Антъни Райън
Кръвна песен (22)

1.

Кумбраелският дълъг лък беше над пет стъпки, когато е ненатегнат, и изработен от сърцевината на тисово дърво. Можеше да прати стрела на двеста разкрача, почти триста в умели ръце, а отблизо бе в състояние да пробие плочеста броня. Лъкът, който държеше Вейлин, бе малко по-дебел от повечето, гладкостта на дървото свидетелстваше за продължителна употреба. Собственикът му имаше зорко око и беше забил стрела със стоманен връх в бронираната гръд на Мартил Ал Джелнек, приветлив млад благородник с любов към поезията и малко досадната склонност да говори непрестанно за своята годеница, за която твърдеше, че била най-красивата и мила девица в цял Азраел, ако не и в целия свят. За съжаление никога нямаше да я види отново. Очите му бяха отворени, но всякакъв живот се бе оттекъл от тях. Устата му бе оцапана с кръв и повърнато, признаци за мъчителна смърт; кумбраелските стрелци имаха навика да мажат стрелите си със смес от джофрилов корен и змийска отрова. Собственикът на лъка лежеше на няколко крачки оттам със стрелата на Вейлин в ръката си и със скършен врат от падането от брезата, на която се беше крил.

— Нищо — каза Баркус, тъпчейки през снега. От двете му страни крачеха Кейнис и Дентос. — Изглежда, е бил сам. — Срита главата на мъртвия стрелец, така че тя се завъртя на пречупения гръбнак, а после коленичи да претърси трупа за ценности.

— Къде се дянаха всички войници? — попита Дентос.

— Пръснаха се — каза Вейлин. — Сигурно ще намерим повечето в лагера, когато се върнем.

— Проклети страхливци. — Дентос се взря надолу към Мартил Ал Джелнек. — Не го ли харесваха? Аз самият го смятах за доста симпатичен. Като за благородник.

— Тези така наречени войници са измет от тъмниците на Варинсхолд, братко — каза Кейнис. — Не изпитват вярност към никого освен към себе си.

— Намери ли коня му? — попита Вейлин. Не му се нравеше мисълта да мъкне на ръце мъртвия благородник до лагера.

— Норта го води насам — каза Баркус и се изправи, като подрънкваше в шепа няколкото медника, които бе намерил. Хвърли колчана на кумбраелеца на Вейлин. Стрелите в него бяха почернени с пепел и имаха гарванови пера. Враговете им обичаха да подписват изделията си. — Ще го запазиш ли? — Кимна към лъка. — Мога да взема десет сребърника за него, като се върнем в града.

Вейлин продължаваше да държи оръжието.

— Мислех си да проверя дали не мога да го овладея.

— Пожелавам ти успех. Тези копелдаци тренират цял живот, доколкото чувам. Техният васален лорд ги кара да се упражняват всеки ден. — Сведе поглед към медниците в ръката си. — Но не изглежда да им плаща много.

— Тази пасмина се бие за своя бог, не за своя лорд — каза Кейнис. — Парите не ги интересуват особено.

Свалиха бронята на Ал Джелнек и го метнаха върху гърба на коня му. Норта плесна ръката на Баркус, когато той посегна към кесията на мъртвия.

— На него няма да му трябва, нали?

— Напуснахме Дома на ордена преди седем месеца, в името на Вярата! — сопна се Норта. — Вече не се налага да крадеш.

Баркус сви рамене.

— Ами, навик.

„Седем месеца“, помисли си Вейлин, докато вървяха назад към лагера. Седем месеца преследваха кумбраелски Отричащи в Мартишката гора с помощта (малко силно казано) на Линден Ал Хестиан и новосъбрания му пехотен полк. Линден Ал Хестиан, който беше очебийно жив вече цял месец повече, отколкото бе наредил кралят. С всеки отминал ден Вейлин усещаше как бремето на сключената сделка му натежава все повече.

Обстановката с нищо не разведряваше настроението му. Мартишката гора не беше като Урлишката, беше хем по-тъмна, хем по-гъста, на някои места дърветата бяха толкова близо едно до друго, че я правеха на практика непроходима. Към това се добавяше пресеченият терен, осеян с ями и дерета, които създаваха идеални условия за засади и ги караха да изоставят конете си. Ходеха навсякъде с извадени лъкове и със стрели на тетивите. Само благородниците продължаваха да яздят, което ги превръщаше в лесни мишени за кумбраелските стрелци, спотайващи се по дърветата. От петнайсетте млади благородници, дошли с Линден Ал Хестиан в Мартиш, четирима бяха мъртви, а други трима — ранени толкова тежко, че се наложи да ги отнесат у дома. Хората им бяха пострадали повече: от шестстотин записали се доброволно или насила в полка над една трета вече ги нямаше, убити или изгубени сред дърветата, някои без съмнение дезертирали, когато им се е открил случай. Често намираха мъже, липсващи от седмици, замръзнали в снега или вързани за някое дърво и измъчвани до смърт. Враговете им нямаха нужда от пленници.

Въпреки загубите малкият им контингент бе спечелил няколко победи. Преди месец Кейнис ги поведе по следите на група от над двайсет кумбраелци, движещи се по един поток — умен ход, но не много полезен, щом Кейнис бе по петите им. Следваха ги в продължение на часове, докато враговете не спряха за почивка, мъже със сурови лица, облечени в еленови и самурени кожи, с лъкове на гърбовете, които не очакваха неприятности. Първият залп стрели покоси половината, а останалите се обърнаха и побягнаха по коритото на потока. Братята извадиха мечовете и ги погнаха. Никой не се измъкна и никой не помоли за пощада. Кейнис беше прав — враговете им се биеха за своя бог и не проявяваха никаква неохота да умират за него.

Лагерът се появи пред очите им няколко мили по-нататък. На практика представляваше укрепление от колове, а не обикновен лагер. Отначало, когато бяха пристигнали, се бяха опитали да издигнат проста ограда, което само даде на враговете им възможност да се поупражняват в нощна стрелба. Линден Ал Хестиан се видя принуден да заповяда да насекат дървета, за да построят укрепление, зловещ кръг от заострени трупи, разположено на една от малкото поляни, които можеха да се намерят в Мартиш. Вейлин и по-голямата част от контингента на Ордена мразеха това унило влажно място и прекарваха повечето си време в гората, патрулирайки на малки групи. Правеха си собствени лагери, които местеха всеки ден, и играеха смъртоносната си игра с кумбраелците, докато войниците на Ал Хестиан се гушеха в укреплението. Излазът на нещастния Мартил Ал Джелнек беше първият от седмици насам и въпреки това водените от него мъже трябваше да бъдат заплашени с бичуване, преди да склонят да тръгнат. И една стрела се оказа достатъчна, за да ги обърне в бягство.

На портата на укреплението ги чакаше набит брат с рошави заскрежени вежди и свирепо мръщене. До него стоеше много едър мелез със сива петниста козина и поглед, който можеше да се мери по свирепост с този на господаря му.

— Брат Макрил — поздрави го Вейлин с лек поклон. Макрил не си падаше много по официалностите, но като командир на контингента им заслужаваше проява на уважение, особено пред войниците на Ал Хестиан, някои от които се шляеха край портата и уплашените им очи се стрелкаха от трупа на Ал Джелнек към тъмната гора, сякаш всеки момент от сенките й можеше да изсвисти кумбраелска стрела.

Вейлин бе успял да скрие изненадата си, когато аспектът го повика в стаята си и той завари там Макрил, взиращ се смаяно в червеното ромбовидно парче плат в ръката си.

— Мисля, че вие двамата се познавате — каза аспектът.

— Срещнахме с по време на моето Изпитание на пущинака, аспект.

— Брат Макрил беше назначен за командир на експедицията ни в Мартишката гора — каза аспектът. — Ще изпълняваш заповедите му безпрекословно.

Явно малцина познаваха Мартишката гора толкова добре като Макрил, с изключение на инструктор Хутрил, който обаче не можеше да изостави задълженията си в Дома на ордена. Контингентът им наброяваше само трийсет братя, предимно опитни мъже от северната граница, които, изглежда, споделяха предпазливото отношение на Вейлин към Макрил, но той бързо се доказа като опитен тактик, макар и с донякъде рязък стил на командване.

— Един шибан час — изръмжа той. — Трябваше да продължите на юг два дена.

— Хората на лорд Ал Джелнек се разбягаха — каза Норта. — Не видяхме кой знае какъв смисъл да оставаме там.

— Да съм те питал, сополанко? — тросна се Макрил. Беше развил моментална неприязън към тях още щом ги видя, но пазеше жлъчта си най-вече за Норта. До него мелезът му, Муцун, изръмжа в знак на съгласие. Вейлин нямаше представа къде Макрил е намерил животното, явно се бе отказал от робските хрътки след случката с Белег и бе предпочел най-едрото и злонравно ловджийско куче, което е успял да открие, независимо от потеклото му. Няколко войници вече носеха белези, свидетелстващи за непоносимостта на Муцун към гальовност или зрителен контакт.

Норта отвърна на втренчения поглед на Макрил с не по-малка неприязън. Вейлин постоянно се тревожеше какво ще стане, ако двамата останат насаме.

— Помислихме, че ще е най-добре да върнем тялото, братко — каза Вейлин. — Ще излезем сами на патрул довечера.

Макрил обърна навъсеното си лице към него.

— Някои от мъжете се върнаха. Казаха, че там имало поне петдесет отрепки. — Макрил винаги наричаше кумбраелците „отрепки“. — Колцина убихте?

Вейлин претегли лъка в ръката си.

— Един.

Рошавите вежди на Макрил се свъсиха.

— Един от петдесет?

— Един от един, братко.

Макрил въздъхна тежко.

— По-добре да докладваме на негова светлост. Ще му се наложи да пише още едно писмо.

Лорд Линден Ал Хестиан беше висок и красив, с непринудена усмивка и живо чувство за хумор. Беше храбър в битка и умел с меча и копието. Противно на описанието на краля, се оказа, че притежава и бърз ум, а привидната му надменност бе просто перченето на младеж, който е постигнал много в краткия си живот и не вижда причина да крие задоволството си от самия себе си. За свое голямо съжаление Вейлин откри, че харесва младия благородник, макар да бе принуден да признае, че той е ужасен водач, просто в характера му липсваше нужната безпощадност. Много пъти бе заплашвал мъжете с бичуване, но все още не бе изпълнил нито едно наказание въпреки явната им страхливост, пиянството и състоянието на лагера, който бе позор за войниците.

— Братя! — поздрави ги той с широка усмивка, щом доближиха палатката му. Усмивката му обаче помръкна, когато видя тялото, метнато на коня. Явно никой от избягалите мъже не бе сметнал за нужно да му съобщи вестта.

— Моите съболезнования, милорд — каза Вейлин. Знаеше, че двамата са приятели от детинство.

Линден Ал Хестиан се приближи до трупа с покрусено от скръб лице и нежно докосна косата на мъртвия си приятел.

— В бой ли загина? — попита след малко с глас, прегракнал от емоции.

Вейлин видя, че Норта отваря уста, и побърза да го изпревари. Норта бе склонен да дава воля на жестокия си нрав, когато разговаря с лорд Ал Хестиан: изричаше почти нескрити обиди и критики без колебание.

— Той беше много смел, милорд.

Мартил Ал Джелнек беше плакал като дете, когато стрелата се заби в корема му, ръцете му се бяха вкопчили за кратко във Вейлин в отчаяни спазми, докато искрицата на живота угасваше в очите му и на устата му изби кръв. Беше се опитал да каже нещо накрая, Вейлин бе сигурен в това, ломотеше задавено през жлъчката, изпълнила устата му. Може би някакво послание за любимата му. Никога нямаше да разберат.

— Смел — повтори Ал Хестиан с лека усмивка. — Да, винаги е бил смел.

— Хората му побягнаха — каза Норта. — Една стрела и си плюха на петите. Този ваш полк не е нищо повече от сбирщина престъпници.

— Стига! — излая брат Макрил.

Приближи се сержант Крелник и отдаде рязко чест на Ал Хестиан. Беше набит човек, наближаващ петдесетата си година, лицето му бе покрито с множество белези, а отношението му към войниците беше страховито. Той беше един от малкото опитни воини, записали се в полка, служеше в Кралската гвардия от шестнайсетгодишен и Ал Хестиан мъдро го бе направил старши сержант, отговорен за дисциплината. Но въпреки всичките му усилия описанието на Норта бе точно — полкът си оставаше сбирщина.

— Ще наредя да издигнат кладата, милорд — каза сержант Крелник. — Трябва да го предадем на пламъците тази нощ.

Ал Хестиан кимна и отстъпи от трупа.

— Да. Благодаря ви, сержант. И на вас, братя, задето го донесохте. — Тръгна към палатката си. — Брат Макрил, брат Вейлин, може ли за минутка?

В палатката на Ал Хестиан липсваше луксът, който можеше да се открие в покоите на другите благородници: наличното пространство бе заето от оръжията и бронята му, които той чистеше и поддържаше сам. Повечето други благородници си бяха довели по един-двама слуги, но лорд Ал Хестиан явно можеше сам да се грижи за нуждите си.

— Моля, братя. — Той ги покани с жест да седнат и отиде до малко преносимо писалище, на което вършеше многобройните административни задачи, присъщи на полковите командири. — Писмо от краля — каза той и вдигна един отворен плик от писалището. При вида на кралския печат сърцето на Вейлин заби малко по-учестено.

— „До лорд Линден Ал Хестиан, командир на Трийсет и пети пехотен полк, от негово величество Янус Ал Ниерен — зачете Ал Хестиан. — Милорд, приемете моите поздравления, че държите един полк при бойни условия за такъв продължителен период. Някои по-недобросъвестни командири без съмнение биха предпочели да приключат работата на Кралството в Мартишката гора по най-бързия начин. Вие обаче явно имате наум по-тънка стратегия, всъщност толкова тънка, че изобщо не мога да я схвана от толкова далеч. Сигурно ще си спомните как аспект Арлин щедро ви предостави контингент от Шестия орден — братя, за които аспектът е нетърпелив да намери друго приложение. Чувам, че сред тях е синът на бившия ми Военачалник, и съм сигурен, че той е наследил чувството на баща си за неотложност при изпълнение на кралските заповеди. Може би трябва да обсъдите плановете си с тези братя и те, ако се чувстват достатъчно великодушни, да ви дадат някой съвет.“

Вейлин с ужас забеляза, че ръцете му треперят, и ги мушна под плаща си с надеждата другите да предположат, че е от студа.

— И така, братя — каза Ал Хестиан, обръщайки се към тях с изражение на нескрито отчаяние. — Изглежда, трябва да потърся съвета ви.

— Аз съм ви го давал неведнъж, милорд — каза Макрил. — Бичувайте някои мъже, изхвърлете най-мързеливите и най-страхливите през портата без оръжие и дайте на сержант Крелник пълна свобода в налагането на дисциплина.

Ал Хестиан почна да разтрива слепоочията си, изтощението му личеше по сбърчените му вежди.

— Такива мерки едва ли ще ми спечелят сърцата на хората, брате.

— Майната им на сърцата! Рядко се среща командир, който може да спечели обичта на хората си. Повечето управляват чрез страх. Накарайте ги да се страхуват от вас и ще ви уважават. Тогава може би ще започнат да убиват кумбраелци.

— От тона на писмото на негово величество подозирам, че може би разполагаме само с няколко седмици, за да довършим работата си тук. И въпреки предположенията на краля признавам, че нямам никаква стратегия как да сразя Черната стрела и неговите отряди. Дори да взема мерките, които препоръчвате, ще ни е нужно повече време, отколкото имаме, за да постигнем победа в тази проклета гора.

„Черната стрела.“ Бяха научили името от единствения пленник, заловен през тези седем месеца — стрелец, повален от Норта. Живя достатъчно дълго, за да ги засипе с думи на омраза и предизвикателство, като едновременно с това призоваваше своя бог да приеме душата му и го молеше за прошка за провала си. Присмя се на въпросите им: малко заплахи могат да бъдат отправени към умиращ човек. Накрая Вейлин отпрати другите, седна до него и му предложи манерка с вода.

— Искаш ли да пийнеш?

Очите на мъжа блестяха предизвикателно, но влудяващата жажда, докато кръвта му изтичаше, го накара да преглътне отказа си.

— Нищо няма да ти кажа.

— Знам. — Вейлин поднесе манерката към устните на кумбраелеца и онзи загълта. — Мислиш ли, че той ще ти прости? Твоят бог.

— Световният отец е велик в състраданието си. — Умиращият говореше разпалено. — Той знае слабостите и силите ми и ме обича и заради двете.

Вейлин видя как мъжът опипа забитата в тялото му стрела и от устните му се изтръгна тих хленч.

— Защо ни мразите? — попита Вейлин. — Защо ни убивате?

Хленчът на ранения се превърна в дрезгав, горчив смях.

— А вие защо ни убивате, братко?

— Дошли сте тук в нарушение на мирния договор. Вашият лорд се е съгласил, че няма да носите словото на вашия бог в другите васалии…

— Неговото слово не може да бъде спряно от граници, нито от слуги на фалшива вяра. Черната стрела ни доведе тук, за да защитаваме онези, които вие искате да убиете в служба на своята ерес. Той знаеше, че мирът между нас е предателство, отвратително богохулство… — Мъжът се задави и закашля неудържимо. Вейлин се опита да измъкне още информация от него, но онзи дърдореше само за своя бог и думите му ставаха все по-неразбираеми, докато животът го напускаше. Скоро загуби съзнание и след няколко минути дишането му секна. По някаква причина Вейлин откри, че му се иска да го бе попитал за името му.

— Ами ти, брат Вейлин? — Въпросът на Ал Хестиан го сепна и го върна в настоящето. — Изглежда, нашият крал се доверява на преценката ти. Ще предложиш ли някакъв метод за приключване на тази кампания?

„Да сложим край на целия този глупав фарс и да си вървим у дома.“ Той остави мисълта неизречена. Ал Хестиан не можеше да напусне гората без победа, или най-малкото привидна победа. „А кралят не иска той изобщо да напусне гората — напомни си. — Имаш сделка, която трябва да спазиш. Кой казва, че негово величество не може да развали онова, което е направил?“

— Стрелците на Черната стрела дебнат хората ви всеки път, щом излязат от лагера — каза той. — Но това не важи за мен и братята ми, в тази гора ние сме ловците и кумбраелците се страхуват от нас. Вашите хора също трябва да станат ловци, или поне тези, които могат да бъдат научени.

— Тази сган не може да се научи да пикае направо, камо ли да ловува — изсумтя Макрил.

— Тук все трябва да има някои мъже, които могат да бъдат обучени. Вярата ни учи, че дори в най-ужасния човек има нещо ценно. Предлагам да изберем една група, може би около трийсетина човека. Ще ги обучим и те ще са подчинени на нас. Ще организираме набег, ще намерим някой от лагерите на Черната стрела и ще го унищожим. Когато постигнем първия си успех срещу кумбраелците, останалите войници ще се въодушевят. — Млъкна, събирайки воля за онова, което трябваше да направи. — Още повече ще се въодушевят, ако вие поведете набега лично, милорд. Войниците уважават водач, който споделя опасностите с тях. — „А в бъркотията на един набег може да се случи всичко, някоя стрела лесно може да се отклони…“

Ал Хестиан поглади рехавата четина по брадичката си.

— Брат Макрил, съгласен ли сте с тази насока на действие?

Макрил хвърли кос поглед към Вейлин и веждите му се сбърчиха подозрително. „Знае, че нещо не е наред — осъзна Вейлин. — Надушва го като хрътка, уловила непозната миризма.“

— Струва си да опитаме — каза Макрил след малко. — Но виж, да открием лагера им ще е трудна работа. Отрепките добре си прикриват следите.

— Братята от Шестия се смятат за най-умелите горски бродници в Кралството — каза Ал Хестиан. — Ако лагерът може да бъде открит, вие ще го откриете, сигурен съм. — Плесна се по коляното, оживен от перспективата за някакво решение на дилемата му. — Благодаря ви, братя. Този план ще мине много добре. — Той стана, грабна една вълча кожа от облегалката на стола и я пристегна върху раменете си. — Да почваме. Чака ни много работа!

 

 

Като че ли никой от войниците нямаше фамилно име. Бяха известни главно с прякорите от престъпното си минало: Джебчията, Червения нож, Бързите ръце и така нататък. Трийсетте обучаеми бяха избрани просто като накараха целия полк да тича около заграждението и взеха тези, които капнаха последни. Сега те стояха в три редици по десет души и се взираха злобно в Макрил, докато той излагаше правилата, на които щеше да се подчинява животът им оттук насетне.

— Всеки, който бъде открит пиян без разрешение, ще бъде бичуван. Който бъде открит пиян повече от веднъж, ще бъде освободен от полка. Ако някой от вас, скапаняци, си мисли, че това означава изпращане у дома, знайте, че освободените ще трябва да излязат от Мартиш на собствените си два крака, без оръжие. — Макрил направи пауза, за да могат мъжете да схванат важността на думите му. Сам човек, който върви през гората без средства за защита, най-вероятно бързо щеше да се озове вързан за някое дърво и изтърбушен.

— Разберете следното, жалка сбирщина крадливи отрепки — изръмжа Макрил. — Лорд Ал Хестиан е дал разрешение на Шестия орден да ви обучаваме както намерим за добре. Сега вие ни принадлежите.

— Не съм се цанил за това — промърмори нацупено един мъж в предната редица. — Уж трябваше да служа на кра…

Юмрукът на Макрил се стовари в челюстта му и онзи рухна като покосен.

— Брат Баркус! — излая Макрил, като прекрачи лежащия на земята войник. — Десет камшика за този. И никакъв ром една седмица. — Втренчи се в останалите обучаеми. — Някой друг да иска да обсъдим условията на службата?

 

 

На следващия ден Кейнис и Дентос потънаха в гората със задачата да открият кумбраелския лагер, докато се провежда обучението на мъжете. Комбинираната заплаха от бичуване и смърт се оказа отличен стимул както за смазване на дисциплината, така и за усилени тренировки. Обучаемите се хвърляха да изпълняват всяка заповед, тичаха в продължение на мили в снега, търпяха уроците по фехтовка и ръкопашен бой, които ги оставяха покрити със синини, и слушаха в почтително мълчание, докато Макрил се опитваше да им предаде основни горски умения. Всъщност даже изглеждаха прекалено почтителни, прекалено наплашени, а Вейлин знаеше, че боязливите войници са лоши войници.

— Не се косѝ — каза му Макрил. — Стига да се страхуват повече от нас, отколкото от отрепките, всичко ще е наред.

Вейлин се нагърби да води уроците по фехтовка, докато Баркус се превърна в ужасяваща фигура с грубия си подход към ръкопашния бой. Норта бързо изостави опитите да ги научи на стрелба с лък, тъй като никой не притежаваше нужните мускули или умения, и вместо това се съсредоточи върху арбалета — оръжие, което дори най-непохватният и тромав човек можеше да усвои за няколко дни. Към края на първата седмица малкият им отряд вече бе в състояние да тича по пет мили, без да се оплаква, беше загубил страха си от спане извън укреплението и повечето можеха да улучат мишена от двайсет крачки с арбалет. Все още им липсваха умения с меча или в ръкопашния бой, но Вейлин чувстваше, че са усвоили достатъчно, за да оцелеят при първоначалната си среща с хората на Черната стрела.

Както винаги, легендата за Вейлин го бе изпреварила и мъжете се отнасяха към него със смесица от възхищение и страх. Макар че от време на време разменяха по някоя дума с Норта и Баркус, в присъствието на Вейлин пазеха пълно мълчание, сякаш една погрешна дума можеше да им донесе бърза смърт. Страхът им се усилваше от мрачното настроение на Вейлин, което го правеше избухлив и склонен да нанася болезнени удари с пръчката, използвана вместо меч при тренировките. Понякога се усещаше, че се държи и говори като инструктор Солис. Това с нищо не разведряваше настроението му.

Ал Хестиан беше решил да тренира с хората си: тичаше с тях и понасяше същите синини в упражненията. Оказа се умел фехтовач и беше достатъчно висок и силен, за да може да си съперничи с Баркус в ръкопашен бой. През цялото време се мъчеше да окуражи хората; докато тичаха, вдигаше на крака падналите и ги тласкаше напред; аплодираше жалкия им напредък с меча. Вейлин забеляза как уважението им към младия благородник расте — докато по-рано го наричаха зад гърба му „оня надут глупендер“, сега беше „негова светлост“. Настроението на мъжете още бе мрачно, не харесваха Вейлин и братята му, но Ал Хестиан се бе превърнал във фигура, достойна за тяхната солидарност. Като го гледаше как тренира с мъжете, Вейлин почувства, че депресията му се усилва. „Убиец.“

Гласът започна да го тормози в деня, когато подхванаха обучението: тих шепот в подсъзнанието му, който мълвеше ужасни истини. „Главорез. Не си по-добър от отрепките, които убиха Микел. Кралят те направи свое оръдие…“

— Как мислиш, братко? — Ал Хестиан крачеше към него през снега, зачервен от усилията, но също така грейнал от оптимизъм. — Ще стане ли нещо от тях?

— Поне още десет дни, милорд — отвърна Вейлин. — Имат още много да учат.

— Но постигнаха значителен напредък, не смяташ ли? Сега поне можем да ги наречем войници.

„По-скоро жертви. Маска за твоята измама, стръв за твоя капан.“

— Така е, милорд.

— Жалко, че брат Ялин не доживя да види това, нали? — Брат Ялин беше човекът, прикрепен към тяхната експедиция от Четвъртия орден. Задачата му бе да докладва за напредъка им на аспект Тендрис и беше прекарал първите седмици, твърдейки, че не може да излиза извън заграждението, защото опитите му да научи мъжете на Катехизиса на посвещението са от първостепенно значение. За нещастие бе връхлетян от жесток пристъп на дизентерия и умря скоро след това. Не може да се каже, че липсваше на някого.

— Изглежда ми странно, че аспект Тендрис не прати заместник на брат Ялин — отбеляза Вейлин.

Ал Хестиан сви рамене.

— Може би е сметнал, че пътуването е прекалено опасно.

— Може би. Или пък е в пълно неведение за смъртта му. Човек почти може да си помисли, че някой праща редовни доклади на аспекта от името на брат Ялин.

— Такова нещо би било немислимо, братко — засмя се Ал Хестиан и се отдалечи, като подвикваше окуражително на група мъже, които се бореха наблизо. „Защо не можеше да си противен? — помисли си Вейлин. — Защо не можеш да улесниш задачата ми?“ Отговорът на гласа бе светкавичен и неумолим: „Трябва ли убийството винаги да е лесно?“