Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (6)

Пета глава

Дали ще е посинял?

Дали ще лежи на дивана? Или на пода? Дали е сърцето? Дали някой е влязъл в къщата и го е наранил? Дали е решил, че му идва твърде много, и е приключил? Дали ще е изстинал? Откога ли е мъртъв?

Тези мисли кръжаха в главата ми като ято жадни за кръв прилепи, докато вървях през двора. Никога не бях виждала мъртвец. Защо точно този трябваше да е първият?

След като внимателно разпитах и дълго успокоявах Съмър, успях да получа някакво обяснение за случилото се. Джаксън стоеше потънал в мълчание и палецът още беше в устата му, макар че следеше много внимателно как реагирам на историята им. Съмър чула шум на долния етаж, когато се събудила. Отишла до спалнята на баща си да го пита какво става, но намерила леглото празно. Извикала Джаксън и заедно тръгнали да проучат. Шумът идвал от телевизора. Баща им лежал на дивана, а телевизорът бил включен. Съмър го разтърсила и се опитала да го събуди, за да му каже, че е забравил да изключи телевизора. Но нищо не станало. И Джаксън се опитал. Разтърсвали го. Викали го по име, но нищо. Седнали на пода и зачакали да се събуди, после заспали до него, но той не се събуждал. Накрая решили да дойдат да ме извикат. Да се опитам аз да го събудя. Качили се на стол и отключили резето на задната врата, после дошли в апартамента ми. Използвали резервните ключове — знаели къде стоят.

Докато ги слушах, леденостуден страх се процеждаше на тънка струйка по гръбнака ми. След това казах на децата да ме изчакат в апартамента, включих телевизора, намерих някаква анимация и отидох да се преоблека. Можех да остана с клина, тениската и черната жилетка, с които бях заспала, но реших да се преоблека, за да си дам малко време и да се подготвя психически. Да се успокоя. Навлякох с треперещи ръце бельото, джинсите, тениската и черен пуловер. През цялото време ме оглушаваше една мисъл: „Трябваше да сториш нещо, трябваше да сториш нещо. Трябваше да сториш нещо.“

Само да бях отишла да поговоря с него вчера, да поговоря с тях, може би това нямаше да се случи.

Вече облечена, но не и успокоена, аз се върнах в дневната. Посрещна ме миризма на алкохол. Не беше много силна, просто лек дъх на нещо застояло и кисело. Не бях пила, откакто се нанесох тук, и в апартамента нямаше алкохол, тогава защо дневната миришеше на пиячка? На бира. Да, бира. Погледнах към децата, но те не бяха помръднали — седяха в същото положение и се взираха невиждащо в телевизора.

Подуших отново, но вече не се усещаше.

След като казах на безизразните им лица да ме изчакат в апартамента и че ще се върна скоро, аз започнах пътуването си през двора. Това бяха само няколко метра, но ги изминавах цяла вечност. Пътуване, което щеше да промени живота ми завинаги. Щом видех тялото на Кайл — мъртвото му тяло, — край. Вече нямаше да съм същият човек. Този миг щеше да остави неизличим знак в душата ми. Още един белег, който така и нямаше да зарасне съвсем. Господ знае как се беше отразило вече това на двете деца, които чакаха в дома ми.

Когато наближих, видях, че кленовата задна врата е останала открехната, побутнах я леко и си поех дълбоко дъх. Къщата беше тиха, щом пристъпих прага, а сърцето бумтеше в ушите ми — силен тътен, който заглушаваше всичко. Докато прекосявах дървения под на кухнята, осъзнах, че съм стаила дъх. Вървях към отсрещната врата, която водеше към коридора. Спрях и се принудих да издишам, а после да вдишам отново. Накъсан, плитък дъх, който заседна в горната част на гърдите ми, но поне дишах. Дървеният под продължаваше в коридора и ме насочи към Кайл. В края на коридора беше входната врата, веригата беше сложена. Не изглеждаше някой да е проникнал в къщата. Пред вратата започваше стълбището, а между тях имаше друга врата, затворена. По-близо до мен, вляво, видях още една врата, която зееше отворена. Предположих, че той е там. Не можех да си представя, че децата са затворили вратата след себе си, когато са тръгнали към мен.

Приближих се до отворената врата и ми хрумна, че би трябвало да извикам полиция. Но желанието да узная какво се е случило надделя над формалностите. Щом се потвърдеше онова, което и тримата подозирахме, щях да знам как да се държа с децата. Щях да измисля какво да им кажа и как да ги защитя, докато всичко свърши. Не исках някой напълно непознат полицай да им го съобщи. На практика и аз бях непозната, но не напълно непозната.

На прага се поколебах, зачудих се дали все пак да не извикам полиция. Те бяха обучени да се справят с подобни неща. Аз не бях. Аз бях обучена да наемам хора на работа, а не…

В ума ми изникнаха празните изражения на Съмър и Джаксън. Пустотата в очите им, безнадеждността на лицата им. Те вече бяха сторили това. Не са имали друг избор. „Щом те могат, значи и ти можеш.“

Дневната беше невероятно просторна. Сигурно са били две стаи — една арка бележеше мястото на съборената стена. В дъното имаше трапезария, а в дневната два дивана и две кресла, тапицирани с мека естествена кожа, бяха подредени в квадрат пред телевизора, който квакаше шумно до прозореца.

Първо видях ходилата му. На дивана близо до вратата. Краката му бяха насочени към вратата и бяха леко кръстосани — левият върху десния. Сърцето ми се сви, когато се вгледах в мрежата от линии по ходилата. Отворих уста и започнах да дишам дълбоко, опитвах да се успокоя и в същото време да не се замая от напрежението. Бях на ръба между леденото спокойствие и пълната истерия. И тогава се случи. Прищрака. Когато реших да се оттегля, вече не усещах тялото си. Оттеглих се на онова местенце, в малкото ъгълче, където винаги бях в безопасност. Винаги бях спокойна. Винаги защитена. Защитена от всяка гадост на този свят.

Вече нищо не ми беше трудно, защото не се страхувах. Можех да го направя. Трябваше, затова запристъпвах напред — единият крак пред другия, осъзнавах всяка крачка, всяко движение, силната миризма на алкохол, която насищаше въздуха.

Продължих да пристъпвам към центъра на стаята, докато не приближих дивана. О, господи! О, господи!

Навсякъде около дивана имаше бутилки и кутийки с алкохол. Малки зелени патрончета от джин, големи прозрачни бутилки с водка, кехлибарени бутилки с уиски, кафяви бутилки от бира, няколко зелени бутилки с бяло вино и няколко тъмни — с червено. Цяла купчина кутийки. Предимно от алкохол. Бяха като килим около дивана. Ето защо апартаментът ми миришеше на алкохол, миризмата беше полепнала по Съмър и Джаксън, беше дошла на стоп с дрехите им, беше се провряла в косите им и в порите на кожата им. Сред морето от бутилки и кутийки с пиячка видях двата празни полумесеца, където децата си бяха направили място да легнат. Лежали са и са чакали баща си, който явно нарочно се беше напил до смърт. Чакали са го да се събуди.

Ако не бях наблизо, може би щяха да си останат тук, свити до мъртвия си баща с часове, дори с дни.

Вниманието ми се насочи към Кайл.

Беше неподвижен, застинал в положението, в което е отпил онази последна глътка, която бе сложила край на живота му.

Тялото му беше проснато на дивана, гърбът беше изпънат на седалката, а главата — подпряна нагоре и леко на една страна на страничната облегалка. Едната му ръка лежеше до тялото, а другата висеше от дивана сред бутилките.

Дрехите му бяха измачкани и светлосинята риза беше излязла от пясъчножълтите му панталони. Вероятно се беше измъкнала, когато Съмър и Джаксън са опитвали да го събудят. Кожата му имаше цвета на сиви облаци преди буря, но не синееше. Очаквах да е посинял, ако беше починал преди известно време, но не можех да съм сигурна. Вгледах се дали гърдите му се надигат. Взирах се усилено — но нищо. Като че ли не дишаше. Беше някак страховито застинал. Неподвижност, която приличаше на гладък копринен покров от безжизненост, който покриваше и него, и цялата стая.

Единственият начин да разбера дали беше… починал бе да го докосна. Да проверя за пулс. Пристъпих напред и устата ми се изпълни със солена слюнка. Умът ми беше в убежището си, но тялото ми все още реагираше на ситуацията, сякаш действах съзнателно. Миризмата на алкохол забъркваше противна отвара със страха в стомаха ми. Едва се сдържах да не си тръгна. Щом приключех с това, щом проверях, можех да си ида. Трябва да го направиш. Мисли какво да кажеш на децата, обади се на полицията.

Проправих си път през бутилките и спрях на ръка разстояние от него.

Поех дълбоко дъх.

„Направи го. Направи го сега. Направи го и приключвай.“

Ръката ми трепереше неконтролируемо, когато посегнах към сивата кожа точно над яката на синята му риза. Принудих се да гледам, за да се уверя, че го докосвам на правилното място, и задържах дъх, макар че единствено дишането пречеше на жлъчката да изскочи от устата ми. Пръстите ми докоснаха плътта му. Изненадващо, но беше топла. Опитах се да не мисля твърде много за това. Мъртвото тяло не изстива веднага, то изстива бавно, докато кръвта, която го сгрява, и химическите реакции, които поддържат постоянната му температура, спират. Плъзнах пръсти нагоре, към точката под челюстта.

— ЪЪЪХ! — изпъшка внезапно Кайл и отблъсна ръката ми, сякаш гонеше муха.

„БОЖЕ ГОСПОДИ!“, изпищях вътрешно и се препънах назад, събаряйки няколко бутилки. Една-две недопити кутийки паднаха и разляха съдържанието си на килима. Продължих да отстъпвам от бутилките, но изгубих равновесие и се стоварих тежко по задник.

Седях, дишах дълбоко и се взирах в него, чаках го да реагира на тракането на бутилките, да отвори очи, да седне и да установи, че току-що е скъсил живота ми с още десет години. Нищо. Това копеле ме изплаши до смърт, изплаши до смърт и децата си, но продължаваше да се носи невъзмутимо из проклетата страна на сънищата.

Седях и го гледах как спи. Тялото му беше като дълга мускулеста нишка, опъната на кожения диван.

Откакто установих, че е жив — пиян, но жив, — не беше помръднал. Трябваше да се върна при децата, за да им кажа, че е добре. Обясних им надълго и нашироко, че баща им просто е заспал. Той е много, много изморен, толкова изморен, че не може да се събуди лесно. Обясних им и че скоро ще се събуди сам, но дотогава ние ще се върнем в къщата и ще започнем понеделника. Те ме гледаха с безстрастните си очи, не питаха нищо и вероятно всъщност не се нуждаеха от витиеватото ми обяснение. Имаха нужда само да знаят, че е добре и че могат да се приберат у дома. Когато тръгнаха към стълбите, аз се забавих, за да изгася телевизора, и зърнах блясък на зелено стъкло зад една възглавница на дивана. Вдигнах я и открих празна бутилка от бира в пролуката между облегалката и седалката. Вдигнах и съседната възглавница и открих още една. И още една под третата.

С периферното си зрение видях как Съмър и Джаксън разтвориха широко очи от страх и бузките им хлътнаха. Нищо чудно, че апартаментът ми миришеше на алкохол. Нищо чудно, че не бяха изненадани, когато им казах, че татко им е много изморен. Вече бяха виждали това.

Бяха свикнали баща им да прави така и вероятно бяха свикнали да крият доказателствата. В къщата бях видяла само три отворени кутийки от бира. Освен тях нямаше други празни бутилки. Те внимателно бяха скрили изпитите от баща им бутилки и бяха оставили само пълните. Горките деца. През какво ли бяха преминали… Стомахът ми се сви при тази мисъл. „Мама не е много мила с татко“, повтори гласът на Съмър в главата ми. Вече знаех защо.

Все още виждах с ъгълчето на окото си как страхът на лицата им се засилва. Вече знаех тайната им и те бяха ужасени. Какво трябваше да сторя? Да създам проблеми на баща им? Да ги обвиня?

Все още несигурна как да реагирам, аз върнах възглавниците върху бутилките, като се престорих, че не съм ги видяла и не съм разбрала нищо. Вероятно не беше много умно да се преструвам, че нищо не се е случило и не съм притеснена от постъпката им, но на тях и без това им се беше събрало много. Нямаха нужда от въпросите ми. Ако някой трябваше да се срамува и да бъде разобличаван, това беше баща им.

Върнахме се в къщата им мълчаливо и те се качиха да се преоблекат. Аз се обадих в офиса и казах на шефката си, че е изникнало нещо спешно, затова вероятно няма да мога да отида днес. След това направих препечени филийки с масло и конфитюр за закуска. Друго не открих в кухнята. Той очевидно не беше пазарувал след завръщането им и дори отпреди това. Шкафовете бяха празни, нямаше дори зърнена закуска. Намерих само наполовина пълната кутия с корнфлейкс от събота и поне осем пакета пшенични бисквити. Явно само това бяха яли целия уикенд. Хладилникът беше дори още по-празен — масло и ягодов конфитюр, лук в отделението за зеленчуци, бутилка доматен сос, бутилка соев сос, кутия с малко портокалов сок, кутийка скъпо кафе и половин кутия пресечено мляко. Фризерът приютяваше самун пълнозърнест хляб и аз направих много препечени филийки, и ги изядохме с вода. След това те с охота излязоха да играят, а аз почистих масата.

По време на закуската се надявах Кайл да се свести, да види какво е сторил и да се почувства ужасно, за да влезе и да се извини на децата си. Но надеждите ми останаха напразни. Той не помръдна.

А сега седях на страничната облегалка на креслото срещу дивана и го гледах.

Хапех кокалчето на палеца си и слушах как от време на време измърморва нещо в пиянския си сън. Минутите минаваха, а Кайл не помръдваше. Беше потънал дълбоко в забравата, защитен от реалността на живота. И това беше добре за него. Всички имаме нужда от време на време да потънем в забрава, но той вече прекаляваше.

Станах от креслото, приближих се и посегнах към оголения му, покрит с тъмни косми корем. Стиснах плътта му с палец и показалец и извих ръка. Колкото сили имах. После хванах няколко косъма и ги дръпнах здравата, като откъснах три-четири.

— ОХ! — изскимтя Кайл и премина от безметежната си забрава право в света на болката. Седна и попита: — Какво има…? — Вдигна ръка и потърка корема си. Втренчи се ядосан в мен. — Ама какво…?

Изгледах го с презрение и извих леко вежда.

— Мисля, че трябва да поговорим, какво ще кажеш?