Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (15)

Четиринадесета глава

— Снощи Кайл ме целуна — казах на Габриел.

Почти цяла сутрин събирах кураж да изрека тези думи и сега, когато останахме двете — Джанин си беше взела свободен ден, а Тери излезе на среща с клиенти, — те като че ли сами излетяха от устата ми.

Случилото се вечерта много ми тежеше. Тегнеше на раменете ми, притискаше съзнанието ми. Превъртах го отново и отново, опитвах се, опитвах се, опитвах се… и не можех да разбера защо ме е разбрал така погрешно. На някакво ниво знаех, че сигурно не е голяма работа, че преувеличавам, но дали? Не беше ли по-добре това да се потуши още в зародиш? Трябваше да говоря с някого.

Габриел замръзна пред компютъра си и после бавно завъртя стола си към мен.

— Очаквах нещо такова — рече тя.

— Какво?

— Разведен мъж, неомъжена привлекателна жена, при такова положение сексът винаги е реална възможност.

Обгърнах се с ръце, сякаш за да не се разпадна.

— Защо? Защото всички жени за това си мислят? Да намерят мъж?

— Не, нищо подобно.

— Тогава защо го казваш?

— Предполагам, защото забелязах колко време прекарваш с Кайл и семейството му, двамата доста се сближихте, затова си помислих…

— Значи случилото се е съвсем невинно, все едно аз да целуна теб.

— Това е съвсем различно — рече Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз много те харесвам.

Тя не ме приемаше сериозно. Бях решила, че вероятно ще ме разбере. Не знам защо. Габриел рядко беше сериозна. Преди съпругът й да я напусне и да се разведат, тя все разказваше вицове, шегуваше се със себе си, смееше се. В редките моменти на искреност забелязвах колко много грим е започнала да слага, за да поддържа тена си, колко усилия й коства да извива устата си в усмивка и каква тъга има дълбоко в очите й. Но през повечето време се кикотеше. Шегуваше се. Смяташе всичко за много весело. „Ако не можеш да се смееш на себе си — казваше често тя, — какъв е смисълът?“ Но аз не можех да понеса да се присмее и на това. Тялото ми още тръпнеше от горещия душ; главата ми още се маеше като след нокаут.

Забих поглед в екрана на компютъра.

— Добре, забрави. Глупаво е. Не биваше да ти казвам нищо.

— Съжалявам, мила — отвърна Габриел. — Не осъзнах колко си потресена, кажи ми какво стана.

— Нищо — отвърнах и свих рамене. — Просто съм голяма глупачка.

— Само целувка беше, нали? — попита тя, внезапно притеснена. — Нищо друго?

— Да, само целувка. Виж, нека го забравим, глупаво е.

— Затова ли си се облякла така? — попита тя.

„Облякла така?“ Погледнах се. Бях с черен потник, бяла памучна риза, лек пуловер е остро деколте и черна жилетка над черни панталони. Така се обличах за работа, делово, но не с костюм. Придърпах жилетката над гърдите си и скръстих ръце.

— Какво имаш предвид?

— Днес е един от най-горещите дни в годината, а ти си облечена като за зимата.

Засмях се насила и свих рамене, без да откъсвам очи от компютъра.

— Нали ме знаеш, все ми е студено. Колко пъти те моля да включиш отоплението? Бях забравила колко мразовито е тук, особено след Австралия.

— Австралия — повтори Габриел. — Знаеш ли, че за първи път я споменаваш сама. Бих искала да ми разкажеш за там.

— За Австралия ли? Не искам да говоря за Австралия — отвърнах. Отворих адресника си и прелистих страниците, търсех клиент, на когото да се обадя — да си уредя няколко срещи или обяд. Взех телефона и започнах да набирам номера. Габриел стана рязко от бюрото си и се озова до моето само с две крачки. Натисна бутона и прекъсна линията, после взе слушалката от ръцете ми и внимателно я постави на апарата.

— Извинявай, че се държах така повърхностно — каза тя, беше се променила изцяло. Сега беше сериозна и загрижена. Вероятно този човек срещаха клиентите, които ходеха при нея за консултации. — Притесняваш ли се да се прибереш тази вечер и да го видиш?

— Казах ти, аз съм глупачка.

— Не, не си. Ако това те притеснява, значи не е просто глупост — каза тя нежно. — Кажи ми какво стана и защо те е разстроило толкова много.

Поколебах се. Беше ми коствало доста усилия дори само да го спомена и не бях сигурна, че искам да продължа. Но пък трябваше да живея с Кайл. Затова имах нужда от някаква външна гледна точка и единственият начин да я получа беше да говоря за случилото се.

Бавно и колебливо аз й разказах накратко.

— Наистина не го очаквах — казах накрая. — Никога не съм му давала и най-малкия знак, че ме интересува. Защо го направи?

— Може би защото те харесва?

— Но как е възможно? Той дори не ме познава, не сме ходили на срещи и не сме флиртували. Не ми пука какво казват в книгите и филмите. Това, че и двамата сме необвързани и прекарваме много време заедно, не значи, че сме гаджета.

— Сигурна съм, че не е искал да ти навреди.

— Знам, но как ще се държа нормално с него сега? Винаги ще се чудя дали няма да опита отново.

— О, скъпа, всички правим глупости. Сигурна съм, че сега много съжалява. А и ти ще разбереш, ако смята да го направи отново. Ако си е наумил нещо, ще разбереш. Едно тихо гласче в главата ти, твоята интуиция, ще ти подскаже да не му вярваш. Ние сме учени да сме любезни, да сме мили и искаме хората да ни харесват, но ако усетиш и най-малкото притеснение, когато си около него, ще разбереш, че трябва да го избягваш. Забрави любезността, забрави за всичко, на което са ни учили, за да ни харесват хората, слушай себе си. Какво усети при Кайл?

— Не останах достатъчно дълго, за да усетя каквото и да било.

— Е, ако ще живееш така близо до него, ще трябва да поговорите, за да разбереш.

 

 

Чухме някаква суматоха по стълбите към офиса.

Стъпки, силни гласове, някакви неща падаха и трещяха по широкото стълбище. Шумът се приближаваше и ставаше по-силен, и ние почти очаквахме вратата да се отвори и в офиса да нахлуе циркова трупа. Когато вратата наистина се отвори, нахлу моята циркова трупа: Джаксън влезе първи. Беше с тъмносиви панталони, синя риза, наполовина измъкната от колана, вратовръзка на синьо, жълто и бяло райе, която висеше накриво от горното копче на ризата му. Както обикновено, единият му чорап беше вдигнат до коляното и крачолът на панталона му беше натъпкан в него, а другият чорап се беше надиплил на глезена. Имаше зелена черта на бузата и зелена боя по пръстите. Винаги се изумявах как е възможно толкова тихо момченце да се омаже така само за няколко часа.

Зад него нахлу Съмър. Тя беше с плисираната си тъмносива униформена пола, синя ризка и същата раирана вратовръзка, но нейната не беше накривена. Общо взето, тя беше по-спретната, но от двете й опашки (бях научила Кайл да ги връзва) се бяха измъкнали кичури, които стърчаха във всички посоки. Чорапите й също бяха свлечени. И двамата изглеждаха като след тежък ден в солните мини.

Зад тях, с раница на едното рамо и цветна торба, две сини жилетки и два сини пуловера в ръце, стоеше Кайл. На върха на купчината се мъдреше маратонка — вероятно беше изпаднала от раницата на рамото му, тъй като другата торба в ръцете му зееше отворена и близначката на маратонката висеше оттам на връзката си.

Бледото му колебливо лице беше изпито, а очите му оглеждаха неспокойно стаята. Отне му доста време да прекрачи прага. Явно смяташе, че посещението им не е добра идея.

Изправих се, щом Джаксън влетя през вратата, и заобиколих бюрото си да ги посрещна.

— КЕНДИ! — извика Съмър, изпревари Джаксън и се хвърли към мен. Прегърна ме през кръста и заби глава под гърдите ми, а аз леко се олюлях назад. Като че ли не ме беше виждала от година-две, а не от предния ден. Слава богу, офисът беше празен, ленив вторнишки следобед. Нямаше кандидати за работа или клиенти, а Тери се беше прибрала у дома след срещите.

— Липсваше ми — информира ме Съмър, когато я отлепих от себе си и се наведох, а тя уви ръце около врата ми и ме стисна много силно. Джаксън стоеше до баща си, докато не го погледнах — тиха покана да дойде да ме прегърне. Той повлече крака, както винаги, приближи се, преметна една ръка около врата ми и стисна. Съмър вече ме беше освободила от хватката си. Поех дълбоко дъх и вдишах миризмата им. Миришеха на училище, на рисуване, тичане, четене и игри на двора. Миришеха на живота на Съмър и Джаксън.

Прегръдката на Джаксън беше кратка, като речта му — премерена, защото не беше нужно да се прекалява. Вече знаех, че ме харесва, така че нямаше защо да прави представления. Когато смъкна ръка от врата ми, аз се изправих и двамата се обърнахме да видим какво прави Съмър.

Тя беше в другия край на стаята, седеше на стола на Габриел, размяташе крака, положила ръце на страничните облегалки, и обсъждаше тънкостите на телбода и дали черният телбод е по-добър от синия. Съмър обясняваше на Габриел, че черният винаги работи по-добре от синия, защото всичко черно винаги е по-добро. Говореше така, сякаш не можеше да повярва, че някой на годините на Габриел все още не е установил този факт сам. Джаксън, както винаги привлечен от своята сестра суперзвезда, тръгна към тях. По пътя взе тъмночервения телбод от края на бюрото ми. Така ме оставиха сама с Кайл.

Сърцето ми ускори ритъма си, кръвта забуча в ушите ми като речни бързеи, когато се обърнах към него. Още щом го погледнах, ме връхлетя споменът за предната вечер: езикът му нахлува в устата ми, ръката му е на лицето ми, тялото му е притиснато към моето, вкусът на кафе. Потръпнах.

Кайл видя, че потръпвам. Знаеше защо потръпвам. Тревогата, която личеше в очите му, в стиснатите устни и в скованото му тяло, нарасна и започна да струи към мен.

Извърнах поглед, не можех да го гледам.

— Ами… Съмър настоя да се отбием. Намерила е часовника ти… — Той говореше накъсано, като ученик на изпит, който не знае нищо по темата. — Мисля, че си го оставила у нас снощи.

По-скоро почувствах, отколкото видях, как Габриел ни погледна. И тримата знаехме как звучи това — сякаш бях забравила часовника си в спалнята му, а не на мивката в кухнята, след като съм мила чиниите. „Господи, какво ми причинява този мъж?“

Очите на Кайл се стрелнаха към Габриел, срещна погледа й и след това пребледня от ужас, беше се усетил. И скоро цялото му лице вече пламтеше в червено.

„Господи, какво ми причинява този човек?“

Габриел насочи отново вниманието си към Съмър и Джаксън.

— Кой иска близалки? — попита ги тя, за да разведри обстановката.

— Ледени близалки ли? — попита Съмър.

— Не, захарни.

— Тогава защо не ги наричаш бонбони? — попита Съмър възмутено. Тя обичаше да конкретизира.

— В Австралия така наричаме бонбоните.

И двамата разшириха очи и се втренчиха в нея.

— Ти си от Австралия? — попита Съмър с изумление, но и с леко опасение, че Габриел може би се занася с нея. — Като Кенди?

— Не, не като Кенди. Кенди само се преструва на австралийка, а аз съм истинска. Наистина съм родена и израснала там. Какво ще кажете да идем за малко близалки — бонбони — и да ви разкажа?

— Добре — рече Джаксън. — И Гарво иска да научи за това. — И тримата — Съмър, Кайл и аз — се обърнахме и се втренчихме в него. Той НИКОГА не говореше с непознати. Джаксън също ни хвърли един поглед, сякаш ние бяхме направили нещо необичайно.

— Може, нали? — обърна се Габриел към Кайл. — Само през два магазина е, ще се върнем веднага.

Кайл я погледна, чудеше се дали е безопасно да ги пусне с нея, но явно я сметна за подходяща, защото отвърна:

— Да, разбира се. — После прехвърли нещата в ръцете си, сякаш за да бръкне в джоба си за пари.

— Не, няма проблеми — каза Габриел, — ще са от мен. — Тя взе портмонето си — имитация на „Луи Вюитон“ — и подкара децата към вратата.

— Не им взимай много бонбони — извиках след тях. Тя вдигна ръка в знак, че е разбрала. — Наистина, Габриел, само по едно пакетче, от средните.

— Добре, добре.

Дори да не й бях казала, и сама щеше да разбере, че между мен и Кайл се е случило нещо. Напрежението струеше на вълни от нас. Плътни, лепкави вълни, които се стелеха като туткал.

Щом вратата се затвори зад тях, аз се върнах и седнах за бюрото си. За защита. Имах нужда от физическа бариера между нас, за да съм сигурна, че няма да има повече недоразумения. Кайл пък отстъпи назад, явно за да покаже, че чувства същото.

— Кенд… госпожице Там… — започна той. — Виж, съжалявам. Аз… предполагам, че… нямам извинение, очевидно… аз просто… Това беше…

Взирах се в него, чудех се дали има представа, че досега не е успял да каже цяло изречение. А и това, което казваше, нямаше никакъв смисъл.

— Разбираш, нали? — рече той, почти останал без дъх в края на тази тирада от недовършени изречения. Очите му блестяха от копнеж да бъде разбран, да му повярвам и простя.

— Всъщност не, тъй като ти не каза нищо — отвърнах, гласът ми беше рязък и режеше дълбоко.

Кайл се промени, едва доловимо, но се промени. Стоеше малко по-изправен, погледът му стана по-твърд, а гласът беше хладен и резервиран, когато каза:

— Не схванах правилно ситуацията. Може да се случи на всеки. Реших, че след като и двамата сме свободни, можем, нали знаеш, да… Децата ни свързват, някои връзки се градят и на по-малко.

— Връзки? — попитах смаяна. — Значи не си искал само да… Искал си връзка?

Той сви рамене, внезапно беше решил, че всичко, което каже, ще бъде използвано срещу него, затова е най-добре да замълчи.

— Кайл, ти явно смяташ, че проблемите с жена ти не са ти достатъчно и искаш да добавиш към тях нова връзка с човек, за когото не знаеш абсолютно нищо? — поклатих глава с недоумение.

— Виж, Кендра — гласът му премина без усилие от хлад към твърдост. — Само защото направих нещо невероятно глупаво — и с всяка изминала секунда осъзнавам колко точно глупаво е, — не значи, че имаш правото да се държиш с мен като с идиот.

Така беше. Глупавото поведение, глупавите действия не правят човек идиот. Дори съвсем разумни, уравновесени хора са способни на невероятни глупости. Като мен. Защо се бях сближила със семейство Гадсбъроу? Съмър. Джаксън. Убеждението ми, че имат нужда от мен. Убеждението ми, че като се грижа за тях, по някакъв начин ще изкупя онова, което сторих. Грижите ми за тях ще са моето опрощение, първата ми стъпка по пътя към прошката. Исках да се реванширам заради семейството, което разруших. Съмър и Джаксън и тяхното благополучие щеше да е моето спасение. Както казах, беше глупаво.

— Съжалявам — рече меко Кайл, почти издиша думите с въздишка на съжаление. Вдигна и отпусна безсилно рамене. — Съжалявам. Наистина няма да се случи отново. Приятно ми е да си с нас, нали разбираш? Не само заради децата. А като приятел. Не съм имал приятелка от… не мога да си спомня откога, със сигурност не и откакто се ожених. Колежки, да. Приятелки, не съвсем. Ето затова се обърках така. Но бих искал да сме приятели. Нищо повече. Искаш ли да опитаме?

Спомних си думите на Габриел. Той притесняваше ли ме? Дори мъничко? От опит знаех, че човек може да се подведе по привидното, че невинаги виждаш истината. Но ако изключим излиянията му при първата ни среща, той не ме плашеше. Не предизвикваше дори най-лека тревога у мен, не създаваше дори молекула неловкост. Не бях искала да ме целува, но не чувах никакво гласче в главата си и нямах никакво странно усещане, че не бива да му се доверявам.

— И без глупости? — попитах, като съзнавах, че няма да си позволя повече да изпадна в позиция да търпя „глупости“. Ние бяхме просто приятели, но нямаше да оставам насаме с него задълго.

— Абсолютно никакви — отвърна той и се усмихна. Усмихна ми се като в деня, когато се върнаха от почивката и ме покани на закуска. Усмивката, с която всъщност започна всичко.

— Добре — казах. — Добре, ще сме приятелчета.

Усмивката му стана още по-широка и аз видях Съмър в очите му и Джаксън в извивката на устните. Явно бяха наследили формата на лицето от майка си, но в моменти като този отпечатъкът на бащата ставаше красиво очевиден.

— Ще се прибереш ли с нас? — попита Съмър, когато влезе в офиса след секунди. Тя увисна на дръжката на вратата и се залюля напред-назад с нея. Държеше неотворено пакетче желирани бонбони. Джаксън и Габриел се промъкнаха покрай нея. Всички изглеждаха виновни, Габриел не срещаше погледа ми. Явно не беше минало само с пакетче бонбони. Вероятно беше замесена и близалка, от която езикът на Джаксън беше посинял.

— Не, още не съм приключила работа. — Не мислех да ги приближавам през следващите няколко часа.

Очите на Кайл се стрелнаха към Съмър, после към Джаксън и Габриел, която се беше върнала зад бюрото си и се концентрира твърде усилено върху прибирането на портмонето в чантата си. Най-сетне Кайл се усети, че за десетината минути, в които ги нямаше, са свършили някаква беля. Сега той трябваше да се справя с ефектите от прекалено много захар този следобед.

— Сигурна ли си, че не можеш да се прибереш с нас? — попита ме отчаяно.

— Не мога. — Отвърнах и пристъпих напред. Взех единия пуловер, който се беше свлякъл от ръцете му, и го сложих на купчината. Приближих се до Съмър. — Ще се видим по-късно — казах й, като отметнах от лицето й копринените черни кичури и я целунах по лепкавото чело. После отидох при Джаксън. — Ще се видим по-късно. — Целунах го по челото и се обърнах към Кайл. — Ще се видим по-късно.

— А няма ли да целунеш татко? — попита Съмър и Кайл леко порозовя.

— Не, аз не целувам татковци — отговорих, без да обръщам внимание на мълчанието на възрастните.

Габриел започна да кашля театрално — силна кашлица, в която се усещаше съвсем отчетливо думата: „Глупости!“.

— Добре, хайде, тръгваме — рече Кайл. Цирковата трупа се оттегли, а той извика: — Приятно ми беше да се запознаем, Габриел. — А на мен: — До скоро. — Вратата се затвори след тях и тропането, което извести появата им, сега ги придружи по пътя им навън.

След десетина минути се сетих, че така и не си бях взела часовника от тях. Което означаваше, че в близко бъдеще той щеше да краси китката на Съмър.