Антъни Райън
Кръвна песен (35)

5.

Събуди се от миризма, по-гадна дори от тази на линешката канализация. Нещо мокро и грапаво лижеше лицето му и той усети върху гърдите си смазваща тежест.

— Махни се от него, мръсно животно! — Строгата команда на сестра Гилма го накара да отлепи очи и той се озова лице в лице с Белег, робската хрътка, която го приветства с радостен лай.

— Здравей, гламаво псе — изстена в отговор Вейлин.

— Долу! — Викът на сестра Гилма накара Белег да се изниже умърлушено от леглото и да се спотаи в един ъгъл с недоволно скимтене. Той винаги се бе отнасял към сестрата с предпазливо уважение, може би защото тя не показваше ни най-малък страх от него.

Вейлин огледа стаята и откри, че в нея почти няма мебели освен леглото и една маса, където сестра Гилма бе подредила множеството шишенца и кутийки със своите лекарства. През отворения прозорец се носеше крякането на чайките и бриз, напоен с миризмата на сол и риба.

— Брат Кейнис реквизира старите помещения на линешката Търговска гилдия — обясни сестра Гилма, като притисна ръка към челото му и провери пулса на китката му. — Всички пътища в града водят към пристанището, а сградата стоеше празна, така че изглеждаше добър избор за щаб. Твоето куче не мирясваше, докато не го пуснахме вътре. И сега стои тук и не излиза.

Вейлин изсумтя и облиза пресъхналите си устни.

— Колко дълго?

Ясносините й очи го изгледаха предпазливо за момент, а после тя отиде до масата, наля в една чаша зеленикава течност и разбърка в нея някакъв бял прах.

— Пет дни — каза, без да се обръща. — Загуби много кръв. Всъщност повече, отколкото мислех, че човек може да загуби и да оцелее. — Изкиска се горчиво, но щом се обърна, на устните й пак играеше неизменната й ведра усмивка. Поднесе чашата към устата му. — Изпий това.

Микстурата имаше горчив, но не и неприятен вкус, и той усети как умората му се разсейва почти мигновено. „Пет дни.“ Не ги бе почувствал изобщо, у него нямаше никакъв остатъчен спомен за сънища или бълнувания. „Пет изгубени дни. Заради какво?“ Още чуваше гласа, другата кръвна песен — слаб, но настойчив зов. Неговата собствена песен й отвръщаше, видението на мраморния блок и длетото още бе ярко в съзнанието му. Думите на Села в разрушения град му се изясниха. „Има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“

— Трябва да… — Той се надигна и се опита да отметне завивките.

— Не! — Тонът на Гилма не допускаше никакъв спор, а пухкавата й ръка го бутна обратно в мекотата на леглото. Вейлин откри, че няма сили да се съпротивлява. — В никакъв случай. Ще лежиш тук и ще си почиваш, братко. — Тя дръпна завивките нагоре и ги затъкна сигурно под брадичката му. — В града е спокойно. Брат Кейнис държи здраво нещата в свои ръце. Няма нищо, което да изисква вниманието ти.

Отстъпи назад и — като никога — лицето й бе напълно сериозно.

— Братко, имаш ли някаква представа какво ти се случи?

— Никога не си виждала такова нещо, а?

Тя поклати глава.

— Не, никога. Когато някой кърви, трябва да има рана, порязване, увреждане, нещо. При теб няма и помен от нараняване. Някой оток в мозъка, който би могъл да предизвика такова кървене, би те убил, но ти си още жив. Сред хората плъзна шантавият слух, че губернатор Аруан се е опитал да те убие с Мрачно проклятие или нещо такова. Наложи се Кейнис да постави стража на дома му и да бичува няколко души, преди да кротнат.

„Бичуване? — помисли Вейлин. — На мен никога не ми се е налагало да ги бичувам.“

— Не знам, сестро — отвърна й честно. — Не знам защо стана.

„Само знам какво го предизвика.“

 

 

Минаха още два дни преди сестра Гилма да го пусне, макар и със строги предупреждения да не се пресилва и да пие поне по един литър вода дневно. Вейлин свика капитаните на съвет на бойниците над портата, откъдето можеха да наблюдават как върви укрепването на града. Вдигаше се плътен облак прах, докато мъжете се трудеха да направят рова около града по-дълбок и да поправят занемарените стени.

— Като свършим, ще бъде дълбок петнайсет стъпки — каза Кейнис за рова. — Засега сме стигнали до девет. Работата по стените върви по-бавно, в тази малка армия няма много опитни зидари.

Вейлин изплю прах от пресъхналото си гърло и отпи вода от манерката.

— Колко време? — попита той; мразеше отпадналия си глас. Знаеше, че видът му не вдъхва много увереност, имаше сенки под очите от умора, а лицето му беше ужасно бледо и влажно. Виждаше тревогата в очите на братята си и несигурността на граф Марвен и другите командири. „Чудят се дали съм годен да командвам. И може би с основание.“

— Поне още две седмици — отвърна Кейнис. — Ще върви по-бързо, ако наберем работна ръка от града.

— Не. — Тонът на Вейлин бе категоричен. — Ако ще управляваме това място, трябва да спечелим доверието на хората. Което едва ли ще стане, ако им тикнем лопати в ръцете и ги накараме да превиват гръб.

— Моите хора са дошли тук да се бият, милорд — обади се граф Марвен. Тонът му бе небрежен, но Вейлин забелязваше пресметливостта в погледа му. — Копаенето не е работа за войници.

— Аз пък бих казал, че е точно работа за войници, милорд — отвърна Вейлин. — Що се отнася до битките, ще получат предостатъчно от тях в близко бъдеще. Кажете на всички, които се оплакват, че имат моето разрешение да си тръгнат, до Унтеш са само шейсет мили пустиня. Може би оттам ще успеят да хванат кораб за дома.

Връхлетя го вълна от умора и той се подпря на бойниците, за да скрие нестабилността на краката си. Започваше да открива, че бремето на командването, с всичките му дребни грижи за съюзници и подчинени, става все по-досадно. Раздразнението му се усилваше от настойчивостта на кръвната песен, зовяща го към гласа и мраморния блок, за който той знаеше, че се намира някъде в града.

— Не ви ли е добре, милорд? — попита натъртено граф Марвен.

Вейлин устоя на желанието да фрасне нилсаелеца в мутрата и се обърна към Брен Антеш, набития мъж, който командваше кумбраелските стрелци. Той бе най-мълчаливият сред капитаните, почти не говореше по време на срещи и си тръгваше пръв, когато Вейлин ги разпуснеше. Лицето му винаги изразяваше предпазливост и беше ясно, че нито иска, нито се нуждае от тяхното одобрение или приемане. Каквото и негодувание да изпитваше, че служи под командването на човек, все още наричан от кумбраелците Мрачния меч, то бе добре прикрито.

— Ами вашите хора, капитане? — полита Вейлин. — Някакви оплаквания от тежката работа?

Изражението на Антеш си остана непроменено, докато отговаряше с думи, които Вейлин заподозря, че са цитат от Десетокнижието:

— Честният труд ни приближава към любовта на Световния отец.

Вейлин изсумтя и се обърна към Френтис.

— Някаква вест от патрулите?

Френтис поклати глава.

— Нищо, братко. Всички подстъпи към града остават чисти. Няма разузнавачи, нито шпиони в хълмовете.

— Може би все пак са се отправили към Марбелис — предположи лорд Ал Кордлин, командир на Тринайсети пехотен полк, известен като Сините свраки заради небесносините пера, изрисувани върху нагръдниците им. Беше здравеняк, но малко нервен; ръката му още висеше в клуп през врата, след като я бе счупил при Кървавия хълм, където бе загубил една трета от хората си в свирепата битка на десния фланг. Вейлин подозираше, че той не жадува особено за предстоящата битка, и не можеше да го вини.

Обърна се към Кейнис.

— Как вървят нещата с губернатора?

— Сътрудничи ни, но не е особено доволен. Засега държи населението кротко, изнесе реч пред търговската гилдия и градския съвет, в която ги призоваваше да запазят спокойствие. Казва, че съдилищата и данъчните работят толкова добре, колкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Търговията спадна, разбира се. Повечето алпирански кораби отплаваха, когато се разчу, че сме превзели града, а останалите отказват да плават и заплашват да подпалят корабите си, ако се опитаме да ги завземем. Воларианците и мелденейците обаче побързаха да се възползват от тази възможност. Цените на подправките и коприната се повишиха значително, което означава, че в Кралството вероятно са се удвоили.

Лорд Ал Трендил, командир на Шестнайсети полк, нададе приглушено раздразнено сумтене. Вейлин бе забранил на армията да участва в местната търговия, страхувайки се от обвинения в корупция, и по този начин бе разочаровал горчиво няколкото благородници под свое командване, които имаха пари за харчене и усет към печалбата.

— Ами складовете за храна? — попита той, като предпочете да не обръща внимание на Ал Трендил.

— Фрашкани са догоре — увери го Кейнис. — Храната стига поне за двумесечна обсада, а ако се разпредели внимателно, и за повече. Водният запас на града идва главно от кладенци и извори между стените, така че не е много вероятно да страдаме от недостиг.

— При положение че жителите на града не ги отровят — отбеляза Брен Антеш.

— Прав сте, капитане. — Вейлин кимна на Кейнис. — Сложи стража на основните кладенци. — Изправи снага и откри, че замайването му е отминало. — Ще се срещнем пак след три дни. Благодаря ви за вниманието.

Капитаните се оттеглиха и Кейнис и Вейлин останаха сами на бойниците.

— Добре ли си, братко? — попита Кейнис.

— Малко съм уморен, нищо повече. — Взря се в неизбродната пустиня. Хоризонтът трептеше от мараня. Вейлин знаеше, че един ден ще погледне натам и ще види алпиранска войска. Единственият въпрос бе колко време ще им е нужно да пристигнат. Дали щяха да му дадат достатъчно отсрочка, за да се справи със задачата си?

— Мислиш ли, че Ал Кордлин може да е прав? — подхвърли предпазливо Кейнис. — Военачалникът трябва вече да е обсадил Марбелис, а той е най-големият град на северното крайбрежие.

— Убиецът на Надеждата не е в Марбелис — каза Вейлин. — Военачалникът е съставил добре плановете си, ще разполага със свобода на действие в Марбелис, докато императорската армия се разправи с нас. Не бива да храним никакви илюзии.

— Ще ги удържим — рече Кейнис с пълна увереност.

— Оптимизмът ти ти прави чест, братко.

— Кралят има нужда този град, за да осъществи плановете си. Ние правим само първата крачка от едно славно пътешествие към по-велико Обединено кралство. С времето завладените от нас земи ще се превърнат в пета васалия, обединена под покровителството и водачеството на крал Янус и неговите наследници, освободена от невежеството на своите суеверия и потисничеството на императора. Трябва да издържим.

Вейлин се помъчи да открие някаква ирония в думите на Кейнис, но долови само познатата му сляпа преданост към краля. Не за първи път се изкуши да опише на брат си в пълни подробности срещите си с Янус: чудеше се дали неговата вярност към стареца би оцеляла, щом узнае за истинската му природа. Но както винаги се въздържа. Верността бе основополагаща в живота на Кейнис, той се загръщаше в нея като защита срещу многото несигурности и лъжи, които изобилстваха в службата им към Вярата. Вейлин така и не бе успял да разбере защо Кейнис е толкова предан, но не му се нравеше да го лишава от плаща му, колкото и илюзорен да беше.

— Разбира се, че ще издържим — увери го той с мрачна усмивка, като си мислеше: „А дали това ще е от значение за някого е съвсем друг въпрос.“

Тръгна към стълбището отзад.

— Ще взема да пообиколя града, още почти нищо не съм видял от него.

— Ще повикам няколко стражи, не бива да вървиш сам по улиците.

Вейлин поклати глава.

— Не се тревожи, братко. Не съм чак толкова отслабнал, че да не мога да се защитя.

Кейнис все още изпитваше неувереност, но кимна неохотно.

— Както желаеш. А… — добави, когато Вейлин тръгна да слиза по стълбите. — Губернаторът поиска да пратим лечител в дома му. Явно дъщеря му се е разболяла, а на местните лекари им липсват нужните умения, за да й помогнат. Тази сутрин пратих сестра Гилма. Може би тя ще успее да ни спечели известна благосклонност.

— Е, ако някой може да го направи, това е тя. Ще предадеш ли на губернатора най-добрите ми пожелания относно дъщеря му?

— Разбира се, братко.

 

 

Жената, която отвори вратата на каменоделската работилница, го изгледа с нескрита враждебност, гладкото й чело се смръщи, а тъмните й очи се присвиха, докато изслушваше поздрава му. Изглеждаше малко под трийсетте, дългата й черна коса бе вързана на конска опашка, а кожената престилка, покриваща слабичката й фигура, беше оцапана с прах. Иззад нея се носеха ритмичните удари на метал по камък.

— Добър ден, госпожо — каза той. — Моля да ми простите за натрапничеството.

Тя скръсти ръце и отговори рязко нещо на алпирански. От тона й Вейлин предположи, че не го кани да влезе и не му предлага чай с лед.

— Аз… казаха ми да дойда тук — продължи той. Острият й поглед с нищо не издаваше дали го е разбрала, а устата й бе стисната в сурова линия и не отронваше нито дума.

Вейлин огледа почти пустата улица, зачуден дали не е изтълкувал погрешно видението. Но кръвната песен беше толкова неумолима, тонът й — толкова сигурен, докато го насочваше през улиците, и заглъхна едва когато стигна до тази врата под табелата с изрисувани длето и чук. Той устоя на импулса да нахълта вътре и се насили да пусне една усмивка.

— Искам да поговорим по работа.

Тя се намръщи още повече и заговори със силен акцент, но напълно разбираемо:

— Северняците нямат работа тук.

Вейлин долови слабия шепот на кръвната песен и чукането от вътрешността на работилницата секна. Мъжки глас извика нещо на алпирански и жената направи раздразнена гримаса, преди да се втренчи във Вейлин и да отстъпи встрани.

— Свещени неща има тук — каза му, докато той влизаше. — Боговете ще те прокълнат, ако крадеш.

Работилницата беше просторна, с висок таван и покрит с мраморни плочи под. През прозорците на тавана се лееше слънчева светлина и огряваше пространство, пълно със статуи. Големината им варираше: някои бяха високи по стъпка-две, други — в естествени размери, а една беше висока поне десет стъпки и изобразяваше невероятно мускулест мъж, който се бори с лъв. Вейлин остана поразен от жизнеността на фигурата и прецизността, с която е издялана. Сякаш великанът и лъвът бяха застинали в най-свирепия миг от двубоя си. Наблизо имаше по-малка статуя, на изумително красива жена в естествен ръст. Ръцете й бяха протегнати умолително, а деликатните й черти бяха застинали в безгранична мъка.

— Херлия, богинята на правосъдието, плаче, след като е произнесла първата си присъда. — Щом Вейлин чу гласа, кръвната му песен се усили, не като предупреждение, а в приветствие. Мъжът стоеше с ръце на кръста, а от джобовете на престилката му стърчаха длето и чук. Беше нисък, но добре сложен, голите му ръце бяха издути от мускули. Лицето му беше ъгловато, с високи скули и очи с бадемовидна форма, а онези части от кожата му, които не бяха покрити с прах, притежаваха лека златиста лъскавина.

— Ти не си алпиранец — каза Вейлин.

— И ти също — отвърна със смях мъжът. — И все пак ето ни и двамата тук. — Обърна се към жената и каза нещо на алпирански. Тя хвърли един последен поглед на Вейлин и изчезна в дъното на работилницата.

Вейлин кимна към статуята.

— Защо е толкова тъжна?

— Влюбила се в смъртен, но страстта му към нея го подтикнала да извърши ужасно престъпление. Тя го съдила и го заточила в земните недра, където да стои прикован към една скала и гризачи вечно да ръфат плътта му.

— Престъплението му трябва да е било наистина голямо.

— Така е. Откраднал вълшебен меч и убил с него един бог, когото смятал за свой съперник в любовта. А той всъщност бил нейният брат, Икстус, богът на сънищата. Сега винаги, когато сънуваме кошмари, това е сянката на погубения бог, която си отмъщава на смъртните.

— Боговете са лъжа. Но е хубава история. — Той протегна ръка. — Вейлин Ал Сорна…

— Брат от Шестия орден, Меч на Обединеното кралство и в момента командир на чуждестранната армия, окупирала нашия град. Интересна личност, наистина, но ние Певците обикновено сме такива. Песента ни води по много пътища. — Мъжът стисна ръката му. — Ам Лин, скромен каменоделец, на твоите услуги.

— Всичко това твое дело ли е? — попита Вейлин, като посочи множеството статуи.

— В известен смисъл. — Ам Лин се обърна и тръгна навътре в работилницата. Вейлин го последва, очите му попиваха карнавала от фантастични форми, наглед безкрайното разнообразие от фигури и сцени.

— Всичките ли са богове?

— Не всички. Ето тук например. — Ам Лин спря до един бюст на човек със сериозно лице, гърбав нос и дълбоки бръчки. — Император Камуран, първият човек, седял на трона на Алпиранската империя.

— Изглежда ми угрижен.

— И с основание. Синът му се опитал да го убие, щом осъзнал, че няма да е следващият император. Идеята да се избира наследник измежду народа, с божията помощ, разбира се, била драстично нарушение на традициите.

— Какво станало със сина?

— Императорът го лишил от богатствата му, наредил да му изтръгнат езика и да му избодат очите, а после го прокудил да прекара дните си като просяк. Повечето алпиранци смятат, че е бил прекалено снизходителен. Те са добри хора, любезни и щедри до крайност, но безжалостни, когато ги предизвикат. Трябва да запомниш това, братко. — Мъжът хвърли кос поглед към Вейлин, когато той не отговори. — Трябва да кажа, че съм изненадан, че твоята песен те е довела тук. Сигурно знаеш, че това нашествие е обречено.

— Напоследък песента ми… е непостоянна. От много време не ми е казвала кой знае какво. Преди да чуя гласа ти беше замлъкнала за повече от година.

— Замлъкнала? — Ам Лин изглеждаше смаян и в погледа му се разгоря любопитство. — Какво е чувството? — Говореше така, сякаш почти му завижда.

— Все едно да загубиш крайник — отвърна честно Вейлин и едва сега осъзна размера на загубата, която бе изпитал, щом песента му замлъкна. Едва сега, когато се бе върнала, прие истината, че песента не е недъг. Села беше права: тя бе дарба и той бе започнал да я цени.

— Ето че стигнахме. — Ам Лин разпери ръце, щом се озоваха в дъното на работилницата, където имаше дълъг тезгях, покрит с изумително многообразие от спретнато подредени инструменти: чукове, длета и сечива със странни форми, които Вейлин не можеше да назове. Наблизо една стълба бе опряна в голям мраморен блок, от който се подаваше частично завършена статуя. Вейлин отстъпи смаяно, щом я зърна. Муцуната, ушите, фино издяланата козина и очите, тези непогрешими очи. Песента му зазвънтя в ясна и топла нота на разпознаване. Вълкът. Вълкът, който го бе спасил в Урлиш. Вълкът, който виеше предупредително пред Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие. Вълкът, който го бе възпрял от убийство в Мартишката гора.

— Ох… — Ам Лин потърка слепоочията си, смръщен от болка. — Твоята песен е наистина силна, братко.

— Извинявай. — Вейлин се съсредоточи и се опита да укроти песента, но минаха няколко секунди преди тя да стихне. — Той бог ли е? — попита, взирайки се във вълка.

— Не съвсем. Един от онези, които алпиранците наричат Безименните, духове на загадъчното. Вълкът участва в много от историите на именуваните богове като водач, защитник, воин или отмъстителен дух. Но никога не е назоваван. Винаги е просто вълкът, който вдъхва в еднаква степен страх и уважение. — Обърна се към Вейлин и го изгледа напрегнато. — Виждал си го, нали? И то не уловен в камък.

Вейлин изведнъж бе обзет от предпазливост. Не му се искаше да разкрива прекалено много на този човек — в края на краищата той беше непознат с песен, която едва не го бе убила. Но топлотата в приветствието на собствената му песен надделя над недоверието.

— Той ме спаси. Два пъти от смърт и веднъж от нещо още по-лошо.

Върху лицето на Ам Лин за миг трепна нещо близко до страх, но той бързо се насили да се усмихне.

— „Интересен“ май е прекалено слаба дума за теб, братко. Ето, това е твое. — Той посочи един близък тезгях, където лежеше мраморен блок с оставено върху него длето. Блокът представляваше идеален куб от бял мрамор, същият онзи от видението му, когато песента на Ам Лин го бе повалила. Пръстите на Вейлин го докоснаха, усетиха гладкостта му.

— Приготвил си го за мен?

— Преди много години. Песента ми беше съвсем категорична. Онова, което е скрито вътре, отдавна чака да го освободиш.

„Чака…“ Вейлин долепи длан до камъка и усети как кръвната песен се усили, мелодията й бе смесица от предупреждение и увереност. „Онзи, който чака.“

Той вдигна длетото и опря колебливо върха му в камъка.

— Никога не съм правил това — каза на Ам Лин. — Не мога да издялам дори свястна тояга за подпиране.

— Песента ще води ръцете ти, както води моите. Тези статуи са дело колкото на уменията ми, толкова и на моята песен.

Беше прав: песента набираше сила, мощна и ясна, и водеше длетото по камъка. Вейлин вдигна от тезгяха един чук, удари леко по длетото и отчупи мъничко парченце мрамор от ръба на куба. Песента заехтя и ръцете му се раздвижиха, Ам Лин и работилницата му изчезнаха и работата го погълна. В главата му нямаше мисли, нищо, което да го разсейва, само песента и камъкът. Нямаше чувство за време, не усещаше света отвъд песента и само едно грубо разтърсване на рамото му го върна към реалността.

— Вейлин! — Баркус го разтърси пак, когато той не отговори. — Какво правиш?

Вейлин погледна инструментите в покритите си с прах ръце. Забеляза, че плащът и оръжията му лежат отстрани, макар че нямаше спомен да ги е свалял. Камъкът бе изцяло променен, сега горната му половина представляваше грубо изсечена глава с две плитки вдлъбнатини по средата и едва доловима брадичка, оформяща се в основата.

— Да стоиш тук и да блъскаш с чука цял ден без оръжия и без стражи! — Баркус беше по-скоро смаян, отколкото ядосан. — Всеки минаващ алпиранец би могъл да те намушка!

— Аз… — Вейлин премигна объркано. — Аз бях… — Гласът му заглъхна, щом осъзна, че всяко обяснение е безполезно.

Ам Лин и жената, която му бе отворила, стояха наблизо. Жената се взираше напрегнато в двамата войници, доведени от Баркус. Ам Лин беше по-отпуснат, плъзгаше лениво точилото по върха на едно от длетата си и удостои Вейлин със слаба усмивка, в която имаше нещо като възхищение.

Погледът на Баркус се премести към камъка, после се върна на Вейлин и гъстите му вежди се смръщиха.

— Какво се предполага да е това?

— Няма значение. — Вейлин посегна за парче ленен плат и го метна върху камъка. — Какво искаш, братко? — Не можеше да скрие раздразнението си.

— Сестра Гилма има нужда от теб. В дома на губернатора.

Вейлин поклати нетърпеливо глава и посегна пак към инструментите си.

— Кейнис се оправя с губернатора. Прати него.

— Пратих да го повикат. Но тя има нужда и от теб. Сигурен съм, че това може да почака… — Баркус го стисна здраво за китката, приближи устни до ухото му и прошепна две думи, които накараха Вейлин да пусне инструментите и да посегне към плаща и оръжията си без повече възражения въпреки моментално надигналия се протестен вой на кръвната песен.

 

 

— Червената ръка. — Сестра Гилма стоеше от другата страна на портата на имението; беше им забранила да се приближават повече. За първи път в тона и държането й нямаше и помен от веселие. Лицето й бе бледо, обикновено ясните й очи бяха размътени от страх. — Засега е само дъщерята на губернатора, но ще има и други.

— Сигурна ли си? — попита Вейлин.

— Всеки член на моя орден се научава да търси признаците още от момента, в който влезем в него. Няма съмнение, братко.

— Ти си прегледала момичето? Докоснала си го?

Гилма кимна безмълвно.

Вейлин потисна скръбта, сграбчила гърдите му. „Сега не е време за слабост.“

— От какво се нуждаеш?

— Имението трябва да бъде запечатано и охранявано. Никой не бива да влиза или да излиза. Трябва да си отваряте очите за други жертви, разхождащи се свободно в града. Моите санитари знаят какво да търсят. Всеки, у когото бъде открита болестта, трябва да бъде доведен тук — ако се налага, със сила. Носете маски и ръкавици, докато контактувате с тях. Освен това трябва да затворите града, никой кораб не бива да отплава и никой керван не бива да замине.

— Ще настъпи паника — предупреди Кейнис. — Навремето Червената ръка е погубила колкото жители на Кралството, толкова и алпиранци. Като плъзне вестта, всички отчаяно ще искат да избягат.

— Значи ще трябва да ги спрете — каза безизразно сестра Гилма. — Не можем да пуснем тази чума отново на воля. — Прикова поглед във Вейлин. — Разбираш ли, братко? Трябва да направиш каквото е нужно.

— Разбирам, сестро. — През скръбта му изплува един смътен спомен, Шерин във Високата твърд. Той избягваше да мисли за онова време, чувството за загуба бе прекалено силно, но сега се помъчи да си спомни думите й онази сутрин, след смъртта на Хентес Мустор. Следовниците на Узурпатора я бяха пленили с фалшива вест за епидемия от Червена ръка в Уорнсклейв. „Работех върху лекарство…“

— Сестра Шерин — заяви Вейлин. — Тя веднъж ми каза, че имала лекарство за болестта.

— Възможно лекарство, братко — отвърна Гилма. — Основано само на теория и така или иначе извън моите способности да го приготвя.

— Къде се намира в момента сестра Шерин? — настоя Вейлин.

— В Дома на ордена, както чух последно. Сега е инструкторка по лекарствата.

— Двайсет дни плаване при попътен вятър — обади се Кейнис. — И още двайсет обратно.

— За алпирански или кралски кораб — рече замислено Вейлин. Обърна се пак към Гилма. — Сестро, поискай от губернатора да напише прокламация, в която подкрепя твоите мерки и заповядва на населението да сътрудничи. Брат Кейнис ще уреди да я препишат и да я разпространят из града. — Обърна се към Кейнис. — Братко, погрижи се за охраната на портите на имението. Удвои стражите по стените. Където е възможно, използвай само наши хора. — Хвърли пак поглед към сестра Гилма и се насили да й се усмихне окуражително. — Какво е надеждата, сестро?

— Надеждата е сърцето на Вярата. Да изоставиш надеждата значи да отречеш Вярата. — Усмивката й бе бледа. — Имам в квартирата си някои инструменти и лекарства. Бих искала да ми ги донесат.

— Ще се погрижа за това — увери я Кейнис.

Вейлин се обърна и забърза по калдъръмения път.

— Ами пристанището? — извика след него Кейнис.

— Аз ще се погрижа за пристанището — отвърна Вейлин, без да се обръща.

 

 

Мелденейският капитан беше дребен и жилав. Седеше срещу Вейлин и се взираше подозрително в него. Носеше ръкавици от мека кожа, а ръцете му лежаха стиснати върху масата. Намираха се в картографската зала на старата сграда на Търговската гилдия и бяха сами, с изключение на Френтис, който пазеше вратата. Нощта падаше бързо и скоро градът щеше да спи, все още в блажено неведение за кризата, която ще го посрещне на сутринта. Дори да имаше някакви оплаквания от начина, по който той и екипажът му бяха измъкнати от койките, накарани да се съблекат и подложени на преглед от санитарите на сестра Гилма, преди да бъдат доведени тук, капитанът явно смяташе, че е по-добре да ги запази за себе си.

— Вие ли сте Карвал Нурин? — попита Вейлин. — Капитан на „Червеният сокол“?

Мъжът кимна бавно. Очите му прескачаха неспирно между Вейлин и Френтис и от време на време се задържаха върху мечовете им. Вейлин нямаше никакво желание да облекчава безпокойството на мъжа — за неговите цели бе по-изгодно да го държи уплашен.

— Вашият кораб се слави като най-бързия в това пристанище — продължи Вейлин. — Казват, че имал най-прекрасните линии на корпуса, изработвани някога в мелденейските корабостроителници.

Карвал Нурин кимна, но запази мълчание.

— Вие нямате репутация на пират или непочтен човек, което е необичайно за капитан от вашите острови.

— Какво искате? — Гласът на мъжа беше дрезгав, стържещ и Вейлин забеляза бледата резка на един белег, подаващ се изпод черната копринена кърпа, която носеше на гърлото си. Пират или не, беше виждал достатъчно несгоди в морето.

— Да наема услугите ви — отвърна меко Вейлин. — Колко бързо можете да стигнете до Варинсхолд?

Безпокойството на капитана поотслабна, но подозрението не изчезна от лицето му.

— Правил съм го за петнайсет дни. Удонор беше благосклонен със северните ветрове.

Вейлин знаеше, че Удонор е един от мелденейските богове, за когото се твърдеше, че имал власт над ветровете.

— Може ли да стане по-бързо?

Нурин сви рамене.

— Може би. С празен трюм и няколко допълнителни чифта ръце да се грижат за платната. И две кози за Удонор, разбира се.

За мелденейците бе честа практика да принасят животни в жертва на любимите си богове преди рисковано пътешествие. Вейлин бе станал свидетел на масово клане на добитък преди нашественическата им флота да потегли от пристанището: кръвта се лееше толкова обилно, че водите в залива почервеняха.

— Ще осигурим козите — каза той и даде знак на Френтис да се приближи. — Брат Френтис и още двама от моите хора ще пътуват с вас. Ще го откарате до Варинсхолд, откъдето той ще вземе друг пътник. После ще се върнете тук. Цялото пътуване не бива да продължи повече от двайсет и пет дни. Възможно ли е?

Нурин се замисли за малко, после кимна.

— Възможно, да. Но не и за моя кораб.

— Защо?

Нурин вдигна ръце и свали бавно ръкавиците си. Кожата му беше петниста и бледа от пръстите до китката.

— Кажи ми, сухоземни — рече той и вдигна ръце, така че Вейлин да ги огледа. Светлината на лампата заигра по восъчната деформирана плът. — Някога гасил ли си огън с голи ръце, докато сестра ти и майка ти умират в пламъците? — Мрачна усмивка изкриви устните на мелденееца. — Не, моят кораб няма да плава за теб. Алпиранците те наричат Убиец на Надеждата, но за мен си изчадието на Подпалвача на града. Корабните лордове може да са станали курви на вашия крал, но аз няма да стана. Няма значение какви заплахи или мъчения ще използваш…

Синият камък издаде тих звук, когато Вейлин го постави на масата и го завъртя. Светлината на лампата заигра по нашарената със сребристи жилки повърхност. Карвал Нурин се втренчи смаяно в него, обладан от неудържима алчност.

— Съжалявам за майка ти и сестра ти — каза Вейлин. — И за ръцете ти. Сигурно е било много болезнено. — Продължи да върти синия камък. Очите на Нурин не се откъсваха от него. — Но усещам, че ти си преди всичко делови човек, а чувствата не са особено доходоносни.

Нурин преглътна, обезобразените му ръце потрепваха.

— Каква част получавам?

— Ако се върнеш до двайсет и пет дни, целия.

— Лъжеш!

— Понякога. Но не и сега.

Очите на Нурин най-сетне се отместиха от синия камък и срещнаха очите на Вейлин.

— Какви гаранции имам?

— Моята дума, като брат от Шестия орден.

— Да я вземат мътните твоята дума заедно с Ордена ти. Вашите езически глупости не означават нищо за мен. — Нурин надяна отново ръкавиците и се намръщи пресметливо. — Искам подписано обещание, засвидетелствано от губернатора.

— Губернаторът е… неразположен. Но съм сигурен, че Великият майстор на Търговската гилдия с радост ще се съгласи. Това достатъчно ли е?

 

 

„Червеният сокол“ забележимо се различаваше от всеки друг кораб, който Вейлин бе виждал. Беше по-малък от повечето, с тесен корпус и три мачти вместо обичайните две. Имаше само две палуби и екипажът се състоеше само от двайсет души.

— Построен е за търговия с чай — обясни грубо Карвал Нурин, когато Вейлин отбеляза необичайната конструкция. — Колкото по-пресен е чаят, толкова по-голяма е печалбата. Малък товар пресен чай докарва три пъти по-висока цена, отколкото ако се превозва в големи количества. Колкото по-бързо стигнеш от едно пристанище до друго, толкова повече пари ще спечелиш.

— Няма ли гребла? — попита Френтис. — Мислех, че всички мелденейски кораби са с гребла.

— О, има. — Нурин посочи запушените отвори на долната палуба. — Използваме ги само когато вятърът замре, което става рядко в северните води. Както и да е, „Сокол“ ще се движи и при най-слабия вятър.

Капитанът млъкна и огледа пристанището, редиците тихи и празни кораби и кордона от Вълчи бегачи, охраняващи кея. На екипажите бе заповядано да напуснат съдовете през нощта, което не мина без известни неприятности, и сега те лекуваха синините си под силна охрана в близките складове.

— Не помня линешкото пристанище някога да е било толкова тихо — отбеляза Нурин.

— Войната е лоша за търговията, капитане — отвърна Вейлин.

— През последния месец корабите пристигаха и си заминаваха по своя воля, а сега стоят празни, а екипажите им са под стража. И все пак единствено на „Сокол“ е разрешено да отплава…

— Малко предпазливост не е излишна. — Вейлин го тупна дружески по гърба, с което предизвика тръпка на уплашено отвращение. — Тъдява се навъртат много шпиони. Кога потегляте, капитане?

— След час, като настъпи отливът.

— Тогава да не бавя приготовленията ви.

Нурин преглътна подигравателния си отговор и кимна. Качи се по трапа на борда, за да засипе новия си екипаж с порой заповеди, обилно примесени с ругатни.

— Мислиш ли, че знае? — попита Френтис.

— Подозира нещо, но не знае. — Вейлин му се усмихна извинително. — Бих пратил повече хора с теб, но това може да предизвика още по-големи подозрения. Санитарите на сестра Гилма казаха ли ти за какво да си отваряш очите?

Френтис кимна.

— Отоци по шията, пот, замайване и обриви по ръцете. Ако някой от тях е пипнал заразата, признаците ще се проявят до три дни.

— Добре. Нали разбираш, братко, че ако някой от екипажа, включително и самият ти, покаже признаци на Червената ръка, този кораб не бива да пристане във Варинсхолд, нито пък някъде другаде?

Френтис кимна. Вейлин не забелязваше у него нито страх, нито неохота. Кръвната песен говореше само за непоклатима вяра и почти сляпа преданост. Мършавото дрипаво момче, което бе молило за подкрепата му преди толкова години в стаята на аспекта, вече го нямаше, беше се превърнало в опитен воин със страховити умения, който никога не би подложил заповедите му на съмнение. Да имаш Френтис под свое командване понякога беше по-скоро бреме, отколкото благословия. Той бе оръжие, което трябваше да се използва само с огромно внимание, защото пуснеш ли го веднъж в действие, вече не можеш да го прибереш в ножницата.

— Аз… съжалявам, че се налага да правя това, братко — каза Вейлин. — Ако имаше някакъв друг начин…

— Ти така и не ми даде онзи урок — прекъсна го Френтис.

Вейлин се намръщи.

— Урок ли?

— Метателният нож. Каза ми, че ще ме научиш да го използвам. Мислех, че съм научил достатъчно и сам. Но грешах.

— Оттогава научи много. — Вейлин почувства внезапен пристъп на вина. Всички битки, водени от този сляпо доверяващ му се младеж, понесените от него рани. Всички животи, които бе отнел. — Ти искаше да бъдеш брат — каза той, без да може да скрие вината в гласа си. — Добре ли постъпихме с теб?

За негова изненада Френтис се засмя.

— Дали сте постъпили добре с мен? Че кога сте постъпвали зле?

— Едноокия ти остави белези. Изпитанието те нарани. Ти ме последва тук във война и болка.

— А какво друго ме очакваше? Глад и страх, и нож в някоя уличка, за да умра в канавката. — Френтис го стисна за рамото. — Сега имам братя, които биха умрели, за да ме защитят, както и аз бих умрял за тях. Сега имам Вяра. — Усмивката му бе свирепа, непоколебима в своята убеденост. — Какво е Вярата, братко?

— Вярата е всичко. Вярата ни поглъща и ни освобождава. Вярата оформя живота ни, в този свят и в Отвъдното. — Докато изричаше тези думи, Вейлин остана поразен от силата в собствения си глас, от дълбочината на своята вяра. Вече бе видял толкова много от света, толкова много богове, и все пак думите излязоха от устата му с пълна убеденост. „Чух гласа на майка си…“