Антъни Райън
Кръвна песен (12)

2.

Изпитанието на мелето дойде след зимния пир в средата на месец уеслин. Смениха мечовете си с дървени и бяха разделени заедно с останалите петдесетина момчета на тяхната възраст на два равни отбора. В замръзналата земя на тренировъчния плац бе забита пика с червена панделка. Вейлин с изненада откри, че и останалите инструктори са се събрали, даже Джестин, който рядко напускаше ковачницата.

— Войната е наше свещено задължение — каза аспектът, когато се строиха пред него. — Тя е причината за съществуването на Ордена. Ние се сражаваме в защита на Вярата и на Кралството. Днес ще участвате в битка. Единият отряд ще опитва да плени знамето, другият ще го защитава. Инструкторите ще наблюдават битката. Всеки брат, който не прояви достатъчно кураж и умения, ще бъде отпратен на сутринта. Бийте се добре и помнете уроците. Убиващи удари не са позволени.

Аспектът се оттегли, а двата отряда се спогледаха с неприязън и възбуда. Всички знаеха какво предстои. Въпреки дървените мечове и забраната за убиване денят щеше да е кървав.

Инструктор Солис се приближи към групата със сноп червени панделки и нареди да ги вържем на левите си ръце. Отсреща инструктор Хоунлин раздаваше на противника бели.

— Вие ще атакувате, белите ще бранят — обясни Солис. — Битката свършва, когато някой от вас успее да вземе пиката.

Докато белите врагове се подреждаха в нестройна линия пред знамето, Вейлин забеляза, че аспектът поздравява трима непознати. Двама мъже, единият едър и широкоплещест, другият жилав и строен, с дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Третата фигура беше дребна, увита с кожи, и се придържаше до едрия мъж.

— Кои са тези, учителю? — попита той, докато Солис му подаваше панделка, но денят явно не беше за въпроси.

— Притеснявай се за изпитанието, момче! — Инструкторът го цапна ядосано по главата. — Разсейването днес може да ти коства живота.

Вързаха панделките и се наредиха срещу защитниците, които бяха на стотина крачки. Противникът сякаш бе станал по-многочислен.

— Вейлин, какво ще правим? — попита Дентос с очакване.

Вейлин понечи да свие рамене, но забеляза, че всички го гледат така. Не само момчетата от неговата група, а и останалите. Норта бе единственото изключение — стоеше настрани и безгрижно подхвърляше меча си нагоре и го улавяше. Изглеждаше отегчен.

Вейлин се опита да състави план. Бяха учени да се сражават, но не и на тактика. Беше чувал за флангови маневри и фронтална атака, но нямаше реална представа как се изпълняват. Повечето легенди се отнасяха за братя, които постигаха победа с индивидуален героизъм. А и в тях обикновено се щурмуваха градове или се удържаше мост, а не трябваше да се плени някаква си пика. „Пиката… какво й е толкова ценното?“

— Вейлин? — подкани го Кейнис.

— Това не е истинска битка.

— Какво?

„Битките не свършват, когато някой вземе пиката, а когато едната армия унищожи другата. Затова се нарича Изпитание на мелето. Просто искат да ни видят как се сражаваме. Пиката не е от значение.“

— Ще ги нападнем директно — каза той и повиши глас в опит да звучи решително и уверено. — Ще се врежем в центъра, силно и бързо. Пробием ли ги, пиката е наша.

— Това не е особено сложна стратегия, братко — отбеляза Норта.

— Искаш ли ти да водиш?

Норта наклони глава и се усмихна.

— Не бих и мечтал. Сигурен съм, че планът ти е железен.

— Подредете се — нареди Вейлин. — Стойте нагъсто. Баркус, ти си отпред с мен и Норта. Вие двамата също. — Подбра две по-едри момчета, известни с агресивния си нрав. — Кейнис, Дентос, стойте близо и ни пазете, когато тръгнем за знамето. Останалите чухте аспекта. Ако не искате да си получите монетите на сутринта, изберете противник, повалете го на земята и след това намерете нов.

Овациите го изненадаха: накъсани викове и гора от вдигнати дървени мечове. Той също изкрещя и размаха оръжието си, въпреки че се чувстваше глупаво. Невероятно, но момчетата завикаха още по-силно и почнаха да скандират името му.

Започнаха да настъпват, отначало ходом. Разстоянието до противника сякаш се стапяше с всеки удар на сърцето.

— Вейлин! Вейлин!

Той започна да подтичва, опитвайки да запази енергията си за битката.

— Вейлин! Вейлин!

Някои от момчетата, включително Кейнис, се деряха с пълно гърло. Крачката им се ускори, когато преминаха половината разстояние. Малката му армия изглеждаше нетърпелива да се сблъска с противника. Някои от момчетата започнаха да тичат.

— Спокойно! — извика Вейлин. — Дръжте се заедно!

— Вейлин! Вейлин!

Обърна се и видя разкривените от гняв лица. „Страх. Маскират страха си с гняв.“ Той не чувстваше ярост. Всъщност основното му притеснение бе да не получи нов белег. Тъкмо бяха изкарали конците от последната рана на бедрото му, получена след неприятно падане от коня.

— Вейлин! Вейлин!

Вече всички тичаха и формацията им се разпадаше. Въпреки инструкциите Дентос бе излязъл най-отпред и крещеше с маниакално настървение.

„О, в името на Вярата!“ Вейлин се затича в спринт и посочи с меч към центъра на противника.

— Атака! АТАКА…

Двете групи се сблъскаха с пукот. Вейлин имаше чувството, че е ударил дърво с рамо, но успя да повали двама защитници. Отначало изглеждаше, че първоначалният им щурм ще успее. Обединената им сила успя да събори петима-шестима противници и Баркус се понесе към пиката. Врагът успя да се окопити и двете групи започнаха да се налагат с невиждана свирепост. Вейлин се озова пред две момчета, които размахваха дървените си мечове дивашки, сякаш бяха забравили многобройните уроци. Парира удар, успя да избегне друг и на свой ред удари едно от момчетата по крака и го повали на земята. Другото мушна към него, но се протегна твърде много. Вейлин успя да блокира ръката му със своята и го събори с удар с глава.

Битката закипя и въздухът се изпълни с пукот на дърво и болезнени стонове. На Вейлин му беше трудно да следи събитията. Времето се накъса на поредица объркани ожесточени схватки, в които едва успяваше да мерне другарите си. Баркус бе хванал меча си с две ръце и раздаваше тежки удари на всеки, който проявеше неблагоразумието да се приближи достатъчно. Дентос, с окървавено чело, бе загубил оръжието си и разменяше тупаници с момче, по-високо с цяла стъпка. Сякаш печелеше. Кейнис беше скочил на гърба на един от враговете и го душеше с меча си, преди нечий ботуш да го ритне по главата и да го повали. Вейлин си проби път през сражаващите се момчета и видя, че Кейнис лежи по гръб и се опитва да парира ударите на противника, когото бе душил допреди малко. Вейлин изрита младежа в корема и го удари по слепоочието, изкарвайки го от битката.

— Наслаждаваш ли се на славната битка, братко? — попита той и се наведе да подаде ръка на Кейнис.

— Клекни! — извика приятелят му.

Вейлин падна на коляно и усети вятъра от меча, който бе пропуснал главата му на косъм. Завъртя се и подкоси противника с крак, след което го удари с оръжието си по носа. Двамата с Кейнис застанаха гръб до гръб и продължиха да се сражават, препъвайки се над ранени и изгубили съзнание съотборници и врагове, докато не се приближиха на няколко крачки от пиката. Един от защитниците видя последен шанс да се докаже и ги нападна с крясък. Кейнис парира първия замах, а Вейлин го повали с удар в рамото и направи гримаса при звука от счупена кост.

След това се свърши. Нямаше повече противници. Само стенещи момчета, залитащи и търкалящи се по земята сред неподвижните си братя. Норта стоеше стиснал пиката, а от главата и лицето му течеше кръв. Той се усмихна на приближаващия се Вейлин. На разцепената му устна се събираше гъста червена капка.

— Добър план, братко.

Залитна и Вейлин го подпря. Самият той се чувстваше по-уморен от всякога. Ръцете му тежаха като олово, а насилието бе оставило пареща топка в корема му. Осъзна, че няма представа колко е продължила схватката. Можеше да е час или няколко минути. Все едно се събуждаше от особено мъчителен кошмар. Изпита облекчение, като видя, че Дентос и Баркус са от десетината все още изправени. Дентос всъщност стоеше прав благодарение на яката ръка на Баркус около раменете му.

— Какво, братко? — Вейлин се наведе за пред инструкторите, уж за да чуе думите, при все че Дентос очевидно не можеше да говори в това състояние. — Да! Наистина чудесна битка!

— Изпитанието приключи! — Инструктор Солис се приближаваше през полето. — Отнесете ранените в лечебницата. Оставете тези в безсъзнание, инструкторите ще се погрижат за тях.

— Хайде. — Вейлин се обърна към Норта. — Ела да те закърпят.

— С удоволствие — отвърна младежът. — Но не съм сигурен, че мога да ходя. — Залитна отново и Вейлин трябваше да го хване. Двамата с Кейнис му помогнаха да излезе от полето, без да пуска пиката. Баркус ги следваше, като почти влачеше Дентос.

— Брат Вейлин — каза аспектът. До него стояха тримата непознати.

Вейлин спря, като се помъчи да не изтърве Норта.

— Да, аспект?

— Нашите гости искат да се запознаят с теб. — Аспектът посочи гостите. Отблизо се видя, че най-дребната фигура е момиче, увито в черни кожи също като едрия мъж, за когото се държеше. Беше на неговите години, но дребна, с бледа кожа, черна коса… и много красива. Не му обръщаше внимание — беше се втренчила в почти припадналия Норта. Вейлин не беше сигурен дали изражението й е плод на възхищение или на страх.

— Брат Вейлин, това е Ванос Ал Мирна — каза аспектът. Едрият мъж се наведе и протегна ръка. Вейлин я разтърси неловко, като едва успя да удържи Норта. Кейнис се скова, като чу името, но за Вейлин то не значеше почти нищо. Имаше смътен спомен, че баща му го бе споменавал на майка му. Малко преди да го направят Военачалник. Но не можеше да се сети за конкретния разговор.

— Познавам баща ти — каза Ванос Ал Мирна.

— Нямам баща — отвърна Вейлин по навик.

— Покажи уважение на лорд Ванос. — На устните на аспекта се появи тънка усмивка. — Той е Меч на кралството и Граничен лорд на Северните предели. Присъствието му тук е чест за нас.

Вейлин забеляза наченките на усмивка на устните на Ванос Ал Мирна.

— Сражава се добре.

Вейлин кимна към Норта.

— Брат ми се би по-добре. Той плени пиката.

Ал Мирна погледна Норта за секунда и Вейлин осъзна, че е познавал и неговия баща.

— Това момче се бие без страх. Качество, което не винаги е за предпочитане.

— Ние сме безстрашни в защита на Вярата, милорд. — „Хубав отговор. Само да не беше лъжа.“

Граничният лорд се обърна и посочи жилавия дългокос мъж. Имаше бледа кожа и черна коса като момичето, но чертите му бяха различни — високи скули и орлов нос.

— Това е моят приятел Хера Дракил от сеорда сил.

Сеорда. Вейлин не предполагаше, че някога ще срещне сеорда. Мистериозен народ, който не излизаше от подслона на Великите северни гори и не обичаше чуждоземци. Заради сеорда сил хората от кралството смятаха северните гори за мрачно и загадъчно място и рядко ходеха натам. Беше пълно с истории за злощастни пътници, навлезли и изчезнали в гората.

Хера Дракил кимна с непроницаемо изражение.

— А това е дъщеря ми Дарена. — Лорд Ванос побутна момичето напред.

Тя се обърна към Вейлин, който се зачуди, защо дланите му внезапно се изпотяват.

— Братко. Ти сякаш си единственият без рана.

Вейлин осъзна, че е права. Болеше го навсякъде и на сутринта щеше да е схванат, но нямаше рани.

— Късметът ми се усмихна, милейди.

Тя погледна Норта със загрижено изражение.

— Той ще се оправи ли?

— Нищо му няма. — Гласът на Кейнис звучеше прекалено учтиво.

Норта вдигна глава, погледна замаяно момичето и се намръщи объркано.

— Ти си лоначка. — Главата му се извъртя към Вейлин. — В Севера ли сме?

— Спокойно, братко. — Вейлин го потупа по рамото и изпита облекчение, когато главата му отново клюмна. — Брат ми не е на себе си — каза на момичето. — Извинявам се.

— За какво? Аз съм лоначка. — Тя се завъртя към аспекта. — Имам лечителска дарба, макар и слаба. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Разполагаме с много умел лекар, милейди — отвърна аспектът. — Благодаря за загрижеността. Да се отправим към покоите ми и да оставим братята да се погрижат за другарите си.

Обърна се и тръгна към цитаделата, следван от Граничния лорд, а другите двама се задържаха за момент. Хера Дракил ги изгледа продължително: местеше очи между Дентос, отпуснат в ръцете на Баркус, разкървавения нос на Кейнис и увисналия Норта, а неразгадаемото му изражение премина в очевидно отвращение.

— Ил лонаким хиърин мар дуролин — каза той тъжно и се отдалечи.

Момичето, Дарена, сякаш се засрами от думите му и ги погледна за сбогом, преди да го последва.

— Какво каза? — спря я Вейлин.

Тя се поколеба дали да не каже, че не знае езика, макар Вейлин да виждаше, че е разбрала думите.

— Каза, че лонаките се отнасят по-добре и с кучетата си.

— Така ли е?

Устните й се свиха и се видя нотка на гняв, преди да се обърне.

— Предполагам.

Норта вдигна глава и се усмихна на Вейлин.

— Красива е — каза и най-сетне загуби съзнание.

 

 

— Защо Граничният лорд на Северните предели има лонакска дъщеря? — обърна се Вейлин към Кейнис.

Беше след полунощ и патрулираха по стената. Един от недостатъците на четвъртата година бе редовното участие в нарядите. Много от момчетата, включително Баркус, бяха наранени и в лазарета, така че стражата бе малочислена. Баркус бе изчакал да се приберат в стаята преди да покаже сериозния прорез на гърба си.

— Мисля, че някой е забил пирон в меча си — изстена той.

Оставиха Норта в леглото и го почистиха, доколкото можеше. Раните му нямаха нужда от шевове, така че решиха да му превържат главата и да го оставят да се наспи. Дентос бе по-зле, с отново счупен нос, и продължаваше да губи съзнание. Вейлин го прати в лечебницата с Баркус, чиито шевове изискваха по-сериозни умения. Изтормозеният инструктор Хентал настани Дентос на легло. Баркус беше изписан, след като го зашиха и намазаха раната с масло от дърво кор, което миришеше неприятно, но бе надеждна защита срещу инфекция. Двамата го оставиха да наглежда Норта в спалното и поеха поста на стената.

— Ванос Ал Мирна не е лесен за разбиране — каза Кейнис. — Но нелоялността винаги е трудно измерима.

— Нелоялност?

— Прокудиха го в Северните предели преди дванайсет години. Никой не знае точно защо, но смятат, че е оспорил кралска заповед. По това време е бил Военачалник. Крал Янус може да е милостив и справедлив, но няма как да толерира нелоялност от някой с такава висока позиция.

— Но ето, че е тук.

Кейнис сви рамене.

— Кралят е прочут с милостта си. Има слухове за голяма битка в Севера, отвъд гората и степите. Твърдят, че Ал Мирна отблъснал армия варвари, дошли през ледовете. Признавам, че не вярвах в слуховете, но може би е дошъл да докладва на краля за победата.

„Бил е Военачалник преди баща ми.“ Сега си спомни, макар по онова време да бе много малък. Баща му се бе прибрал и бе обяснил на майка му, че са го направили Военачалник. Тя се оттегли в покоите си и заплака.

— А дъщерята? — попита той, опитвайки да прогони спомена.

— Лонакско сираче. Открил я загубена в гората. Явно сеорда му позволяват да влиза в нея.

— Явно имат високо мнение за него.

— Мнението на диваците не е от значение, братко — изсумтя Кейнис.

— Този сеорда с Ал Мирна не беше очарован от нашите нрави. Може би за него ние сме диваците.

— Обръщаш прекалено голямо внимание на думите му. Орденът е на Вярата, а тя не може да бъде съдена от такива като него. Но признавам, че съм любопитен защо Граничният лорд го доведе да ни гледа.

— Не мисля, че ние сме причината. Според мен има работа с аспекта.

Кейнис го погледна остро.

— Работа? Какво биха могли да обсъждат?

— Не може да си напълно глух за света извън тези стени. Военачалникът напусна поста си, Първият министър бе екзекутиран. Сега Граничният лорд се връща в Юга. Всичко това значи нещо.

— Държавата ни винаги е била неспокойна. Затова имаме толкова легенди.

„Легенди за войни.“

— Може би Ал Мирна има друга причина, лична — продължи Кейнис.

— Каква?

— Каза, че с Военачалника са се познавали. Може да иска да види как се развиваш.

„Баща ми да го е пратил да ме нагледа? Защо? Да види дали съм още жив? Колко висок съм станал? Да преброи белезите ми?“ Трябваше да потисне познатата горчилка, трупаща се в гърдите му. „Защо да мразя непознат? Нямам баща, че да го мразя.“