Антъни Райън
Кръвна песен (31)

1.

Синият камък лежеше в дланта на Вейлин — кралски дар. Слабата светлина на полумесеца блестеше по гладката му повърхност, тънки сребристосиви жилки нарушаваха иначе безупречната синева. Това бе най-големият син камък, откриван някога, повечето бяха малко по-големи от гроздово зърно, и Баркус го бе уведомил с едва скрита алчност, че би донесъл достатъчно злато, за да купиш по-голямата част от Ренфаел.

— Чувате ли това? — Гласът на Дентос бе спокоен, но Вейлин забеляза трепкането под окото му. Беше започнало преди година, когато приклещиха голям отряд лонаки в един задънен каньон на север. Както винаги, лонаките отказаха да се предадат и се хвърлиха право срещу строя им, като крещяха предсмъртните си песни. Беше кратка, но жестока битка. Дентос се намираше в най-гъстата й част и излезе невредим с изключение на този тик. Той сякаш се усилваше точно преди битка. — Звучи ми като гръмотевица. — Ухили се, а трепкането продължаваше.

Вейлин прибра синия камък в джоба си и се взря през обширната равнина, простираща се навътре в сушата. Оскъдната тревица и редките храсти едва се виждаха в сумрака. Изглежда, северният бряг на Алпиранската империя не бе благословен с твърде много растителност. Зад него глъчката от хиляди гвардейци, събиращи се на брега, се смесваше с рева на прибоя и скърцането на безчет гребла — флотата мелденейски наемници продължаваше да доставя още хора. Въпреки шума го чуваше ясно: далечен тътен някъде от мрака.

— Не им трябваше много време — отбеляза Баркус. — Може би са знаели, че идваме.

— Мелденейски копелета! — Дентос се изхрачи на пясъка. — Никога не им вярвай.

— Може би просто са видели идващата флота — предположи Кейнис. — Трудно е да пропуснеш осемстотин кораба. А оттук до гарнизона в Унтеш са само два часа езда.

— Едва ли има значение откъде знаят — рече Вейлин. — Важното е, че знаят и ни предстои тежка нощ. По ротите, братя. Дентос, искам стрелците на онова възвишение. — Обърна се към Джанрил Норин, някогашния неуспял менестрел, а сега тръбач и знаменосец на полка. — Строяване по роти.

Джанрил кимна, вдигна тръбата към устните си и изсвири настоятелния сигнал. Мъжете реагираха мигновено, надигнаха се от местата, където почиваха сред дюните, и забързаха да се строяват. Хиляда и двеста души оформиха спретнати редици само за пет минути, с бързите несъзнателни действия на професионални войници. Имаше малко приказки и никаква паника. Повечето го бяха правили много пъти, а новобранците взимаха пример от ветераните.

Вейлин изчака, докато мъжете се съберат, после тръгна покрай строя, като проверяваше за пролуки, кимаше окуражително или порицаваше онези, които намереше с хлабава ризница или зле закопчани шлемове. Вълчите бегачи бяха най-слабо бронираните войници в Кралската гвардия: избягваха обичайния стоманен нагръдник и широкополите шлемове, като ги заместваха с плетени ризници и кожени шапки, обшити с железни пластини. Леката броня бе подходяща за част, която обикновено се използва за преследване на малки лонакски банди или разбойници през неравен терен или гъста гора.

Инспекцията на Вейлин всъщност бе работа на сержант Крелник, но се бе превърнала в нещо като ритуал преди битка, даваше на хората възможност да видят командира си, преди да започне хаосът — това отвличаше мислите им от предстоящото кръвопролитие и му спестяваше тежката задача да изнесе вдъхновяваща реч, както правеха другите командири. Знаеше, че верността на мъжете към него се дължи най-вече на страх и предпазливо уважение към непрекъснато растящата му репутация. Те не го обичаха, но той не се съмняваше, че ще го следват, с речи или без.

Спря се пред един мъж, който някога бе известен като Галис Катерача, а сега бе сержант Галис от Трета рота. Галис го поздрави с отсечено козируване.

— Милорд!

— Имаш нужда от бръснене, сержант.

Галис се ухили. Това беше стара шега, той винаги изглеждаше небръснат.

— Да се приготвим ли за кавалерия, милорд?

Вейлин хвърли поглед през рамо. Мракът още забулваше пейзажа, но тътенът се усилваше.

— Да, сержант.

— Надявам се, че са по-лесни за убиване от лонаките.

— Скоро ще разберем.

Мина в тила, където Джанрил Норин чакаше, хванал юздите на Плюй в нервните си ръце, като гледаше да стои колкото може по-надалеч от прословутите със своята злоба зъби. Плюй изпръхтя, когато Вейлин се приближи, и му позволи да го яхне без обичайното раздразнено трепване. Винаги се държеше така преди битка — по някаква причина предстоящото насилие, изглежда, го успокояваше. Каквито и недостатъци да имаше като покорно ездитно животно, през последните четири години се бе доказал като страховит боен кон.

— Проклета кранта — каза Вейлин и го потупа по шията. Плюй изцвили силно и почна да рие с копито песъчливата почва. Беше понесъл тежко неудобството да пътува затворен през Еринейско море и сега сякаш се радваше на простора и обещанието за битка.

Наблизо бяха спрели петдесет конни разузнавачи начело с мускулест млад брат със слабо красиво лице и яркосини очи. Щом видя Вейлин, Френтис му се усмихна със стиснати устни и вдигна ръка за поздрав. Вейлин кимна в отговор и потисна връхлетялото го чувство за вина. „Трябваше да намеря начин да му спестя това.“ Само че нямаше как да задържи Френтис в Кралството, новоутвърденият брат с вече прочути умения бе прекалено ценно допълнение към полка.

Джанрил Норин бързо яхна коня си и се приближи.

— Дай сигнал да се подготвят за кавалерия — нареди Вейлин.

Тръбата прозвуча бързо, три къси изсвирвания, последвани от едно дълго. Редиците се разшаваха, докато мъжете посягаха към металните звезди, които носеха на коланите си. Това беше идея на Кейнис, от времето, когато лонаките бяха започнали да нападат патрулите на полка, яхнали яките си дребни кончета. Тогава металните звезди бяха свършили забележително добра работа, толкова добра, че лонаките зарязаха тази тактика, но дали щяха да подействат сега срещу алпиранците?

Тътенът в мрака секна. Вейлин вече ги виждаше — дълга редица конници, едва забележими в предутринната светлина. Дъхът на животните излизаше на пара в хладния въздух сред проблясването на голи саби и върхове на копия. Една бърза сметка на броя им с нищо не подобри настроението му.

— Трябва да са доста над хиляда, милорд — каза Джанрил. В силния му мелодичен глас личеше напрежението от чакането. През последните четири години той многократно се бе доказвал като храбър войник, но чакането преди началото на касапницата може да смути и най-силното сърце.

— По-скоро две хиляди — изсумтя Вейлин. — И това са само тези, които виждаме. — Две хиляди или повече обучени кавалеристи срещу хиляда и двеста души пехота. Съотношението не беше добро. Вейлин погледна през рамо към дюните, надявайки се, че върховете на копията на Кралската гвардия изведнъж ще се покажат над пясъка. Ездачите, които бе пратил при Военачалника, трябваше вече да са стигнали, макар че той се съмняваше дали Ал Хестиан ще гори от желание да му прати помощ. Враждебността на този човек не отслабваше, блестеше в очите му всеки път, когато Вейлин имаше нещастието да се намира в негово присъствие, също като назъбения стоманен шип, който сега Военачалникът носеше на мястото на ръката си. „Нима ще загуби една война само за да ме види мъртъв?“

Редицата алпирански конници спря, проблясвайки в сумрака, докато се престрояваха за атака. Чуваше се самотен глас, който крещеше заповеди или окуражителни думи, и конниците му отговориха с всеобщ рев:

— ШАЛМАШ!

— Това означава „победа“, милорд — каза Джанрил. Пот бе оросила горната му устна. — Шалмаш. Срещал съм някой и друг алпиранец навремето.

— Добре е да го знам, сержант.

Алпиранците вече се движеха, отначало в тръс, после ускориха до лек галоп. Приближаваха се в три редици, в добър боен ред, всеки мъж с ризница, островръх шлем и бял плащ. Дисциплината им бе впечатляваща, нямаше нито един конник, който да не си е на мястото, и строят им се движеше напред със строго спазвана крачка. Вейлин рядко бе виждал по-добро изпълнение, дори Кралската конна гвардия трудно би могла да го повтори извън парадния плац. Когато разстоянието се скъси до двеста крачки, се раздадоха нови викове и зов на тръби и ездачите препуснаха в атака с насочени копия, приведени напред. Прецизността на строя им се наруши, превърна се в маса от конска плът и стомана, която се носеше с грохот към полка като гигантски брониран юмрук.

Нямаше нужда от допълнителни заповеди: Вълчите бегачи бяха правили същото и друг път, макар и не в такъв мащаб. Първата редица излезе напред и запрати металните си звезди колкото може по-надалеч, после коленичи, докато втората редица повтаряше маневрата, а след нея и третата. Сега земята пред тях бе осеяна с бодлив метал, който приближаващите се конници не можеха да избегнат. Първият кон падна на петдесет крачки от тях и събори още един, докато рухваше цвилейки, с окървавени копита. Ездачите отзад трябваше да дръпнат юздите или и самите те да паднат. По цялата алпиранска линия атаката се забави, докато коне падаха или се надигаха на задните си крака. Устремът им намаля, макар че инерцията от толкова много галопиращи животни ги караше да продължават.

На дюните отзад Дентос прецени, че моментът е настъпил, и пусна в действие стрелците си. През годините броят им бе нараснал до двеста и те отдавна бяха изоставили бавните за зареждане арбалети в полза на мощните лъкове на Ордена. Умели и опитни ветерани, стрелците повалиха поне петдесет ездачи с първия залп, преди да продължат да сипят стрели, опъвайки и пускайки тетивите с цялата бързина, на която бяха способни. Алпиранската атака секна под безмилостния дъжд от стрели, трите горди редици се бяха превърнали в хаос от люшкащи се копия и мятащи се ездачи.

Вейлин кимна пак на Джанрил и тръбачът изсвири три дълги ноти, което бе сигналът за атака на целия полк. Вик се изтръгна от редиците и всичките четири роти се втурнаха напред, вдигнали алебарди, за да намушкат и посекат ездачите. Много от тях захвърлиха копията, за да изтеглят сабите в гъстото меле, а омразната за Вейлин двуостра секира се надигаше и спускаше сред хаоса, посичайки както хора, така и коне. Вляво Кейнис бе повел ротата си по обходен маршрут, за да атакува алпиранците във фланг, притисна ги и предотврати маневра за заобикаляне на полка.

Вейлин наблюдаваше с опитно око как двете страни се млатят и чакаше неизбежния критичен момент, в който битката щеше да се обърне в полза на едните или другите. Вече много пъти го бе виждал как става: мъжете се избиваха с наглед безкрайна свирепост, а после изведнъж се врътваха и побягваха, сякаш някакъв първичен инстинкт ги предупреждаваше за идещото поражение. Но докато гледаше как облечената в бели плащове алпиранска кавалерия продължава да сече Вълчите бегачи въпреки растящите си загуби и непрестанния дъжд от стрели, той инстинктивно разбра, че тук няма да има внезапно отстъпление. Тези мъже бяха непоколебими, дисциплинирани и доколкото можеше да прецени, решени да се бият до смърт, ако е нужно. Полкът бе избил мнозина, но продължаваше да им отстъпва по численост и алпиранците започнаха да се струпват на десния фланг, където ротата на брат Иниш се огъваше под натиска. Ездачи си пробиваха път през гъмжилото, за да се нахвърлят да секат притиснатата пехота. Обстрелът от хората на Дентос продължаваше нестихващо, но скоро стрелите им щяха да свършат, а алпиранците все още имаха предостатъчно мъже.

Вейлин хвърли отново поглед зад себе си, но не видя никаква следа от подкрепление, което да прехвърля дюните. „Може да убия лорд Ал Хестиан, ако преживея това.“ Изтегли меча си и огледа пак полесражението. Видя един висок пряпорец да се вее в центъра на алпиранската гмеж, синя коприна с изрисувано на нея сребърно колело. Махна с ръка да привлече вниманието на Френтис и посочи с меча си към знамето. Френтис кимна и също изтегли своя меч, а после изкрещя на мъжете си да последват примера му.

— Стой наблизо — каза Вейлин на Джанрил и пришпори Плюй в галоп. Френтис и разузнавачите му го следваха по петите. Той ги поведе в обход на разколебаната рота на брат Иниш, държейки се на разстояние от битката, за да не се окаже въвлечен в нея прекалено скоро, после се обърна рязко към оголения алпирански фланг. „Петдесет коня срещу две хиляди. И все пак усойницата може да убие вол, ако намери подходящата вена.“

Първият алпиранец, когото уби, бе здраво сложен мъж с абаносова кожа и грижливо вчесана брада, стърчаща изпод предпазителя на шлема му. Беше отличен ездач и много добър боец — сръчно извъртя коня си и вдигна сабята за безупречно париране, докато Вейлин го връхлиташе. Острието от звездно сребро отсече ръката му над лакътя. Плюй се надигна на задните си крака и ухапа алпиранския кон, после стъпка ездача, който се свлече от седлото, пръскайки тъмна кръв от чуканчето на ръката си. Вейлин пришпори Плюй и посече втори ездач: първо го рани в крака, а после обсипа с удари лицето му, докато онзи не падна с челюст, увиснала от черепа, а викът му бе заглушен от бликащата кръв. Трети ездач го връхлетя в галоп с насочено копие, на лицето му бе изписана кръвожадна ярост. Вейлин дръпна юздите на Плюй, изви се в седлото така, че върхът на копието го пропусна на сантиметри, вдигна меча си и го стовари върху шията на атакуващия кон. Животното рухна, пръскайки кръв, а ездачът му се търкулна от седлото и скочи на крака с изтеглена сабя. Плюй отново се надигна на задните си крака и размаханите му копита улучиха алпиранеца. Той залитна и шлемът отлетя от главата му.

Вейлин спря, за да прецени ефекта от атаката. Наблизо Френтис пронизваше с меча си един свален от коня алпиранец, а останалите разузнавачи си пробиваха път през гъмжилото, като сечаха наляво и надясно, макар че той зърна и три трупа в сини плащове сред касапницата. Погледна към ротата на брат Иниш и забеляза, че редиците им са укрепнали и линията им се е изправила, след като натискът на алпиранците бе загубил мощ.

Предупредителен вик откъм Френтис привлече вниманието му обратно към битката. Атакуваше го още един алпиранец, с протегната сабя. После внезапно се катурна от седлото, когато добре насочена стрела откъм дюните го порази в гърдите. Конят му обаче продължи напред, облещил очи от паника и страх, и се вряза странично в Плюй. Силата на удара събори и двамата на земята.

Плюй се изправи бързо с яростно пръхтене, като риташе и хапеше виновния кон, а после подгони ужасеното животно, когато то побягна. Вейлин изведнъж откри, че избягва решителните мушкания на сабята на един алпиранец, яхнал сив жребец, и парира отчаяно, докато Френтис не се пъхна между двамата, за да посече мъжа.

— Чакай, братко! — извика той през врявата и дръпна юздите, за да скочи от седло то. — Вземи моя кон.

— Стой в седлото! — извика в отговор Вейлин и посочи към високото знаме в центъра на алпиранската войска. — Продължавай да сечеш!

— Но, братко…

— ВЪРВИ!

Като чу неумолимата нотка в гласа му, по-младият брат се поколеба, но после неохотно се отдалечи и бързо бе погълнат от хаоса на битката.

Вейлин се огледа и видя, че Джанрил също е останал без коня си, който лежеше мъртъв наблизо. На бедрото на менестрела имаше порезна рана и той се подпираше на знамето на полка, като сечеше непохватно към всеки алпиранец, който се приближи. Вейлин изтича при него, избягвайки копията, и метна нож към лицето на един ездач, който надигна сабята си да посече менестрела. Онзи залитна със стоманеното острие, забито в бузата му.

— Джанрил! — Вейлин го улови, преди да падне, и забеляза бледата му кожа и болката, изписана на лицето му.

— Моите извинения, милорд — промълви Джанрил. — Не съм толкова бърз ездач като вас…

Вейлин го дръпна настрани, когато един алпиранец замахна с копието си надолу, и върхът му разора земята. Вейлин разсече копието на две, а после почти разполови крака на ездача с обратния си замах. Сграбчи юздите на коня му, за да го спре, докато алпиранецът рухваше с писък. Успокои, доколкото можа, паникьосаното животно и вдигна Джанрил на гърба му.

— Връщай се на брега — заповяда. — Намери сестра Гилма. — Плесна коня по хълбока с меча си, за да ги отпрати. Менестрелът се люшкаше обезпокоително, когато се понесоха през хаоса от плът и метал.

Вейлин сграбчи знамето и го заби в земята. Емблемата с ястреба заплющя на силния утринен вятър. „Пази знамето — помисли си той и се усмихна иронично. — Също като в Изпитанието на мелето.“

На двайсетина крачки от себе си видя внезапно раздвижване в алпиранските редици, мъжете дръпнаха юздите, за да извъртят конете си настрани: един ездач върху великолепен бял жребец се промушваше напред, като им махаше със сабята да му разчистят път и крещеше заповеди. Носеше бял емайлиран нагръдник, украсен със злато, със сложна кръгла шарка, повтаряща колелото върху знамето, което продължаваше да се вее в центъра на алпиранската войска. Нямаше шлем и брадатото му маслинено лице бе изкривено от ярост. Странно, но хората около него изглеждаха решени да го спрат, един даже посегна да сграбчи юздите на коня му, само че се дръпна в раболепна почит, щом мъжът в бяло му кресна нещо. Продължи напред в лек галоп, спря за кратко, за да насочи предизвикателно сабята си към Вейлин, а после пришпори коня си в атака.

Вейлин изчака, свел ниско меча, в добре балансирана стойка, дишаше бавно и равномерно. Мъжът в бяло връхлиташе озъбен, с горяща в очите ярост. „Гняв — спомни си Вейлин урока на инструктор Солис отпреди години. — Гневът ще те погуби. Човек, който атакува подготвен противник с гняв, е мъртъв преди да нанесе първия удар.“

Както винаги Солис беше прав. Този мъж с бляскавата си бяла броня и великолепния си кон, този доблестен, изпълнен с гняв мъж, вече бе мъртъв. Храбростта му, оръжията му, бронята му не означаваха нищо. Той се беше погубил в мига, когато бе започнал атаката си.

Това бе един от най-рискованите уроци, които бяха усвоили от лудия стар инструктор Ренсиал: как да се справиш със стремглава атака от противник на кон. „Когато сте спешени, ездачът има само едно предимство срещу вас — беше им казал мъжът с безумния поглед на плаца за тренировки преди години. — Конят. Ако махнете коня, той си е човек като всички останали.“ И през следващия час ги бе гонил из плаца на своя жребец, опитвайки се да ги стъпче. „Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте! — крещеше непрестанно с пискливия си лудешки глас. — Хвърляйте се на земята и се претъркаляйте!“

Вейлин изчака сабята на мъжа в бяло да се доближи на една ръка от него, а после се дръпна вдясно, хвърли се покрай гърмящите копита, претърколи се на колене, завъртя меча и посече единия заден крак на коня. Кръвта го окъпа, конят изцвили от болка и рухна на земята. Мъжът в бяло се освободи от мятащото се животно, а Вейлин прескочи падналия кон, мечът му отби сабята настрани, а после посече надолу и емайлираният нагръдник се разцепи от силата на удара. Мъжът в бяло се строполи, изкашля кръв и умря.

Алпиранците спряха.

Просто спряха. Вдигнатите им саби се поколебаха, после увиснаха безсилно надолу. Атакуващите ездачи дръпнаха юздите и се втренчиха потресени. Всеки алпиранец, който можеше да види тази сцена, просто спря да се бие и се взря във Вейлин и трупа на мъжа в бяло. Някои още зяпаха, докато бяха покосени от стрели или съсечени от Вълчите бегачи на Вейлин.

Вейлин погледна трупа. Разсеченото златно колело върху окървавения нагръдник блестеше мътно в разпукващата се зора. „Може би е бил важен човек?“

— Ерухин Махтар! — Думите бяха изречени от един останал без кон алпиранец, който се препъваше наблизо, стиснал ранената си ръка, а по окървавеното му лице се стичаха сълзи. В тона му имаше нещо отвъд гняв или обвинение, такова дълбоко отчаяние, каквото Вейлин рядко бе чувал. — Ерухин Махтар! — Думи, които Вейлин щеше да чува хиляди пъти в идните години.

Раненият се приближи с олюляване и Вейлин се приготви да го зашемети с ефеса на меча, в края на краищата мъжът беше невъоръжен. Само че онзи не се опита да го нападне, мина препъвайки се покрай него, свлече се до трупа на мъжа в бяло и захленчи като дете.

— Ерухин аст форгалан! — зави той. Вейлин с ужас видя как мъжът извади от колана си нож и без колебание сряза собственото си гърло. Просна се върху трупа в бяло, а кръвта бликаше неудържимо от раната му.

Това самоубийство като че ли разруши магията, сковала алпиранците, и от редиците им се надигна внезапен свиреп рев. Всички очи бяха вперени във Вейлин, саби и копия се насочиха напред, мъжете се раздвижиха и започнаха да се струпват около него. Убийствена омраза бе изписана върху всяко лице.

Раздаде се звук като от хиляди чукове, удрящи по хиляди наковални, и алпиранските редици се загърчиха отново. Вейлин видя хора, размятани във въздуха от сблъсъка с онова, което ги бе връхлетяло изотзад. Алпиранците се помъчиха да обърнат конете си и да посрещнат новата заплаха, но бе прекалено късно — клин от лъскава стомана вече разсичаше войската им.

Едър мъж, облечен в броня от главата до петите и яхнал висок черен жребец, си проби път през редиците на алпиранците, а боздуганът му свистеше, отнемайки живота както на хора, така и на коне. Зад него още стотици воини в стомана сееха опустошение, дълги мечове и боздугани се издигаха и спускаха със смъртоносна свирепост. Разярените алпиранци се сражаваха бясно, не един рицар изчезна под тъпчещите копита, но не разполагаха нито с численост, нито със стомана, за да устоят на такава атака. Скоро битката свърши. Всички алпиранци бяха мъртви или ранени. Никой не побягна.

Едрият мъж на черния жребец окачи боздугана на седлото си, приближи се в тръс до Вейлин и вдигна наличника си. Видя се широко обветрено лице, което се отличаваше с два пъти чупения си нос и очи, заобиколени от бръчици от възрастта.

Вейлин се поклони официално.

— Васален лорд Терос.

— Лорд Вейлин. — Васалният лорд на Ренфаел огледа касапницата и се засмя високо. — Бас ловя, че никога не си се радвал толкова да видиш ренфаелец, нали, момче?

— Така е, милорд.

Един висок млад рицар спря коня си до васалния лорд. Красивото му лице беше оцапано с пот и кръв, а тъмносините му очи изгледаха Вейлин с ясна, но неизречена злоба.

— Лорд Дарнел — поздрави го Вейлин. — Позволете да изкажа моите благодарности и благодарностите на хората ми към вас и баща ви.

— Значи още си жив, а, Сорна? — отвърна младият рицар. — Кралят поне ще е доволен.

— Дръж си езика, момче! — сопна се лорд Терос. — Моите извинения, лорд Вейлин. Момчето винаги си е било глезено. Аз лично виня майка му за това. Роди ми трима сина и само този не беше мъртвороден, Вярата да ми е на помощ.

Вейлин видя как ръцете на младия рицар трепват върху дръжката на меча и как бузите му почервеняват от гняв. „Още един син, който мрази баща си — помисли си. — Често се среща.“

— Ако ме извините, милорд. — Той се поклони отново. — Трябва да се погрижа за хората си.

Тръгна обратно към брега, като прекрачваше мъртвите и умиращите, докато утринното слънце изгряваше над окървавената земя. Посегна да извади пак синия камък, вдигна го така, че слънчевата светлина да заиграе по повърхността му, и се замисли за деня, когато кралят бе настоял да му то даде, деня, когато лорд Дарнел го бе намразил, деня, когато принцеса Лирна бе плакала.

„Денят, в който кръвната песен замлъкна.“

— Син камък, подправки и коприна — промълви тихо той.