Антъни Райън
Кръвна песен (23)

2.

— Общо седемдесет души — каза Дентос с уста, пълна с осолено говеждо. — На десет мили западно оттук. Мястото е избрано добре, на изток има дере, на юг — скали, а на север и запад — стръмен склон. Трудно ще ги хванем неподготвени.

Бяха се върнали на четиринайсетия ден от обучението. Кейнис носеше набързо скицирана карта, показваща разположението на кумбраелския лагер. Сега се бяха събрали около лагерния огън с Ал Хестиан и Макрил, за да планират атаката.

— Седемдесет от тези момчета са много, братко — каза Баркус на Макрил. — Дори и с братята пак ще ни превъзхождат по численост.

— Всеки брат струва поне колкото трима от тях — отвърна Макрил. — Освен това един изненадан човек често бива победен още преди да е изтеглил меча. — Млъкна, за да проучи картата на Кейнис, и плъзна дебелия си пръст по дерето, стигащо до източния край на лагера. — Колко добре охраняват това тук?

— Трима души през деня — отвърна Кейнис. — Петима през нощта. Изглежда, Черната стрела е предпазлив човек и знае, че е най-вероятно да ги нападнем в тъмното. Има маршрут за проникване. — Той посочи купчината скали по южния край на лагера. — Стигнах достатъчно близо, за да подуша дима от лулите им. Но по този път може да мине само един човек. Ако са повече, ще ги видят.

— Петима охраняват най-добрия път за влизане, а ние ще имаме само един човек да отвори вратата — замислено каза Макрил. — И то ако успее да мине през лагера незабелязан.

— Запазихме някои от дрехите и оръжията им — каза Вейлин. — В тъмното може да ме вземат за един от своите.

— Искаш да кажеш мен, братко — обади се Кейнис.

— Петима наведнъж…

— Както казва брат Макрил, изненаданите хора се убиват по-лесно. Освен това аз съм единственият, който знае пътя.

— Прав е — каза Макрил. — Аз ще прекарам братята по дерето. Милорд — той се обърна към Ал Хестиан, — предлагам да отведете отряда си до южните подстъпи, да изчакате, докато чуете врявата от атаката ни, и да щурмувате. Ние ще сме привлекли повечето им сили към нас, така че ще можете да ги изненадате от сляпата им страна.

Ал Хестиан кимна.

— Добър план, братко.

— Предлагам да отида с лорд Ал Хестиан — каза Вейлин. — Може би мъжете ще са по-малко склонни да се моткат, ако един от нас е с тях.

По присвитите очи на Макрил можеше да познае, че подозренията му са още живи. „Той знае — изсъска гласът в главата му. — Другите никога не биха заподозрели, но той знае, надушва го като кръв.“

— По-добре Сендал и Джешуа да отидат с негова светлост — каза Макрил, като продължаваше да се взира с присвити очи във Вейлин. — Мечът ти ще е много нужен, когато проникнем в лагера.

— Те се страхуват от Вейлин повече, отколкото от всеки друг — отбеляза Баркус. — Доста по-малко вероятно е да побегнат, ако той е с тях.

— А за мен ще е чест да се бия рамо до рамо с брат Вейлин! — рече ентусиазирано Ал Хестиан. — Мисля, че идеята е страхотна.

Макрил бавно върна погледа си върху картата.

— Както желаете, милорд. — Посочи склона северно от лагера. — Ако всичко мине добре, те ще побегнат надолу по хълма към реката. Идеалното място да ги хванем в капан. Ако Покойните са с нас, би трябвало да ги спипаме всичките. — Вдигна очи, на лицето му изведнъж се бе изписала свирепост. — Но дори и така, битката ще е тежка и кървава. Отрепките не молят за пощада и не дават пощада. Кажете на хората да се приближат и да използват мечовете си, да не им дават шанс да вкарат в действие лъковете. Погрижете се да знаят, че поражението ще означава смърт за всички ни. От това място няма отстъпление. Или ние ще ги избием, или те нас.

Нави картата и се изправи.

— Пет часа сън и потегляме. Ще вървим по тъмно, за да не ни видят съгледвачите им. Десет мили в снега е голямо разстояние, значи ще трябва да напрегнем всички сили. Ако някой заговори без разрешение или изостане по време на прехода, да му бъде прерязано гърлото. Никакъв ром, докато не свършим тази работа. — Подхвърли картата на Кейнис. — Братко, ти ще водиш.

 

 

Преходът беше тежък и изтощи мъжете до крайност, но обещанието за смърт за всеки, който няма сили да продължи, бе достатъчно, за да ги кара да продължават. Братята от Ордена вървяха начело на колоната, със стрели на тетивите, и очите им се взираха в тъмното, търсейки следи от кумбраелски съгледвачи. Макар че хората на Черната стрела понякога идваха да тормозят лагера нощем, пускайки огнени стрели над заграждението, посещенията им бяха секнали, когато Кейнис и Макрил започнаха да излизат на лов след залез-слънце и за четири нощи събраха четири лъка. Сега кумбраелците рядко припарваха наблизо, така че походът им не бе прекъснат.

Отне им осем часа усилен ход, за да стигнат до едно сечище, където малък склон водеше нагоре към каменната грамада, зад която кумбраелците бяха устроили лагера си. Вдясно можеше да се види тъмната сянка на дерето, където Макрил щеше да поведе контингента на Ордена. Нямаше много предисловия; Макрил направи знака на добрия късмет и поведе осемнайсетте братя през сечището в рядък боен строй.

Вейлин попита с жестове Кейнис:

„Имаш ли нужда от нещо?“

Брат му поклати глава и пристегна една връзка на самурения си жакет. Облечен в задигнатите от врага дрехи, той се вписваше добре в ролята си. Маскировката му се довършваше от смяната на дългия лък с къс и затъкнатата в пояса му брадва. Беше избрал да остави меча си препасан на гърба: враговете им бяха задигнали много азраелски оръжия от войниците на Ал Хестиан, така че едва ли щеше да изглежда не на място.

„Късмет, братко“, изрече с жестове Вейлин, докосвайки рамото си. Кейнис се ухили за миг и се втурна с всички сили към скалите. „Всичко с него ще е наред“, каза си Вейлин. Времето, прекарано в Мартиш, го бе накарало да оцени по достойнство уменията на Кейнис: крехкото момче, което някога трепереше от страх при неправдоподобните истории на инструктор Грейлин за чудовищни плъхове, сега беше гъвкав смъртоносен воин, който, изглежда, не се страхуваше от нищо и убиваше без колебание.

Снегът изхрущя, когато Ал Хестиан приклекна до него.

— Колко време мислиш, че остава, братко? — прошепна той.

Вейлин потисна връхлетялото го чувство за вина при вида на искреното лице на младия благородник. „Надяваш се да не осъзнае, че си бил ти — обади се неизменният му спътник. — Надяваш се да се пресели в Отвъдното, вярвайки на лъжата, че сте приятели…“

— Около час, милорд — прошепна в отговор. — А може и по-малко.

— Поне хората ще имат време да си починат. — Ал Хестиан се отдалечи да провери войниците си, говореше им тихо и ги окуражаваше. Вейлин се опита да не слуша и се съсредоточи върху неясния силует на скалите. Небето бе още тъмно, но бе придобило синкав оттенък, който възвестяваше наближаването на утрото. Макрил бе избрал да атакуват призори, когато стражите на входа на дерето ще са уморени и в края на смяната си.

Вейлин успокои дишането си, като броеше секундите и преценяваше подходящия момент да задейства плана си. Прогони всякакви мисли, които биха могли да го отклонят. Беше стиснал лъка така, че ръката го болеше. Когато се увери, че е изтекъл поне половин час, се доближи до Ал Хестиан и се наведе да прошепне в ухото му:

— На скалите със сигурност ще има стражи. Брат ми няма да ги закача, за да не се вдигне тревога. Макар че няма да са достатъчно, за да спрат атаката ни, лъковете им могат да разредят редиците ни. — Претегли в ръка собствения си лък. — Аз ще тръгна напред сега и когато атаката започне, ще се погрижа да не ни създават проблеми.

Ал Хестиан стана.

— Идвам с теб.

Вейлин го спря, като го хвана здраво под лакътя.

— Вие трябва да поведете хората, милорд.

Ал Хестиан хвърли поглед към напрегнатите, измъчени лица наоколо и кимна неохотно.

— Разбира се.

Вейлин се насили да се усмихне.

— После ще закусваме заедно в палатката на Черната стрела. — „Лъжец!“

— Късметът да е с теб, братко.

Вейлин откри, че не може да срещне погледа на Ал Хестиан. Кимна и пое тичешком към скалите, преодолявайки разстоянието, както му се стори, само за няколко мига. Притаи се между огромните канари, издигащи се от снега като заспали чудовища. Озърна се бързо за часовои, но не видя нищо. Откъм лагера идеше лека миризма на изгорели дърва, но нямаше и помен от тревога. Кейнис тепърва щеше да нападне стражите в дерето. Вейлин посегна към колчана си и извади увита в плат стрела. Захвърли обвивката, разкривайки черната пръчка с гарванови пера — кумбраелска стрела, взета от стрелеца, който бе убил бедния лорд Ал Джелнек. Средството за неговото убийство. Една стрела щеше да отнеме живота на лорд Ал Хестиан, докато героично води хората си в атака срещу вражеския лагер. „Чудесен край — отбеляза гласът. — Баща му ще се гордее с него, сигурен съм. Помниш ли думите си? Помниш ли обета си? Ще убивам противници в битка, но не и невинни…“

„Остави ме на мира! — сопна се наум Вейлин. — Правя каквото трябва. В случая нямам избор. Не мога да наруша договорката си с краля.“

Ръцете му трепереха, докато поставяше стрелата на тетивата. Сърцето кънтеше в гърдите му като барабан. „Стига!“ Сви и отпусна пръсти, за да прогони треперенето. „Правя каквото трябва. Убивал съм и преди. Какво е още една смърт?“

Иззад него се донесе тих звън на метал в метал, последван от бръмчене на тетиви и внезапна тревожна гълчава. Скоро звуците на битката отекнаха през сечището и Вейлин видя как отрядът на Ал Хестиан се показа измежду дърветата и се втурна в атака. Младият благородник се различаваше лесно — беше изпреварил хората си с няколко крачки, вдигнал високо меча си, плащът му се вееше. Вейлин го чуваше как крещи на мъжете си, подтиква ги напред. Почувства се странно зарадван да види, че целият отряд е последвал Ал Хестиан: беше очаквал мнозина да побегнат.

Пое си дълбоко дъх и мразовитият въздух попари дробовете му. Вдигна лъка. Изтегли тетивата до устните си, гарвановите пера на стрелата погалиха бузата му, върхът й бе насочен право към бързо приближаващата се фигура на Ал Хестиан. „Убийството е лесна работа — осъзна той, докато тетивата започваше да се изплъзва от пръстите му. — Все едно да угасиш свещ.“

Нещо изръмжа в тъмното. Нещо премести тежестта си и снегът изскърца. Нещо накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

Познатото чувство за нередност лумна в него като огън, треперенето в ръцете му се върна. Той свали лъка и се обърна.

Зъбите на вълка бяха оголени, очите му блестяха в сумрака, козината по врата му бе настръхнала като сребърни шипове. Щом очите им се срещнаха, ръмженето отслабна, звярът се надигна от враждебната присвита поза, която бе заел, и го изгледа със същата мълчалива втренченост, която помнеше от Изпитанието на прехода преди толкова години.

Мигът сякаш се проточи. Вейлин бе пленен от взора на животното, неспособен да помръдне, а в ума му ехтеше една мисъл: „Какви ги върша? Аз не съм убиец!“

Вълкът премигна, обърна се, втурна се през снега — размазано петно от сребро и скреж — и изчезна за секунди.

Приближаващите се викове на нападателите от отряда на Ал Хестиан го накараха да се съвземе. Той се обърна и видя, че почти са стигнали скалите. На по-малко от двайсет стъпки от него се надигна фигура в самурени одежди, изопнатият дълъг лък бе прицелен право в гърдите на Ал Хестиан. Стрелата на Вейлин улучи мъжа в корема. Само след секунди Вейлин го връхлетя и заби дългия си кинжал, за да е сигурен, че онзи е мъртъв.

— Благодарности, братко! — извика Ал Хестиан, докато профучаваше покрай него, за да атакува лагера. Вейлин се втурна подире му, като захвърли лъка и извади меча си.

В лагера цареше хаос от смърт и огън. Кумбраелците може да бяха равни на Ордена в уменията си с лъка, но в близък бой им отстъпваха безнадеждно. Трупове осейваха снега между горящите палатки. Един ранен кумбраелец излезе със залитане от дима, окървавената му ръка висеше безполезна край тялото, а здравата замахна бясно с брадва към Ал Хестиан. Благородникът с лекота избегна удара и посече мъжа с меча си. Друг връхлетя срещу Вейлин, ококорен от паника и страх, и мушна с дълго копие за глигани към гърдите му. Вейлин се приведе под оръжието, сграбчи дръжката под върха и дръпна собственика му върху меча си. Един от войниците на Ал Хестиан се втурна напред и заби меч в гърдите на кумбраелеца, а крясъкът му на тържествуваща ярост се смеси с виковете на останалите, които продължиха напред, водени от Ал Хестиан, и убиваха всеки, когото срещнат.

Вейлин видя Ал Хестиан да потъва в дима и го последва. Видя го как набързо посече двама мъже. Трети се метна на гърба му, уви крака около гърдите на благородника и вдигна високо кинжала си. Метателният нож на Вейлин улучи кумбраелеца в гърба и Ал Хестиан го отхвърли от себе си, а после, докато онзи се гърчеше в болки, дългият му меч се стовари, за да разсече гръдния му кош. Благородникът вдигна меча си в безмълвен жест на благодарност и затича напред.

Касапницата стана по-ожесточена — отрядът си проправяше път през лагера и убиваше наред. Посичаха малкото кумбраелци, които все още бяха в състояние да окажат съпротива, или пробождаха онези, които лежаха ранени. Вейлин тичаше покрай низ от кошмарни гледки: войник надига отсечената глава на един кумбраелец и оставя кръвта да облее лицето му; трима се изреждат да секат мъж, гърчещ се на земята; мъже, смеещи се на някакъв кумбраелец, докато той се опитва да напъха червата си обратно в разпрания си корем. Беше виждал пияни хора и преди, но никога опиянени от кръв. След месеци на страх и несгоди войниците на Ал Хестиан си го връщаха тъпкано на своите мъчители.

Настигна Ал Хестиан и завари благородника да стои неуверено над коленичилата фигура на млад кумбраелец, момче на не повече от петнайсет години. Очите му бяха затворени, а устните му мърдаха — шепнеше молитва. Оръжията му лежаха до него, а ръцете му бяха сключени пред гърдите.

Вейлин спря да си поеме дъх и избърса кръвта от меча си. Откъм реката се чуваше звън на оръжия и викове на битка — братята му довършваха последните хора на Черната стрела. Вече просветляваше бързо и зората разкриваше ужасната гледка в лагера. Навсякъде лежаха тела, някои още потръпващи или гърчещи се от болка, ивици кръв бяха оцапали снега между горящите палатки. Хората на Ал Хестиан обикаляха сред това унищожение, ограбваха мъртвите и довършваха ранените.

— Какво да правим с него? — попита Ал Хестиан. Лицето му бе оцапано с пот и пепел, а изражението му бе сурово. Кръвожадността, обхванала хората му, не го бе засегнала: той не се наслаждаваше на убийствата. Вейлин много се радваше, че се е отказал от сделката си с краля.

„Той ще е ядосан“, предупреди го гласът.

„Аз ще отговарям пред краля — отвърна Вейлин. — Може да ми вземе живота, ако иска. Но поне няма да умра като подъл убиец.“

Хвърли поглед към момчето. То сякаш не чуваше думите им, нито звуците на умиращите наоколо, съсредоточено върху своята молитва. Мълвеше думи на език, който Вейлин не познаваше, молитвата се лееше от устните му плавно, почти мелодично. Дали молеше своя бог да приеме душата му, или да го избави от надвисналата смърт?

— Изглежда, имаме първия си пленник, милорд. — Той побутна момчето с ботуша си. — Ставай! И стига си дърдорил.

Момчето не му обърна внимание. Изражението му не се промени ни най-малко и то продължи да се моли.

— Казах, ставай! — Вейлин посегна надолу да сграбчи момчето за кожената дреха. Усети внезапен полъх по шията си, когато нещо изсвистя покрай ухото му и се чу звукът от стрела, забиваща се в плът. Той вдигна очи и видя, че Ал Хестиан се взира в черната стрела, стърчаща от рамото му, веждите му бяха вдигнати в лека изненада.

— В името на Вярата — промълви той и се строполи тежко на снега. Крайниците му вече потръпваха, докато отровата се смесваше с кръвта му.

Вейлин се извъртя светкавично и зърна облаче снежен прах сред близка групичка дървета. Изпълни го ярост и той се втурна да гони стрелеца, очите му бяха забулени от червена мъгла.

— Ей, вие — изкрещя на група войници. — Погрижете се за негова светлост, има нужда от лечител!

Втурна се с всички сили сред дърветата, разтворил всичките си сетива за песента на гората, търсеше, ловуваше. Чу тихо хрущене на сняг вляво и се хвърли натам, ноздрите му надушиха миризмата на уплашена пот. Никога не бе долавял така ясно песента на гората, никога не се бе чувствал толкова обсебен от желание да убива. Устата му бе пълна със слюнка, а умът му — изпразнен от всякакви мисли, освен от жаждата за кръв. Така и не разбра колко време е продължил ловът му, всичко беше като сън от размазани дървета и полузабравени миризми, докато плячката му го отвеждаше все по-надълбоко в гората. Той тичаше, недосегаем за всякаква умора. В ума му бяха само ловът и жертвата.

Песента на гората се промени, когато излезе на малка поляна. Птичите песни, приветстващи зората, тук бяха приглушени, смълчани от нежелано присъствие. Той спря и се помъчи да овладее тежкото си дишане. Търсеше с всичките си сетива, напрягаше се да долови и най-малката следа. Полянката бе ясно озарена от изгряващото слънце и светлината играеше по един камък със странна форма в центъра й. Нещо в него привлече вниманието на Вейлин и отслаби съсредоточеността му върху песента на гората. Камъкът се възправяше на около четири стъпки височина, беше тесен в основата и се разширяваше до плосък връх във форма, смътно наподобяваща гъба, и бе частично обрасъл в увивни растения. Като се взря по-внимателно, Вейлин осъзна, че той не е естествено образувание, а е изсечен от една от множеството гранитни канари, осеяли Мартиш.

Ако сетивата му не бяха толкова изострени, щеше да пропусне тихото стържене на тетивата. Наведе се и черната стрела профуча над главата му. Стрелецът изскочи от храстите с високо вдигната брадва и нададе пронизителен и свиреп боен вик. Мечът на Вейлин се стовари върху китката му и брадвата отлетя заедно със стисналата я длан. Обратният замах сряза гърлото на мъжа, докато той залиташе изненадано назад. Трябваха му само секунди, за да умре от загуба на кръв.

Тялото на Вейлин се отпусна, щом осъзна, че ловът е свършил. Болката от битката и преследването се просмука в крайниците му, пулсът кънтеше в ушите му, докато се мъчеше да си поеме дъх. Направи няколко залитащи крачки и се свлече край камъка. Повече от всичко му се искаше да заспи. Погледът му беше привлечен от трупа на стрелеца. Сбръчканото му обрулено лице показваше, че е много по-възрастен от повечето им врагове. „Дали не е Черната стрела?“, зачуди се Вейлин, но откри, че е прекалено уморен, за да претърсва тялото за някакви свидетелства за самоличността на убития.

Докато лежеше, песента на гората се върна. Главата му клюмна. Птичите песни вече се бяха усилили.

Събуди го внезапна топлина в крайниците и той вдигна очи и откри, че поляната е окъпана в ярка слънчева светлина. Странно, но сега слънцето беше високо над главата му и той осъзна, че е бил надвит от съня. „Глупак!“ Надигна се на крака и посегна да изтупа снега от плаща си… Само дето сняг нямаше. Нито на плаща, нито на ботушите му. Нито пък по земята или по дърветата. Вместо това земята бе покрита с буйна зелена трева, а дърветата бяха щедро обсипани с листа. Нямаше го острия зимен мраз и небето, виждащо се през горския покров, беше бездънно синьо. „Лято… лято е!“

Озърна се трескаво. Трупа на Черната стрела, ако това наистина бе той, го нямаше. Каменното изваяние, привлякло погледа му, когато бе излязъл на поляната, сега бе почистено от растителността и се виждаше фино резбован пиедестал от сив гранит с идеално равна горна част, ако се изключи една кръгла вдлъбнатина в центъра й. Вейлин се приближи и посегна да плъзне пръст по повърхността.

— Не бива да го пипаш.

Той се извъртя, вдигнал меча си.

Жената беше средна на ръст, облечена в проста роба от рехаво изтъкан плат, чиято кройка му бе напълно непозната. Косата й бе черна и дълга, сипеше се по раменете и ограждаше ъгловато бледо лице. Но го поразиха най-вече очите й, вперени в него, или по-скоро фактът, че тя нямаше очи. Те бяха млечнобели, без зеници. Когато жената се приближи, той видя, че са нашарени с фина мрежа от вени, като две топчета червен мрамор, гледащи го над бледа усмивка. „Сляпа ли е?“ Но как можеше да е сляпа? Той усещаше, че тя го вижда, беше го видяла как посегна към камъка. Нещо в чертите й пробуди спомен отпреди години: мрачен мъж с ястребово лице, който клати тъжно глава и говори на език, непознат за Вейлин.

— Сеорда — каза той. — Ти си от сеорда сил.

Усмивката й лекичко се разшири.

— Да. А ти си Берал Шак Ур от марелим сил. — Вдигна ръце и обхвана с жест поляната. — А това е мястото и времето на нашата среща.

— Името ми… е Вейлин Ал Сорна — каза той, запъвайки се малко от цялата тази тайнственост. — Аз съм брат от Шестия орден.

— Наистина ли? Какво е това?

Той се втренчи в нея. Сеордите се славеха със своята изолираност, но пък как можеше тя да говори езика му, а да не знае за Ордена?

— Аз съм воин, служещ на Вярата — обясни той.

— О, значи още правиш това. — Тя се приближи, веждите й се сбърчиха, главата й се килна настрани и очите от червен мрамор се взряха в него немигащо и изпитателно. — Ах, толкова си млад. Винаги съм мислила, че ще си по-стар, когато се срещнем. Предстои ти да направиш още толкова много, Берал Шак Ур. Иска ми се да можех да ти кажа, че пътят ще е лесен.

— Говориш с гатанки, милейди. — Той се озърна наоколо към невъзможния летен ден. — Това е сън, призрак в съзнанието ми.

— На това място няма сънища. — Тя мина покрай него, посегна към каменния пиедестал и задържа ръка над кръглата вдлъбнатина в центъра. — Тук има само време и памет, затворени в този камък, докато вековете не го превърнат в прах.

— Коя си ти? — попита Вейлин. — Какво искаш от мен? Ти ли ме доведе тук?

— Ти сам се доведе. — Тя отдръпна ръка и пак се обърна към него. — Що се отнася до въпроса ти коя съм, казвам се Нерсус Сил Нин и искам много неща, никое от които ти не можеш да ми дадеш.

Той осъзна, че продължава да държи меча си, и го прибра; чувстваше се леко глупаво.

— Човекът, когото убих — къде е?

— Убил си човек тук? — Тя затвори очи и в гласа й се прокрадна тъга. — Колко слаби сме станали! Надявах се, че греша, че прозрението ми е изменило. Но щом тук може да бъде пролята кръв, значи всичко е истина. — Тя отвори пак очи. — Народът ми е разпилян, нали? Крият се в горите, докато вие ги преследвате и избивате?

— Не знаеш за собствения си народ?

— Моля те, разкажи ми.

— Сеорда сил живеят във Великата северна гора. Моят народ не ходи там. Ние не преследваме сеордите. Говори се, че хората много се страхуват от тях. Даже повече, отколкото от лонаките.

— Лонаките ли? Значи те са преживели идването на вашия вид? Трябваше да знам, че Върховната жрица ще намери начин. — Тя обърна пак към него празния си взор и го обзе непреодолимото впечатление за внимателно изучаване, а заедно с него се разгоря и чувството му за нередност. Само че този път беше по-различно, не толкова предупреждение за опасност, колкото чувство за дезориентация, сякаш се е покатерил на някоя висока скала и е останал смаян от гледката, ширнала се под него.

— Е — каза Нерсус Сил Нин, килнала глава. — Значи можеш да чуеш песента на кръвта си.

— Кръвта ми ли?

— Чувството, което изпита току-що. Изпитвал си го и друг път, нали?

— Няколко пъти. Най-вече в моменти на опасност. То ме е… спасявало в миналото.

— Значи имаш късмет, че си толкова Надарен.

— Надарен ли? — Не му хареса тонът, с който тя изрече думата, в него имаше някаква тежест, която го караше да се чувства неудобно. — Това е просто инстинкт за оцеляване. Всички го притежават, сигурен съм.

— Така е, но не всички могат да чуят кръвната песен толкова ясно като теб. В музиката й има нещо повече от просто предупреждение за опасност. С времето ще научиш добре мелодията й.

„Кръвна песен ли?“

— Казваш, че по някакъв начин съм засегнат от Мрачното?

Устните й трепнаха в нещо като усмивка.

— Мрачното ли? Ах, да, вашият народ нарича така онова, от което се бои и което отказва да разбере. Кръвната песен може да е мрачна, Берал Шак Ур, но може и да грее наистина ярко.

„Берал Шак Ур…“

— Защо ме наричаш така? Имам си собствено име.

— Хората като теб са склонни да трупат имена като трофеи. Не всички, които спечелиш, ще са толкова добронамерени.

— Какво означава?

— Моят народ вярва, че гарванът е предвестник на промяната. Когато сянката на гарвана премине над сърцето ти, животът ти ще се промени, за добро или за лошо, няма как да се предвиди. Нашата дума за гарван е Берал, а думата ни за сянка е Шак. А ти, Вейлин Ал Сорна, воин, служещ на Вярата, си Сянката на гарвана.

Усещането, което тя наричаше кръвна песен, продължаваше да звучи в него. Сега бе по-силно и макар и не неприятно, го правеше предпазлив.

— Ами твоето име?

— Аз съм Песента на вятъра.

— Моят народ вярва, че вятърът може да носи гласовете на Покойните от Отвъдното.

— Значи твоят народ знае повече, отколкото съм му приписвала.

— Това… — Вейлин обхвана с жест поляната. — Това е миналото, нали?

— В известен смисъл. Това е моят спомен за мястото, затворен в камъка. Затворих го там, защото знаех, че един ден ще дойдеш и ще докоснеш камъка, и тогава ще се срещнем.

— Преди колко време е това?

— Много, много лета преди твоето време. Тази земя принадлежи на сеорда сил и лонаките. Скоро твоят народ, марелим сил, морските чеда, ще се появят на бреговете ни и ще ни я отнемат цялата и ние ще се върнем в горите. Видях го — докато твоята дарба е кръвната песен, моята е взорът, който може да прониква през времето. Единствено когато използвам дарбата си очите ми могат да виждат — това е цената, която плащам.

— Значи използваш дарбата си сега? Аз съм… — той потърси правилната дума — видение?

— В известен смисъл. Беше необходимо да се срещнем. И ето, че се срещнахме. — Тя се обърна и тръгна обратно към дърветата.

— Чакай! — Вейлин посегна към нея, но ръката му не улови нищо, мина през робата й, сякаш беше мъгла. Той се втренчи смаяно в ръката си.

— Това е мой спомен, не твой — каза му Нерсус Сил Нин, без да спира. — Ти нямаш сила тук.

— Защо е било необходимо да се срещнем? — Кръвната песен се беше извисила и накара въпроса да се откъсне от устните му. — Каква беше целта ти, когато ме призова тук?

Тя отиде до края на поляната и се обърна. Изражението й бе мрачно, но не и недоброжелателно.

— Трябваше да знаеш името си.

 

 

— ВЕЙЛИН!

Той премигна и всичко изчезна — слънцето, тучната трева под ботушите му, Нерсус Сил Нин и влудяващите й гатанки. Нямаше го. Въздухът бе разтърсващо студен след топлината на онзи летен ден преди безброй години, а белотата на снега го накара да заслони очи.

— Вейлин? — Беше Норта, стоеше над него и на лицето му се смесваха объркване и тревога. — Ранен ли си?

Все още седеше облегнат на камъка, сега отново обрасъл в плевели.

— Трябваше… да си почина. — Пое ръката на Норта и се надигна. Наблизо Баркус пребъркваше трупа на убития от Вейлин стрелец.

— Проследили сте ме дотук? — попита той Норта.

— Не беше лесно без Кейнис. Не оставяш кой знае каква диря.

— Кейнис ранен ли е?

— Порязали са му ръката, докато се справял с пазачите. Не е особено тежко, но ще полежи малко.

— Битката?

— Свърши. Преброихме шейсет й пет кумбраелски трупа. Брат Сонрил загуби око и петима от хората на Ал Хестиан се присъединиха към Покойните. — В очите на Норта се виждаше същият онзи страдалчески поглед, който ги бе замъглил, когато бе убил за първи път човек при търсенето на Френтис. За разлика от Кейнис и останалите, той сякаш не свикваше с убийствата. Засмя се невесело. — Победа, братко.

Вейлин си спомни звука на стрелата, профучала покрай ухото му, за да се забие в Линден Ал Хестиан. „Победа… Чувствам я като най-тежката загуба.“

— Дълго ли изкара?

Норта се намръщи.

— Кой?

— Лорд Ал Хестиан. Страдаше ли?

— Още страда, бедното копеле. Стрелата не го уби. Брат Макрил не знае дали ще оживее. Питаше за теб.

Вейлин потисна една тръпка на отчаяние, изпълнено с вина. И за да намери нещо, което да го разсее, отиде до Баркус, който усърдно освобождаваше трупа на стрелеца от всякакви ценности.

— Има ли нещо, което да подсказва кой е?

— Не много. — Баркус бързо мушна в джоба си няколко сребърника и измъкна пачка документи от малката кожена чанта, метната през рамото на мъжа. — Намерих някакви писма. Може да научиш нещо от тях.

Норта взе писмата и веждите му се повдигнаха, щом прочете първите няколко реда.

— Какво има? — попита Вейлин.

Норта сгъна грижливо писмата и ги прибра.

— Това е нещо за очите на аспекта. Но мисля, че нашата малка война може би ще се разрасне извън тази гора.

 

 

Лорд Линден Ал Хестиан лежеше на постеля от вълчи кожи и дишаше с хъхрене. Кожата му беше сивкава и влажна от пот. Брат Макрил беше извадил стрелата от рамото му и бе наложил раната с билкова лапа, която да изсмуче отровата, но това имаше за цел само да успокои благородника — той не можеше да бъде спасен. Въпреки възраженията му му бяха дали насила червено цветче, което да отслаби болката, но той пак страдаше, докато отровата си проправяше път по вените му. Хората бяха вдигнали палатка за него и смрадта вътре пробуди у Вейлин спомени за мъчителното му възстановяване от джофриловия корен.

— Милорд? — каза Вейлин и приседна до него.

— Братко. — Бледа усмивка трепна на устните на младия благородник. — Казаха ми, че си подгонил Черната стрела. Хвана ли го?

— Той… сега е при своя бог — отвърна Вейлин, макар че, честно казано, не знаеше със сигурност кой е бил онзи мъж.

— Значи можем да си вървим вкъщи, а? Мисля, че кралят ще бъде доволен. А ти?

Вейлин се взря в очите на Ал Хестиан, видя болката и страха в тях, и знанието, че за него няма да има завръщане у дома, тъй като скоро ще напусне този свят.

— Да, ще бъде доволен.

Ал Хестиан се отпусна на кожите.

— Те убиха момчето, знаеш ли? Казах им да го оставят на мира, но го насякоха на парчета. То дори не извика.

— Мъжете бяха ядосани. Те много те уважават. Както и аз.

— Като си помисля, че баща ми ме предупреждаваше за теб…

— Милорд?

— Ние с него имаме много различия, много спорове. Да си призная честно, не го харесвам, макар да ми е баща. Понякога си мисля, че ме мрази, задето моите амбиции не съответстват на неговите. А амбициозните хора виждат врагове навсякъде, особено в двора, където кипят интриги. Преди да замина той ме предупреди за слухове, че нечия скрита ръка действа против мен, макар да се въздържа да каже чия е. Но ме предупреди да внимавам с теб.

„Нечия скрита ръка… Изглежда, принцесата се е потрудила добре.“

— Не мога да си представя защо би поискал да ме нараниш — продължи Ал Хестиан с дрезгав от болка глас. — Ще му кажеш за мен, нали? Ще му кажеш, че бяхме приятели.

— Ти сам ще му го кажеш.

Смехът на Ал Хестиан беше слаб.

— Не ме разсмивай, братко. В палатката ми в лагера има писмо. Написах го преди да тръгнем. Ще съм ти благодарен, ако се погрижиш да бъде доставено. То е… за една позната дама.

— Дама ли, милорд?

— Да, принцеса Лирна. — Той млъкна и въздъхна тъжно. — Идването ми тук трябваше най-сетне да ми спечели благоразположението на краля. Съюзът ни щеше да получи неговата благословия.

Вейлин заскърца със зъби, за да не се наругае за собствената си глупост. Още откакто се бе запознал с Ал Хестиан, знаеше, че описанието, дадено му от краля, е в най-добрия случай фантазьорско, но не беше осъзнал истинските причини за своята мисия. Той трябваше да отърве принцесата от една неподходяща партия.

— Принцесата сигурно е съжалявала, че се отправяш към такава опасност — каза той.

— Тя е дама с невероятно силен дух. Каза, че любовта трябва да рискува всичко или да погине.

„Имам да свърша много неща и няма да търпя никакви препятствия…“ Вейлин почувства как го залива отвращение към самия себе си. „Принцесо, двамата с теб убихме един много добър човек.“

— Имам по-малък брат, Алуциус — каза Ал Хестиан. — Бих искал той да получи меча ми. Кажи му… кажи му, че ще е най-добре да го остави в ножницата. Намирам, че войната не ми е много по вкуса… — Той млъкна и лицето му се напрегна, когато болезнена тръпка премина по тялото му. — Лирна… Не й казвай как стана… — Задави се, изпадна в болезнени спазми и по брадичката му потече кръв. Вейлин посегна към него, но можеше само да гледа безпомощно, докато Ал Хестиан се гърчеше върху кожите. Неспособен да понесе гледката, Вейлин избяга от палатката и откри брат Макрил край огъня, с манерка в ръка, да се налива с „приятеля на братята“.

— Никаква надежда ли няма? — рече умолително Вейлин. — Нищо ли не можеш да направиш?

Макрил почти не го погледна.

— Дадохме му толкова червено цветче, колкото можехме. Ако го преместим, ще умре. Някой лечител от Петия орден би могъл да облекчи смъртта му, но дори и те не могат да я предотвратят.

Вейлин трепна, когато от палатката зад него се разнесе вик на болка.

— Вземи. — Макрил му протегна манерката си. — Това ще притъпи слуха ти.

— Не можем да го оставим да страда така.

Макрил вдигна очи и срещна погледа му. Подозрението още си беше там, инстинктивното му знание за вината на Вейлин. След миг отклони поглед и понечи да се надигне.

— Ще се погрижа за това.

— Не. — Вейлин се обърна към палатката. — Не… това е мое задължение.

— Яремната вена. Това е най-бързият начин. Съмнявам се, че изобщо ще усети срязването.

Вейлин кимна и влезе в палатката. Краката му бяха отмалели. „Значи кралят все пак ме направи убиец…“

Очите на Ал Хестиан бяха изцъклени и разфокусирани, докато Вейлин коленичеше до него, и се оживиха само когато зърнаха блясъка на ножа. Имаше миг на страх, после въздишка, дали на тъга, или на облекчение, Вейлин никога нямаше да узнае. Ал Хестиан срещна погледа му, усмихна се и кимна. Вейлин хвана главата му в ръка и опря острието в шията му.

Ал Хестиан заговори, изцеждаше думите през нова гримаса на болка:

— Радвам се… че си ти… братко.