха, особено в бедняшките квартали. Записваха думите ми и ги размножаваха с онова ново устройство с мастило и дъски, което използва Третият орден. Раздаваха се все повече памфлети, в които пишеше неща като „Сложете край на войната и спасете Вярата“.

— Звучи добре.

— Благодаря. Бяха им нужни две седмици, докато дойдат да ме приберат. Брат Илтис и хората му нахълтаха в Дома на ордена с кралска заповед за арестуването ми. Както вече забеляза, брат Илтис не е най-милият човек на света и му достави голямо удоволствие да ми обясни подробно какво ме чака в Черната твърд. Цялата онази нощ лежах будна и слушах писъците. Когато вратата на килията се отвори, едва не припаднах от страх, но беше принцеса Лирна. Носеше чисти дрехи и кралска заповед за освобождаването ми под нейна опека.

„Лирна. Интересно каква ли хитрост се крие зад това?“

— Значи съм й длъжник.

— Аз също. Толкова добра и храбра душа се среща рядко. Тя се погрижи да получа всичко, което ми е нужно, хубава собствена стая, книги и пергамент. Прекарахме дълги часове в разговори в нейната тайна градина. Знаеш ли, мисля си, че е самотна. Когато получих съобщението ти и си тръгнах, тя дори се разплака. Между другото, каза да ти предам горещите й поздрави.

— Много мило от нейна страна. — Вейлин изпитваше остро желание да смени темата. — Какво ти предложи той? Янус имам предвид. Знам, че със сигурност се е опитал да те впримчи в някаква сделка.

— Всъщност го видях само веднъж. Гвардейският капитан, Смолен, ме отведе в стаята му. Из града и двореца се носеха слухове, че напоследък не бил добре, и това се виждаше ясно като бял ден по сивотата на кожата му и начина, по който плътта висеше върху костите му. Може би е от напредването на възрастта, съпроводено с някаква тежка болест. Предложих да го прегледам, но той каза, че си имал предостатъчно лекари. После се втренчи в мен и ми зададе само един въпрос. Когато му отговорих, се засмя и каза на капитана да ме върне в покоите на принцеса Лирна. Смехът му бе тъжен, изпълнен със съжаление.

— Какво те попита?

Тя се размърда, надигна се на колене и чаршафите се свлякоха и разкриха слабичката й фигура. Очите й блестяха и той осъзна, че плаче.

— Попита дали те обичам. Отвърнах му: „Да“. И е вярно. — Ръцете й помилваха лицето му с треперещи пръсти. — Обичам те. Трябваше да замина с теб, когато ме помоли преди толкова много години.

На сутринта, когато се събуди след Клането на аспектите, след като тя бе спасила живота му.

— Мислех, че е било сън.

— Значи и двамата сме сънували едно и също. — Ръцете й спряха насред милувката и тонът й внезапно се разколеба. — Все още можем да го направим. Вече няма място за мен в Кралството, а имам цял свят за разглеждане. Можем да го видим заедно. И дори да си намерим място, където няма крале, няма войни и хората не се избиват едни други заради вяра, богове или пари.

Той я притегли към себе си и я прегърна, наслаждаваше се на топлината й, вдишваше уханието на косата й.

— Тук има нещо, което трябва да свърша. Нещо, което трябва да стане.

Усети я как се напрегна.

— Ако имаш предвид да спечелиш тази война, трябва да знаеш, че това е глупава надежда. Империята се простира на хиляди мили, от пустинята до замръзналите планини, и в нея има повече хора, отколкото са звездите на небето. Ако се справиш с една армия, императорът ще прати след нея втора, а после и трета.

— Не, не става дума за войната. А за една задача, възложена ми от аспекта. Не мога да избягам от нея, макар че ми се иска. Когато я свърша, сънищата и мечтите ни вече ще са само наши.

Тя се притисна по-силно към него, устните й докоснаха ухото му и прошепнаха:

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Говореше сериозно, от цялата си душа, и не можа да разбере защо думите му прозвучаха като лъжа.

Мигът бе нарушен от силно ръмжене откъм коридора. Джанрил Норин го повика през вратата с глас, изнервен от стоенето лице в лице с ядосания Белег.

Шерин притисна устата си с ръце, за да не се засмее, и се мушна под завивките, докато Вейлин посягаше към панталоните си.

— Какво има? — попита той, като отвори вратата.

— Някакъв алпиранец на портите настоява да излезете да се биете с него, милорд. — Очите на Джанрил се откъснаха от лицето на Вейлин, за да надзърнат в стаята зад него, преди да се втренчат в още ръмжащия Белег. — Капитан Антеш предложи да го надупчим със стрели, но брат Кейнис реши, че може би ще го искате жив.

— Как изглежда този алпиранец?

— Едър мъж с почти побеляла коса. Облечен е като един от онези конници, с които се бихме на брега. Изглежда зле, май му е трудно да се крепи на седлото. Струва ми се, че е прекарал твърде дълго в пустинята.

— Колко души има с него?

— Николко, милорд. Съвсем сам е, можете ли да повярвате?

— Кажи на брат Френтис да събере разузнавачите и съобщи на брат Кейнис, че идвам веднага.

— Да, милорд.

Вейлин затвори вратата и почна да се облича.

— Ще се биеш ли с него? — попита Шерин изпод завивките.

— Знаеш, че няма. — Той навлече ризата си и се наведе да я целуне. — Искам да направиш нещо за мен.

 

 

Капитан Нелиесен Нестер Хеврен седеше отпуснато на седлото, небръснатото му лице бе посърнало от умора. Но когато портите се разтвориха и той зърна Вейлин, явното му изтощение се смени с мрачно задоволство.

— Значи намери кураж да се изправиш срещу мен, а, северняко? — извика, докато Вейлин се приближаваше.

— Нямах избор — хората ми почваха да губят всякакво уважение към мен. — Взря се зад капитана към голата пустиня. — Къде е армията ти?

— Глупаци, водени от страхливец! — изръмжа Хеврен. — Не им стискаше да направят онова, което трябва. Боговете да прокълнат Еверен, тази пустинна отрепка. Императорът ще му вземе главата. — Втренчи се във Вейлин с поглед, горящ от неутолима омраза. — Но първо аз ще взема твоята, Убиецо на Надеждата.

Вейлин сведе глава.

— Както желаеш. Ще слезеш ли от коня, или искаш да се говори, че си имал нечестно предимство?

— Не ми трябва предимство. — Хеврен се плъзна с мъка от седлото и от дрехите му се посипа пясък. Конят му изпръхтя от облекчение. Вейлин предположи, че е прекарал в седлото дни наред, и забеляза как краката му се подгънаха за миг преди да се изправи.

— Дръж. — Той откачи манерката от рамото си, отпуши я и отпи една глътка. — Утоли си жаждата, за да не казват хората, че аз съм имал предимство. — Запуши я и я подхвърли на Хеврен.

— Не ми трябва нищо от теб — възрази Хеврен, но Вейлин видя как треперят ръцете му, докато държеше манерката.

— Тогава стой тук, докато изгниеш — каза и се обърна да си върви.

— Чакай! — Хеврен отпуши манерката и загълта, докато не я пресуши, после я захвърли настрани. — Стига толкова приказки, Убиецо на Надеждата. — Изтегли сабята си, разкрачи се в бойна поза и избърса внезапно избилата на челото му пот.

— Съжалявам, капитане — каза Вейлин. — Съжалявам за Надеждата, съжалявам, че дойдохме тук, съжалявам, че не мога да ти дам смъртта, за която жадуваш.

— Казах, стига приказки! — Хеврен направи крачка напред и се приготви да мушне със сабята, а после спря и замига объркано.

— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка за прикриване на вкуса. — Вейлин вдигна капачката на манерката, която бе сменил с другата, съдържаща приспивателното на Шерин. — Съжалявам.

— Ти… — Хеврен направи няколко залитащи крачки напред преди да се строполи. — Не! — изгрухтя, полагайки отчаяни усиля да се надигне. — Не… — Помята се още малко, после замря.

Вейлин повика нилсаелските войници, охраняващи портата.

— Намерете му удобна, но сигурна стая и се уверете, че сте му взели всичките оръжия.

Френтис пристигна с разузнавачите и спря коня си под арката на портата.

— Едва ли е била кой знае каква битка — отбеляза той, докато нилсаелците отнасяха безчувствения Хеврен.

— Вече му отнех достатъчно — каза Вейлин. — Армията му не се вижда никъде. Направете едно кръгче на запад да видите дали ще можете да уловите дирята им.

— Мислиш, че са се отправили към Унтеш?

— Или натам, или назад към Марбелис. Не се бавете повече от ден и не поемайте никакви рискове. Ако ви забележат, препускайте обратно към града.

Френтис кимна и пришпори коня си. Разузнаваческият отряд го последва. Вейлин ги гледаше как яздят на запад и се опита да пренебрегне тихите неспокойни трели на кръвната песен.

 

 

Нощта дойде, а още нямаше и следа от Френтис. Вейлин чакаше на бойниците над портата и се взираше към пустинята, като продължаваше да се диви колко чисто е небето тук. Неизброимо множество звезди блестеше над черните нощни пясъци.

— Тревожиш се за него. — Шерин се появи до рамото му и пръстите й докоснаха за миг ръката му, преди тя да пъхне ръце под робата си.

— Той е мой брат — отвърна Вейлин. — Капитанът още ли спи?

— Като бебе. В доста добра форма е за човек, който е прекарал дни в пустинята без капка вода.

— Не се приближавай много до него, когато се събуди. Ще е бесен.

— Той страшно те мрази. — Гласът й бе натежал от съжаление. — Всички тези хора те мразят, въпреки онова, което си направил за тях…

— Аз убих престолонаследника на империята им и докарах чужда армия в града им. А може би и Червената ръка. Нека ме мразят, заслужил съм си го.

Тя пристъпи по-близо и хвърли предпазлив поглед към близкия страж, който, изглежда, се интересуваше повече от пясъка под ноктите си.

— Каменоделецът се възстановява, но сънят му е неспокоен, изгарянията още му причиняват болка. Притъпявам я, доколкото мога, но той продължава да бълнува насън, предимно на езици, които не съм чувала никога, но от време на време минава и на нашия език. — Погледът й беше напрегнат, питащ. — Някои от нещата, които казва…

Вейлин повдигна вежда.

— Какво казва?

— Говори за някаква песен, за певци, за жив вълк, издялан от камък, за зла смъртоносна жена, а също и за теб, Вейлин. Може да са просто безсмислици, бълнувания и сънища, породени от лекарствата и болката, но ме плашат. А знаеш, че аз не се плаша лесно.

Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си, без да обръща внимание на тревожния поглед, който тя хвърли към стража.

— Добре де, какво значение има? — попита я.

— Ами твоето положение, твоята роля тук?

— Нека се бунтуват, нека даже ми отнемат командването, ако искат. — Беше повишил глас, така че стражът да го чува, макар че сега той проявяваше силен интерес да гледа навсякъде другаде освен към него. Ако разбираше нещо от войнишки клюки, до сутринта из цялата казарма щеше да се говори за това. Вейлин откри, че не му пука.

— Стига. — Тя се отърси от ръката му, смутена, но също така и едва потискаща смеха си.

Стражът прочисти гърло. Вейлин се обърна и видя, че сочи към пустинята.

— Отрядът се връща, милорд.

Вратите се отвориха, за да пропуснат разузнавачите, които влязоха в уморен тръс. Вейлин се разтревожи, щом видя, че Френтис не е сред тях.

— Алпиранската армия беше на по-малко от десет мили от Унтеш, когато я открихме, милорд — обясни сержант Халкин, заместникът на Френтис. — Брат Френтис реши да препусне и да предупреди принц Малциус за опасността. Заповяда ни да се върнем тук и да ви донесем вестта.

Вейлин стисна за миг ръката на Шерин, тръгна към конюшните и подвикна през рамо:

— Извикайте брат Баркус и брат Кейнис!