Антъни Райън
Кръвна песен (16)

6.

Възстанови се за няколко дни без някакви остатъчни ефекти освен склонността да кашля в студените утрини и пожизнена подозрителност към твърде любвеобилните жени — нещо, което не създаваше често грижи на брат от Шестия орден. Завръщането му в Ордена бе посрещнато със заучено безразличие от инструкторите, в рязък контраст със сърдечното сбогуване, което получи от братята и сестрите от Петия орден. Братята му, разбира се, се държаха различно, суетяха се около него със смущаваща загриженост, държаха го в леглото цяла седмица и му тъпчеха храна в гърлото при всеки сгоден случай. Даже Норта взе участие, макар че Вейлин долови определен садизъм в начина, по който подпъхваше одеялата под него и поднасяше супената лъжица към устата му. Френтис беше най-лошият от всички — прекарваше всяка свободна минута в тяхната стая в кулата, бдеше разтревожен над него и се вълнуваше дори при най-лекото покашляне или признак за лошо здраве. Спечели си първия бой с пръчка от инструктор Солис за неявяване на тренировка с мечове, защото бе притеснен от това, че през нощта Вейлин бе вдигнал температура. Накрая аспектът му забрани да влиза в стаята под заплаха от прогонване.

Когато Вейлин вече бе достатъчно силен, за да става от леглото без чужда помощ, първата му работа беше да посети кучкарника, където Белег го посрещна с бурна радост, събори го на земята и почна да му лиже лицето с грапавия си като шмиргел език, докато бързо растящите му кутрета припкаха наоколо и джафкаха възбудено.

— Разкарай се, звяр такъв! — изсумтя Вейлин и успя да избута кучето от гърдите си. Белег заскимтя кратко от това порицание, но после положи с обич глава върху гърдите му.

— Знам. — Вейлин го почеса зад ушите. — И ти ми липсваше.

Когато отиде в конюшнята, откри, че Плюй също му е подготвил приветствие. То продължи цели две минути и инструктор Ренсиал уверено заяви, че това е най-дългата пръдня, която е чувал от кон.

— Проклета кранта — промърмори Вейлин и поднесе бонбон към муцуната на жребеца. — Скоро е Изпитанието на коня. Не ме проваляй, става ли?

Откри Кейнис да се упражнява в стрелба: опитваше се да пусне колкото може повече стрели за най-кратко време — умение, което бе от решаващо значение в Изпитанието на лъка. Според Вейлин Кейнис едва ли се нуждаеше от упражнения: ръцете му се движеха толкова бързо, че чак се размазваха пред очите, докато пращаше стрела след стрела в мишената на трийсет крачки. Вейлин постепенно бе подобрил уменията си с лъка, но знаеше, че никога не може да постигне майсторството, демонстрирано от Кейнис, а дори и той бе засенчен от Дентос и Норта.

— Малко встрани е — отбеляза Вейлин, макар че честно казано, отклонението бе едва забележимо. — Последните няколко се отклониха наляво.

— Да — съгласи се Кейнис. — Прицелът ми започва да се разсейва някъде след четирийсетата стрела. — Опъна тетивата и тренираните мускули на ръката му се напрегнаха, преди да прати стрелата в центъра на мишената. — Малко по-добре.

— Исках да те питам за убиеца, когото си спрял.

Кейнис се намръщи.

— Разправях историята вече много пъти, на теб, на другите и на инструкторите. Както, сигурен съм, и ти си разправял своята.

— Той каза ли нещо? — настоя Вейлин. — Преди да го убиеш.

— Да, каза: „Разкарай се, момче, или ще те изкормя.“ Едва ли си заслужава да бъде възпято в песен, нали? Чудех се дали не трябва да го променя, когато запиша историята.

— Смяташ да пишеш за това?

— Разбира се. Един ден ще напиша историята за нашата служба на Вярата. Имам чувството, че нашият Орден проявява печално нехайство в записването на историята си. Знаеш ли, че ние сме единственият Орден без собствена библиотека? Надявам се да положа началото на нова традиция. — Пусна още една стрела и бързо след нея още две. Вейлин забеляза, че прицелът му се е влошил.

„Убийството на човек не се понася лесно, нито пък е леко да се говори за него“ — помисли си и попита:

— Харесваше ли го? Този брат Нилин?

— Беше интересен човек с множество истории, макар че като се замислих по-късно, осъзнах, че предпочиташе по-древните предания. Наричат ги Старите песни, от времето преди Вярата да набере мощ, сказания за кръв и война и практикуване на Мрачното.

„Мрачното… Вълк в гората, вълк, виещ под прозореца ми.“

— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?

Кейнис бе изпънал отново лъка си, но бавно го отпусна.

— Къде го чу?

— Сестра Хена го каза преди да глътне отровата. Какво означава това, братко? Знам, че знаеш.

Кейнис свали стрелата от лъка и я прибра в колчана на кръста си, след което остави внимателно лъка върху калъфа му.

— Това е една история. Предание като Старите песни, но се отнася до Вярата. Честно казано, никога не съм го смятал за истина. Рядко се разказва, а и в архивите на Ордените не се споменава нищо за него.

— За кое?

— В наше време има шест Ордена, служещи на Вярата. Но едно време, казват някои, били седем. В ранните години на Вярата, когато се образували Ордените и били избрани първите аспекти, се говори, че имало Седми орден. Ордените били създадени, за да служат на всеки от главните аспекти на Вярата, и затова братята и сестрите, избрани да предвождат даден Орден, се наричат аспекти. Говори се, че Седмият орден бил Орденът на Мрачното, братята и сестрите в него се ровели в мистериите, търсели познание и могъщество, за да служат по-добре на Вярата. Традиционно практикуването на Мрачното се приписва на Отричащите, но ако вярваме на тази история, то някога е било част от Вярата. Историята гласи, че след сто години възникнала криза. Седмият орден започнал да набира мощ, използвал знанията си за Мрачното, за да се домогва към господство над Ордените. Членовете му твърдели, че техните познания ги доближават повече до Покойните, че могат да чуват гласовете им и да тълкуват напътствията им по-ясно от другите Ордени. Казвали, че тази привилегия им дава право на водачество, на върховна власт във Вярата. Разбира се, подобно нещо не можело да бъде търпяно, на Вярата й е нужно равновесие между Ордените, не може един да бъде поставян над останалите. Затова започнала война между Правоверните и след време Седмият бил унищожен, но не и преди да се пролее много кръв. Говори се, че хаосът, предизвикан от тази война, бил толкова голям, че довел до разкъсването на Кралството на четири владения, които били обединени отново едва при царуването на великия ни крал Янус. Дали в това има нещо вярно, никой не може да каже. Ако е истина, станало е преди повече от шестстотин години, а малкото книги, оцелели през вековете, не споменават нищо за тези събития.

— И все пак ти, изглежда, знаеш историята добре.

— Познаваш ме, братко. — Кейнис се усмихна. — Винаги съм обичал сказанията. Колкото по-чудати, толкова по-добре.

— Вярваш, че е истина, нали? — И изведнъж Вейлин бе осенен от прозрение, породено от лекичката усмивка на Кейнис и непосредствеността, с която бе разказал историята си. — Вече си знаел. Знаел си, че зад това стои Седмият орден.

— Подозирах го. Има истории, малко повече от предания, според които Седмият орден така и не е бил унищожен напълно; оцелял е и се е развивал тайно, чакайки сгоден момент да се завърне и да се сдобие с господството, до което се е домогвал толкова отдавна.

— Да вървим при инструктор Солис и аспекта, те трябва да чуят за това.

— Вече го чуха, братко. Разказах им за всичките си подозрения веднага щом се върнах в Ордена. Останах с впечатлението, че не им казвам нищо, което да не знаят.

Вейлин си спомни реакцията на инструктор Солис на думите на сестра Хена и отказа на аспект Елера да обсъжда темата. „Те знаят — осъзна той. — Всичките го знаят. Тайна, пазена от аспектите в продължение на векове. Някога са били седем. А Седмият чака и крои планове. Те знаят.“

Внезапен мраз обхвана крайниците му, макар че бе ярък слънчев ден.

— Благодаря ти, че сподели знанията си с мен, братко.

— Винаги ще го правя, Вейлин — отвърна Кейнис. — Знаеш, че между нас няма тайни.

 

 

Изпитанието на коня бе два месеца по-късно. Състоеше се от трасе, дълго една миля, през гори и неравен терен, последвано от пускане на три стрели от седлото в центъра на три мишени. За никого не бе изненада, че Норта се отличи в изпитанието, като постави нов рекорд. Останалите също се справиха добре, дори Баркус, чиято езда бе малко по-добра от тази на Вейлин.

Мъките на Вейлин започнаха от самото начало: Плюй беше капризен както винаги и минаваше в галоп едва след порой цветисти заплахи. Изминаха трасето най-бавно от всички и стрелбата на Вейлин от седлото беше едва задоволителна, но поне успя да вземе изпитанието. Този път нито един брат не се провали и вечерята се превърна в бурно празненство с тайно вмъкната бира и много замеряне с храна. На следващата сутрин бяха наказани с плуване в ледените води на реката и пет обиколки на плаца на бегом, чисто голи. Но никой не смяташе, че не си е заслужавало.

През следващите няколко седмици пристигаха нови приказки за бунтове и раздори извън стените. Отричащите, истински или подозирани, били нападани от разгневени тълпи, стотици загинали и Кралската гвардия с труд поддържала реда. Постепенно, докато лятото преминаваше в есен, Кралството се поуспокои. Противно на очакванията на мнозина, нямаше повече покушения, нито скрита армия кумбраелци под улиците, всъщност еретичното васалство бе по-спокойно, отколкото от десетилетие насам. Огненото лято, както стана известно то, се превърна в спомен, оставяйки след себе си само трупове, скръб и пепел.

В резултат на покушенията се наложи да изберат нови аспекти на Четвъртия и Втория орден, процес, който изискваше Конклав на правоверните. Вейлин и Кейнис бяха избрани да придружат аспект Арлин на заседанията, уж в ролята на телохранители, поради недостиг на заклети братя в Дома на ордена, след като безредиците в Кралството бяха отвели повечето от тях надалеч. Вейлин обаче подозираше, че аспектът иска да научат нещо за това как различните ордени служат на Вярата.

Конклавът се състоя в заседателната зала в Дома на Третия орден, просторно помещение със сводест таван и дълги пейки покрай стените. Освен аспектите присъстваха и много от старшите инструктори на всеки орден, които също имаха право на глас при обсъждането. На Кейнис и Вейлин обаче им бе наредено да не изказват мнение.

— Не съм си и мечтал, че ще ми позволят да дойда тук, братко — прошепна ентусиазирано Кейнис, почти разтреперан от въодушевление, докато заемаха местата си зад аспект Арлин, който седеше на първия ред. — Да присъстваме на избора на двама аспекти. Това е истинско щастие.

Вейлин забеляза, че е донесъл солиден запас пергаменти и парче въглен.

— Да не би вече да започваш „Историята на брат Кейнис“?

— Всъщност смятах да я нарека „Книга за петимата братя“.

— Шестима сме, ако броим и Френтис.

— О, и той ще получи страничка-две, не се тревожи.

Аспект Сила Колвис от Първия орден вече бе тук, заедно с двайсетина от инструкторите, облечени в белите роби на ордена си. Всички бяха над шейсетте, а сбръчканите им лица изглеждаха потънали в размисъл, освен ако не спяха. Следващата пристигнала беше аспект Елера, придружена само от трима братя и две сестри. Вейлин посърна, щом видя, че Шерин не е сред тях. Аспект Дендриш Хендрил от Третия орден пристигна последен: потеше се обилно, докато вмъкваше огромното си тяло в стаята, и се настани на първия ред срещу аспект Арлин. Близкото му разминаване със смъртта явно бе оставило своя белег — кожата му бе сивкава, за разликата от предишното свинско розово, а очите му бяха хлътнали в месестото му лице като две камъчета, натикани в меко тесто. Водеше със себе си повече инструктори от останалите аспекти — над трийсет, предимно мъже, които, изглежда, имаха еднаква отвратителна миризма. В очите му трепна съвсем слаба искрица на разпознаване, щом зърна Кейнис, но той дори не поздрави младежа, който му бе спасил живота. На Вейлин даже му се стори, че долавя възмущение в държанието на аспекта. „Сигурно го е боляло почти колкото от отровата да бъде спасен от един от нас“, предположи той.

Аспект Колвис стана и отиде до подиума по средата на залата. Брадатото му лице бе сериозно в съответствие с важността на момента.

— Аспекти, инструктори, братя, сестри, свикани сме на конклав. На нас се пада да решим бъдещето на два от ордените. Такова нещо не се е случвало досега в нашата Вяра и ни е наложено от ужасните събития, отнели живота на двама от най-високопоставените ни събратя. Не е нужно човек да е мъдрец, за да осъзнае, че се намираме в зората на нов ден за нашата Вяра, ден на изпитание, ден, в който скъпите на сърцето ни убеждения ще се сблъскат с най-тежко предизвикателство. Помнете добре това, докато вземаме решенията си днес. — Обърна се към един брат от Третия орден, който стоеше в готовност близо до подиума. — Братко, моля те, покани кандидатите да се присъединят към нас.

Двамата бъдещи аспекти бяха въведени в залата: жена на около трийсет и мъж, когото Вейлин бе виждал и преди, с остри черти и черна роба — Тендрис Ал Форне. Жената бе представена като инструктор Лиеса Илниен от Втория орден, мила и ведра жена в сиво-кафява роба, която посрещна спокойно погледите на присъстващите. Тендрис Ал Форне от Четвъртия орден беше пълна нейна противоположност: взираше се в публиката със свирепост, която можеше да мине за предизвикателство. Странното веселие, което Вейлин бе видял у него преди три години, бе изчезнало, но фанатизмът му си оставаше. Тендрис огледа набързо събранието, очите му се спряха за кратко на Вейлин и той му кимна лекичко.

— Тези двамата идват пред нас, за да получат одобрението ни — каза аспект Колвис на събралите се представители на ордените. — Вярата изисква да обсъдим предимствата от тяхното назначаване. Ще изслушаме въпросите ви сега.

Аспект Хендрил бе първият, който вдигна ръка и се обърна с въпрос към Лиеса Илниен.

— Многожалейният аспект, когото искате да заместите… — започна той, млъкна и се изкашля силно в една дантелена кърпичка, — служи като аспект на Втория орден над двайсет години. Мислите ли, че можете да предложите същия опит?

Жената отговори без колебание, думите се лееха от устата й с равен и отмерен тон.

— Един аспект няма нужда от опит. Аспектът е брат или сестра, който въплъщава най-добре ценностите на своя орден.

— И вие дръзвате да отсъдите, че сте въплъщение на ценностите на своя орден, така ли? — попита Хендрил, като почервеня леко, макар Вейлин да усети, че гневът му е донякъде насилен.

— Дръзвам да съдя себе си във всичко — отвърна инструктор Лиеса Илниен. — Вярата ни учи да сме съдници на самите себе си, защото кой познава сърцето на човек по-добре от самия него?

— Инструктор Лиеса — обади се аспект Елера, преди Хендрил да успее да отговори. — Пътували ли сте надалеч в Кралството?

— Посетила съм всичките четири васалства и прекарах една година в мисия до Северните предели, за да отнеса Вярата на конните племена от Великите равнини.

— Благородно начинание. Постигнахте ли някакъв успех?

— За съжаление конният народ избягва чужденците и се придържа към своите заблуди. Ако бъда благословена с издигане до аспект, се надявам да пратя още мисии на север. Вярата е щастие, което трябва да разпространим и отвъд границите си.

— Тази загриженост за външния свят — рече аспект Колвис — като че ли противоречи на ценностите на ордена ви. Той винаги е бил бастион на съзерцанието и размишлението, защитен от множеството бури в земите ни. Нима това дело няма да пострада, ако се обвържете повече със суровия физически свят?

— За да размишляваме, трябва да имаме върху какво да размишляваме. Живот без опит не дава възможности за размисъл. Онези, които не са живели, не могат да размишляват върху мистериите на живота.

Вейлин беше впечатлен от логиката на жената, но можеше да долови вълнението на събралите се инструктори, приглушен шум от разговори изпълваше пейките. До него Кейнис драскаше припряно.

Аспект Арлин вдигна ръка и мърморенето на тълпата секна моментално.

— Инструктор Илниен, защо мислите, че беше убит аспектът ви?

Жената наведе глава за момент и по лицето й премина тъга.

— Има хора, които искат да навредят на Вярата ни — каза тя и вдигна глава, за да срещне очите на аспект Арлин. Отмереният й досега тон леко трепна. — Кои са те или защо го правят, не мога да си представя.

До нея брат Тендрис Ал Форне заговори за първи път:

— Ако сестра ни не може да си представи кой би се бунтувал срещу нас, може би аз мога.

— Разговорът с вас още не е започнал — отбеляза аспект Колвис.

— Покажете малко уважение, младежо — изхъхри аспект Хендрил. Вейлин забеляза кървави петна по кърпичката му.

— Не проявявам неуважение — отвърна Ал Форне. — Само ви представям истината, за която някои от нас, изглежда, се боят да говорят.

— И коя е тази истина? — попита аспект Елера.

Ал Форне направи пауза и си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили. До Вейлин парчето въглен на Кейнис висеше в очакване над пергамента.

— Ние сме затънали в самодоволство — каза накрая Ал Форне. — Позволили сме да станем слаби. Някога Шестият орден се е борил само срещу враговете на Вярата, а сега охранява границите на Кралството, в пълно подчинение на Короната, и сектите на Отричащите се множат безпрепятствено. Някога Петият орден предлагал изцеление само на истинските привърженици на Вярата, а сега е разтворил обятия за всички, дори за неверниците, затова тяхната сила и увереност расте, като знаят, че могат да заговорничат срещу нас, а ние пак ще ги лекуваме.

Замълча, за да наблегне на следващите си думи.

— До неотдавна моят собствен орден пазеше архиви за сектите и практиките на Отричащите, които обхващаха векове, но преди по-малко от три месеца те бяха унищожени, за да се отвори място за кралските сметки, които сега сме задължени да водим. Знам, че думите ми могат да ядосат или разгневят мнозина от вас, но повярвайте ми, братя и сестри, ние сме обвързали Вярата твърде силно с Кралството и Короната. И точно заради това ни нападат, защото нашите врагове виждат слабостта ни, макар ние да не я виждаме.

Тишината бе осезаема, наруши я само задавената ярост на аспект Хендрил, който успя да изсъска:

— Идвате пред нас, бълвайки тази… тази ерес, и все още очаквате да ви направим аспект?

— Идвам пред вас, за да кажа истината с надеждата, че нашата Вяра ще се върне в правия път. Що се отнася до одобрението ви, нямам нужда от него. Аз съм изборът на моя орден. Бях избран единодушно и никой друг няма да застане пред вас. Според каноните на Вярата трябва да се консултираме с вас преди назначението ми, нищо повече. Не съм ли прав, аспект Колвис?

Възрастният аспект кимна сковано с побелялата си глава — или прекалено потресен, или прекалено възмутен, за да говори.

— Значи сме се консултирали и ви благодаря за вниманието. Моля се всички вие да се вслушате в думите ми. А сега трябва да се връщам в ордена си: имам много работа за вършене. — Той се поклони, обърна се и тръгна бързо към вратата.

Конклавът избухна в яростни викове, присъстващите се изправиха на крака и завикаха гневно към гърба на оттеглящия се Ал Форне, като най-гръмко отекваха думите „еретик“ и „предател“. Ал Форне не се обърна: излезе от залата, без да нарушава крачката си или да хвърли поглед назад. Суматохата продължи, над глъчта се издигнаха призиви за действие, някои инструктори умоляваха аспект Арлин да залови Ал Форне и да го прати в Черната твърд. Но аспектът остана да седи мълчаливо. До Вейлин Кейнис бе привършил запаса си от пергамент и трескаво ровеше в джобовете си за още.

— Това случвало ли се е преди? — попита го Вейлин и откри, че трябва да вика, за да бъде чут.

— Никога — отвърна Кейнис. Намери парче пергамент и продължи да пише, покривайки го бързо с драскулки. — Никога в цялата история на Вярата.