Антъни Райън
Кръвна песен (28)

7.

Ренфаелският град Кардурин бе построен в ниските части на северните планини. Докато се приближаваше към портите в спокоен ход с Плюй, Вейлин бе поразен от сложната му направа — всяка калдъръмена уличка се виеше нагоре във все по-тесни и стръмни криволици. От двете страни се издигаха високи правоъгълни сгради от пясъчник, увенчани с керемидени покриви. Градът представляваше едно взаимосвързано цяло, всяка група къщи бе свързана с друга посредством алея и високи арки се извиваха елегантно между стените. Имаше чувството, че се взира в каменна гора.

Копиеносецът на портата му кимна почтително и му махна да минава. Орденът открай време бе високо тачен в Ренфаел и това уважение не бе намаляло въпреки войните за обединение, когато аспектите бяха взели страната на краля. Хората по улиците му хвърляха любопитни погледи, но никой не го зяпаше открито, нито пък някой го разпозна — нещо, от което винаги се ужасяваше, когато минаваше по улиците на Варинсхолд.

Близо до портата остави Плюй на един коняр, който го упъти към мисията на Шестия орден.

— Има малко катерене, братко — каза мъжът, докато хващаше юздите на Плюй и посягаше да го почеше по муцуната.

— Недей! — Вейлин дръпна ръката на мъжа и зъбите на Плюй щракнаха в празния въздух. — Зло добиче е, а през последните две седмици изминахме дълъг път.

— О… — Конярят отстъпи крачка назад и се ухили на Вейлин. — Бас държа, че ти си единственият, който може да се справя с него, а?

— Не, и мен ме хапе.

Мисията на Шестия орден се намираше близо до върха и конярят изобщо не бе преувеличил за катеренето. Краката на Вейлин го боляха от усилие, когато дръпна звънеца на вратата. Братът, който отвори, беше с огромни рамене и рошава брада. Острите му сини очи се взираха във Вейлин изпод рошави вежди.

— Брат Вейлин? — попита той.

Вейлин се намръщи изненадано.

— Очакват ли ме, братко?

— Пратеник пристигна в галоп от столицата преди два дни. Аспектът съобщава за твоята мисия и ми заповядва да ти съдействам по всякакъв начин, ако се отбиеш тук. Предполагам, че подобни послания са пратени до всички мисии в Кралството. Лоша работа. — Той отстъпи встрани. — Заповядай, сигурно си гладен.

След което поведе Вейлин по мъжделиво осветен коридор и нагоре по едно стълбище, а после по второ и по трето.

— Брат-командир Артин — представи се, докато се изкачваха. — Съжалявам за стълбите. Ренфаелците наричат Кардурин Града на многото мостове. Но всъщност би трябвало да го наричат Града на безбройните стълбища.

— Мога ли да попитам защо нямате пазач на портата, братко? — попита Вейлин.

— Не ни трябва. Това е най-безопасният град, в който съм бил. В околните пущинаци също няма бандити, лонаките не биха ги търпели.

— Но самите лонаки не представляват ли опасност?

— О, те никога не идват тук. Явно не им харесва зловонието на града, за тях лошата миризма означава лош късмет. Като тръгнат на набези, се насочват към по-малките селища край границата. На всяка година-две някой от бойните им вождове успява да въодушеви няколко хиляди от тях, за да се отправят на по-мащабен набег, но дори тогава рядко се приближават до градските стени. Не ги бива много за обсади това лонаките.

Заведе Вейлин до голяма стая, която служеше за трапезария на мисията, и той изяде чиния задушено, която брат Артин му донесе от кухнята. След като Вейлин се нахрани, брат-командирът разви на масата голяма карта.

— Това е последното постижение на един наш брат картограф от Третия орден. Подробно изображение на граничните земи. Ние сме тук. — Посочи пиктограма на град с крепостна стена. — Кардурин. Ако поемеш право на север, ще стигнеш до прохода Скелан, укрепен и охраняван от постоянен гарнизон от три роти братя. Наистина непреодолима преграда за всеки беглец. Лонаките са се отказали да го щурмуват още преди десетилетия.

— Как стигат на юг? — попита Вейлин.

— През предпланините на запад и на изток. Пътят е дълъг и ги прави уязвими за преследване, но нямат кой знае какъв избор, ако искат да продължават с набезите. Защо си толкова сигурен, че брат ти ще дръзне да навлезе в земите на лонаките?

„Той вече не ми е брат“, искаше да каже Вейлин, но си задържа езика зад зъбите. Изпитваше силен гняв всеки път, като си помислеше за Норта, и нямаше да е хубаво да го изразява на глас.

— Има ли сигурен път за проникване в земите им? — попита той брат-командира, избягвайки въпроса му. — Път, по който не биха забелязали сам човек?

Брат Артин поклати глава.

— Лонаките разбират винаги, когато навлезем в земите им, независимо дали сами в най-дълбоката зима, или с цяла рота в разгара на лятото. Винаги знаят. Предполагам, че е нещо свързано с Мрачното. Не се съмнявай, братко, ако го последваш там, ще ги срещнеш, рано или късно.

Вейлин огледа картата — от големите скалисти върхове на северните планини, които представляваха сърцето на лонакските земи, до прохода Скелан, укрепен преди век, когато ренфаелският лорд решил, че лонаките представляват истинска заплаха, а не просто непрекъсната досада. Щом насочи вниманието си към западните предпланини, кръвната песен заехтя гръмко. Пръстът му намери малка непозната пиктограма на картата.

— Какво е това?

— Разрушеният град ли? Той няма да отиде там. Дори лонаките не ходят там.

— Защо?

— Това е лошо място, братко. Само руини и голи скали. Виждал съм го само отдалеч и тръпки ме побиха от него. Има нещо във въздуха… — Той поклати глава. — Просто поражда усещане за нещо лошо. Лонаките го наричат Маарс Нир-Улин Сол, Мястото на откраднатите души. Имат много истории за хора, които са отишли там и не са се върнали. Преди година отряд братя от Четвъртия орден дойде да търси Отричащи, побягнали на север. Това беше след като назначиха новия им аспект и нашият Орден отказа да им съдейства повече в издирването на Отричащи. Настояха да отидат в разрушения град, твърдяха, че имали сведения, сочещи натам, макар че не искаха да кажат откъде са ги получили. Бяха глухи за предупрежденията ми. „Слугите на Вярата не се боят от дивашки суеверия“, тъй рекоха. Месеци по-късно открихме само един от тях, или по-скоро част от него, замръзнал в снега. Нещо го беше нападнало. Нещо гладно.

— Може просто да са се изгубили и да са умрели от измръзване. И някой вълк или мечка да са попаднали на трупа.

— Братко, лицето на онзи мъж бе замръзнало в писък. Никога не съм виждал такъв израз у никой човек, жив или мъртъв. Бил е яден жив от нещо по-голямо и много по-зло от вълк. А мечките не оставят такива белези.

Вейлин пак се обърна към картата.

— Колко дни езда е до разрушения град?

Острите очи на брат Артин го изгледаха внимателно.

— Наистина ли мислиш, че е там?

„Знам го.“

— Колко дни езда?

— Три, ако яздиш усилено. Ще пратя птица до стената с нареждане да подготвят група, която да те придружи. Може да отнеме няколко дни. Можеш да си отдъхнеш тук…

— Ще пътувам сам, братко. Тръгвам утре сутринта.

— Сам в земите на лонаките? Братко, да кажа, че това е неразумно, би било твърде меко.

— Посланието на аспекта съдържа ли забрана да пътувам сам?

— Не. Просто ни заповядва да ти съдействаме по всякакъв начин.

— Е, добре. — Вейлин плесна брат Артин по рамото. — Осигури ми хубав нощен сън и провизии за пътуването и ще си ми съдействал чудесно.

— Ако отидеш там сам, ще умреш — заяви безизразно брат Артин.

— Тогава да се надяваме, че ще изпълня задачата си преди това.

 

 

Западните предпланини бяха каменисти и голи, насечени от наглед безкрайна поредица дерета, през които Вейлин трябваше да мине по пътя си на север. Зимата идеше бързо и силен студен дъжд се изливаше редовно върху хълмовете. Плюй беше по-раздразнителен отвсякога, отмяташе глава и пръхтеше всеки път, когато Вейлин го яхнеше. Дори постоянно получаваните бонбони от склада на мисията не успяваха да смекчат настроението му. През първия ден Вейлин измина едва петнайсет мили, направи си лагер под една надвиснала скала, сгуши се в плаща си и устоя на желанието да пренебрегне строгото предупреждение на брат Артин да не пали огън. Когато сънят дойде, бе пресеклив и измъчван от сънища, които той почти не помнеше, щом се събуди в мътния светлик на зората. Сега кръвната песен бе по-приглушена, но все още ясна, и продължаваше да го води към разрушения град, където Вейлин знаеше, че ще го чака Норта.

„Норта…“ Гневът се върна, свиреп и неукротим. „Как можа да направи това? КАК МОЖА?“ Гневът се трупаше още откакто Дентос му бе разказал за станалото, още откакто осъзна с премаляло сърце, че ще му се наложи да издири и убие брат си. Откри, че не е способен да изпита кой знае какво съжаление за отсечената ръка на Военачалник Ал Хестиан, трудно му бе да съжалява човек, който смяташе да излее скръбта си върху безпомощни пленници. Но Норта… „Той ще се бие“, знаеше Вейлин с ужасяваща сигурност. „Ще се бие и аз ще го убия.“

Закуси сушено говеждо и пое под лекия сутрешен ръмеж: водеше Плюй, защото теренът бе прекалено каменист за езда. Беше изминал няколко мили, когато лонакът го нападна.

Беше още момче. Скочи от скалите горе, демонстрирайки впечатляваща акробатика, преметна се във въздуха и стъпи ловко на крака пред Вейлин. В едната си ръка стискаше бойна тояга, а в другата — дълъг извит нож. Беше гологърдо и жилаво като хрътка. Вейлин прецени, че възрастта му е някъде между четиринайсет и шестнайсет. Главата му бе обръсната и имаше завъртяна татуировка над лявото ухо. Лицето му се напрегна в очакване на битката и то изкрещя остро предизвикателство на език, който Вейлин никога не бе чувал.

— Съжалявам — каза Вейлин. — Не знам езика ви.

Момчето явно сметна това или за обида, или за приемане на предизвикателството, защото нападна. Скочи във въздуха, вдигнало бойния кривак над главата си и изнесло ръката си с ножа назад за замах. Отработено движение, изпълнено с елегантна прецизност. Вейлин пристъпи настрани, за да избегне спускащия се кривак, хвана ръката с ножа насред замаха и повали момчето в безсъзнание с удар с отворена длан по слепоочието.

Посегна към меча си, докато се оглеждаше за още врагове. Очите му шареха по скалите горе. „Където има един, има и други — казваше брат Артин. — Винаги има и други.“ Не забелязваше обаче нищо, нито звук, нито миризма по вятъра, нищо, което да нарушава тихото барабанене на дъжда по скалите. Плюй явно също не усещаше нищо, защото почна да гризе лекичко увитите в кожа стъпала на лежащото в несвяст момче.

Вейлин го издърпа настрани, като едва се размина с един ритник от предното му копито, и приклекна да огледа момчето. Дишането му бе равномерно и от ушите и носа му не течеше кръв. Вейлин го обърна така, че да не си глътне езика и да се задуши, а после задърпа Плюй напред.

След още час деретата отстъпиха място на онова, което брат Артин бе нарекъл Каменната наковалня. Това беше най-странният и непознат терен, който Вейлин бе виждал — голи скали, осеяни с локвички дъждовна вода, и каменисти възвишения, издигащи се от вълнообразната повърхност като гигантски деформирани гъби. Можеше само да се удивлява на природния замисъл, създал такъв пейзаж. Кумбраелците твърдяха, че техният бог е направил земята и всичко по нея, докато мигне с око, но като гледаше проядените от времето бразди в издигащите се над него скални образувания, Вейлин разбра, че на това място са му били нужно много години, за да достигне такава дивна причудливост.

Яхна отново Плюй и го подкара ходом на север. До смрачаване бе изминал още десет мили. Лагерува под най-голямата каменна гъба, която успя да намери. Уви се в наметалото и подири съня. Клепачите му тъкмо натежаваха, когато лонакското момче нападна отново.

 

 

Момчето беснееше на неразбираемия си език, докато Вейлин връзваше въжето през гърдите му. Ръцете му вече бяха вързани зад гърба. На слепоочието му тъмнееше синина, друга се образуваше под носа му, където кокалчетата на Вейлин бяха открили нервния сплит, за да го прати в безсъзнание.

— Ниша улнис не Серантим — изкрещя момчето. Насиненото му лице бе сковано от омраза. — Херин! Гарнин!

— О, я млъквай — рече уморено Вейлин и натика един парцал в устата му.

Остави го да се гърчи във въжетата и поведе Плюй нататък, като внимаваше къде стъпва в тъмното, макар че светлината на половинката луна бе достатъчно ярка, за да върви, без да се спъва. Продължи, докато престана да чува приглушените викове на момчето, и си намери подслон край голяма скала. Легна и се остави на съня.

 

 

На следващия ден за първи път зърна слънчева светлина, откъслечни лъчи, които пробиваха облаците, за да заиграят по замръзналите скали на Наковалнята. Възвишенията хвърляха гигантски сенки, а обрулените им повърхности сякаш искряха. „Прекрасно е“, помисли си той и му се прииска да бе дошъл тук с друга задача. Натежалото му сърце сякаш му пречеше да се наслаждава на простичките неща.

Наковалнята продължаваше още пет мили и накрая отстъпи място на редица ниски хълмове, осеяни със закърнели борове, които, изглежда, изобилстваха на север. Веднага щом копитата на Плюй докоснаха тревата, той без подкана премина в галоп и запръхтя от облекчение, че е оставил зад себе си твърдите скали на Наковалнята. Вейлин отпусна юздите и го остави да тича. Плюй си беше злонравно животно и бе нещо ново да усеща радостта у него, докато препускаше по хълмовете, а изпод копитата му хвърчаха чимове. По смрачаване пред тях се появи широко плато, където чакаше разрушеният град. Вейлин намери място за лагер на върха на последния хълм, с добър изглед към подстъпите му и прикритие, осигурено от няколко бора близо до билото.

Върза Плюй за един нисък клон и събра дърва. Струпа ги в кръг от камъни и запали огън. После седна с кръстосани крака, все още с меча на гърба и с лъка на една ръка разстояние, и зачака. Беше усетил, че го следят, още в ранната вечер, така че не виждаше смисъл да се вслушва в предупреждението на Артин да не пали огън.

Нощта се спусна бързо, облачното небе направи мрака отвъд светлината на огъня дълбок и непроницаем. Мина още час преди тихото тупкане на копита да му извести за посетител.

Мъжът, който влезе в лагера, беше висок поне шест стъпки и половина, с широки рамене и дебели мускулести ръце. Гърдите му бяха стегнати в елек от меча кожа, който стигаше до кръста му, а на колана му висяха бойна тояга и брадва със стоманено острие. Носеше тесни панталони от еленова кожа и кожени ботуши. Също като момчето, което бе нападнало Вейлин, главата му бе избръсната и татуирана със сложна плетеница, която се виеше по нея от слепоочие до слепоочие. Още татуировки покриваха ръцете му, странни завъртулки и подобни на тръни фигури, които се простираха от рамото до китката. Лицето му бе слабо и ъгловато, което затрудняваше определянето на възрастта му, но очите му, тъмни и враждебни под свъсените вежди, говореха за много години и доколкото Вейлин можеше да прецени, много битки. Мъжът водеше нисък кон, на чийто гръб висеше нещо, овързано с въжета, което се гърчеше и стенеше.

Лонакът измъкна брадвата и бойната тояга от колана си с бързо и ловко движение, което Вейлин едва забеляза. Загледа как мъжът върти майсторски оръжията в продължение на няколко секунди, усети полъха от раздвижения въздух и устоя на импулса да посегне към меча си. Очите на мъжа не се отделяха от неговите, изучаваха го, преценяваха го. След малко мъжът изсумтя с явно задоволство и остави и двете оръжия на земята край огъня. Направи крачка назад с вдигнати ръце, но изражението му си остана все така враждебно.

Вейлин бавно сложи меча си пред себе си, след което също вдигна ръце. Лонакът изсумтя пак, отиде до понито, смъкна овързаното момче от гърба му и го тръшна безцеремонно до огъня.

— Това е твое — каза на Вейлин. Говореше със силен акцент, но изричаше думите ясно.

Вейлин хвърли поглед към момчето, чиято уста бе здраво вързана с ивица кожа, а очите му бяха мътни от изтощение.

— Не го искам — каза на лонака.

Едрият мъж го изгледа мълчаливо, после мина от другата страна на огъня и протегна ръце към топлината му.

— Сред моя народ е прието когато някой дойде при твоя огън с мир, да му предложиш месо и нещо за утоляване на жаждата.

Вейлин посегна към дисагите си и извади сушено говеждо и мях с вода. Подхвърли ги през огъня на лонака. Той извади от ботуша си малък нож и си отряза парче от говеждото, задъвка го и преглътна. Като отпи от меха обаче направи гримаса и плю на земята.

— Къде е виното, което вие, мерим хер, обичате толкова много?

— Аз рядко пия вино. — Вейлин хвърли поглед към момчето. — Няма ли да дадеш и на него да яде?

— Дали ще яде зависи от теб. Той ти принадлежи.

— Защото го победих ли?

— Ако победиш някого и не благоволиш да го убиеш, той е твой.

— Ами ако не го взема?

— Ще лежи тук, докато не умре от глад или зверовете не дойдат да го изядат.

— Мога просто да му срежа вървите и да го пусна на свобода.

Лонакът се изсмя презрително.

— За него няма свобода. Той е опетнен, победен, погубен и за моя народ не струва дори колкото кучешко лайно. — Погледът на мъжа беше вперен в момчето и той се въсеше свирепо и неумолимо. — Подобаващо наказание за някой, който не се подчинява на Нейното слово и позволява на неуместната си гордост да го направи сляп за почитта, която дължи. Срежи му вървите и той ще броди из тези земи без оръжие и без приятели, моят народ ще го отбягва и той няма да намери подслон никъде.

Погледът му се върна на Вейлин и той видя в него нещо повече от гняв, проблясък на нещо скрито, което се издаваше и от стегнатата му челюст и стиснатите му устни. „Загриженост. Той се страхува за момчето.“

— Щом е мой — каза Вейлин, — значи мога да правя с него каквото пожелая?

Очите на лонака се стрелнаха за миг пак към момчето. Той кимна.

— Тогава ти го давам. Дар в знак на благодарност, че ми позволявате да мина през земите ви.

Лицето на лонака остана безстрастно, но Вейлин прочете облекчението в очите му.

— Вие, мерим хер, сте меки — каза лонакът. — Слаби и страхливи. Само числеността ви ви дава сила, а тя няма да трае вечно. Един ден ще ви изтласкаме обратно в морето и вълните ще почервенеят от кръвта ви. — Стана, отиде при момчето и сряза вървите му. — Ще взема безполезния ти дар, тъй като е единственото, което можеш да предложиш.

— Това мога, това предлагам.

Освободеното от въжетата момче седеше отпуснато. Провисна в ръцете на лонака, когато той го вдигна на крака, захленчи, когато едрият мъж го свести с шамари и порой ругатни. Накрая се поокопити, погледна Вейлин и лицето му се обагри от омраза и жажда за кръв. То се наежи, напрегна се за нова атака. Едрият лонак го зашлеви през лицето с опакото на ръката си, от което устната му се разкървави, а после го блъсна грубо към чакащия кон, вдигна го на гърба му и посочи строго надолу по хълма. Момчето удостои Вейлин с последен поглед, пълен с нескрита враждебност, преди да пришпори животното и да изчезне в мрака.

Лонакът се върна при огъня и пак посегна към сушеното говеждо. Продължи да се храни, все така намръщен.

— Добрият баща страда много за сина си — отбеляза Вейлин.

Очите на лонака се стрелнаха към него и враждебността проблесна отново.

— Не си мисли, че има някакъв дълг между нас. Не си мисли, че си си купил преминаването през нашите земи с живота на сина ми. Ти си жив, защото Тя иска така.

— Тя?

Лонакът поклати глава с отвращение.

— Биете се срещу нас от векове, а ни познавате толкова малко. Тя е нашата водачка и нашата защита. Тя е нашата мъдрост и нашата душа. Тя ни управлява и ни служи.

Вейлин си спомни срещата насън с Нерсус Сил Нин в Мартишката гора. Какво му беше казала тя за лонаките? „Трябваше да знам, че Върховната жрица ще намери начин.“

— Върховната жрица. Тя ли ви води?

— Върховна жрица… — Лонакът изрече думите така, сякаш вкусваше непозната храна. — Името не е по-лошо от всяко друго. Вашият смахнат език не пасва много добре на нашия начин на живот.

— Говориш много добре моя смахнат език. Къде си го научил?

Лонакът сви рамене.

— При набезите си взимаме пленници, макар че не са ни от голяма полза. Мъжете са прекалено слаби, за да работят в мините повече от един сезон, без да умрат, а жените раждат болнави деца. Само че веднъж пленихме мъж в сива роба. Наричаше се брат Келин. Можеше да лекува и да учи. С времето заговори езика ни като свой, затова го накарах да ме научи на неговия.

— Къде е той сега?

— Разболя се миналата зима. Беше стар и го оставихме в снега.

Вейлин започваше да разбира защо нашир и надлъж презират лонаките.

— Значи вашата Върховна жрица каза да ме пуснете да мина?

— Дойде вест от Планината. Един от мерим хер щял да пристигне в нашите земи сам, най-великият им воин, дошъл да търси кръвта на брат си. Никакво зло не бива да го сполети.

„Кръвта на брат си… Май Върховната жрица вижда много неща.“

— Защо?

— Тя не обяснява. Повелите от Планината не се оспорват.

— И въпреки това синът ти се опита да ме убие.

— Момчетата търсят известност със забранени дела. Той имал видения как те побеждава и се сдобива със слава — най-острият меч на мерим хер, поразен от ножа му. С какво ли съм разгневил боговете, че да ми дадат толкова глупав син? — Мъжът се изхрачи в огъня, после вдигна поглед към Вейлин. — Защо го пощади?

— Нямаше нужда да го убивам. Да убиваш без нужда противоречи на Вярата.

— Брат Келин често говореше за вашата Вяра. Безкрайни лъжи. Как може човек да има верую, но да няма бог, който да го наказва, ако го наруши?

— Всеки бог е лъжа, а човек не може да бъде наказан от една лъжа.

Лонакът сдъвка още малко говеждо и поклати глава. Изглеждаше почти тъжен.

— Аз чух гласа на огнения бог, Нишак, дълбоко в тъмните кътчета под димящата планина. В него няма лъжа.

Огнен бог ли? Явно мъжът беше сбъркал ехото в пещерата с гласа на някой от своите богове.

— Какво ти каза той?

— Много неща. Никое от тях не е за твоите уши, мерим хер. — Той хвърли месото и меха обратно на Вейлин. — Носи нещастие човек да търси смъртта на брат си. Защо го правиш?

Вейлин се изкушаваше да пренебрегне въпроса и да седи мълчаливо, докато лонакът не си тръгне — изглежда, не бяха останали много теми за разговор и компанията на мъжа определено не му бе толкова скъпа, но нещо го накара да изрече на глас чувствата, които го нараняваха толкова дълбоко. „По-лесно е да си излееш душата пред непознат.“

— Той не ми е кръвен брат, а брат по Вяра. Двамата сме от един орден и той извърши тежко престъпление.

— И затова ще го убиеш?

— Ще се наложи. Той няма да ми позволи да го върна, за да го изправя пред правосъдието. Върховната жрица нареди ли ви да пропуснете и него?

Лонакът кимна.

— Жълтокосият мина на кон преди седем дни в посока към Маарс Нир-Улин Сол. Смяташ ли да го последваш там?

— Трябва.

— Тогава най-вероятно ще откриеш да те чака жълтокос труп. В онези руини има само смърт.

— Чух вече. Знаеш ли какво е онова, което убива в разрушения град?

Лицето на лонака трепна раздразнено. Явно страхът бе щекотлива тема.

— Нашият народ не ходи там, не е ходил повече от пет зими, а дори и преди това не харесвахме онова място. Във въздуха тегне нещо, което притиска душата. А после почнаха да се появяват труповете. Опитни ловци и воини, разкъсани от нещо невидимо, а лицата им застинали в страх. Срамен край е да бъдеш убит от звяр, пък дори и магически. — Вдигна очи към Вейлин. — Ако отидеш там, скоро ще си мъртъв, също като брат си.

— Брат ми не е мъртъв. — Знаеше го, усещаше го в постоянния напев на кръвната песен. Норта беше жив. И го чакаше.

Изведнъж лонакът посегна към оръжията си и се изправи, вперил враждебен поглед във Вейлин.

— Говорихме достатъчно, мерим хер. Няма да се мърся повече с твоята компания.

— Вейлин Ал Сорна — каза Вейлин.

Лонакът присви подозрително очи срещу него.

— Какво?

— Името ми. Ти имаш ли си име?

Лонакът го гледа дълго и мълчаливо и враждебността в погледа му се стопи. После поклати глава.

— Това не е името ти.

И след миг изчезна в чернотата отвъд огъня, без да издаде и звук.

 

 

Кулата се беше извисявала сигурно на над двеста стъпки и Вейлин можеше само да си представя колко ли впечатляваща е изглеждала някога — стрела от червен мрамор и сив гранит, сочеща право към небето. Сега представляваше неравен път от натрошени камъни с растящи между тях бурени, който водеше към сърцето на разрушения град. Като се взря по-внимателно, той забеляза, че отломките са украсени с фини релефи, изобразяващи безчислено множество от животни и лудуващи голи хора. Каменните фризове, които красяха другите сгради в столицата, бяха до един на военна тематика: воини, водещи забравени битки с допотопни оръжия. Тук обаче битки нямаше, релефите изглеждаха изпълнени с веселие, често и с похот, но никога с насилие.

Утринното слънце бе изгряло зад дебел слой облаци, натежали от сняг и подкарвани от силния вятър, който Вейлин знаеше, че само ще се усилва с напредването на деня. Той се загърна в плаща си, за да се предпази от студа, и пришпори Плюй. Макар животното да не бе толкова раздразнително като обикновено, в него имаше някакво напрежение, което Вейлин не бе долавял преди; очите му бяха ококорени и то пръхтеше нервно дори при най-слабия звук. Той знаеше, че е заради града. Лонакът и брат Артин не бяха преувеличили за тежкия въздух. Гнетящото чувство се усилваше, докато Вейлин се приближаваше към назъбените очертания на руините отпред, и в основата на черепа му се зараждаше тъпа болка. Кръвната песен също звучеше различно, по-непостоянна в своята тоналност и по-настойчива в предупреждението си.

Той подкара Плюй към централната арка, близо до мястото, където, изглежда, се бе намирала основата на кулата. Бяха изминали само няколко крачки, когато животното затрепери, очите му се ококориха още повече и то заотстъпва, като тръскаше тревожно глава.

— Кротко! — Вейлин се опита да го успокои, но конят бе станал неуправляем от страх, изцвили остро и го хвърли от гърба си с един рязък скок, след което побягна преди той да успее да сграбчи юздите му.

— Върни се, проклета кранто! — изрева Вейлин. Единственият отговор бе далечният тропот на копита. — Трябваше да му прережа гърлото още преди години — измърмори той.

— Не мърдай, братко.

Норта стоеше под частично рухналата арка. Русата му коса бе по-дълга, стигаше почти до раменете, и по лицето му се виждаха наченки на младежка брада. Вместо дрехите си на брат носеше тесни панталони от еленова кожа и кожен жакет. С изключение на ловджийския нож на колана му беше невъоръжен. Вейлин бе очаквал от него предизвикателно поведение, плюс частица от обичайното му презрение и насмешка, затова се изненада, че на лицето на Норта е изписана дълбока загриженост.

— Братко — обърна се той официално към Норта. — Аспект Арлин заповядва да се върнеш незабавно…

Норта като че ли не го чу; пристъпваше бавно към него с вдигнати ръце и Вейлин забеляза, че очите му все се стрелкат настрани, към нещо отзад…

Вейлин се завъртя и мечът му излетя светкавично от ножницата.

— НЕДЕЙ!

Викът на Норта дойде прекалено късно. Нещо голямо и неописуемо силно се вряза във Вейлин. Мощта на удара изби меча от ръката му и го запрати на цели десет стъпки, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му.

Вейлин посегна към камата в ботуша си, като си поемаше отново дъх и се опитваше да пренебрегне острата болка в гърдите, която говореше за поне едно счупено ребро. Надигна се мъчително, изпъшка от болка и падна пак, понеже пристъп на световъртеж замъгли зрението му и наклони земята под краката му. „Това е нещо повече от счупено ребро.“ Той се бореше, размахваше бясно камата, опита се да стане и откри, че Норта стои над него. Вейлин се дръпна назад в очакване на атака, обърна камата, за да парира мушкане…

Норта стоеше с гръб към него, вдигнал ръце над главата си, и ги размахваше бясно.

— НЕ! Не! Остави го!

Чу се звук, нещо като ръмжене. Но не беше звук, какъвто би издало куче.

Вейлин бе виждал диви котки, рисове и пуми в Урлиш и Мартиш, само че звярът, застанал в момента срещу него, бе толкова различен по големина и форма, че той реши, че е от съвсем друг вид. Беше висок над четири стъпки, а жилавата му фигура бе покрита със снежнобяла козина, нашарена с черни ивици. Огромни лапи дращеха по земята с нокти, дълги над пет сантиметра, а очите му, яркозелени и блестящи върху сложната ивичеста маска на лицето му, сякаш сияеха от злост. Щом срещна погледа му, животното изсъска и оголи дълги като кинжали зъби.

— НЕ! — изкрещя Норта и застана между котката и Вейлин. — Не!

Котката изсъска отново и вдигна лапа да разсече раздразнено въздуха, после тръгна наляво в опит да се промъкне покрай Норта. Вейлин беше смаян. „Нима се бои от него?“

Чу се плесване на ръце, силно и остро в мразовития сутрешен въздух. Вейлин откъсна очи от озъбената котка и видя млада жена, застанала недалеч от тях, слабичка, с кестенява коса и познато хубавко овално лице.

— Села? — промълви той и трепна, щом болката го прониза отново. Всичко пред очите му заплува. Когато зрението му се избистри, откри, че тя стои над него и се усмихва топло. Котката бе до нея и душеше крака й, а тя я галеше по козината. Зад нея се виждаха и други фигури, наизлезли от руините, десетки хора, млади и стари, мъже и жени.

— Братко? — Норта коленичи до него, лицето му бе бледо и загрижено. — Ранен ли си?

— Аз… — Щом срещна погледа на Норта и видя тревогата в очите му, Вейлин усети как в душата му се надига срам. „Аз дойдох, за да те убия, приятелю. Що за човек съм?“ — Добре съм — каза, напрегна сили да се изправи… и загуби съзнание от яростната болка, избухнала в гърдите му.