Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (17)

Шестнадесета глава

Органична зърнена закуска и органично соево мляко.

— Това сигурно е най-лошата ти идея — казах на Габриел.

— Ще е забавно. В една статия твърдят, че къмпингуването било най-готиното нещо, което можеш да направиш с приятели — отвърна тя, когато завихме в края на Тенант Роуд.

— И къде точно я прочете тази статия? В „Как да прецакате приятелите си с къмпинг“? — попитах.

— Виж какво, трябва да сплотим екипа с колеги от други лондонски клонове, а ти ще завържеш нови приятелства — с хора, които не са на шест години, нито пък са насред развод.

Изгледах я кръвнишки. Много мило от нейна страна да ме вземе под крилото си, но къмпинг? Уикенд в луксозен хотел щеше да доведе до същите резултати.

— Нямам търпение да стана амазонка, да се боря със стихиите, да ловувам храната си и да се слея с природата — рече тя. — Обичам първичните неща. — В багажника на колата й имаше луксозна кошница с четири бутилки „Болинджър“, два подплатени спални чувала и огромна палатка. Не беше особено първично.

— Ще ходим в Уайлдбъри Уудс в Съсекс, не в австралийската пустош. А ловът, дори за прехрана, е забранен.

— Няма да ми съсипеш мечтата, Тамали. Аз живея с мисълта за този уикенд.

Включихме се в движението към Кройдън. Многоцветният поток от коли се извиваше към хоризонта, докъдето поглед стигаше. Устремявахме се към мечтата на Габриел.

— Виж, Кени — започна тя ведро. Явно щеше да иска нещо. Аз не можех да поема повече часове работа и нямах пари да й дам заем, така че не нямах представа какво ще иска от мен. — Чака ни поне двучасово пътуване и реших, че има два начина да използваме това време. Или ще ми разкажеш за Австралия, или аз ще говоря за работа. — Тя откъсна очи от синия бийтъл пред нас и ме погледна. — И двете не искаме да говорим за работа, така че остава Австралия. И не говоря за страната. Искам да знам защо се върна така внезапно. Искам да знам кой е той.

С Габриел работехме много добре заедно, винаги се разбирахме, не исках да провалям всичко, като призная нещо, което щеше да промени мнението й за мен. Не исках да й падна в очите. Но вероятно все пак можех да й кажа. Поривът да споделя, за да има кой да ми напомня колко ужасна съм била, напираше в мен от седмици. Трябваше да говоря. Справях се с това доста добре, откакто се прибрах. Толкова добре, че почти бях забравила какво сторих.

— Той беше женен — казах и се подготвих за ахването, за отвратения поглед, за изумлението.

— Ще ми трябва повече информация от това — отвърна тя, когато не добавих нищо.

Погледнах я крадешком подозрително. Очаквах по-силна реакция. Добре, явно искаше да чуе всичко, преди да ме нахока, да ми събере багажа и да ме изпрати да си търся приятели в Сибир.

— Знаех, че е женен, и нищо не се случи, когато се срещнахме първия път. Дори не си го спомнях добре. Следващия път го видях на едно парти. Излязох в градината и той беше там. Сякаш мълния от небето или стрелата на Купидон ме удари, когато го видях. Прас! Точно в центъра на гърдите ми. Съвсем сериозно, преди не вярвах в тези неща. Но не мога да го опиша по друг начин. Не беше заради външния му вид, а заради него самия. И тогава направих единственото, на което бях способна, обърнах се и избягах.

 

 

Обърнах се и избягах. Провирах се през пияните тела из градината и хукнах да се скрия някъде. Да потърся безопасно място. Озовах се в кухнята. Бях прекарала почти целия ден в къщата на Еванджелин, помагах й да се приготви за партито и сега започнах да се щурам, да чистя, да се опитвам да се успокоя.

Той влезе в кухнята и сърцето ми подскочи. Беше паникьосано и се опитваше да избяга от тялото ми. И то, и аз, бяхме ужасени. Никога не бях изпитвала такова нещо, тази мълния, както когато го видях в градината, и затова трябваше да се обърна и да избягам. Дори не знаех кой е. Не означаваше нищо за мен. Човек, с когото бях прекарала няколко часа в незначителни разговори. Въпреки това присъствието му ме влудяваше. Но вече нямаше къде да бягам.

Лицето му засия, когато се усмихна.

Аз прогоних страха, изправих се на пръсти и обвих ръце около врата му.

— Здрасти — прошепнах в ухото му, а ръцете му ме обгърнаха. Той се притисна към мен, телата ни почти се сляха, когато отвърна на поздрава ми. Минаха няколко секунди и аз исках да се отдръпна, но осъзнах, че той няма да ме пусне. Задържа ме още малко. Притискаше се към мен, сякаш бях неговото спасение. Миризмата му на кожата му, феромоните — изпълни сетивата ми. Бях на път да й се отдам, да се отпусна и да се наслаждавам на близостта, когато той ме пусна и отстъпи назад.

— Как си? — попита.

— Добре съм. А ти как си?

— Добре.

— Жена ти и децата ти тук ли са? — попитах, за да бетонирам в умовете и на двама ни, че нищо няма да се случи. Той може и да беше предизвикал вълна от всевъзможни нови усещания и приятни емоции умен, може и неволно да бях направила нещо, което го накара да се притисне в мен, но нищо повече нямаше да се случи.

— Не — отвърна, явно се смути.

— Те също ли са в Манли?

Замълча и извърна очи за миг, после пак ме погледна.

— Не.

— Е, ще пренощуваш ли в Манли, или ще се върнеш в семейното огнище? — Бях решена да изтъквам неговата обвързаност, за да издигна преграда между нас, но и той беше решен. Решен да не говори за това.

— Един приятел живее на няколко мили оттук и ме покани да остана.

— О, добре — отвърнах. — Е, защо не си…

— Какво е това? — прекъсна ме Уил, за да спре въпросите. Обърнах се, за да видя какво гледа. Той пристъпи към мен, за да погледне в тенджерата на печката.

— Това е моят сос за барбекю — казах. — Правя го по моя рецепта.

— Може ли да опитам?

— Разбира се. — Посегнах към дървената лъжица и загребах малко от гъстия, червен, изпъстрен с парченца лук сос от тенджерата, и я вдигнах към устата му, като подложих шепа, за да не покапе на пода. Той се наведе към мен, хвана здраво ръката ми и опита соса. Очите му се взираха в моите и сърцето ми отново изпадна в приятната паника.

— Хубав е, нали? — попитах рязко и отдръпнах лъжицата.

— Най-хубавият — отговори той и се усмихна.

— Ти няма да кажеш, ако е гаден, нали?

Той се засмя и смехът му запрати късчета удоволствие из мен, които се уталожиха в стомаха ми. Оставих лъжицата в мивката.

Когато се обърнах, към мен идваше мъж. Видях как ме огледа — първо краката, които почти не се виждаха под кафявата велурена пола, после гърдите ми под оранжевата блуза, която все се смъкваше на лявото рамо.

— Ти ли си Кендра? — попита той.

— Да, аз съм.

— Казаха ми, че ще ми покажеш къщата.

Това беше моята роля на парти у Еванджелин — да развеждам гостите из къщата. Скоро я бяха обновили и тя се беше изморила да я показва, затова аз с радост поех това задължение. Често се преструвах, че лично съм я обзавела.

— Кой ви каза това? — попитах.

— Една от многото ми обожателки — рече той със закачлива усмивка.

— О, моля ви.

Той се ухили и вдигна вежда.

— Е…

Уил внезапно се озова до мен.

— Всъщност, приятел, тя тъкмо щеше да развежда мен. — Миг неловка тишина. — Нали ми обеща частна обиколка още преди векове?

— Така ли? — Не бях обещавала подобно нещо.

— Не, не си. Но тъй като сме стари приятели, реших, че имам право на първата обиколка.

— Стари приятели? Веднъж седяхме заедно в бар.

— Но ти цяла нощ ме обижда, а това сближава хората.

— Не, това означава, че намираш много недостатъци у някого.

— Да, това също.

Обърнах се към другия мъж и видях, че е излязъл. Явно знаеше кога е победен.

Разведох Уил из стаите на къщата, като усещах съвсем осезаемо присъствието му. Топлото му тяло. Стъпките му. Ритмичното му дишане. С всяка крачка устата ми пресъхваше все повече, а сърцето ми биеше лудо. Последната спирка от обиколката беше зимната градина. Еванджелин я заключваше, когато даваше парти, но аз имах ключ и ми беше позволено да я показвам на хората, ако след това заключа отново. Влязохме в това помещение, което беше голямата гордост на Еванджелин — пристройка към къщата, която се вписваше идеално в склона на хълма. Три от стените бяха от стъкло, както и таванът, а от тази стая се виждаше Тасманийско море; отвъд него беше Нова Зеландия.

Оставих вратата открехната, затова не беше нужно да включвам осветлението на тавана или по стените, то щеше да развали ефектната нощна панорама.

— А това е нейната светая светих — казах аз. Оттук се виждаше необятната чернота на морето, но на мен ми беше любима гледката към наситеносиньото нощно небе, опъстрено с мъничките искри на звездите. Вдигаш поглед и виждаш безкрайността.

— Тази стая е подобна на лондонската архитектура — казах на Уил, който стоеше малко вляво зад мен и се взираше смаян в хоризонта.

— В какъв смисъл?

Обърнах се към него и казах:

— Открива най-прекрасните гледки.

Той отметна глава назад и разкри шията си, а на мен ми се прииска да погаля нежната бяла кожа. Исках да се вдигна на пръсти и да докосна с устни онова местенце, където се зараждаха думите му, и да вкуся мекотата му. Вместо това се усмихнах на удоволствието му да стои хем на закрито, хем на открито и да вижда чак до края на безкрайността.

— Красиво е — прошепна той. Сведе глава и се вгледа в мен. — Много красиво.

Опа! — предупредих се сама. — Внимавай!

— Е, как така жена ти не дойде с теб тази нощ? — попитах и пак я поставих между нас. Отстъпих няколко крачки и се настаних на облегалката на дивана в средата на помещението, лъч светлина от коридора минаваше през краката, корема, гърдите и шията ми.

Той сведе поглед и започна да рови нещо на пода с върха на обувката си.

— Официалният отговор ли искаш или истинския?

— Този, който би дал на една непозната жена.

— Е, непозната жено, жена ми е имала забежка преди четири години. Имаме тригодишен син и когато той се разболя сериозно миналата година, решихме, че няма да оцелее, затова тя ми призна, защото смяташе, че това е наказанието й за стореното. Той със сигурност е мой син, дори и не биологически, винаги ще е мой син. Но оттогава не сме в състояние да се държим нормално един с друг. Ето защо не е тук сега. Не се разбираме добре.

— Ясно.

— Да, и аз така бих казал на твое място.

Мълчах, той спря да рови с обувка в пода и аз постепенно усетих, че се взира в мен. Събаря защитите ми, опитва се да влезе под кожата ми. И се получаваше. А не биваше, не беше редно.

— Защо просто не каза „жена ми не ме разбира“ и толкова? — попитах го аз.

— Защото не е вярно. Жена ми ме разбира и аз разбирам нея. Просто не можем да се държим нормално един с друг.

— Заради това ли е? — попитах, като посочих първо себе си, а после него. — Отмъщаваш й?

— Ще ми се да беше — отвърна той. — Ако беше, щях да знам как се чувствам. Щеше да означава, че съм преодолял шока. Почти от година съм смазан от всичко това. Би било хубаво да почувствам нещо друго. Да изпитам някаква друга емоция, която да ми позволи да планирам едно хубаво отмъщение.

Той пристъпи към мен и аз гледах как протритите му кафяви велурени обувки се приближават все повече, докато не се озоваха точно до моите заострени черни ботуши. Не смеех да вдигна глава. Страхувах се, че лицето ми ще ме издаде. Вкопчих се в облегалката на дивана, като че ли на живот и смърт. Не знаех защо го исках сега, а предишния път — не. Защо не мога да спра емоциите, които бушуваха във вените ми. Никога не бях полудявала така по мъж. Винаги бях успявала да се контролирам. Но този Уил ме караше да се чувствам сякаш съм зад волана, а не мога да шофирам; че всеки миг ще излетя от ръба на скалите към пропаст от блаженство.

— В нощта, когато се срещнахме, аз отидох до колата си, която беше паркирана чак в другия край на града, и реших, че трябва да се върна, за да взема номера ти. Целият тръпнех след разговора с теб. Не се бях смял толкова дълго, исках да те видя отново. Стигнах до върха на стълбите и осъзнах какво правя. Не биваше да правя нещо подобно, защото не бях свободен, вероятно ти също. А не можех да съм ти приятел. Не можех да съм ти просто приятел. Затова си тръгнах.

Чувах дишането си, беше меко, но накъсано. Вкопчих се здраво в дивана и затворих очи с надеждата да се скрия. Опитвах да се скрия в мрака, защото колата вече беше паднала от ръба и аз висях от нея, вкопчена в регистрационната табела. Едно рязко движение — и край с мен.

— Щом видях лицето ти, когато ти влезе в градината, обърна се и си тръгна, осъзнах, че изпитваш същото. Не беше несподелено.

Той внимателно долепи чело до моето. Очите ми още бяха затворени, но дъхът ми секна.

— И само за протокола, това — прошепна той, — това е привличане. — Той наведе още глава и леко докосна носа ми с нос. — Чисто привличане. — Вдигнах глава и бавно, нежно устните му докоснаха моите. Ахнах тихо. Постепенно устните му засилиха натиска си и ръката му докосна лицето ми. И аз се предадох. Пуснах се от ръба на пропастта, станах от дивана и го прегърнах. Прокарах пръсти по тила му, по меките косъмчета на главата му и го оставих да ме целуне. Отвърнах на целувката му. Стояхме под звездите и се целувахме, сякаш бяхме съвсем сами на този свят.

 

 

Колата на Габриел пълзеше бавно към А23, движението беше много натоварено. Тя не пита повече, когато й казах за Уил. Аз бях леко дезориентирана — докато говорех, мислите за Сидни ме накараха да забравя къде съм. В Сидни понякога ми се случваше — виждах британски сапун или филм, четях списание или книга, и когато вдигнех очи за миг, ми се струваше, че съм в Англия. В Лондон. А Сидни е само мираж. Понякога, насред историята с Уил, ми се искаше Сидни да е само мираж.

 

 

Отидохме в дома на приятеля му, който живееше близо до къщата на Еванджелин.

Той тръгна да включи осветлението, а аз седнах на дивана, смаяна от това, което ми се случваше. Никога не го бях правила. Никога не бях ходила някъде с непознат. Но се чувствах в такава безопасност с него, сякаш съм го познавала цял живот. Той ми донесе бира и попита дали искам чаша.

— Не си ли забелязал, че не си падам по чаши — отвърнах, а той се засмя.

Отвори студената, покрита с капчици конденз кутийка и ми я подаде.

Това дребно, просто действие промени всичко за мен. Това бе едно от най-милите неща, които някой беше правил за мен. Простото действие на отварянето на кутията показваше, че в този момент, докато прави това незначително нещо, той мисли за мен.

Паснахме си. Едрото му и топло тяло се отмести така, че да се наглася към него; торсът ми се плъзна идеално в извивката на ръката му; главата му пасна в празното дотогава място между рамото и брадичката ми.

Не правихме секс, не правихме любов. Не си свалихме дрехите. Лежахме върху завивките и разговаряхме. Понякога се целувахме, но през повечето време просто разговаряхме.

 

 

— Не спахме заедно нито веднъж. А и не се виждахме често — общо шест пъти — казах на Габриел. — Колкото и да се опитвах, не можех просто да си тръгна. Понякога прекъсвахме връзка за цели месеци и аз спирах да мисля ежедневно за него. И тогава се случваше нещо — виждах книга или филм, или чувах песен и ми се приискваше да ги споделя с него. Пишех му имейли, но никога не ги изпращах. — Бях написала стотици писма на Уил, които така и не изпратих. Те бяха като дневник на желанията ми.

Взирах се в пътя, а колите се нижеха пред нас.

— След няколко месеца без никаква връзка един от нас не издържаше. Обикновено бях аз. Изпращах няколко изречения и всичко започваше отново. Ежедневни имейли, по някое съобщение. Мечтите. Вината. Дълбоката, неумолима вина. И тогава, след осемнайсет месеца, жена му разбра.

 

 

Тя разбра от имейл.

Не от онези имейли. Ние не си изпращахме такива имейли — пропити със секс, копнеж и фантазии. Вече не. А и той беше изтрил всички доказателства. Само няколко имейла бяха такива. Съвсем малко от тях предполагаха, че е имало нещо физическо между нас. Повечето бяха банални и обикновени. Споделяхме за живота си, за ежедневни неща. Ние нямахме минало, нямаше да имаме и бъдеще, затова говорехме само за настоящето. Споделяхме какво се е случило и живеехме за момента. Освен това не поддържахме постоянна връзка. И двамата не можехме да го понесем. Не и повече от няколко дни. Какъв смисъл имаше, след като нямаше да сме заедно?

Имейлът, който тя прочете, беше следният:

„Ееее, разкажи ми какво хубаво ти се случи днес.“

Само толкова. Тези девет думи й разкрили, че дели съпруга си с друга. Прочела имейла и разбрала. Не мога да си представя как се е почувствала. Какво е направила. Дали е изключила компютъра, дали е започнала да крещи вътрешно, дали се е развикала на екрана и е избухнала в сълзи, или е започнала да крои отмъщение. Знам, че не му се е обадила и не е настояла да се прибере. Не му се е разкрещяла, щом е влязъл у дома. Изчакала, докато приключат с вечерята и децата се изкъпят, прочела им приказка и ги сложила да си легнат. Изчакала да вземат по чаша вино и да се отпуснат на дивана, преди да го попита за това.

Може би е била така изтръпнала, че дори не се е сетила, докато не са останали сами, с чашите скъпо вино в ръце, вдигнали крака на масичката пред работещия телевизор. Сигурно тогава се е обърнала към него и му е разкрила онези девет думи, които преди седмици бях написала, без да се замисля, думите, които й бяха казали всичко.

Уил и жена му (не изричах името й и не мислех за нея по име, не си правех труда да го използвам, да й ставам близка) не били разговаряли нормално от седмици, може би от месеци, вероятно от години. От месеци тя не го била питала как е минал денят му, а той не я бил питал от седмици, а ето че друга жена, за която никога не бил споменавал, жена, която тя не познавала, си правела труда да го пита. Друга жена притежавала лукса и свободата да не поддържа дом, да не отглежда деца, да не се справя заедно с него с всякакви ежедневни проблеми, за да го пита как е минал денят му. Ето защо е разбрала. Нямало други имейли, нито съобщения, нищо, освен тези девет думи, които й казали, че част от него е другаде с друга.

— Спиш ли с друга? — попитала го тя, когато го погледнала над чашата с вино.

Той отвърнал без колебание.

— Не. — И било истина, не беше спал с друга. — Изобщо.

Тогава тя сигурно се е уплашила. Вероятно ужасът я е притиснал — като тежък камък или като ужасно задушаващо бреме от тон перушина, — защото му задала следващия въпрос:

— Влюбен ли си в друга? — Сигурно е прошепнала тези думи и е сдържала дъха си, докато е чакала отговор, чакала е да чуе дали животът, който познава, е свършил. Чакала отговор, който така и не дошъл.

Уил не искал да лъже жена си, като отрече, и не искал да я нарани, като каже „да“. Като експерт в игнорирането на истини, той не искал да се справи с това, още не бил приел, че е извършил най-голямата измяна, отваряйки сърцето си за друга. Беше позволил на друга жена да навлезе в пространството, обитавано от съпругата му. Той беше направил нещо, което би сторил само ако е влюбен. Не го признавал дори пред себе си и не смятал да наранява жена си, като го признае първо пред нея. Затова не казал нищо. Извърнал очи и не казал нищо.

Тя казала:

— За нищо ли не те бива? Ако искаш отмъщение, трябва да изпукаш някоя, а не да се влюбиш в нея. — А после попитала: — Откога?

А той казал:

— От твърде дълго. Дори един ден е твърде дълго. Съжалявам.

— Заради мен ли го направи? — попитала тя.

— Не мисля — отвърнал. — Нямах намерение да търся нещо или някого. След като разбрах какво се е случило, не можех да говоря с теб, без да ти се разкрещя. Не исках да ти крещя, затова реших да го оставя в себе си. А това се случи, защото не внимавах. Трябваше да се съсредоточа върху опита нашите отношения да потръгнат.

— А ти искаш ли да потръгнат? — попитала го тя.

— Повече от всичко — отвърнал. Опитал да хване ръката й, но тя се отдръпнала. Не искала да я докосва. Беше много разстроен, когато ми каза това. „А ти какво очакваше? — прищя ми се да го попитам. — Да не си въобразяваше, че ще те прегърне и ще ти каже, че всичко е наред? Направил си възможно най-лошото нещо, по-лошо е може би само да нараниш децата си. Наистина ли си мислиш, че ще ти позволи да я докоснеш?“

— Не можеш да я виждаш повече — казала му тя.

— Не я виждам. Не говоря с нея. Само понякога си пишем.

Уил смятал, че така ще успокои жена си, но направил точно обратното. Всъщност с тези думи й казал: „Макар че не поддържам връзка с нея, тя е винаги в ума ми. Винаги е с мен, ляга вечер с нас в леглото. До нас е, когато се любим. С мен е във фантазиите ми.“ — А трябвало да каже: „Всичко вече свърши. Никога не съм спал с нея и всичко свърши. Не знам защо ми пише“.

Като жена, съпругата му със сигурност е забелязала, че той не е казал, че всичко е приключило. Забелязала е и го е запечатала в ума си и в сърцето си. И то вероятно я е накарало да направи онова, което стори.

— Ще идем на брачни консултации, спешни консултации — казала тя. — Знам, че преди не искаше, но сега се налага. Ако искаш бракът ни да потръгне, трябва да си готов на всичко.

— На всичко — казал той.

След седмица Уил отишъл на първата си брачна консултация. Те спели в едно легло, продължили да водят обичайния си живот и си намерили брачен консултант. Той чакал там двайсет минути, преди да осъзнае, че тя няма да дойде. Платил на консултанта, обадил се на жена си и не получил отговор. Нито в къщата, нито на работа, нито на мобилния й. Докато бързал към дома, се страхувал, че може да е пострадала.

И с право се страхувал. Наистина била наранена и сега щяла да нарани и него.

Тя решила да използва времето, докато той е при консултанта, за да изнесе всичките му вещи отвън. И да смени ключалките. Чакало го и писмо от адвокат, което го информирало за намерението й да заведе бракоразводно дело точно година след датата на въпросното писмо, както било по закон.

Жена му не могла да му прости. Той не бил спал с друга — тя беше спала с друг и вероятно щеше да е в състояние да му прости подобен физически акт. Но той нарушил светостта на брака им; сякаш забил нож в сърцевината на онова, което изградили заедно. Уил не можеше да разбере, че ако признаеш — дори неволно, — че си влюбен в друг, не можеш да запазиш брака си. В любовта не става така.

 

 

— Е, това стана в Австралия. Искаше да разбереш и сега можеш да ме пратиш по дяволите. И малкото приятели, които имах, вече го направиха. Аз съм глупачка. Аз съм егоистка. Е, давай, слушам те. — Говорех така, защото се опитвах да се подготвя за лекцията, да чуя отново, че съм голяма глупачка, задето съм се забъркала, че той е копеле и че съм изгубила най-хубавите години от живота си в копнежи по мъж, който ме е използвал. Вече го бях чувала — и това, и милионите му версии. Всеки път то съсипваше едно приятелство и ме нараняваше дълбоко, защото никой не разбираше. Никой не можеше да разбере какво значи Уил за мен, колко беше специален. Но аз така и не им го казах.

Очите на Габриел се вдигнаха към огледалото за обратно виждане, после към страничното и дългите й тънки пръсти удариха десния мигач точно преди да наруши закона за движение по пътищата, като прекоси две ленти на трафика и предизвика същински хор от вой на клаксони. Пое по отбивката към един паркинг, който тъкмо подминавахме.

„О, господи, тя наистина ще ми види сметката“, помислих си, като погледнах към меката линия на брадичката й, която сега изглеждаше твърда и ъгловата, а очите й бяха вперени право напред. Преди тя беше омъжена. Така и не ми каза защо се беше развела с Тед. Вероятно заради някоя като мен. Друга жена, която е нахлула във връзката им. Може би сега щеше да ми каже да сляза и да вървя пеша до Съсекс или до дома, така или иначе вече не бях желана в колата й. „Господи, Господи. Не мога да си позволя да си загубя работата — мислех си аз, докато тя обикаляше паркинга в търсене на свободно място. — Много трудно ще си намеря нова, при това на същата длъжност, близо до дома и за парите, които получавам. Това е карма: съсипан живот за съсипан живот.“

Мълчаливо и внимателно, Габриел спря на мястото за паркиране и изключи двигателя. Щракането, когато отключи предпазния си колан, изкънтя силно в колата и беше заменено от свистенето му, когато се изпъна назад. Затворих очи и преброих до десет, чух, че тя се раздвижи на седалката си. Стегнах се, очаквах да получа силна плесница по бузата.

— Наистина ми е болно, че си мислиш, че бих те съдила — каза тихо Габриел.

Изненадана от думите й и от искреността в гласа й, аз отворих очи и се вгледах през предното стъкло. Това не бях очаквала.

— Кени, ние сме приятелки, което означава, че те познавам. Знам колко почтен човек си и че ако има кауза, безнадеждна или не, ти ще я подкрепиш. Затова знам, че сигурно вече си се наказала ужасно за случилото се. Той трябва да е много специален мъж, за да тръгнеш срещу всичко, в което вярваш. Откакто те познавам, не си спомням и един път да си говорила така за мъж. Защо да подценявам това? Защото бил женен? Твоите чувства са по-важни.

— И не — продължи тя, — не казвам, че ситуацията е идеална или че идеята е страхотна. Нито че някои хора не търсят връзка именно със семейни — но ти не си от тях. От думите ти останах с впечатлението, че не е човек, който има навика да изневерява, но дори да беше, какъв смисъл има да ти се карам? Така само ще те тласна още повече към него и ще те принудя да станеш потайна. А ако не може да поговори с някого, човек започна да прави откачени неща. Скъпа, аз бях омъжена, знам колко сложно е всичко, особено когато настъпи тежък период. Дали той трябва да опита да поговори с жена си, за да оправи нещата? Да. Дали твоето отсъствие ще им помогне да се разберат и може би да възстановят живота си? Да. Но няма защо да те упреквам. А и като те гледам какво правиш, откакто си се върнала, сигурна съм, че преживяваш истински ад. Няма защо и аз да те карам да се чувстваш зле — убедена съм, че сама си го причиняваш достатъчно.

Затворих пак очи и се стегнах. Заля ме всичко, което от две години не смеех да пусна навън и трупах в себе си. Не можах да се спра. Опитах, наистина опитах, но не можах да се спра. Всичко се изля в жалък, неконтролируем порой. Всичко излезе и внезапно аз започнах да си изплаквам сърцето.

Никога не подценявайте способността на разбирането да ви накара да се почувствате наистина ужасно.