Антъни Райън
Кръвна песен (9)

6.

На следващия ден тренираха за пръв път с новите мечове. На Вейлин му се стори, че половината урок премина в обяснения как да носят мечовете на гърба си, за да могат да се вадят с посягане през рамо.

— По-стегнато, Ниса. — Солис затегна колана на Кейнис, което предизвика болезнено пъшкане. — Ако се разхлаби по време на битка, си загубен. Не можеш да убиеш врага, ако се спъваш в собствения си колан.

Прекараха час в учене как да вадят мечовете с единично бързо движение. Не беше така лесно, както го правеше Солис. Кожената закопчалка трябваше да се откачи с палец и острието да се извади, без да се заплете и да пореже собственика. Първите им опити бяха толкова непохватни, че инструкторът ги накара да направят две обиколки на полето с пълна скорост. Не бяха свикнали с тежестта на оръжията и подтичваха тромаво.

— По-бързо, Сорна! — Солис замахна към него при едно спъване. — И ти, Сендал, вдигай краката.

След това им нареди да пробват отново.

— Направете го както трябва. Колкото по-бързо извадите меча и сте готови да го ползвате, толкова по-малък е шансът някое копеле да ви разпори червата.

Последваха още обиколки и налагане преди Солис да се задоволи с относителния им прогрес. По някаква причина Вейлин и Норта обираха повечето от злобата днес, пръчката ги застигаше по-често от останалите. Вейлин реши, че е наказание за някаква забравена беля. Солис беше такъв понякога — спомняше си провинения от предишни седмици и месеци.

След края на урока инструкторът ги строи, за да направи съобщение.

— Утре, малки негодници, ще ви пуснат на летния панаир. Момчетата от града може да ви предизвикат на бой, за да се докажат. Гледайте да не убиете някой. Местните момичета може да ви видят като друг тип предизвикателство. Избягвайте ги. Сендал, Сорна, вие оставате тук. Ще ви науча да не се скатавате.

Вейлин беше смазан от разочарование от тази несправедливост и само зяпна смаяно. Норта, от друга страна, бе напълно способен да изрази чувствата си.

— Сигурно се шегувате! — извика той. — Останалите са също толкова назад. Защо ние да оставаме?

По-късно седеше на леглото и разтриваше насинената си челюст, а гневът му продължаваше да кипи.

— Тоя мръсник винаги ме е мразил повече от вас.

— Той мрази всички — отвърна Баркус. — Двамата с Вейлин просто не извадихте късмет.

— Не, това е защото баща ми е първи министър. Сигурен съм.

— Щом старецът ти е такава клечка, що не те измъкна от Ордена? — попита Дентос. — Знаем, че мразиш това място.

— Откъде да знам?! — избухна Норта. — Не съм го карал да ме праща в тази дупка. Не съм искал да мръзна, животът ми да виси на косъм хиляда пъти, да ме бият всеки ден и да живея в мизерията със селяци… — Млъкна и зарови глава във възглавницата си. — Мислех, че ще ме оставят да се махна след Изпитанието на познанието. — Продължи да говори, по-скоро на себе си, гласът му бе приглушен. — Като надникнат в сърцето ми. Но проклетата жена заяви, че съм там, където съм нужен на Вярата. Дори започнах да лъжа за всичко, но не ме пуснаха. Оная свиня Хендрил каза, че Орденът щял да спечели от някой с моето потекло.

Замълча. Продължаваше да крие лицето си. Баркус понечи да го потупа по рамото, но Вейлин го спря с поклащане на глава. Извади малкото дъбово ковчеже изпод леглото си. Най-ценното му притежание след шала на Села. Беше го отмъкнал от една търговска каруца, спряла близо до портите. Отвори го и извади кожената кесия с всички монети, които бе спечелил, намерил и отмъкнал през годините. След това я подхвърли на Кейнис.

— Донеси някакви сладки. И нови ботуши от мека кожа, ако намериш такива, които да ми станат.

 

 

На сутринта се стелеше гъста мъгла, чакаща лятното слънце да я прогони. Вейлин и Норта седяха намусени по време на закуската, а останалите се стараеха да не изглеждат твърде нетърпеливи да тръгнат.

— Дали ще има мечки? — попита Дентос с надежда.

— Сигурно — отвърна Кейнис. — Винаги има мечки на летния панаир. Пияниците се борят с тях за пари. Има и много други неща. Веднъж като ходих, имаше магьосник от Алпиранската империя — свиреше на флейта и караше една змия да танцува.

Преди баща му да го доведе в Ордена Вейлин посещаваше панаира всяка година с родителите си и пазеше ярки спомени за танцьори, акробати, продавачи, жонгльори и хиляди други чудеса, плюс хаоса от миризми и шумове. Досега не бе осъзнавал колко силно иска да го види отново, да докосне нещо от детството си и да види дали е запазило вихрушката от веселие и шарения, която помнеше.

— Кралят ще е там — каза той на Кейнис, като си спомни гледката на кралския павилион, откъдето Янус и семейството му гледаха състезанията. Имаше конни надбягвания, борби, бокс, стрелба, а победителите получаваха червена панделка лично от краля. Едно време това му се струваше скромна награда, но хората изглеждаха много щастливи.

— Може да се доближиш достатъчно, че да те използва за изтривалка — каза Норта. — Ще ти хареса, нали?

Кейнис не се засегна.

— Не съм виновен аз, че не те пускат, братко — отвърна той кротко.

Норта беше готов да отправи нова обида, но само избута чинията си и стана от масата. На лицето му бе застинала гневна маска.

— Наистина не го приема добре — отбеляза Баркус.

След закуската Вейлин ги изпрати до портата, благодарен, че се стараят да изглеждат умърлушени.

— Аз… — започна Кейнис. — Ако искаш, ще остана.

Вейлин беше трогнат от предложението му, защото знаеше колко силно е желанието на приятеля му да види краля.

— Ако не отидеш, кой ще ми купи ботуши? — Стисна ръцете им и им помаха, когато излязоха през портата.

Отиде да види Белег и с изненада установи, че кучето си е намерило приятел — азраелска вълчарка, висока почти колкото него, но не толкова мускулеста.

— Намъкна се в клетката му преди няколко нощи — обясни инструктор Джеклин. — Вярата знае как. Изненадах се, че не я уби веднага. Явно иска компания. Реших да я оставя и след няколко месеца може да си имаме кученца.

Белег беше обичайно радостен от появата на Вейлин, а кучката по-предпазлива, но скоро се отпусна. Младежът им подхвърляше парчета месо; забеляза, че първо се храни Белег и чак тогава женската.

— Бои се от него — отбеляза той.

— И с право — отвърна весело инструктор Джеклин. — Но няма да се махне. Кучките са така понякога. Избират мъжки и няма да го оставят, независимо какво прави. Типични жени, а? — И се засмя. Вейлин нямаше представа за какво говори, но се засмя от учтивост.

— Няма ли да ходиш на панаира? — Джеклин се премести, за да нахрани трите нилсаелски териера, които държеше в другия край на кучкарника. Бяха измамно красиви животни, с къси остри муцуни и големи кафяви очи, но хапеха злобно всяка ръка, която им попаднеше. Инструктор Джеклин ги държеше за лов на зайци, за което бе създадена породата им.

— Инструктор Солис реши, че не се старая в тренировките с меч — обясни Вейлин.

Джеклин цъкна неодобрително с език.

— Няма да станеш брат, ако не се стараеш достатъчно. По мое време щяха да те нашибат с камшик за подобно нещо. Десет удара за първо провинение и по още десет за всяко следващо. Губехме по десетина братя годишно заради камшиците. — Въздишката му беше натежала от носталгия. — Жалко, че ще изпуснеш панаира. Има много добри кучета за продажба. Аз тръгвам, щом приключа тук. Ще е страшно претъпкано заради екзекуцията. Хайде, малки чудовища. — Той подхвърли още месо в клетката, предизвиквайки експлозия от лай и скимтене, щом кучетата се сборичкаха за парчетата. Инструктор Джеклин се подсмихна на гледката.

— Каква екзекуция, учителю? — попита Вейлин.

— Кое? А, кралят ще беси първия министър. Измяна, корупция, обичайните неща. Затова ще има тълпа. Всички го мразят това копеле. Заради данъците.

Устата на Вейлин пресъхна, сърцето му се сви. „Бащата на Норта. Ще убият бащата на Норта. Затова Солис ни задържа. Накара ме да остана, за да не изглежда съвсем подозрително… За да съм тук, когато пристигнат новините.“ Погледна Джеклин по-внимателно и попита:

— Инструктор Солис идвал ли е тук сутринта?

Джеклин не погледна към него и продължи да се усмихва на кучетата.

— Инструктор Солис е много умен. Трябва да го цените повече.

— Аз ли трябва да му кажа? — изръмжа Вейлин.

Джеклин не отвърна, а размаха парче шунка, радваше се на подскачащите псета.

— Ъ-ъ… — Вейлин се запъна и отстъпи към вратата. — Ако позволиш, учителю.

Джеклин махна с ръка, без да се обръща, и се засмя с любов на боричкащите се териери.

— Малки чудовища.

Вейлин излезе на двора. Имаше чувството, че тежката отговорност ще го смачка на плочите. Внезапно изпита омраза към Солис и аспекта. „Водачество? Задръжте си го.“

Но се появи и нова мисъл, нарастващо подозрение, докато се изкачваше колебливо към кулата, плаващ образ на изражението на Норта, когато бе излязъл от столовата. Вейлин бе видял само гняв, но сега разбираше, че има още нещо — решителност, упорство…

Спря и осъзна всичко. „О, в името на Вярата, не!“

Изтича по стъпалата и нахлу в стаята с панически вик.

— Норта!

Празно. „Може да е в конюшнята. Той обича конете…“

И тогава видя отворения прозорец и липсващите чаршафи и одеяла. Наведе се и видя импровизираното въже, което се спускаше двайсетина стъпки надолу и оставяше още петнайсет до покрива на караулката на северната порта и още десет до земята. За Норта, както и за всеки от тях, скокът не беше предизвикателство. Сутрешната мъгла щеше да го скрие от братята на стената, които и без това мечтаеха за закуска.

Вейлин се замисли дали да не потърси инструктор Солис и аспекта, но се отказа. Наказанието за Норта щеше да е сурово, а той вече имаше поне половин час преднина. Освен това не знаеше дали Солис и аспектът са тук, или са заминали на панаира. Освен това имаше друга възможност, която отекваше в главата му ужасяващо ясно. „Ами ако стигне първи? Ако види?“

Взе манерка и няколко ножа и нагласи меча на гърба си. Отиде до прозореца, хвана импровизираното въже и започна да се спуска. Слизането беше очаквано лесно и след миг беше на земята. Мъглата бе почти изчезнала и за да не го видят, той изчака постовият, момче на около седемнайсет, да се отдалечи, преди да хукне към гората. Разстоянието изглеждаше малко — едва двеста-триста крачки, но му се струваше като миля, докато очакваше всеки момент да прозвучи тревога и да забръмчат стрели. Малко братя щяха да пропуснат изстрел от такова разстояние. Изпита облекчение, когато се озова под сянката на дърветата, и намали скоростта. Не можеше обаче да си позволи да губи време. Продължи през гората около половин миля, след което свърна към пътя.

Беше по-натоварен от всякога. Фермерски каруци, пълни с продукция, семейства, идващи на панаира всяка година, за да се порадват на състезанията и забавленията. Обещаната екзекуция на първия министър със сигурност внасяше допълнителен колорит. Никой от пътниците не изглеждаше тъжен от новината. Навсякъде се виждаха усмихнати лица. Вейлин дори задмина каруца с дървари, ако съдеше по колекцията брадви, които припяваха импровизирана песничка за събитието:

Той казва се Артис Сендал,

дърт алчен пръч.

Крал Янус си подири парите

и го обеси за врата.

— Не тичай така, момче! — подвикна един от секачите и вдигна глинена стомна. — Няма да го обесят оня мръсник преди да стигнем. Все някой трябва да насече дърва за огъня.

Останалите се разсмяха.

Вейлин чу глъчката много преди да стигне. Хиляди гласове, слети в едно, от другата страна на хълма. Като малък бе помислил, че е чудовище, и се бе сгушил в майка си. Тогава тя го погали нежно и обърна главата му, когато превалиха хълма. „Виж, Вейлин, виж колко много хора има.“

За детските му очи сякаш всички поданици на Кралството се бяха стекли на полето пред стените на Варинсхолд, за да се насладят на благословията на лятото. Сега, за негово изумление, тълпата беше още по-голяма и се простираше по цялата дължина на западната стена. Над нея се стелеше лека мъгла. Извисяваха се ярки шатри и павилиони. Беше поразително за младеж, изкарал голяма част от последните четири години в крепостта на Ордена.

„Как ще го намеря в тази тълпа?“ А после си помисли: „Не търси него, а бесилките. Той ще е там.“

 

 

Влизането в тълпата бе странно преживяване, смес от ободряване и трепет. Вейлин бе погълнат от масата движещи се тела и непознати миризми. Навсякъде щъкаха продавачи, а виковете им едва се чуваха от глъчката. Предлагаха всичко — от карамелизирани меса до грънци. На места имаше скупчвания около актьори, певци, акробати, жонгльори и фокусници, които предизвикваха радостни възгласи или освирквания. Вейлин гледаше да не се разсейва, но спираше на по-зрелищните представления. Имаше страшно мускулест мъж, който издишваше огън, и тъмнокож човек в копринена роба, който вадеше монети от ушите на минувачите. Вейлин се задържаше за няколко секунди, след което се засрамваше и продължаваше. Когато спря пред една разголена акробатка, усети ръка, плъзгаща се по наметалото му. Беше ловка, почти недоловима — и търсеща. Той сграбчи китката с лявата си ръка и препъна човека с левия си крак. Джебчията падна тежко и изстена. Беше момче, малко, кльощаво и парцаливо. Погледна Вейлин, изръмжа и се задърпа в трескав опит да се измъкне.

— Ха, крадец! — засмя се злобно някой от тълпата. — Така му се пада, като пробва да краде от Ордена.

При споменаването на Ордена усилията на момчето се удвоиха и то започна да дращи и да хапе.

— Убий го, братко — каза друг минувач. — Един крадец по-малко.

Вейлин пренебрегна съвета и вдигна джебчията на крака. Не беше трудно — момчето бе кожа и кости.

— Трябва да се упражняваш — каза той.

— Шибай се — наруга го момчето, продължаваше да се дърпа. — Не си истински брат. Ти си един от онези, послушниците. Не си по-добър от мен.

— Проси си боя. — Един мъж излезе от тълпата и замахна към главата на момчето.

— Махни се — предупреди го Вейлин. Човекът беше пълен, брадата му беше подгизнала от ейл и имаше разфокусирания поглед на прясно подпийнал. Той го изгледа преценяващо, след което побърза да се отдалечи. Вейлин беше на четиринайсет, но вече бе по-висок от повечето мъже, а режимът го бе направил строен и мускулест. Огледа останалите хора, които бяха спрели да наблюдават малката драма. Всички се изнесоха скоростно. „Не съм само аз. Страх ги е от Ордена.“

— Пусни ме бе, копеле. — Изражението на момчето бе нещо средно между боязън и гняв. Беше се уморило да се дърпа в хватката на Вейлин, а мърлявото му лице бе сковано от безсилен гняв. — Да знаеш, че имам приятели, с които не искаш да се закачаш…

— И аз имам приятели — каза Вейлин. — Търся един от тях. Къде са бесилките?

Момчето го погледна объркано.

— Какво?

— Бесилките, където ще екзекутират кралския министър. Къде са?

Веждите на момчето се извиха преценяващо.

— Какво даваш?

Вейлин го стисна по-силно.

— Счупена китка.

— Скапано орденско копеле — изруга момчето. — Счупи ми китката, като искаш. Счупи ми проклетата ръка. И без туй няма значение.

Вейлин го погледна в очите. Виждаше страх и гняв, но и още нещо, което го накара да отслаби хватката: непокорство. Момчето имаше достатъчно гордост, за да не се поддава на страха. Вейлин огледа парцаливите му дрехи и калните му боси крака. „Може би само гордостта му е останала.“

— Добре, ще те пусна. Ако побегнеш, ще те настигна. — Придърпа го, за да застанат лице в лице. — Вярваш ли ми?

Момчето се дръпна леко и кимна.

— Аха.

Вейлин пусна китката му. Момчето се бореше с инстинкта да побегне и разтриваше китка, като отстъпи леко.

— Как се казваш? — попита Вейлин.

— Френтис — отвърна то предпазливо. — А ти?

— Вейлин Ал Сорна. — Видя как погледът на момчето се промени. Дори хлапето, на дъното на уличната йерархия, бе чувало за Военачалника. — На̀. — Вейлин извади един от метателните ножове и му го подхвърли. — Само това имам. Ще получиш още два, ако ме заведеш до бесилките.

Момчето погледна ножа с любопитство.

— Какво е това?

— Нож за мятане.

— Можеш ли да утрепеш някой с него?

— Само с много тренировки.

Френтис докосна ножа и възкликна болезнено, след което лапна разкървавения си пръст. Оръжието бе по-остро, отколкото изглеждаше.

— Научи ме — изфъфли той през пръсти. — Научи ме да го мятам и ще ти покажа бесилките.

— После. — Вейлин видя недоверието му и добави: — Давам ти дума.

Явното думата на Ордена имаше известна тежест и това смекчи донякъде подозренията на Френтис.

— Насам. — Момчето се обърна и тръгна през тълпата. — Не изоставай.

Вейлин го последва. Понякога го губеше в блъсканицата, но момчето го изчакваше и го подканяше нетърпеливо да не се мотае.

— Не ви ли учат как да вървите след някой? — попита Френтис след една особено гъста тълпа около танцуваща мечка.

— Учат ни да се бием — отвърна Вейлин. — Не съм… свикнал на много хора. Не съм идвал в града от четири години.

— Късметлия си ти. Давам си дясната топка да се махна от тази дупка.

— Никога ли не си излизал от града?

Френтис го изгледа, сякаш е много глупав.

— А, да бе, имам си собствена лодка. И ходя където си поискам.

Сякаш се въртяха из гмежта цяла вечност, преди Френтис да му посочи дървената конструкция, която се извисяваше на стотина крачки от тях.

— Ей там ще увисне бедният клетник. За к’во ще го бесят?

— Не знам — отвърна искрено Вейлин и му подаде обещаните ножове. — Ела до цитаделата някой елтриан вечер и ще те науча. Чакай до северната порта, аз ще те намеря.

Френтис кимна и ножовете бързо изчезнаха в парцалите му.

— Ще го гледаш ли? Бесенето.

— Не, надявам се.

През следващите петнайсет минути оглеждаше тълпата, проверяваше всяко лице, търсеше следа от Норта, но не намираше нищо. Нямаше защо да се изненадва: всички момчета бяха научени да избягват дирещите очи и да се сливат с човешката гмеж. Спря до едно куклено представление, обзет от все по-нарастваща паника. „Къде е той?“

— О, благословени души на Покойните. — Кукловодът рецитираше с трагичен тон, а майсторските му пръсти бяха наклонили куклата в отчаяна поза. — Знам, че съм неверен, но дори покварена душа като мен не заслужава подобна съдба.

Керлис Неверника. Вейлин знаеше историята, една от любимите на майка му. Керлис отрекъл Вярата и бил наказан да живее вечно, докато Покойните не му разрешат да премине в Отвъдното. Според легендата той още бродеше по света, търсейки Вяра, но неспособен да я открие.

— Ти сам избра съдбата си, Невернико — продължи кукловодът и разклати дървените глави, които представляваха Покойните. — Ние не те съдим. Ти сам се осъди. Открий Вярата и ще те приветстваме…

Вейлин бе привлечен от уменията на кукловода и красиво изработените кукли, но се насили да погледне отново към тълпата. „Търси. Съсредоточи се. Той е тук. Тук трябва да е.“

Едно лице в публиката привлече вниманието му — мъж към четирийсетте, с остри черти и тъжен поглед. Познат поглед. „Ерлин!“ Вейлин го погледна с изумление. „Върнал се е. Да не е откачил?“

Ерлин изглеждаше напълно погълнат от кукленото представление и тъжният му поглед не помръдваше. Вейлин се зачуди какво да прави. Да поговори с него? Да не му обръща внимание? Да го убие? В главата му се въртяха мрачни мисли, тласкани от паниката. „Помогнах им с момичето. Ако го заловят…“ Образът на Села и усещането на шала й върху врата му го върнаха към разумните мисли. „Отдалечи се. Ще е по-безопасно, ако не се видите…“

В този миг Ерлин вдигна глава, очите му срещнаха очите на Вейлин и се разшириха уплашено от разпознаването. Той погледна отново към кукленото представление — на лицето му се изписа смесица от емоции, — след което изчезна в тълпата. Вейлин усети подтик да го последва и да разбере дали Села е добре, но преди да успее, зад него, откъм бесилката, се разнесоха викове и дрънчене на мечове.

Беше се събрала тълпа и трябваше да си пробие път, предизвиквайки обиди и стонове, защото отчаянието го правеше невнимателен.

— Какво прави този? — попита някой от тълпата.

— Опита се да пробие кордона — отвърна друг глас. — Странна работа. Съвсем неочаквано за брат.

— Дали ще обесят и него?

Вейлин успя да разбута хората и спря.

Бяха петима, от Двайсет и седми кавалерийски полк, ако се съдеше по черните пера на туниките им, откъдето идваше и прякорът им Черните ястреби. Те бяха сред любимците на краля заради службата си във Войните за обединение и често получаваха честта да охраняват празнични събития. Най-едрият държеше с мускулестата си ръка Норта за гърлото, а двама от другарите му се опитваха да го усмирят. Четвъртият стоеше до тях, готов да удари с меча си.

— Дръжте копелето мирно, Вярата да го вземе! — извика той. Всички имаха синини и охлузвания, показващи, че Норта не се е дал лесно. Петият войник бе коленичил наблизо и държеше окървавената си ръка. Лицето му бе пребледняло от болка и гняв.

— Убийте го тоя шибаняк! Проклетото му копеле ме осакати!

Вейлин видя, че мъжът с меча замахва, и се задейства, без да мисли. Последният метателен нож се озова в левачката му още преди да се усети, че го е извадил. Последва най-доброто му хвърляне досега и острието се заби в ръката на мечоносеца, малко под китката. Мечът падна на земята, а собственикът му погледна смаяно лъскавия метал, който стърчеше от ръката му.

Вейлин продължи напред, а мечът му изсъска от ножницата на гърба. Един от войниците, които държаха Норта, го пусна и посегна към оръжието си. Норта се възползва от възможността, заби лакътя си в лицето на другия войник и го запрати право към ритника на Вейлин. Мъжът отхвърча и от лицето му потече кръв още преди да се срине тежко на земята.

Норта измъкна метателен нож от колана си, замахна назад и го заби дълбоко в бедрото на мъжа, който го душеше. Той го пусна, а Вейлин пристъпи и го повали с удар в слепоочието с дръжката на меча си. Последният Черен ястреб отстъпваше с извадено оръжие — върхът му потреперваше и се местеше ту към едното момче, ту към другото.

— Вие… — заекна той. — Нарушавате кралския мир! Арестувани…

Норта се хвърли с шеметна скорост, избегна острието и го удари с юмрук в лицето. Още два бързи удара и войникът бе обезвреден.

— Ястреби? — Норта се изплю върху мъжа в безсъзнание. — По-скоро овце. — Обърна се към Вейлин; в очите му блестеше истерично отчаяние. — Благодаря, братко. Ела. Трябва да спасим баща…

Вейлин го удари под ухото — техника, която бяха научили след продължителни болезнени упражнения от инструктор Интрис. Ударът мигновено сваляше в безсъзнание, но без тежки последици.

Наведе се и провери пулса на приятеля си.

— Съжалявам, братко — прошепна, след което прибра меча си и вдигна Норта на рамо. Беше по-едър от него, но тежестта му го караше да залита, когато тръгна към смаяните зяпачи. Никой от хората не каза нищо и той им махна да направят път.

— Стой!

Командата разчупи тишината като стъкло и това даде тласък на тълпата да заговори едновременно с изумление и объркване.

— Двамата отупаха петима от Черните ястреби…

— Никога не съм виждал такова…

— Да се посяга на войник е измяна! Според кралските декрети…

— Спри! — изкрещя гласът, надмогвайки шума. Вейлин погледна назад и видя конник, който си пробиваше път през тълпата, като удряше наляво-надясно с камшика си. — Направете път! Кралски дела. Направете път!

Мъжът успя да премине и Вейлин го видя ясно. Беше висок и яздеше черен боен кон ренфаелска порода. Носеше церемониална униформа с черно перо и украсен шлем на офицер, а под забралото красивото му гладко обръснато лице бе разкривено от гняв. Четиривърхата звезда на нагръдника му показваше ранга: лорд-маршал от Кралската гвардия. Следваше го отряд от пеши Черни ястреби с извадени мечове, които разблъскваха тълпата с ритници и юмруци. Неколцина се погрижиха за повалените си другари, като хвърляха отровни погледи към Вейлин. Човекът, когото бе уцелил в китката, стенеше от болка.

Вейлин видя, че няма път за бягство, и свали приятеля си на земята, така че да застане между него и конника.

— Какво значи това? — извика лорд-маршалът.

— Аз отговарям пред Ордена — отвърна Вейлин.

— Ще отговаряш пред мен, пале, или ще те обеся за червата на най-близкото дърво.

Вейлин устоя на импулса да извади меча си, след като няколко от войниците се приближиха. Знаеше, че не може да се сражава с всичките, без да убие някого, което нямаше да помогне на Норта.

— Може ли да попитам за името ви, милорд? — попита той, за да спечели време. Надяваше се, че гласът му не трепери.

— Първо ти кажи своето, пале.

— Вейлин Ал Сорна. Брат от Шестия орден, очакващ приемане.

Името се понесе из тълпата като вълна.

— Сорна…

— Момчето на Военачалника…

— Трябваше да се сетя, одрало му е кожата.

Конникът присви очи, но гневното му изражение остана.

— Лакрил Ал Хестиан. Лорд-маршал на Двайсет и седми кавалерийски полк и Меч на кралството. — Смуши коня да се приближи и се надвеси над неподвижното тяло на Норта. — А този?

— Брат Норта.

— Разбрах, че опитал да спаси предателя. Защо един брат от Ордена би го сторил?

„Той знае. Знае кой е Норта.“

— Не бих могъл да кажа, лорд-маршал. Видях, че ще убият брат ми и го предотвратих.

— Какво убийство бе! — извика един от Ястребите, лицето му бе почервеняло от гняв. — Оказа съпротива на законен арест.

— Той е от Ордена. — Вейлин продължаваше да говори на Ал Хестиан. — Като мен. Ние отговаряме пред Ордена. Ако мислите, че сме извършили нещо нередно, обърнете се към нашия аспект.

— Всички се подчиняват на кралските закони, момче — отвърна равнодушно Ал Хестиан. — Братя, войници, Военачалници. — Погледна го твърдо. — Двамата ще отговаряте за това. Дръж ръцете си встрани от оръжията, или ще отговаряш пред Покойните.

Черните ястреби се приближиха и Вейлин посегна за меча си. Може би, ако ранеше неколцина, щеше да създаде достатъчно суматоха, за да успее да избяга в тълпата с Норта. След това нямаше да могат да се върнат в Ордена. Там нямаше място за тези, които се сражаваха с Кралската гвардия. „Ще живея като разбойник. Едва ли ще е толкова зле.“

— Внимавай, момче — предупреди го един ветеран сержант с изстрадало лице: приближаваше се бавно, като държеше меча си ниско и стискаше кама в лявата си ръка. Вейлин прецени баланса и движението на краката му и реши, че това е най-опасният противник. — Остави меча — продължи сержантът. — Няма нужда от повече кръвопролития. Остави да ви арестуваме и всичко ще се изясни мирно и цивилизовано.

Вейлин виждаше гневните изражения на останалите Черни ястреби и знаеше, че двамата с Норта едва ли ще получат цивилизовано отношение.

— Не искам да проливам кръв — каза той на сержанта и извади меча си. — Но ще го направя, ако ме принудите.

— Много се замотахме, сержант — измърмори Ал Хестиан и се наведе напред на седлото. — Приключвайте…

— Я, че хубава картинка! — извиси се глас над тълпата и тя се отдръпна с протестиращо мрънкане, давайки път на трима души.

Вейлин усети, как сърцето му трепна. Баркус, следван от Кейнис и Дентос. Баркус се усмихваше на Черните ястреби с абсолютно приветливо изражение. В контраст Кейнис и Дентос ги гледаха с агресията, която бяха усвоили през годините тренировки. И тримата бяха извадили мечовете си.

— Наистина хубава картинка! — продължи Баркус, докато тримата заставаха до Вейлин. — Ято ястребчета, готови за скубане.

— Махай се, момче! — изкрещя Ал Хестиан. — Това не е твоя работа.

— Чухме данданията — каза Баркус на Вейлин, без да обръща внимание на Ал Хестиан. След това хвърли поглед към Норта. — Избягал е, а?

— Да. Готвят се да екзекутират баща му.

— Чухме — включи се Кейнис. — Лоша работа. Казват, че бил добър човек. Но кралят е справедлив и сигурно си има причини.

— Обясни го на Норта — каза Дентос. — Горкото копеле. Те ли го свалиха?

— Не — отвърна Вейлин. — Не измислих друг начин да го спра.

— Инструктор Солис ще ни бие цяла седмица — изръмжа Дентос.

Замълчаха и погледнаха към Черните ястреби, които ги гледаха със злоба и гняв, но не смееха да настъпят.

— Шубе ги е — отбеляза Кейнис.

— И с право — каза Баркус.

Вейлин хвърли поглед към Ал Хестиан. Маршалът не бе свикнал на унижение и се тресеше от гняв.

— Ти! — Той посочи един от войниците. — Намери капитан Хинтил. Кажи му да доведе ротата си.

— Цяла рота!? — Баркус сякаш дори се зарадва. — Оказвате ни голяма чест, милорд!

Неколцина в тълпата се засмяха, което разгневи Ал Хестиан още повече.

— Ще бъдете одрани живи за това! — Гласът му бе преминал почти в пищене. — Не се надявайте, че кралят ще ви дари с бърза смърт!

— Пак ли говорите от името на баща ми, маршале?

От струпаните зяпачи излезе висок червенокос младеж. Дрехите му бяха обикновени, но с отлична изработка и в поведението на тълпата имаше нещо странно. Хората наведоха очи и глави, а неколцина коленичиха. Вейлин се стъписа, когато Кейнис и Ястребите направиха същото.

— Коленичете, братя! — изсъска Кейнис. — Почетете принца.

„Принц?“ Вейлин си спомни сериозния младеж, с когото се бе запознал в двореца преди много години. Принц Малциус бе станал почти толкова висок и широкоплещест колкото баща си. Вейлин се огледа за войници от Кралската гвардия, но не видя никой. „Принц, който ходи сам сред народа.“

— Вейлин! — настоя Кейнис.

Той се смъкна на коляно, но принцът махна с ръка.

— Няма нужда. Изправете се. — Усмихна се на коленичилото множество. — Земята е кална. — След това се обърна към Ал Хестиан. — Що за неразбория е това?

— Предателско дело, ваше височество. — Ал Хестиан се изправи, лявото му коляно бе оцапано с кал. — Тези момчета нападнаха хората ми, за да спасят затворника.

— Проклет лъжец! — избухна Баркус. — Дойдохме да помогнем на братята си, които бяха нападнати… — Замълча, когато принцът вдигна ръка. Малциус огледа сцената, ранените войници и лежащия в безсъзнание Норта.

— Вие с брат ти предатели ли сте, както твърди лорд-маршалът?

Вейлин забеляза, че очите му не се отделят от Норта.

— Не съм предател, ваше височество — отвърна Вейлин, опитвайки се да не показва следи от страх и гняв. — Нито пък братята ми. Те са тук, за да ме защитят. Ако някой трябва да носи отговорност, то това съм само аз.

— А раненият ти брат? — Принц Малциус се приближи и погледна Норта със странно изражение. — Той не трябва ли да отговаря?

— Действията му… са породени от мъка — заекна Вейлин. — Ще отговаря пред нашия аспект.

— Тежко ли е ранен?

— Удар по главата, ваше височество. Ще се свести след около час.

Принцът продължи да гледа Норта няколко секунди, след което каза тихо:

— Когато се свести, му кажете, че и аз тъгувам. — Обърна се към Ал Хестиан. — Това е сериозна работа, лорд-маршал. Много сериозна.

— Така е, ваше височество.

— Толкова е сериозна, че ако задълбаем, ще трябва да забавим екзекуцията, което не искам да съобщавам на краля. Освен ако вие нямате желание.

Очите на Ал Хестиан срещнаха за миг очите на принца и си пролича взаимната им вражда.

— Не бих искал да се натрапвам ненужно на краля — изръмжа той през стиснати зъби.

— Благодарен съм за отзивчивостта ви. — Принц Малциус се обърна към войниците. — Занесете ранените в кралския павилион. Ще получат грижите на лечителя на негово величество. Лорд-маршале, чувам, че до западната порта има пиянски бой, който се нуждае от вниманието ви. Нека не ви задържам повече.

Ал Хестиан се поклони и яхна коня си. Когато мина покрай Вейлин и другарите му, на лицето му бе изписано обещание за бъдеща отплата.

— Направете път! — извика той, размаха камшик към тълпата и препусна напред.

— Върнете брат си в Ордена — каза Малциус. — Разкажете на аспекта какво се случи тук, иначе ще го научи от другаде.

— Разбира се, ваше височество — увери го Вейлин и се поклони максимално ниско.

На стотина крачки встрани се разнесе монотонно барабанене, което се засилваше. Вейлин виждаше копията, които, се извисяваха над тълпата — движеха се в ритъм с барабана и приближаваха бесилката.

— Отнесете го! — заповяда принцът. — Дори в безсъзнание не бива да е тук.

Докато си пробиваха път през мълчаливата тълпа — Вейлин и Кейнис носеха Норта, а Дентос и Баркус отваряха път, — барабаните замлъкнаха. Тишината беше толкова плътна, че Вейлин усещаше как очакването го натиска към земята. Чу се далечно изтракване, след което избухнаха овации, хиляди юмруци се вдигнаха нагоре, а по лицата на хората се изписа маниакална радост.

Кейнис гледаше ликуващата тълпа с открито отвращение. Вейлин не чу думата, но по устните му прочете ясно какво казва:

— Боклуци.

 

 

Щом се върнаха в цитаделата, оставиха Норта под грижите на инструкторите. Сдържаните погледи на другите момчета и намръщените изражения на учителите показваха, че мълвата за приключенията им ги е изпреварила.

— Ще се погрижим за него — каза инструктор Чекрил и вдигна Норта с лекота с мускулестите си ръце. — Вие отидете в стаята си. Няма да излизате, докато не ви извикат. И няма да говорите с никого.

Инструктор Хоунлин ги съпроводи до северната кула, за да се увери, че инструкциите са спазени. Обичайната музикална страст на обгорения мъж бе потисната от обстоятелствата. Когато влязоха в стаята, той затвори вратата, но Вейлин беше сигурен, че стои отвън. „Дали сме затворници?“

Оставиха екипировката си и зачакаха.

— Купи ли ми ботуши? — обърна се Вейлин към Кейнис.

— Съжалявам, не остана време.

Вейлин сви рамене. Тишината продължи.

— Баркус за малко да опъне една пачавра зад бирената шатра — изцепи се Дентос. На него тишината винаги му действаше най-потискащо. — Че и беше сочна. Цици като пъпеши. Нали, братко?

Баркус го изгледа жлъчно от другия край на стаята.

— Млъкни.

Последва нова тишина.

— Нали знаеш, че ще ти дадат монетите и ще те отпратят? — каза Вейлин на Баркус. Понякога пред портите се появяваха момичета от Варинсхолд и околните села, с подути кореми или пищящи дечица. Виновният брат минаваше бърза венчавка, проведена от аспекта, и получаваше монетите, плюс две допълнителни — една за майката и една за детето. Странно, но някои момчета изглеждаха щастливи да напуснат при такива обстоятелства. Други протестираха, че са невинни, но трябваше да се подложат на проверка от Втория орден, която да докаже истината.

— Не съм направил нищо — озъби се Баркус.

— Беше си натикал езика до сливиците й — засмя се Дентос.

— Просто бях ударил няколко бири. Освен това Кейнис получаваше цялото внимание.

Вейлин се обърна и видя, че бузите на приятеля му почервеняват.

— Сериозно?

— Здравата го бяха налазили. „О, какъв е хубавичък!“

Вейлин сдържа смеха си, а Кейнис продължи да червенее.

— Сигурен съм, че се е съпротивлявал мъжествено.

— Не знам — подсмихна се Дентос. — Още малко и след девет месеца щяхме да си имаме цял взвод красиви копеленца. Добре че някакъв пияница се развика за бой между Ястребите и Ордена.

Споменаването на схватката отново предизвика тишина. Следващият, който я наруши, бе Баркус.

— Нали не вярвате, че ще го убият?

 

 

Вече се смрачаваше, когато вратата се отвори и се появи инструктор Солис, страшно ядосан.

— Сорна — изръмжа той. — Идваш с мен. Останалите — хапнете в кухнята и после лягайте.

Вейлин изпита нетърпим порив да попита за Норта, но буреносният поглед на Солис го спря. Момчето го последва по стълбите и през двора, към западната стена. Очакваше пръчката всеки миг да се стовари отгоре му. Вместо обаче да отидат в покоите на аспекта тръгнаха към лечебницата, където инструктор Хентал се грижеше за Норта. Момчето лежеше на легло, с отпуснато лице, а полупритворените му очи бяха мътни и разфокусирани. Вейлин бе виждал подобен поглед и преди, при тежко ранените, получаващи упойка, която отнемаше болката, но ги откъсваше от света.

— Червен цвят и сенчец — обясни инструктор Хентал, когато влязоха. — Когато се свести, започна да буйства. Успя да перне аспекта неприятно преди да го укротим.

Вейлин се приближи до леглото с натежало сърце. „Изглежда толкова слаб…“

— Ще се оправи ли, учителю? — попита той.

— И преди сме виждали буйстващи. Обикновено се получава при стрес след сражения. Скоро ще заспи. Като се събуди, ще е неспокоен, но ще се оправи.

Вейлин се обърна към Солис.

— Аспектът произнесе ли присъда, учителю?

Солис погледна инструктор Хентал, който кимна и излезе от помещението.

— Няма да има присъда — отговори Солис.

— Ние ранихме кралски войници…

— Да. Ако внимавахте повече, като ви обучавах, можехте и да ги убиете.

— Но лорд-маршалът…

— Той няма власт тук. Норта не се подчини на заповед, за което трябва да получи наказание. Но според аспекта вече го е получил. Твоето неподчинение е било с цел да защитиш брат си. Няма нужда от наказание.

Инструктор Солис мина от другата страна на леглото и сложи ръка на челото на Норта.

— Треската ще премине, заедно с ефекта на червеното цвете. Но ще усеща болката, като нож, който се върти във вътрешностите му. Подобна болка ще го превърне в мъж… или в чудовище. Според мен Орденът е виждал достатъчно чудовища.

Вейлин осъзна причината за гнева на Солис. „Не сме ние, а това, което кралят причини на Норта чрез баща му. Ние сме неговите мечове, той ни изкова. А кралят повреди едно от остриетата му.“

— С братята ми ще му помагаме — каза Вейлин. — Неговата болка ще е и наша. Ще споделим тежестта й.

— Направете го. — Погледът на Солис бе по-напрегнат от обикновен. — Когато един от нас тръгне по мрачен път, има само един вариант за действие, а брат не бива да убива брата.

 

 

Норта се свести на сутринта. Стонът му събуди Вейлин, който бе останал до него цяла нощ.

— Какво? — Норта се огледа с мътен поглед. — Какво става…? — Видя Вейлин и замълча, светлината на спомена се завърна в очите му. Той посегна и опипа цицината на темето си. — Ти ме удари. — Ужасяващото осъзнаване се върна и той пребледня и се сви под тежестта на мъката.

— Съжалявам, Норта — промълви Вейлин. Не знаеше какво друго да каже.

— Защо ме спря? — прошепна младежът през сълзи.

— Щяха да те убият.

— Щяха да ми направят услуга.

— Не говори така. Съмнявам се, че душата на баща ти щеше да е щастлива в Отвъдното, ако го беше последвал толкова скоро.

Норта продължи да плаче тихо известно време. Вейлин го гледаше и в главата му се въртяха стотици празни утешения. „Не знам какво да кажа. Няма думи за такова нещо.“

— Видя ли го? — попита Норта накрая. — Мъчително ли беше?

Вейлин си спомни изтракването на капака и ликуването на тълпата. „Неприятно е да отидеш в Отвъдното, като знаеш колко хора се радват на смъртта ти.“

— Беше бързо.

— Казват, че откраднал от краля. Баща ми никога не би го сторил. Той почиташе краля и му служеше добре.

Вейлин му даде единствената утеха, с която разполагаше.

— Принц Малциус каза, че и той скърби.

— Малциус? И той ли беше там?

— Помогна ни, като отпрати войниците. Мисля, че те позна.

Изражението на Норта се смекчи и той потъна в размисли.

— Като бях малък, яздехме заедно. Малциус се учеше от баща ми и често идваше у нас. Баща ми обучаваше много от синовете на благородниците. Беше прочут с познанията си за дипломация и държавни дела. — Посегна за парцала на близката масичка и обърса сълзите си. — Каква е присъдата на аспекта?

— Смята, че си наказан достатъчно.

— Значи дори няма да получа милостта да напусна това място.

— И двамата бяхме пратени тук според желанията на бащите ни. Аз уважих моя, като останах, макар да не знам защо ме даде на Ордена. Твоят баща също трябва да е имал добра причина да те прати тук. Такова е било желанието му приживе, такова остава и когато е при Покойните. Може би трябва да го уважиш.

— Значи трябва да кисна тук, докато отнемат бащините ми земи, а семейството ми тъне в отчаяние?

— Семейството ти по-малко отчаяно ли ще е, ако си при тях? Нима имаш богатства, които ще им помогнат? Помисли какъв живот те чака извън Ордена. Ще бъдеш син на предател, а кралските войници ще искат отмъщение. Семейството ти си има достатъчно грижи и без теб. Орденът вече не е твой затвор, а твой закрилник.

Норта се отпусна в леглото и загледа тавана със смесица от тъга и изтощение.

— Моля те, братко, остави ме сам за малко.

Вейлин стана и тръгна към вратата.

— Запомни, че не си сам. Братята ти няма да те оставят да паднеш жертва на скръбта. — Изчака навън, слушайки болезнените стонове на Норта. „Толкова много болка.“ Зачуди се дали ако собственият му баща бе на бесилката, щеше да се бори така, за да го спаси. „Дали въобще щях да плача?“

 

 

Вечерта взе Белег от кучкарника и го изведе през северната порта да похвърля топка. Очакваше хлапето Френтис да дойде за урок по мятане на ножове. Белег ставаше по-едър и бърз с всеки ден. Специалната храна на Джеклин, която се състоеше от мляно говеждо, костен мозък и плодова каша, бе наляла мускулите и костите му допълнително, а упражненията го правеха строен и могъщ. Въпреки свирепия си вид Белег продължаваше да подскача и да ближе Вейлин, запазвайки поведението на свръхголямо пале.

— Не го ли водиш в гората? — Кейнис се появи от сенките на караулката. Вейлин се ядоса, че не е усетил присъствието му, но Кейнис бе невероятно умел в промъкването и изпитваше перверзно удоволствие да се появява сякаш от нищото.

— Защо го правиш? — попита Вейлин.

— Упражнявам се.

Белег пусна топката в краката на Вейлин и подуши ботушите на Кейнис, който го потупа предпазливо по главата: също като останалите така и не бе загубил първичния си страх от кучето.

— Норта още ли спи? — попита Кейнис.

Вейлин поклати глава. Не искаше да говори за Норта. Сълзите му бяха оставили в гърдите му тежест, която не искаше да се разсее.

— През следващите месеци ще е тежко — въздъхна Кейнис.

— Че не е ли винаги тежко? — Вейлин метна топката към реката и Белег се понесе след нея с радостен лай. — Съжалявам, че не успя да видиш краля.

— Но видях принца. Това е достатъчно. Ще стане велик човек.

Вейлин го изгледа и видя обичайния блясък в очите му. Винаги изпитваше неудобство от сляпата възхита към краля, демонстрирана от приятеля му.

— Той… наистина е впечатляващ. Сигурен съм, че един ден ще стане страхотен крал.

— Да, ще ни поведе към слава.

— Слава ли, братко?

— Разбира се. Кралят е амбициозен. Иска да направи Кралството велико, поне колкото Алпиранската империя. Ще има битки, Вейлин. Величествени славни битки. И ние ще участваме в тях.

„Войната е кръв и лайна… няма никаква чест в нея.“ Думите на Макрил. Вейлин знаеше, че те не значат нищо за Кейнис. Той беше начетен и плашещо интелигентен, но също така и идеалист. В главата му имаше хиляди легенди и той сякаш вярваше на всичките до една. Герои, злодеи, принцеси за спасяване, чудовища и магически мечове. Всичко това живееше в главата му, жизнено и истинско, като собствените му спомени.

— Мисля, че имаме различни разбирания за славата, братко — каза Вейлин, докато Белег тичаше обратно с топката в уста.

Изчакаха още час, но момчето не се появи.

— Сигурно е продал ножовете — реши Кейнис, след като Вейлин му разказа историята. — Напил се е с грог и дреме в някоя канавка или ги е проиграл. Едва ли ще го видиш отново.

Тръгнаха към конюшните, като Вейлин продължи да хвърля топката на кучето.

— Предпочитам да вярвам, че е похарчил парите за обувки — каза и хвърли поглед назад към портата.