Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (2)

Първа глава

Зърнена закуска, една супена лъжица захар и леденостудено мляко.

— Ти си черна.

Колкото и да е странно не изпищях, не се разскимтях и не се свлякох трепереща, когато установих, че в дома ми е проникнал натрапник. Олюлях се назад и сърцето ми замря; вгледах се в нея с широко отворени, изплашени очи, но не изпищях.

Беше ранна съботна утрин. Тъкмо си бях взела душ и тръгвах към спалнята, за да се преоблека, когато открих натрапницата — всъщност натрапниците — да стои пред банята и да се взира в мен. Тя беше висока около метър, шестгодишна, със зелени очи, тъмни и лъскави като евкалиптови листа, и с дълга до раменете черна коса — прихваната от едната страна с червен ластик, а от другата се спускаше на вълни по рамото. До нея стоеше огледалната й версия от мъжки пол — с по-къса тъмна коса, но със същия ръст, на същата възраст и със същите зелени очи.

И двамата бяха облечени доста… разнообразно. Под розовата й пола с воланчета имаше клинче на сини и бели райета, а под избеляла оранжева жилетка се виждаше тениска с дълъг ръкав. Жълтите й чорапи бяха набрани като гамаши на глезените, а на червените обувки се кипреха големи жълти цветя. Той беше с дълги сини панталони, като единият му крачол беше затъкнат в зеления чорап. На бялата тениска личеше авангардна шарка от следи от флумастери и петна от пръсти, а едното крайче на яката на вълнената жилетка с цип беше подгънато навътре и издуваше дрехата на рамото му.

Дрехите и на двамата бяха така измачкани, сякаш бяха спали с тях.

Освен размъкнатите дрехи, близнаците споделяха и още нещо — имаха сивкав тен, а под очите им личаха синьо-лилави сенки, като размазани следи от прах. Приличаха на измъчени от февруарския студ бездомници, които са влезли в дома ми да се стоплят. Но аз знаех, че не са бездомни деца. Това бяха децата на моя хазяин. Току-що се бях нанесла в апартамента и още не бях виждала хазяина и семейството му, защото бяха в Америка, когато пристигнах от Австралия. Е, явно се бяха завърнали.

Децата ме оглеждаха без притеснение — очите им се спряха на найлоновата шапчица за баня, на влажното ми лице, на мокрия врат и раменете, на кърпата, която бях увила около тялото си и стисках яростно, на коленете ми, които се подаваха изпод нея, и на поръсените с капчици вода прасци. След това задържаха поглед на ходилата ми, вероятно привлечени от пухкавите бели чехли.

— Ти си черна — рече пак момичето с ясен и твърд глас. Говореше с искреността на дете и увереността на възрастен. Знаеше как да се обръща към хората, без значение от годините им. В ръцете си държеше синьо зайче с увиснали уши.

— Да, така твърдят — отвърнах аз.

— Аз съм Съмър — рече тя и потвърди предположението ми, че е дъщерята на хазяина. После вирна пръст към момчето. — Той е Джаксън. Ние сме близнаци. — Пак ме огледа — от найлоновата шапка до краката — и се втренчи в очите ми. Искаше да ме хипнотизира, да получи цялото ми внимание, докато пожелае. Лицето й, обрамчено от странната прическа, беше невинно и открито, но все пак мъдро и потайно. Зад това лице преминаваха милион незначителни и значителни мисли.

Съмър сви малките си кокалести раменца, откъсна поглед от очите ми и кимна лекичко.

— Доста си хубава — рече тя.

— О… благодаря ти — отвърнах.

Джаксън се наведе към Съмър, сви длани около устата си и няколко секунди й шепна нещо на ухото. След това тя кимна. Джаксън се отдръпна.

— Не си хубава като мама — информира ме Съмър.

Погледнах към Джаксън, вероятно заслугата за това беше негова.

Той се взираше в мен, предизвикваше ме да възразя. Явно не беше от приказливите, но знаеше как да изрази позицията си.

— О, добре — отвърнах аз.

— Съмър! Джаксън! — извика мъжки глас от долния етаж, близо до входната врата на апартамента ми, и сърцето ми отново подскочи.

— Какво правите там? — продължи гласът и по стълбите се чуха стъпки. Това вероятно беше хазяинът, Кайл Гадсбъроу, идваше да се присъедини към децата си и да ме види полугола. Преди да измисля план за бягство, който вероятно щеше да успее, ако се бях сетила да се мушна отново в банята, пред мен се появи господин Гадсбъроу.

Той почти изпълни пространството на горната площадка на стълбището, защото беше висок човек, над метър и осемдесет. Изглеждаше малко по-възрастен от мен, може би на трийсет и шест или трийсет и седем, с едро, но стройно тяло. Носеше широки тъмносини джинси и измачкана бяла тениска под металносиво яке. Черната му коса беше много късо подстригана, а очите му бяха огромни, като на децата, но кафяви. На лицето му личеше леко набола брада, а тенът му, също като на децата, беше доста блед, сякаш страдаше от недоспиване.

Хазяинът спря рязко на върха на стълбището, въздъхна и извъртя очи към децата.

— Нали ви казах, че не е тук, сигурно е излязла да напазарува. — А когато те не му отвърнаха и продължиха да се взират в мен, той явно се зачуди какво толкова гледат и погледна в същата посока. Кимна ми за кратко и пак се обърна към децата. После спря. Видях как умът му най-сетне регистрира факта, че е видял човек. Той се извърна към мен, изглеждаше изненадан и объркан.

— О, вие сте тук. Извинете, ние… — замълча, защото осъзна, че е в присъствието на почти гола жена. Жена, която не му беше съпруга. На сиво-бялото му лице, измъчено от безсъние, като алени следи лумнаха две ярки червени ивици.

— О… — запъна се той. — О… аз… — Заотстъпва, забравил, че стои на върха на стълбището, пропусна едно стъпало и политна назад. За миг, за частица от секундата, господин Гадсбъроу като че ли увисна във въздуха, а после тялото му започна падането си по дървеното стълбище. Препускащото ми сърце се качи чак в гърлото, защото очаквах да се претърколи надолу, но той успя в последния момент да протегне ръка и да се вкопчи в белите перила. Щом се закрепи, слезе още няколко стъпала, докато вече виждахме само късите меки кичурчета, които се виеха в неравни завъртулки по темето му. Обърна се към стената, за да не ме зърне дори по случайност.

— Хайде, деца, трябва да вървим — каза на стената. — Веднага. ВЕДНАГА! — И чух как изтича надолу по стълбището и през вратата, сякаш дяволът беше по петите му.

Съмър, която също като мен и брат си, беше гледала към господин Гадсбъроу, се обърна и каза сериозно:

— Трябва да вървим. — А тонът й добавяше: — Но ще се върнем.

— Добре — отвърнах на изреченото и неизреченото.

Съмър тръгна първа по стълбите; през пролуките в перилата виждах как пристъпва внимателно, докато не изчезна от поглед. Джаксън пое след нея, но на първото стъпало се обърна и ми хвърли красноречив поглед: „Не успя да ме заблудиш — казваше този поглед. — Ясна си ми.“

Отстъпих леко назад под силата му.

Само един човек ме беше гледал така през целия ми живот. И то преди цяла вечност. Тогава този поглед ме разстройваше, но сега едва не ме съкруши. Как е възможно едно шестгодишно дете да ме гледа, сякаш за него съм отворена книга?

Примигнах, очаквах да каже нещо. Но не. Той си беше свършил работата, погледът беше хвърлен. Джаксън се обърна и затрополи по стълбите след сестра си и баща си.

„Добре — рекох си, когато вратата изщрака след Джаксън, — трябва да се махна оттук. Веднага.“