Антъни Райън
Кръвна песен (13)

3.

Само две момчета получиха монети на сутринта. И двамата бяха показали страхливост и недостатъчно умения в битката. Според Вейлин пролятата кръв и счупените кости не си заслужаваха резултата, но Орденът никога не пренебрегваше традициите — все пак тук служеха на Вярата. Норта се възстанови бързо, както и Дентос, а Баркус щеше да носи грозния белег на гърба си цял живот.

С напредването на зимата обучението им стана по-специализирано. Упражненията на инструктор Солис с меча станаха по-сложни, а тренировките с алебарда започнаха да наблягат на дисциплината и работата в група. Учеха се да маршируват и маневрират по роти, както и на множеството команди, които изграждаха дисциплиниран боен строй от индивидуалностите. Не беше лесно и много момчета отнасяха бой, защото не уцелваха ляво и дясно или пък бъркаха крачка. Трябваха им няколко месеца в усилени тренировки, за да схванат всичко, и още два преди инструкторите да решат, че са доволни. През цялото време продължаваха и с упражненията по езда, които се провеждаха в кратките часове преди залез. Бяха си направили собствено трасе, четири мили покрай реката и външната стена, с достатъчно неравности и препятствия, за да отговаря на стандартите на инструктор Ренсиал. Тъкмо по време на едно от тези вечерни надбягвания Вейлин срещна момиченцето.

Не успя да прецени правилно прескачането на една повалена бреза и Плюй с характерния си лош нрав се дръпна назад и Вейлин се изтърси на замръзналата земя. Другарите му се засмяха и продължиха да препускат напред.

— Проклета кранта! — извика Вейлин, надигна се и заразтрива натъртения си гръб. — Ставаш само за въртене на мелничарско колело.

Плюй оголи зъби непокорно и провлачи крак, преди да започне да пасе неуспешно от шубрака. В един от по-съзнателните си периоди инструктор Ренсиал бе казал да не приписват човешки емоции на животно с мозък колкото ябълка.

— Конете имат чувства само към другите коне. Грижите и поривите им са неразбираеми за нас, както те не разбират мислите ни.

Вейлин видя как конят му обърна задник и реши, че животното има неестествената способност да демонстрира човешкото качество безразличие.

— Конят ти не те харесва много.

Очите му я засякоха мигновено, а ръцете му се стрелнаха инстинктивно към оръжията. Момичето беше десетинагодишно, увито с кожи против студа, бледото му лице го гледаше с нескрито любопитство. Беше се появило иззад един дебел дъб. Стискаше букет жълти цветя, казваха се зимничета. Околните гори бяха пълни с тях и хората от града ги беряха често. Вейлин нямаше представа защо. Инструктор Хутрил ги бе научил, че не стават нито за ядене, нито за лекарство.

— Мисля, че предпочита да се върне в степите. — Вейлин седна на повалената бреза и намести ножницата си.

За негова изненада момиченцето се приближи и седна до него.

— Казвам се Алорнис — рече то. — А твоето име е Вейлин Ал Сорна.

— Така е. — След летния панаир бе свикнал да го разпознават. Всеки път като се приближеше до града привличаше погледи и го сочеха с пръст.

— Мама казва, че не трябва да говоря с теб — продължи Алорнис.

— Сериозно? Защо?

— Не знам. Мисля, че на тате няма да му хареса.

— Тогава може би не трябва.

— О, аз често не ги слушам. Лоша съм. Не правя като другите момичета.

Вейлин усети, че се усмихва.

— Какво не правиш?

— Не шия и не обичам кукли, правя бели и рисувам картинки, каквито не бива, и съм по-умна от момчетата, и ги карам да се чувстват глупаво.

Вейлин щеше да се засмее, но видя колко е сериозна. Тя сякаш го изучаваше, а очите й шареха по лицето му. Трябваше да му е неудобно, но му се стори странно мило.

— Зимничета — каза той и кимна към букета. — Те за бране ли са?

— О, да. Ще ги нарисувам и ще ги опиша. Имам голяма книга с цветя, аз съм си ги нарисувала. Тате ме научи на имената им. Той знае много за цветята и растенията. Ти разбираш ли от цветя и растения?

— Малко. Знам кои са отровни и кои стават за ядене и лекарство.

Тя се намръщи към букета.

— Тези ядат ли се?

Той поклати глава.

— Не, нито имат лечебни свойства. По принцип не стават за нищо.

— Те са част от красотата на природата. — На гладкото й чело се появи тънка бръчка. — Това значи, че стават за нещо.

Този път той не се сдържа и се засмя.

— Вярно. — Огледа се за следа от родителите на детето. — Нали не си тук сама?

— Мама е в гората. Аз се скрих зад дъба, за да видя как яздиш. Падна много смешно.

Вейлин погледна Плюй, който демонстративно обърна глава в другата посока.

— И конят ми мисли така.

— Как се казва?

— Плюй.

— Това е грозно.

— И той е грозен. Но си имам куче, което е още по-грозно.

— Чувала съм за кучето ти. Голямо е като кон и си го укротил, след като сте се били цял ден и цяла нощ по време на Изпитанието на пустошта. Чувала съм и други истории. Записвам ги, но трябва да крия книгата от мама и тате. Чувала съм, че си победил десет мъже сам и вече са те избрали за следващ аспект на Шестия орден.

„Десет мъже? Последния път бяха само седем. Докато стана на трийсет, ще ги изкарат стотина.“

— Бяха четирима, а аз не бях сам. А следващият аспект не може да бъде избран, докато сегашният не умре или не се оттегли. И кучето ми не е голямо като кон, нито пък сме се били цял ден и цяла нощ. Ако се бяхме били и пет минути, щях да загубя.

— О. — Тя изглеждаше малко разочарована. — Ще трябва да променя книгата.

— Съжалявам.

Момиченцето сви рамене.

— Като бях малка, мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде. Тате беше много тъжен.

Вълната от объркване му докара гадене. Земята се люшна за миг и сякаш щеше да се преобърне отгоре му.

— Какво?

— Алорнис! — Към тях бързаше красива жена с къдрава черна коса и простичко вълнено наметало. — Алорнис, ела тук!

Момичето се нацупи с досада.

— Сега ще ме прибере.

— Извинявам се, братко — каза задъхано жената и дръпна момиченцето за ръка. Въпреки видимото й раздразнение Вейлин виждаше нежността й към детето. — Дъщеря ми е много любопитна. Надявам се, че не е била досадна.

— Алорнис ли се казва? — попита Вейлин. Объркването премина в ледено изтръпване.

Жената стисна детето още по-силно.

— Да.

— А вашето име, милейди?

— Хила. — Тя се насили да се усмихне. — Хила Джустил.

Не му говореше нищо. „Не познавам тази жена.“ Видя в изражението й нещо извън притесненията за детето. „Разпознаване. Тя познава лицето ми.“ Обърна очи към момиченцето и го огледа внимателно. „Хубаво като майка си, същата челюст, същият нос… различни очи. Тъмни очи.“ Осъзнаването връхлетя като виелица и замени изтръпването с нещо студено и твърдо.

— На колко си години, Алорнис?

— На десет и осем месеца — отвърна чинно тя.

— Почти единайсет. Аз бях на единайсет, когато баща ми ме доведе тук. — Видя празните й ръце и изпуснатия букет. — Винаги съм се чудел защо го направи. — Наведе се, взе зимничетата и клекна пред Алорнис. — Да не ги забравиш. — Усмихна се и тя му отвърна. Вейлин се опита да запамети образа й.

— Братко… — започна Хила.

— Не бива да обикаляте тук. — Той се надигна, отиде до Плюй и хвана юздите му. Конят явно усети настроението му и позволи да бъде възседнат без съпротива. — Тези гори са опасни през зимата. По-добре берете цветя другаде.

Хила притискаше дъщеря си и се бореше със страха.

— Благодаря, братко — промълви накрая. — Ще те послушаме.

Вейлин погледна за последно към Алорнис и пришпори Плюй. Този път прескочи брезата без колебание и препусна през дърветата, оставяйки майката и детето назад.

„Винаги съм се чудил защо ме остави… Сега вече знам.“

 

 

Месеците течаха, зимата премина в пролет, а Вейлин не говореше повече от необходимото. Тренираше, видя раждането на кутретата на Белег, слушаше радостните истории на Френтис за живота в Ордена, яздеше вироглавия си кон и не казваше почти нищо. Студът, изтръпналата празнина от срещата с Алорнис бе непрекъснато с него. Виждаше постоянно лицето и тъмните й очи. „Десет години и осем месеца…“ Майка му бе умряла преди пет години. „Десет години и осем месеца.“

Кейнис опита да го заговори, да го привлече с една от историите си за битката в гората Урлиш, където армиите на Ренфаел и Азраел се бяха сражавали цял ден и цяла нощ. Беше отпреди създаването на Кралството, когато Янус бил още лорд, а четирите владения били разделени и се дърлели кой да управлява. Янус ги бе обединил с мъдрите си думи, острия си меч и силната си Вяра. Идеята за държава, управлявана от крал, слагащ Вярата на първо място, бе привлякла Шестия орден. Точно атака на Ордена бе разбила ренфаелския строй и бе донесла победата. Вейлин изслуша историята, без да коментира. Беше я чувал много пъти.

— И когато довели лорд Терос пред краля, ранен и окован, той предпочел смъртта пред това да коленичи пред самозваното пале. Крал Янус изненадал всички, като се засмял. „Не искам да коленичиш, братко. Нито да умираш. Тази държава няма да има полза от смъртта ти.“ А лорд Терос отвърнал…

— „Твоята държава е налудничава мечта“ — прекъсна го Вейлин. — Кралят се засмял отново и двамата спорили цял ден и цяла нощ, докато спорът не преминал в дискусия, и най-сетне Терос съзрял мъдростта в идеите на краля. Оттогава е най-верният ни васал.

Кейнис помръкна.

— Разказвал съм ти го това.

— Поне сто пъти. — Бяха до реката и гледаха как Френтис и хлапетата от групата му играят с палетата на Белег. Кучката бе родила шест, четири мъжки и две женски. Изглеждаха безобидни космати топки, докато ги ближеше на пода в кучкарника. Бяха пораснали бързо и вече бяха наполовина на нормалните кучета, но още вървяха несигурно и се търкаляха като кутрета. Френтис си бе изпросил да ги кръсти, но изборът му се оказа доста прозаичен.

— Боец! — подвикна той на любимеца си, най-едрия от шестте, примамвайки го с пръчка. — Тук, момче!

— Какво става, братко? — попита Кейнис. — Откъде идва това мълчание?

Вейлин гледаше как кутрето събаря Френтис и го ближе по лицето, а момчето се кикоти.

— На него му харесва тук — отбеляза той.

— Орденът наистина му се отразява добре — съгласи се Кейнис. — Сякаш порасна с една стъпка, откакто дойде, и схваща бързо. Инструкторите имат високо мнение, защото никога не се налага да повтарят. Мисля, че дори не са го били още.

— Чудя се какъв ли е бил животът му, щом успя да обикне подобно място? — Той се обърна към Кейнис. — Сам избра да е тук. За разлика от нас. Той си го избра. Не е натирен през портите от необичащ родител.

Кейнис понижи глас.

— Вейлин, баща ти искаше да си те върне. Трябва винаги да го помниш. И ти, като Френтис, избра да останеш.

„Десет години и осем месеца… Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат, но ти не дойде.“

— Защо? За какво да ме връща?

— От съжаление? От вина? Защо хората изобщо правят нещо?

— Аспектът веднъж ми каза, че моето присъствие тук е символ колко е отдаден баща ми на Кралството и Вярата. Ако се е скарал с краля, може би изваждането ми от Ордена е щяло да е символ на обратното.

Кейнис се намръщи.

— Имаш ниско мнение за него, братко. Учат ни да забравим семействата си, но не е хубаво син да мрази баща си.

„Десет години и осем месеца…“

— Трябва да познаваш някого, за да го мразиш.