Антъни Райън
Кръвна песен (14)

4.

С настъпването на лятото дойде традиционната седмица, в която различните ордени си разменяха ученици. На всеки бе позволено да избере в кой орден да отиде. Обичайно момчетата от Шестия си сменяха местата с Четвъртия, тъй като се очакваше да си сътрудничат най-тясно след пълноправното приемане. Вместо това Вейлин избра Петия.

— Петият? — Инструктор Солис се намръщи. — Орденът на тялото. Орденът на лечителите. Там ли искаш да отидеш?

— Да, учителю.

— Какво си мислиш, че ще научиш там? И по-важно, какво би могъл да им предложиш? — Пръчката му тупна дланта на Вейлин, осеяна с белези, включително от пръските разтопен метал от ковачницата на Джестин. — Това не са ръце на лечител.

— Имам си причини, учителю. — Знаеше, че рискува да го пернат с пръчката, но тя не бе страшна от много отдавна.

Инструктор Солис изръмжа и продължи по редицата.

— Ами ти, Ниса? Искаш ли да се присъединиш към брат си и да попиваш челата на болните и слабите?

— Предпочитам Третия орден, учителю.

Солис го изгледа продължително.

— Писари и книжовници. — И поклати тъжно глава.

Баркус и Дентос предпочетоха безопасната опция с Четвъртия, а Норта с видима наслада избра Втория.

— Ордена на размишлението и просветлението — каза монотонно Солис. — Искаш да изкараш една седмица в Ордена на размишлението и просветлението?

— Чувствам, че душата ми ще се облагороди, докато медитирам над великите мистерии, учителю — отвърна Норта и показа перфектните си зъби в искрена усмивка. Вейлин беше готов да се разсмее за пръв път от месеци.

— Тоест искаш цяла седмица да си седиш на задника — каза Солис.

— Обикновено медитацията се провежда в седнала позиция, учителю.

Вейлин не издържа и се засмя. След три часа, докато завършваше четирийсетата обиколка на плаца, продължаваше да се подхилва.

 

 

— Брат Вейлин? — Мъжът на портата носеше сиво наметало и беше възрастен, хилав и оплешивял. Но най-объркващи бяха равните му бели зъби, като на Норта, но с искрена усмивка. Беше сам и търкаше с парцал тъмно петно на калдъръма.

— Трябва да се явя при аспекта — каза Вейлин.

— Да, съобщиха ни, че ще пристигнеш. — Възрастният брат вдигна резето на портата и я отвори. — Много рядко някой от Шести идва да учи при нас.

— Сам ли си, братко? — попита Вейлин и влезе в двора. — Мислех, че тук имате сериозна охрана.

За разлика от Шестия, седалището на Петия орден се намираше в самата столица. Широка кръстовидна сграда, извисяваща се сред бедняшкия южен квартал. Варосаните й стени бяха като фар сред тъмната маса от схлупени къщи, скупчени около пристанището. Вейлин не беше идвал в тази част на града, но бързо разбра защо хората с ценности я отбягват. Сложната мрежа от сенчести алеи и задръстени с боклук улици предоставяше множество възможности за засада. Вейлин подбираше пътя си през мизерията, защото не искаше да пристигне с мръсни ботуши. Прескачаше свитите тела на припаднали от предишната нощ пияници и не обръщаше внимание на стоновете на тези, които бяха пили твърде много или недостатъчно. Няколко проститутки го изгледаха заспало, но не направиха опит да привлекат вниманието му. Знаеха много добре, че момчетата от Ордена не разполагат с пари.

— Изобщо не ни закачат — обясни му възрастният мъж, затвори портата и Вейлин видя, че няма ключалка. — На този пост съм от десет години и не съм имал никакви проблеми.

— Тогава защо пазиш портата?

Старият брат го изгледа объркано.

— Това е лечителският орден, братко. Хората идват за помощ. Някой трябва да ги посреща.

— Аха — отвърна Вейлин. — Разбира се.

— Иначе си имам старата Бес. — Възрастният брат отиде до тухлената постройка, която играеше ролята на портиерна, и извади дебела тояга. — За всеки случай. — И я подаде на Вейлин; явно очакваше експертно мнение.

Младежът завъртя тоягата и замахна няколко пъти, преди да я върне.

— Това е… солидно оръжие, братко.

Старецът изглеждаше доволен.

— Сам си я направих, когато аспектът ме назначи да пазя портата. Ръцете ми бяха твърде сковани да намествам кости и да шия рани. — Обърна се и забърза към сградата. — Ела, ела. Ще те отведа при аспекта.

— От много време ли си тук? — попита Вейлин, докато го следваше.

— Около пет години, без да броим обучението, разбира се. По-голямата част от службата си изкарах по южните пристанища. Казвам ти, няма зараза по света, която моряците да не могат да пипнат.

Вместо към главния вход възрастният брат го поведе към един по-малък, страничен. Продълговатият коридор беше гол и миришеше на нещо кисело и сладникаво.

— Оцет и лавандула — обясни старецът, като видя как Вейлин сбърчва нос. — Прогонва неприятните миризми.

Минаха покрай множество стаи, в които имаше само празни легла, и влязоха в кръгло помещение, покрито от пода до тавана с бели керамични плочки. В центъра имаше маса, на която лежеше гол треперещ младеж. Двама едри, облечени в сиво братя го държаха, докато аспект Елера Ал Менда преглеждаше набързо превързаната рана на корема му. Писъците на младежа бяха заглушени от кожения каиш, който бе захапал. Покрай стените на помещението имаше амфитеатрални скамейки, на които седяха братя и сестри на различна възраст със сиви раса. Всички се размърдаха и се обърнаха към Вейлин.

— Аспект. — Ехото от гласа на възрастния брат отекна невероятно силно в помещението. — Брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден.

Аспект Елера вдигна глава. Усмихнатото й лице бе украсено с пресни капки кръв по челото.

— Вейлин, колко си пораснал!

— Аспект. — Вейлин кимна официално. — Минавам на ваше разположение.

Гърбът на младежа на масата се изви и той изскимтя от болка.

— В момента съм заета със спешен случай. — Аспект Елера взе ножици от близката масичка и разряза бинта, покриващ раната. — Този мъж е бил наръган в корема рано тази сутрин. Явно в спор за вниманието на млада дама. Поради голямото количество ейл и червен цвят в кръвта не може да му дадем нищо обезболяващо, защото ще умре. Затова трябва да действаме въпреки страданията му. — Тя остави ножиците и протегна ръка. Млада сестра със сива роба й подаде инструмент с дълго, леко извито острие. — Допълнителен проблем поражда фактът, че върхът на ножа се е отчупил и трябва да бъде изваден от стомаха. — Елера вдигна поглед към скамейките. — Кой ще обясни защо?

Повечето ученици вдигнаха ръка и тя кимна на един сивокос мъж на първия ред.

— Брат Инис?

— Заради инфекцията, аспект. Отчупеното острие може да накара раната да забере. Също така може да е заседнало близо до кръвоносен съд или важен орган.

— Много добре, братко. — Тя се наведе над младежа, разтвори краищата на раната с лявата си ръка и бръкна с дясната. Писъкът на пострадалия ги оглуши въпреки кожения каиш. Аспект Елера се дръпна леко и изгледа едрите братя, които го притискаха към масата. — Трябва да го държите здраво, братя.

Младежът започна да се мята и освободи едната си ръка. Главата му се удряше в масата, а трескавите му ритници едва не уцелиха аспекта и тя отстъпи.

Вейлин се приближи до масата, сложи длан на устата на ранения, натисна главата му назад, наведе се и го погледна в очите.

— Болката е пламък. — Очите на младежа се изпълниха със страх. — Съсредоточи се. Болката е пламък в твоето съзнание. Виж го! — Дъхът на мъжа пареше на дланта му, но буйството бе спряло. — Пламъкът се смалява. Свива се. Още е ярък, но е малък. Виждаш ли го? — Вейлин се наведе още повече. — Виждаш ли го?

Кимването на младежа бе едва забележимо.

— Съсредоточи се върху него. Дръж го малък.

Продължи да го държи, да му говори и да го гледа в очите, докато аспект Елера обработваше раната. Младежът скимтеше и очите му се подбелваха, но Вейлин успя да го удържи, докато не се чу издрънчаване — падането на парче метал в тавичка — и гласът на Елера:

— Сестра Шерин, игла и конец, ако обичаш.

 

 

— Инструктор Солис ви е обучил добре.

Бяха в стаята на аспект Елера, която бе по-претъпкана с книги и от покоите на аспект Арлин. Но докато стаята на аспекта на Шестия орден имаше леко разхвърлян вид, тази беше добре подредена и надлежно почистена. Стените бяха покрити със застъпващи се диаграми и рисунки, почти неприлични изображения на тела, лишени от кожа, някои дори от мускули. Очите на Вейлин постоянно се спираха на таблото зад бюрото й: мъж, разпорен от слабините до врата, с отворена рана, която показваше прецизно изрисуваните вътрешни ордени.

— Аспект? — попита той, като откъсна поглед от таблото.

— Техниката за контрол на болката, която използва — обясни тя. — Солис винаги е бил най-добрият ми ученик.

— Ученик?

— Да. Служихме заедно на североизточната граница, преди доста години. В спокойните дни учех братята от Шестия орден на релаксиране и техники за контрол на болката. Просто начин да си запълним времето. Брат Солис винаги внимаваше най-много.

„Познават се и са служили заедно.“ Идеята, че дори са разговаряли, му се струваше невероятна, но аспектът нямаше да лъже.

— Благодарен съм за мъдростта на инструктор Солис. — Това май беше най-безопасният отговор.

Очите му отново се стрелнаха към рисунката и тя се обърна през рамо.

— Забележително творение, нали? Дар от инструктор Бенрил Лениал от Третия орден. Изкара тук една седмица, рисуваше болните и Покойните. Казваше, че иска да направи картина, която да улови страданието на душата. Подготвителна работа по възпоменателната фреска за Червената ръка. Ние с радост му предоставихме достъп, а накрая той ни подари скиците. Използвам ги, за да уча послушниците на тайните на тялото. Илюстрациите в по-старите ни книги не са толкова подробни.

Погледна го в очите.

— Справи се добре тази сутрин. Смятам, че другите братя и сестри научиха много от примера ти. Гледането на кръв не ти ли влияе? Не ти ли прилошава?

Тя шегуваше ли се?

— Свикнал съм на кръв, аспект.

Погледът й се замъгли за миг, после обичайната й усмивка се върна.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че си пораснал и съчувствието не е изчезнало от душата ти. Но трябва да попитам: защо си тук?

Не можеше да излъже, не и нея.

— Мисля, че може да имате отговори на въпросите ми.

— И какви са тези въпроси?

Нямаше смисъл да шикалкави.

— Кога баща ми е заченал копеле? Защо ме пратиха в Шестия орден? Защо се опитаха да ме убият по време на Изпитанието на прехода?

Тя затвори очи и задиша равномерно. Лицето й беше безизразно. Остана така няколко минути и Вейлин се чудеше дали ще проговори отново. След това видя сълзата, стичаща се по бузата й. „Техники за контрол на болката.“

Тя отвори очи и срещна погледа му.

— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпросите ти. Уверявам те, че си добре дошъл тук. Вярвам, че ще научиш много. Моля те, яви се при сестра Шерин в западното крило.

 

 

Сестра Шерин беше младата жена, която асистираше на аспекта в стаята с плочките. Откри я да превързва кръста на един ранен мъж в коридора на западното крило. Кожата на човека имаше сивкав оттенък и бе запотена, но дишането му бе равномерно и той сякаш не изпитваше видима болка.

— Ще живее ли? — попита Вейлин.

— Вероятно. — Сестра Шерин върза бинта на възел и си изми ръцете. — Но службата в този орден ни учи, че смъртта често опровергава предположенията ни. Вземи тези. — Тя кимна към окървавените дрехи в ъгъла. — Трябва да се почистят. Ще има нужда от дрехи, когато го изпишем. Перачницата е в южното крило.

— Перачница?

— Да. — Тя го изгледа със съвсем лека усмивка. Въпреки съпротивата си Вейлин усети, че се заглежда. Беше стройна, тъмните й къдрици бяха прибрани назад, лицето й носеше младежка хубост, но очите говореха за опит, надхвърляш годините й. Устните й оформиха думите с прецизност. — Перачница.

Вейлин изпита неудобство: разсейваше се от извивките на скулите й, формата на устните, ярките очи, които очакваха конфронтация. Побърза да събере дрехите и тръгна към перачницата. Зарадва се, като разбра, че няма той да пере. След хладното посрещане от сестра Шерин беше смаян от топлотата на братята и сестрите в изпълненото с пара помещение.

— Брат Вейлин! — избоботи едър като мечка мъж. Косматите му гърди лъщяха от пот. Подобната му на чук ръка тупна Вейлин по гърба. — Чакам десет години да се появи някой от Шестия и ето, че получаваме най-прочутия му син.

— Радвам се, че съм тук, братко — увери го Вейлин. — Трябва да почистя тези дрехи.

— Глупости. — Мъжът изтръгна дрехите от ръцете му и ги метна в едно от каменните корита, където се трудеха перачите. — Ние ще се погрижим. Ела да се запознаеш с останалите.

Оказа се, че едрият мъж е инструктор, а не брат. Казваше се Харин и когато не беше дежурен в перачницата, преподаваше познания за костите.

— Костите ли, учителю?

— Да, момчето ми. Кости. Как действат, как се съединяват. Как да ги наместваме. Оправил съм повече извадени рамена, отколкото помня. Всичко опира до китката. Ще те науча преди да заминеш, стига да не ти счупя ръката. — Смехът му изпълни кънтящото помещение.

Останалите братя и сестри се струпаха да го поздравят и той бе затрупан от имена и лица. Всички демонстрираха ентусиазъм от пристигането му и имаха купища въпроси.

— Разкажи ни, братко — помоли един слаб мъж, казваше се Кърлис. — Вярно ли е, че мечовете ви са от звездно сребро?

— Това е мит, братко — отвърна Вейлин, пазейки тайната на инструктор Джестин. — Мечовете ни са отлично изработени, но са от обикновена стомана.

— Наистина ли ви карат да живеете в пущинака? — попита едно младо закръглено момиче, Хена.

— Само за десет дни. Това е едно от изпитанията.

— А ако се провалите, ви гонят, нали?

— Не ги гонят. Някои просто не оцеляват. — Сестра Шерин бе застанала на вратата със скръстени ръце. — Нали, братко? Много от братята ти умират по време на изпитанията, нали? Момчета, на по единайсет години.

— Тежкият живот изисква напрегнати тренировки — отвърна Вейлин. — Изпитанията ни подготвят за работата ни: да защитаваме Вярата и Кралството.

Тя повдигна вежда.

— Ако вече не си необходим на инструктор Харин, класната стая се нуждае от почистване.

И така, той премете класната стая. Както и всички помещения в западното крило. Когато свърши, сестра Шерин го накара да кипне смес от чист алкохол и вода и да извари инструментите, с които Елера бе обработила раната на младежа. Така се намаляваше рискът от инфекции. Остатъкът от деня премина в подобни дейности: бърсане, търкане, чистене. Ръцете му бяха загрубели, но скоро го заболяха. Когато сестра Шерин му каза, че е време за ядене, плътта бе почервеняла от сапуна.

— Кога ще се науча да лекувам? — попита Вейлин. Шерин беше в класната стая и подреждаше различни инструменти на бяла кърпа. През последните два часа ги беше чистил и сега блестяха ярко на светлината от прозореца.

— Няма — отвърна тя, без да вдига поглед. — Ако реша, че няма да ми се пречкаш, ще ти позволя да гледаш, когато лекувам някого.

В главата му се появиха множество отговори, някои жлъчни, други остроумни, но при всички случаи щеше да прозвучи като капризно дете.

— Както кажеш, сестро. По кое време да дойда?

— Тук започваме в пет часа. — Тя сбърчи нос. — Преди да се явиш на работа трябва да се измиеш прилежно. Това би трябвало да премахне неприятния ти мирис. В Шестия орден не се ли къпете?

— През три дни плуваме в реката. Много е студена, дори през лятото.

Тя не каза нищо, а погледна към инструмента на кърпата: две успоредни остриета, захванати с винт.

— Какво е това? — попита Вейлин.

— Разширител за ребра. Осигурява достъп до сърцето.

— До сърцето!?

— Случва се сърцето да спре и е възможно да се оправи с внимателен масаж.

Той погледна тънките й пръсти, които се движеха с прецизност.

— Ти можеш ли?

Тя поклати глава.

— Още не съм усвоила това умение. Аспектът може, тя умее почти всичко.

— Един ден ще те научи.

Шерин го изгледа.

— Върви да ядеш, братко.

— Ти не вечеряш ли?

— Аз ям след останалите. Имам още работа.

— Тогава ще остана. Може да вечеряме заедно.

Тя спря да търка металната тавичка.

— Благодаря, но предпочитам да ям сама.

Вейлин успя да потисне раздразнената си въздишка.

— Както пожелаеш.

 

 

На вечеря имаше още въпроси и трескаво любопитство, което почти го накара да закопнее за незаинтересоваността на сестра Шерин. Учителите в Петия орден ядяха с учениците си, така че Вейлин се озова до инструктор Харин и група послушници. Беше изненадан от разликите във възрастта на учениците. Най-младите бяха на около четиринайсет, а най-възрастният бе прехвърлил петдесетте.

— Хората често идват в Ордена по-късно — обясни инструктор Харин. — Аз се присъединих на трийсет и две. Преди това бях в Кралската гвардия. Трийсети пехотен полк, Кървавите глигани. Несъмнено си чувал за тях.

— Много са прочути, учителю — излъга Вейлин, който не беше чувал за подобен полк. — А сестра Шерин откога е тук?

— Още от дете. Работеше в кухните. Започна обучение, като стана на четиринайсет. Това е възрастта, на която приемаме ученици. Не сме като вашия орден, а?

— Това е едно от многото различия, учителю.

Харин се засмя сърдечно и отхапа от пилешкото бутче, което държеше. Храната в Петия беше като в Шестия, но бе по-малко. Вейлин се засрами, когато започна да набива с обичайната бързина и предизвика озадачени погледи у останалите на масата.

— В Шестия трябва да се храниш бързо — обясни той. — Ако се мотаеш, всичко ще свърши.

— Чувала съм, че ви карат да гладувате за наказание — каза сестра Хена, закръгленото момиче, с което се бе запознал в перачницата. Тя задаваше повече въпроси от останалите и всеки път като вдигнеше поглед, Вейлин виждаше, че го наблюдава.

— Инструкторите имат по-практични методи за наказание от гладуването, сестро.

— Кога ви карат да се сражавате до смърт? — попита слабият мъж, Инис. Въпросът бе зададен с толкова искрено любопитство, че Вейлин не можеше да се обиди.

— Изпитанието на меча е на седмата година. То е последно.

— Трябва да се биете помежду си до смърт? — Сестра Хена беше смаяна.

Вейлин поклати глава.

— Не. Всеки се изправя срещу трима осъдени престъпници. Убийци, разбойници и така нататък. Ако ни победят, се смятат за невинни, защото Покойните не искат да ги приемат в Отвъдното. Ако ги победим, сме годни да носим меч в служба на Ордена.

— Брутално, но простичко — изкоментира инструктор Харин, после се оригна и се потупа по корема. — Методите на Шестия орден може да ви се струват жестоки, деца, но не забравяйте, че той стои между Вярата и тези, които искат да я унищожат. В миналото братята са се сражавали за нашата безопасност. Ако не са те, ние няма да можем да полагаме грижи за вярващите. Помислете над това.

Около масата се разнесе одобрително мърморене и разговорът продължи в друга посока. Грижите на Петия орден се въртяха около бинтове, билки, различни болести и вечно присъстващата тема за инфекцията. Вейлин се зачуди дали не трябва да е по-притеснен от обсъждането на Изпитанието на меча, но откри, че му носи само смътно безпокойство. Знаеше, че това предстои, още от първите дни в Ордена. Събитието се провеждаше ежегодно, пред голяма част от населението на града. На новаците не беше позволено да ходят, но той бе чувал множество истории за злочести братя, чиито умения им изневерили в последното изпитание. В сравнение с нещата, които вече бе преживял, това изглеждаше като само една от многобройните опасности, които предстояха. Може би това бе смисълът на изпитанията. Да ги направят безразлични към опасността и те да приемат страха за нормална част от живота си.

— Вие имате ли изпитания? — обърна се той към инструктор Харин.

— Не, момчето ми. Тук няма изпитания. Послушниците прекарват пет години тук и се обучават. Мнозина си тръгват, или ги отпращат, но тези, които останат, се научават да лекуват и получават позиции според уменията си. Аз изкарах двайсет години в столицата на Кумбраел и се грижех за малката общност вярващи. Братко, трудно е да се живее сред тези, които отричат Вярата.

— Според кралския указ кумбраелците са наши братя в Кралството, стига да пазят вярванията си в своите земи.

— Ба! — възрази инструктор Харин. — Кумбраел може да е завладян от кралския меч, но винаги се стреми да разпространи ереста си. Много пъти са ме посещавали техни духовници, за да ме обърнат в тяхната вяра. Дори в този момент те пръскат ереста сред вярващите извън техните граници. Боя се, че през следващите години и моят, и твоят орден ще имат много работа в Кумбраел. — Той поклати тъжно глава. — Жалко. Войната винаги е била ужасно нещо.

 

 

Дадоха му килия в южното крило, в която имаше само легло и един стол. Той се съблече бързо и легна, наслаждавайки се на непривичния лукс на чисти чаршафи. Въпреки тях сънят не идваше. Приказките на инструктор Харин за Кумбраел го бяха обезпокоили. „Войната винаги е била ужасно нещо.“ Въпреки това в очите на инструктора сякаш се четеше нетърпение войната да се стовари върху еретическата област.

Студенината на сестра Шерин беше друга причина за безпокойство. Тя очевидно не искаше да се занимава с него, което го тормозеше, и нямаше никакво уважение към Шестия орден, което не беше проблем. Вейлин реши да се постарае повече и да спечели доверието й. Щеше да изпълнява задачите без оплаквания и възражения, защото подозираше, че това е единственият начин.

Най-сериозната причина да не заспи бе отказът на аспект Елера да отговори на въпросите му. Беше толкова сигурен, че тя ще даде отговорите, за които копнееше, и въобще не си представяше, че е възможно да откаже. „Тя знае. Но защо не иска да ми каже?“

Заспа, докато въпросите препускаха в главата му, и не успя да намери отговор в сънищата.

 

 

Събуди се, щом съмна, изми се в коритото на двора и се яви на работа преди да стане пет. Шерин бе дошла преди него.

— Донеси бинтове от склада. Скоро ще се появят първите пациенти. — Тя се намръщи, докато минаваше край нея. — Поне… миришеш по-добре.

Вейлин реши да използва номерата на Норта и пусна усмивка.

— Благодаря, сестро.

Първи се появи възрастен мъж със сковани стави и безброй истории от младостта си като моряк. Сестра Шерин го изслуша търпеливо, докато го разтриваше с мехлем, и му даде гърненце за вкъщи. Следваше слабоват младок с треперещи ръце и кървясали очи, който се оплакваше от остри болки в корема. Сестра Шерин опипа корема му и му премери пулса, след което заяви, че Петият орден не дава червен цвят на пристрастени.

— Шибай се, орденска кучко! — наруга я младокът.

— Мери си приказките. — Вейлин пристъпи да го изхвърли, но Шерин го спря с намръщване и продължи да стои безучастно, докато младежът я ругаеше и гледаше боязливо към Вейлин. Накрая пациентът си тръгна, а цинизмите му продължиха да кънтят из коридора.

— Нямам нужда от защитник — каза Шерин. — Уменията ти не са необходими тук.

— Съжалявам. — Вейлин стисна зъби и не можа да докара друга от усмивките на Норта.

Идваха хора на всякаква възраст и с различни размери, мъже и жени, майки с деца, братя и сестри, с охлузвания, рани, различни болести и болежки. Шерин сякаш осъзнаваше проблемите им инстинктивно, работеше без почивка, с еднаква грижа към всички. Вейлин гледаше, носеше бинтове и лекарства, когато се наложеше, и опитваше да научи нещо, но по-скоро бе погълнат от Шерин. Бе запленен от начина, по който се променяше лицето й, когато работеше. Строгостта и напрежението преминаваха в съчувствие и хумор. Тя се шегуваше с пациентите си и явно познаваше мнозина от тях добре. „Затова идват при нея. Защото я е грижа.“

И той се опитваше да помага максимално. Обикаляше, пренасяше, успокояваше плашливите, опитваше непохватно да предложи утеха на съпругите, сестрите и децата на пациентите. Повечето имаха нужда само от лекарство или няколко шева. Други, с хронични болести, отнемаха повече време. Шерин им задаваше многобройни въпроси и споделяше съвети и съчувствие. Имаше и двама тежко пострадали. Първо донесоха мъж, прегазен от каруца, която бе минала през корема му. Сестра Шерин пипна вената на врата му и започна да масажира гърдите му с две ръце.

— Сърцето му спря — обясни тя. Продължи така, докато от устата на мъжа не излезе кръв. — Късно е. — Шерин се дръпна от леглото. — Вземи носилка от склада и го закарай в моргата. Тя е в южното крило. И избърши кръвта от лицето му. Семействата не обичат да ги виждат така.

Вейлин се бе сблъсквал със смъртта и преди, но студенината й го изненада.

— Това ли е? Не може ли да направиш още нещо?

— Прегазила го е каруца, тежаща половин тон. Червата му са на пихтия, а гръбнакът на прах. Няма какво да направя.

Вторият тежко ранен бе докаран привечер от няколко гвардейци. Набит мъж, прострелян в рамото с арбалет.

— Съжалявам, сестро — извини се сержантът, докато полагаше пострадалия на легло с двама от колегите си. — Не искам да ви губя времето с подобен тип, но капитанът ще се вбеси, ако се появим с пореден труп. — И погледна любопитно тъмносинята роба на Вейлин.

— Май си в грешната къща, братко.

— Брат Вейлин е тук и се учи как да лекува. — Шерин се наведе над набития мъж и огледа раната. — От двайсет стъпки?

— По-скоро трийсет. — Единият страж подсмръкна гордо и показа арбалета си. — Освен това бягаше.

— Вейлин — промърмори сержантът и го огледа изпитателно. — Ал Сорна, нали?

— Така се казвам.

Тримата стражници се засмяха неприятно и Вейлин мигновено съжали, че е оставил меча в килията сутринта.

— Момчето, което натупа десет гарги собственоръчно — възкликна по-младият страж. — По-висок си, отколкото приказват.

— Не бяха десет… — започна Вейлин.

— Жалко, че не съм бил там — прекъсна го сержантът. — Не мога да понасям проклетите гарги, врат се навсякъде. Чух, че планират отмъщение. Пази си гърба.

— Винаги си пазя гърба.

— Братко — намеси се Шерин. — Искам котешки черва, игла, назъбен нож, червен цвят и масло от кор, от балсама, а не течно. И още един леген вода.

Той побърза да изпълни нареждането, доволен от шанса да се измъкне от вниманието на стражите. Отиде до склада и напълни един поднос с указаните неща. Когато се върна в операционната, завари хаос. Якият мъж бе на крака, притиснат в ъгъла, а месестата му ръка стискаше гърлото на сестра Шерин. Един от стражниците лежеше на пода с нож в бедрото. Другите двама бяха извадили мечове и крещяха гневни заплахи.

— Ще изляза оттук! — викаше якият мъж.

— Никъде няма да ходиш! — отвърна сержантът. — Пусни я и ще те оставим жив.

— Ако ме опандизите, Едноокия със сигурност ще ми види сметката. Дръпнете се или ще извия врата на тая кучка…

Назъбеният нож, който Вейлин бе взел от склада, тежеше повече от обичайните, но хвърлянето не беше трудно. Гърлото на нападателя беше открито, но предсмъртният спазъм можеше да го накара да счупи врата на сестрата. Острието се заби в предмишницата и рефлексът разтвори пръстите, което позволи на Шерин да падне на пода. Вейлин захвърли подноса, прескочи леглото и повали мъжа с няколко прецизни удара в нервните центрове по лицето и гърдите.

— Недей — изхриптя Шерин от пода. — Не го убивай.

Вейлин погледна изпадналия в безсъзнание мъж.

— Защо да го убивам? — Той й помогна да стане. — Ранена ли си?

Тя поклати глава, дръпна се и нареди с дрезгав глас:

— Вдигнете го на леглото. Сержант, помогнете ми да занесем вашия човек до съседната стая.

— Щеше да направиш на копелето услуга, ако го беше убил, братко. — Сержантът изръмжа и вдигна ранения с помощта на другия си подчинен. — Утре ще го обесим.

Вейлин имаше проблеми с мъжа на пода, който сякаш бе изграден само от мускули и тежеше подобаващо. Когато успя да го положи на леглото, мъжът изстена и отвори очи.

— Ако нямаш друг скрит нож, лежи мирно — предупреди го Вейлин.

Мъжът го изгледа злобно, но не каза нищо.

— Кой е Едноокия? — попита Вейлин. — Защо иска да те убие?

— Защото му дължа пари. — Лицето на мъжа бе потно и смръщено от болка.

Вейлин се сети за историите на Френтис за живота на улицата и за ножа за хвърляне, който го бе накарал да подири убежище в Ордена.

— Колко ти е таксата?

— Три жълтици. Просрочени дългове. Всички си плащаме. А Едноокия мрази тези, които не го правят съвестно. — Мъжът се закашля и по брадата му потече кръв. Вейлин наля вода в една чаша и я поднесе към устните му.

— Чувал съм история за момче, което извадило окото на един с метателен нож.

Якият мъж преглътна и кашлянето му утихна.

— Френтис. Жалко, че малкият негодник не успя да го убие това копеле. Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година.

Вейлин реши, че ще му се наложи да се срещне с Едноокия, рано или късно. Погледна по-внимателно стрелата от арбалет, която продължаваше да стърчи от рамото на човека, и попита:

— Защо те простреля стражата?

— Спипаха ме как се измъквам от един склад с чувал подправки. От хубавите. Щях да изкарам поне шест жълтици.

„Ще умре заради един чувал подправки. И заради намушкването на стража и нападението на сестра Шерин.“

— Как се казваш?

— Галис. Галис Катерача ми викат. Няма стена, която да не мога да изкатеря. — Мъжът се намръщи и повдигна ръката си, в която бе забит назъбеният нож. — Май няма да се катеря скоро. — Засмя се, след което се сгърчи от болка. — Братко, няма ли да ми дадеш червен цвят?

— Направи разтвор — нареди сестра Шерин, която се бе върнала заедно със сержанта. — Една част червен цвят и три части вода.

Вейлин спря и погледна охлузванията по врата й, оставени от Галис.

— Трябва да се погрижиш за тях.

В очите й припламна гняв и той усети, че потиска жлъчна забележка. Не можеше да прецени дали е ядосана, че се е оказала неправа, или защото й бе спасил живота.

— Братко, моля те, приготви разтвора — нареди тя с хладен тон.

Шерин се труди над Галис почти час. Даде му червен цвят и извади стрелата от рамото му. Първо сряза пръчката на две, след това разшири раната и внимателно измъкна върха. Галис беше захапал един каиш, за да не крещи. Раната на ръката беше по-сложна, защото ножът бе попаднал близо до кръвоносен съд, но след десетина минути Шерин успя да се справи и с нея. Накрая заши раните и ги намаза с балсама от кор. Галис бе изгубил съзнание и изглеждаше видимо блед.

— Загубил е много кръв — каза Шерин на сержанта. — Още не може да го местите.

— Не можем да чакаме дълго, сестро. На сутринта трябва да го изправим пред магистрата.

— Няма ли шанс за снизходителност? — попита Вейлин.

— Оттатък имам човек, намушкан в крака — отвърна сержантът. — А и негодникът се опита да убие сестрата.

— Не помня такова нещо — каза Шерин, миеше си ръцете. — А ти, братко?

„Струва ли си да умреш заради торба с подправки?“

— И аз.

Лицето на сержанта се зачерви от гняв.

— Този мъж е известен крадец, пияница и наркоман. Щеше да убие всички ни, за да се измъкне оттук.

— Брат Вейлин — каза Шерин. — Кога е позволено да се убива?

— Когато защитаваш живот — отвърна той. — Ако убиваш извън защита, е отричане на Вярата.

Устните на сержанта се разкриваха от отвращение.

— Мекушави орденски глупци — промърмори той и се махна от стаята.

— Нали знаеш, че при всички случаи ще го обесят? — попита Вейлин.

Шерин вдигна ръце от окървавената вода и той й подаде кърпа. Тя срещна погледа му за пръв път през този ден, а убедеността й беше почти смразяваща.

— Никой няма да умира на моя сметка.

 

 

Вейлин пропусна вечерята. Знаеше, че последните събития само са засилили славата му, и не можеше да понесе поредната буря от въпроси и възхищение. Затова се скри в караулното при брат Селин, възрастния пазач, който го бе посрещнал предната сутрин. Старецът се радваше на компанията и не споменаваше случката от деня, за което Вейлин бе благодарен. Вместо това, по настояване на младежа, Селин разказа множество истории от службата си в Петия орден, доказващи, че не е нужно човек да бъде войник, за да се сблъска с войната.

— Този го получих на палубата на „Сийспайт.“ — Селин показа странен белег във формата на подкова от вътрешната страна на китката си. — Шиех рана в корема на един мелденейски пират, а той ме захапа почти до кокал. Беше точно след като Военачалникът изгори града им и навярно имаше причина да е гневен. Нашите моряци го изхвърлиха през борда. — Лицето му се сви в гримаса при спомена. — Умолявах ги да не го правят, но хората вършат ужасии, когато им кипне.

— Как се озова на военен кораб? — попита Вейлин.

— А, бях личен лечител на флотския командир, лорд Мерлиш, много години. Бях му любимец, защото го излекувах от шарка няколко години по-рано. Чудесен стар капитан. Морето му беше като майка. Обичаше всички моряци, даже изпитваше уважение към мелденейците. Казваше, че са най-добрите на света. Сърцето му се скъса, когато Военачалникът изгори града им. Двамата имаха страшен спор, казвам ти.

— Скараха ли се? — Вейлин беше любопитен. Брат Селин бе един от малкото, които не споменаваха, че Военачалникът му е баща. Старецът сякаш изобщо не бе наясно с този факт, но Вейлин подозираше, че след толкова години в служба на Вярата просто е свикнал да игнорира напълно семейните връзки.

— О, да — продължи Селин. — Флотският командир Мерлиш го нарече касапин, убиец на невинни, който е посрамил Кралството завинаги. Свидетелите очакваха Военачалникът да извади меча си, но той отвърна просто: „Верността е моята сила, милорд.“ — Селин въздъхна и отпи от една манерка, вероятно съдържаща течността, наречена от Макрил „Приятел на братята.“ — Горкият стар Мерлиш, остана в каютата си през обратния път и отказа да докладва на краля, когато пристигнахме. Не след дълго почина. Сърцето му не издържало по време на плаване до далечния запад.

— Ти видя ли? — попита Вейлин. — Видя ли изгарянето на града?

— Видях. — Брат Селин удари здрава глътка от манерката. — Разбира се, че видях. Озари небето на цели мили. Но не гледката бе смразяваща, а звукът. Бяхме пристанали на половин миля от брега, но чувахме писъците. Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огньовете. — Потръпна и отпи отново.

— Съжалявам, братко. Не трябваше да питам.

Селин сви рамене.

— Това е минало, братко. Не може да живеем в него. Можем само да се учим. — Погледна спускащия се мрак. — По-добре се връщай, че ще изтървеш вечерята.

Вейлин откри сестра Шерин в трапезарията — вечеряше сама, както бе казала. Очакваше смръщване или директен отказ, когато се настани срещу нея, но тя не направи коментар. Кухненските слуги бяха поднесли множество ястия, но тя се бе спряла на малка чиния с хляб и плодове.

— Може ли? — попита Вейлин и посочи храната.

Тя сви рамене и той си взе шунка и пилешко. Започна да ги поглъща стръвно и си спечели отвратен поглед.

Вейлин се усмихна, наслаждавайки се на неудобството й.

— Гладен съм.

Появи се минимална следа от усмивка, преди тя да извърне поглед.

— В Шестия орден никой не яде сам — обясни той. — Всички сме на групи. Живеем заедно, ядем заедно, сражаваме се заедно. Имаме истинска причина да се наричаме братя. Тук явно е различно.

— Моите братя и сестри уважават уединението ми.

— Защото си специална? Защото можеш неща, които те не могат?

Шерин отхапа от ябълката и не отговори.

— Как е крадецът? — попита Вейлин.

— Добре. Преместиха го на горния етаж. Сержантът остави двама души да пазят стаята му.

— Мислиш ли да го защитиш пред магистратите?

— Разбира се. Ще помогне, ако и ти свидетелстваш. Имам чувството, че твоята дума тежи повече от моята.

Той преглътна хапка шунка с малко вода.

— Сестро, защо си загрижена толкова много за такъв като него?

Изражението й се втвърди.

— А ти защо не си загрижен?

Над масата се възцари тишина. Накрая Вейлин проговори.

— Знаеш ли, че майка ми се е обучавала тук? Била е сестра, като теб. Напуснала Петия орден, за да се омъжи за баща ми. Никога не ми е разказвала. Не е споменавала за тази част от живота си. Дойдох да потърся отговори. Исках да знам коя е била тя, кой съм аз, кой е баща ми. Но аспектът не казва нищо. Вместо това ме прикрепи към теб, което само по себе си е достатъчен отговор.

— Какъв отговор?

— Каква е била майка ми. И донякъде какъв съм аз. Не съм като теб, не съм лечител. Днес щях да убия онзи мъж. Убивал съм и преди. Ти не би могла да убиеш никого. Нито пък тя. Такава е била майка ми.

— А баща ти?

„Хиляди, мъже, жени, деца, пищящи сред огъня… Верността е моята сила.“

— Той е изгорил цял град, защото кралят му е заповядал. — Вейлин избута чинията си и стана от масата. — Ще се застъпя за Галис пред магистрата. Ще се видим в пет часа.

 

 

На сутринта се оказа, че не е нужно да ходят при магистрата. Галис бе избягал през нощта. Стражите бяха заварили стаята на горния етаж празна, с отворен прозорец. Външната стена беше висока почти трийсет стъпки и без видими неравности.

Вейлин се наведе през прозореца, погледна към двора и промърмори:

— Галис Катерача.

— С подобни рани не би трябвало да може и да ходи. — Сестра Шерин се приближи и погледна през прозореца. За Вейлин близостта й бе едновременно опияняваща и неудобна, но тя не показваше притеснение. — Нямам представа как е успял.

— Инструктор Солис казва, че човек не знае истинската си сила, докато животът му не се окаже в опасност.

— Сержантът обеща да го преследва, до края на живота си, ако се наложи. — Тя се дръпна, оставяйки Вейлин със смесица от съжаление и облекчение. — Сигурно ще го направи. Или ще го довлекат някой ден с нова рана.

— Ако е умен, ще се качи на някой кораб и до довечера ще е изчезнал.

Шерин поклати глава.

— Хората не се махат от това място, братко. Без значение от заплахите. Остават тук и доизживяват живота си.

Вейлин се обърна към прозореца. Южният квартал се събуждаше. Бледото сутрешно небе започваше да поема пушека от комините, който щеше да виси над покривите до залез-слънце. Отиващите си сенки разкриваха отрупаните с боклуци и нечистотии улици и показваха присвитите фигури на пияници, наркомани и бездомни. Вече се чуваха смътни викове от конфликти. Вейлин се зачуди колко ли хора ще се появят днес.

— Защо? — попита той. — Защо да останеш на подобно място?

— Аз го направих — отвърна тя. — Защо да не го направят и те?

— Тук ли си родена?

Шерин кимна.

— Имах късмет и завърших обучението си за две години. Аспектът ми предложи всяка позиция в Кралството. Избрах тази.

Колебливият глас му подсказваше, че той е първият човек, пред когато разкрива тази част от миналото си.

— Защото това е… домът ти?

— Защото чувствам, че трябва да бъда тук. — Тя тръгна към вратата. — Имаме работа, братко.

 

 

Следващите дни бяха тежки, но ползотворни, и не само защото бе постоянно със сестра Шерин. Върволицата болни и пострадали му предоставяше възможности да развие скромните си лечителски умения. Шерин започна да споделя част от познанията си. Учеше го как най-ефективно да зашие рана и кои билки да смеси за болки в стомаха или главата. Бързо му стана ясно, че никога няма да достигне нейното ниво. Тя имаше толкова силен нюх към болестите, който напомняше на собствения му афинитет към меча. За щастие не се наложи да демонстрира уменията си, защото агресията на пациентите бе спаднала след първия ден. Из южния квартал бе плъзнал слух за брата от Шестия орден и по-съмнителните лица, идващи за лечение, си стискаха зъбите и гневните изблици.

Единствената неприятна страна на пребиваването му в Петия орден бе постоянното внимание от страна на останалите братя и сестри. Той продължи да се храни късно вечер с Шерин, но скоро започна да се събира група послушници, които нямаха търпение да им разкаже повече за живота в Шестия орден и за „Спасяването на сестра Шерин“. История, която бе прераснала в легенда само за няколко дни. Както винаги, сестра Хена бе най-ревностната му слушателка.

— Не беше ли уплашен, братко? — попита тя и го погледна с кафявите си очи. — Когато онзи негодник е искал да убие сестра Шерин? Не се ли уплаши?

До него Шерин, която търпеше стоически досадниците, нарочно изтърва лъжицата в чинията си, със силно дрънчене.

— Аз… обучен съм да контролирам страха си. — Вейлин осъзна колко надуто звучи и продължи забързано: — Не толкова добре, колкото сестра Шерин. Тя запази спокойствие през цялото време.

— Тя никога не се притеснява. — Хена махна пренебрежително с ръка. — И защо не го уби?

— Сестро! — възкликна брат Кърлис.

Тя сведе поглед и по бузите й изби червенина.

— Съжалявам.

— Не се тревожи, сестро. — Той я потупа неловко по ръката, което я макара да се изчерви още повече.

— С брат Вейлин имахме тежък ден — каза Шерин. — Бихме искали да вечеряме на спокойствие.

Тя не беше инструктор, но думите й очевидно тежаха, защото публиката им се разпръсна по стаите.

— Уважават те — отбеляза Вейлин.

Шерин сви рамене.

— Вероятно. Но не ме харесват. Повечето братя и сестри ми завиждат и изпитват неприязън към мен. Аспектът ме предупреди, че ще е така. — Тонът й не показваше притеснение: тя отбелязваше прост факт.

— Сигурно ги съдиш прекалено строго. Може би ако общуваш повече…

— Не съм тук заради тях. Петият орден е средството, с което помагам на хората, които се нуждаят от помощта ми.

— И нямаш нужда от приятелство? Душа, с която да споделяш тревогите си?

Тя го изгледа премерено.

— Сам го каза, братко. Тук нещата са различни.

— Е, може и да не ти харесва, но знай, че имаш моето приятелство.

Тя не отговори и продължи да гледа преполовената си чиния.

„Дали и с майка ми е било така? Дали е била изолирана заради уменията си? Дали са мразели и нея?“ Беше му трудно да си го представи. Помнеше мила, топла и открита жена. Едва ли някога е била толкова затворена емоционално, колкото Шерин. „Шерин е оформена от това, което й се е случило извън портите. Някъде там, в южния квартал. Майка ми е имала друг живот.“ Хрумна му нещо, за което не беше помислял. „Коя е била тя преди да дойде тук? Какво е фамилното й име? Кои са родителите й?“

Обзет от тези мисли, той се надигна от масата.

— Лека нощ, сестро. Ще се видим на сутринта.

— Утре е последният ти ден, нали? — Тя го погледна. Очите й бяха по-блестящи от обикновено. Сякаш в тях имаше сълзи — но пък това бе абсурдно.

— Да. Но се надявам да науча още, преди да замина.

— Да. — Тя извърна очи. — Разбира се. Приятни сънища.

— И на теб, сестро.

 

 

Вейлин не можеше да заспи. Седеше със свити крака и обмисляше факта, че не знае почти нищо за миналото на майка си. Сестра от Петия орден, омъжена за баща му, родила син, починала. Това бе всичко. Всъщност не знаеше повече и за баща си. Войник, издигнат от краля заради храбростта си, Военачалник, изгорил град, баща на син и дъщеря от различни майки. Но какъв е бил преди това? Не знаеше къде е роден баща му. Дали дядо му е бил войник, земеделец или нещо друго?

Множество въпроси бушуваха в главата му като буря. Затвори очи и се помъчи да успокои дишането си, както ги учеше инструктор Солис. Умение, несъмнено научено от аспекта на Петия орден, което на свой ред повдигаше още въпроси. „Съсредоточи се. Дишай бавно и равномерно…“

След час ритъмът на сърцето му се забави и бурята се укроти, но вниманието му бе привлечено от тихо, но настойчиво чукане по вратата. Вейлин паметна ризата си и отвори. Беше сестра Хена. Усмихваше се срамежливо.

— Братко? — Гласът й беше съвсем малко по-силен от шепот. — Притеснявам ли те?

— Още не спях. — „Не може да иска нова история.“ — Късно е, сестро. Ако искаш нещо от мен, по-добре изчакай утрото.

— Да искам нещо? — Усмивката й се разшири леко и преди да я спре, тя се шмугна в килията. — Искам прошката ти, братко, за необмислените ми думи на вечеря.

Успокоеното сърце на Вейлин задумка отново.

— Няма какво да прощавам…

— Напротив! — прошепна тя и се приближи, карайки го да отстъпи, и затвори вратата. — Аз съм толкова празноглава… Говоря глупости. Без да мисля. — И се притисна към него. Едрите й гърди предизвикаха изпотяване и неканено раздвижване в слабините му. — Кажи, че ми прощаваш. — Тя изхлипа леко и притисна глава към гърдите му. — Кажи, че не ме мразиш!

— Ъ-ъ. — Вейлин трескаво затърси подходящ отговор, но животът в Ордена не го бе подготвил за такива неща.

— Естествено, че не те мразя. — Той положи нежно ръце на раменете й и я отблъсна с пресилена усмивка. — Не бива да се тревожиш за такива глупости.

— Но се тревожа — увери го тя задъхано. — Мисълта, че ще обидя точно теб… — Извърна очи засрамено. — Не мога да я понеса.

— Притесняваш се твърде много за моето мнение, сестро. — Вейлин посегна към бравата. — Време е да си вървиш.

Ръката й докосна гърдите му и опипа мускулите под ризата.

— Толкова твърд. Толкова здрав.

— Сестро. — Той хвана ръката й. — Това не…

Тя го целуна, притиснала се здраво към него. Устните й бяха върху неговите още преди да осъзнае какво става. Усещането беше поразително, вихър от непознати чувства, които завладяха тялото му. „Това е неправилно — помисли той, докато езикът й играеше между устните му. — Трябва да я спра. Всеки миг… Трябва да спра… Ей сега…“

Звукът, който го спаси, в началото бе тих. Настоятелен призив по вятъра, влизащ през прозореца. Той почти го изпусна, запленен от устните на сестра Хена, но в него имаше нещо познато, което го накара да спре и да се дръпне.

— Братко? — Шепнещият дъх на Хена погали устните му.

— Чуваш ли?

Веждите й леко се смръщиха.

— Нищо не чувам. — Тя се изкикоти и отново се притисна към него. — Само моето сърце и твоето…

Звукът се усили в познатото виене.

— Вълчи вой — каза той.

— Вълк в града? — Сестра Хена се изкиска отново. — Това е само вятърът, или куче…

— Кучетата не вият така. И не е вятърът. Вълк е. Веднъж видях вълк в гората. — „Точно преди да се опитат да ме убият.“

Щеше да го пропусне лесно, ако не бе прекарал години в изучаване на лицата на съперниците си в търсене на дребните признаци, издаващи предстояща атака. Видя мигновеното решително проблясване в очите й.

— Не бива да се тревожиш за такива неща — каза тя и посегна да погали лицето му с лявата си ръка. — Забрави тревогите си, братко. Нека ти помогна…

Ножът в дясната се измъкна светкавично от робата й. Стоманата проблесна и се стрелна към врата му. Движението беше оттренирано и изпълнено със скоростта и прецизността на експерт.

Вейлин се завъртя и ножът го одраска по рамото. Дясната му длан блъсна Хена в гърдите и я отпрати към отсрещната стена. Тя се изправи бързо с изражение на котешка злоба, завъртя се, насочила ритник към главата му, и посегна с ножа към корема му. Той избегна ритника и изви китката, докато не чу пукот, предизвикващ спазъм на отвращение. „Тя не е момиче, не е сестра, тя е враг.“

Другата й ръка се насочи с изпъната длан и пръсти към основата на носа му. Той познаваше този удар от уроците на инструктор Интрис. Смъртоносен удар. Извърна глава и го пое с чело. Отърси се от болката, стисна Хена за врата и я блъсна в стената. Тя се замята със съскане и ноктите й го издраха. Вейлин натисна главата й назад и я вдигна от земята в стремеж да прекърши съпротивата й.

— Много си умела, сестро — отбеляза сухо.

От гърлото й се откъсна болезнен стон. Кожата й под пръстите му беше гореща.

— Може би ще ми кажеш къде си придобила такива умения и защо е нужно да ги упражняваш върху мен.

Очите й заблестяха на червеното лице и се стрелнаха към разкъсаната риза и раната на рамото му. Устните й се извиха в грозна, изпълнена със злоба усмивка.

— Как се чувстваш, братко? — изръмжа тя и пръсна слюнка. — Вече… нямаш време… да я спасиш.

В този момент той усети топлината в гърдите си, прясно избилата пот и лекото замъгляване в периферното зрение. „Отрова! Острието е било отровно.“

Наведе лице към нейното и срещна злобата в очите й.

— Кого да спася?

Ужасяващата усмивка премина в уродлив смях.

— Някога… бяха… седем! — Омразата в очите й светеше като фенер в мрака.

Тя внезапно отметна глава назад и стисна зъби със силно изщракване. Започна да се мята в ръцете му, да се гърчи неконтролируемо и от устата й излезе пяна. Вейлин я пусна на пода. Краката й продължиха да тропат по плочките, преди да застине безжизнено с широко отворени очи.

Вейлин се наведе над нея. Челото му бе мокро от пот, топлината в гърдите му преминаваше в пожар.

„Отровно острие… Нямаш време да я спасиш… Някога бяха седем… Нямаш време да я спасиш… Да я спасиш. ДА Я СПАСИШ!“

„Аспектът!“

Измъкна меча си от подпряната на стената ножница, отвори вратата и хукна към стълбището.

„Отрова на острието…“ Колко му оставаше? Прогони тази мисъл от съзнанието си. „Имам достатъчно време!“ Прескачаше яростно стъпалата по три наведнъж. „Имам достатъчно време!“

Покоите на аспекта бяха на последния етаж. Той стигна там за секунди и хукна по коридора. Виждаше вратата, нямаше следи от заплаха…

Острието проблесна в сенките. Стоманен полумесец, насочен с бързина и умение, който трябваше да отсече главата му. Вейлин се наведе и се претърколи, усети полъха от замаха. Изправи се и успя да парира противниковия меч със своя. Завъртя се, приклекна на коляно и протегна оръжието си максимално напред. Ръката му трепна, когато мечът се заби в плътта. Чу се приглушен стон и по плочите на пода бликна кръв. Нападателят носеше черни памучни дрехи и маска, а веждите и клепачите му бяха намазани с черно. Очите му се впиха във Вейлин, докато стискаше дълбоката рана на бедрото си, не с гняв, а с шок и изненада.

Вейлин го уби с мушкане във врата и го остави да се гърчи сред локвата кръв. Огънят в гърдите му вече беше истински, болезнен пожар, зрението му бе замъглено и започваше да губи фокус, но той се съсредоточи върху вратата на аспекта, само на няколко крачки от него. Залитна, блъсна се в стената и се оттласна напред, като ръмжеше ядосано.

„СПАСИ Я!“

В мрака проблеснаха още две остриета. Друга облечена в черно фигура, с два къси меча в ръцете, го нападна вихрено. Вейлин парира първите два замаха, отстъпи, като остави следващите да профучат на сантиметър от лицето му, направи крачка напред и уби противника си с мушкане в гърдите. Острието мина между ребрата и попадна право в сърцето. Облеченият в черно мъж се сгърчи в спазъм и от устата му рукна кръв. След това се свлече като кукла и увисна на меча на Вейлин като парцал. Тежестта повлече младежа надолу и мечът се заби чак до дръжката, омазвайки ръката му и пода с гъста кръв. Ако не бяха бушуващите в тялото му токсини, щеше да повърне от миризмата.

„Уморен съм…“ Подпря се на тялото. Досега не беше изпитвал подобно изтощение. Болката в гърдите започна да намалява, заменена от настойчивата нужда да заспи. „Толкова съм уморен…“

— Не изглеждаш добре, братко.

Гласът беше анонимен, лишен от собственик, изгубен сред сенките.

„Сън? Видение, преди да умра?“

— Виждам, че те е намерила — продължи гласът. Чу се леко стържене на острие по каменната стена.

„Не е видение.“ Вейлин стисна зъби и сграбчи здраво дръжката на меча си.

— Мъртва е! — извика той към мрака.

— Сигурен съм. — Гласът беше спокоен, лишен от акцент и неразпознаваем. Нито подигравателен, нито груб. — Жалко. Винаги ми е харесвала в тази роля. Беше толкова очарователно жестока. Успя ли да преспиш с нея? Мисля, че щеше да й хареса.

Едва доловима нотка на напрежение в гласа, но Вейлин усети, че говорещият е готов за действие.

Той се изправи, треперейки от усилие, и измъкна меча си от трупа. „Изчака твърде много. Трябваше да ме убие, докато бях в уязвима поза. А може би изчаква отровата да свърши работата му?“

— Страх те е — изръмжа Вейлин към тъмнината. — Знаеш, че не можеш да ме победиш.

Тишина. Сенки и тишина, нарушавана само от кръвта, капеща от меча му на пода. „Нямам време.“ Погледът му играеше, в крайниците му пълзеше ледена скованост. „Не мога да чакам.“

— Някога… — Гласът му беше сух и дрезгав и трябваше да извика. — Някога бяха седем!

Чу се тракане на резе и скърцане на панти. Вратата на аспекта се отвори и се появи хубавото й, леко раздразнено лице, осветено от свещ.

— Какъв е този шум…?

Ножът излетя от тъмното и се запремята, насочен прецизно към окото й.

Вейлин имаше чувството, че ръката му е от олово, но успя да извърти меча си в кръг и да отбие ножа, отклонявайки го към сенките. Не видя атаката на убиеца, усети я — знаеше, че идва, но въобще не я видя. Контрирането беше автоматично, несъзнателно и мигновено. Завъртя се, стиснал дръжката с две ръце, и вложи последните остатъци от сила. Не усети как мечът се забива във врата на мъжа. По-скоро чу, отколкото видя фонтана от кръв, бликнал към тавана и стените. Обезглавеният труп продължи няколко крачки, преди да падне. Вейлин усещаше само настоятелната, неизбежна нужда да заспи.

Плочките на пода бяха приятно хладни по кожата на бузата му. Гърдите му се повдигаха със спокоен ритъм. Чудеше се дали ще сънува вълци…

— Вейлин! — Силни ръце го стиснаха и го разтърсиха. Чу се шум от много крака, а тревожните гласове бяха като кипяща река. Той изстена раздразнено.

— Вейлин! Събуди се! — Някой го шамароса силно и той се намръщи. — Събуди се! Не заспивай! Чуваш ли ме?!

Още гласове, които се смесиха в едва различима глъчка.

— Доведете сестра Шерин, веднага!… Занесете го в операционната… Оставете ги, те са мъртви… С какво е отровен?… Прилича на рана от нож, къде е ножът?

— Тя искаше да се извини. — Вейлин реши, че трябва да помогне. — Дойде в стаята ми… Щеше да успее, ако не беше вълкът…

— Проверете стаята му! — Гласът на Шерин бе по-писклив и панически, отколкото смяташе, че може да бъде. — Потърсете ножа. В никакъв случай не докосвайте острието.

Още гласове. Смътното чувство, че го носят нанякъде. Приятният хлад на пода бе заменен от гладката повърхност на операционната маса. Вейлин изстена. Замъгленото му съзнание усещаше предстоящата болка.

— Мъртва? — Гласът на аспекта. — Как така мъртва?

— Прилича на отрова — отвърна дълбокият бас на инструктор Харин. — Капсула, скрита в зъб. Не съм виждал такива от много време…

Вейлин реши да отвори очи и видя само мъглява палитра от сенки. Примигна и зрението му за миг се проясни. Видя сестра Шерин, която душеше ножа на Хена.

— Ловджийска стрела — обяви тя. — Трябва ни корен от джофрил.

— Това може да го убие. — Вейлин знаеше, че трябва да се притеснява от тревогата в гласа на аспекта, но съзнанието му бе изпълнено с въпроса, който трябваше да зададе.

— Ще умре, ако не му го дадем! — извика Шерин. Лицето й бе изплашено, но решително. — Той е млад и здрав. Ще издържи.

Пауза и ядосана въздишка.

— Донесете от корена и достатъчна доза червен цвят…

— Не! — намеси се Шерин. — Без червен цвят, защото ще намали ефекта.

— В името на Вярата, сестро. — Едрата фигура на инструктор Харин се появи в полезрението му за пръв път. — Знаеш ли какво предизвиква това вещество?

— Права е — отвърна твърдо аспектът.

— Аспект? — промълви Вейлин.

Тя се наведе, стисна ръката му и го погали по челото.

— Вейлин, моля те, искам да лежиш мирно. Трябва да ти дадем лекарство. Ще боли… Трябва да си силен.

— Аспект. — Той се бореше да задържи погледа си стабилно към очите й. — Моля, какво е името на майка ми?

 

 

Вардриан.

Звучеше в съзнанието му сред приливите на болка. Вардриан. Нейното име. Фамилията й. Беше облян в пот, гърдите му бяха като пещ, пред очите му плуваше мрак, но името й беше котвата, която го задържаше на този свят.

Сестра Шерин стегна ръката му с каиш и инжектира отварата от джофрил директно във вената с дълга игла. Агонията последва почти мигновено. Стаята се разтроши и изчезна, успокояващите думи на аспекта заглъхнаха, разтревоженото лице на Шерин остана бледа точка в спускащия се мрак.

Вардриан.

Болката имаше любопитен ефект: разтегляше времето, така че всеки миг от агонията траеше вечно. Знаеше, че гърбът му е извит, а гръбнакът напънат като лък. Здрави ръце го натискаха към масата, докато се мяташе и буйстваше. Знаеше, но не го усещаше. То беше някъде далеч, отвъд болката.

Илдера Вардриан. Майка му. Обикновено име, без връзки с благородничеството, дошло от полето или от улицата. Тя бе като баща му, издигната благодарение на таланта си. Беше специална. Внезапно видя лицето й ясно. Тъмнината избяга пред ослепителната й усмивка и състрадателния й поглед. Тя бе като фар сред болката, фокус за волята му да живее.

Не знаеше колко продължи всичко. Колко време му трябваше да се изтощи. По-късно му казаха, че е наранил няколко от едрите братя от Петия орден. Че опитал да ухапе аспекта и крещял долни, ужасни неща, но той не помнеше. Помнеше само името. Илдера Вардриан.

То го спаси.