Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (46)

Четиридесет и пета глава

Вода.

„Това ще ми липсва“, помислих си, докато обикалях супермаркета и бутах количката, в която вече имаше фасул, грах и бульон. Днес бях без помощници, защото бяха останали в апартамента на Ашлин, след като бяха прекарали деня с Наоми.

Наоми… След онова, което тя стори, реших, че Кайл е невероятно великодушен, за да й прости. Аз бих й ритала задника оттук чак до следващия Великден, като щях да спра само по Коледа, за да си почина. Но той не искаше да отчуждава семейството си. Наистина беше решен да поставя децата на първо място.

Когато завих към стелажите с безалкохолно и се отправих към минералната вода в дъното, телефонът ми иззвъня. Изрових го от чантата и тъй като номерът не ми беше познат, отговорих предпазливо.

— Ало, госпожица Тамали, обаждам се да ви съобщя цените за полети до Австралия — каза приятен глас.

— О, здравейте — отвърнах. — Сега нямам химикалка, но може да ми кажете, за да добия представа.

Тя ми ги прочете.

— А има ли разлика в цената, ако мина през Хонконг вместо през Сингапур? — попитах, облегнах се на дръжката на количката и се загледах в пръснатите в нея стоки. Чу се тракане по клавиатура, преди жената да ми прочете още цифри. Никога не бих позволила на Уил да плати полета ми, но проучвах колко трябва да спестя, преди да тръгна.

Не можех да замина веднага, трябваше да спестя не само за полета, но и за времето, през което нямаше да работя. Освен това трябваше бавно да се откъсна от семейство Гадсбъроу.

След около шест месеца, може би ако успеех да намеря още клиенти в работата, щях да събера парите. А и сега Ашлин се беше върнала и работеше в Лондон. Предполагах, че ще започне отново да се вижда с Кайл и до шест месеца ще се върне в къщата.

През това време можех да се измъквам бавно от семейството. Тя наистина не би искала да съм около тях постоянно и за мен щеше да е невъзможно. Въпреки че се преструвах дори пред себе си, беше ми трудно да съм около нея — това беше постоянно напомняне, че тя е тяхната майка. Да, знаех го, но понякога беше по-лесно да го игнорирам, за да живея в измисления си свят. Е, заминаването ми за Австралия щеше да е добър повод за раздяла. Отново неспособността ми да имам деца ме изпращаше там, но този път знаех, че някой ме чака. Уил щеше да е там.

Уил.

Вече можех да мисля за него, без да се страхувам, че нещо се е случило с жена му. С усмивка. Бавна усмивка, която се разливаше по лицето ми. Габриел често ме питаше на какво се смея и аз не й отговарях. Поглеждах крадешком снимката му на мобилния си и из стомаха ми започваше да танцува звезден прах. Никога не бях изпитвала нещо подобно към мъж и да, щяхме да сме разумни и да го караме полека, нямаше да прибързваме, когато най-сетне идех там, но не можех да се спра. Не можех да се спра. Той ме зашеметяваше.

— Много благодаря — казах на жената от авиокомпанията. — Ще си помисля и ще ви се обадя. — Прекъснах разговора и върнах телефона в чантата си. Тръгнах към бутилираната вода, но една количка се приближи по диагонал пред мен и препречи пътя ми. Погледнах нагоре. Беше Кайл. Усмихнах му се, но усмивката ми бързо угасна, когато видях лицето му. Не изглеждаше доволен да ме види, всъщност в махагоновите му очи сякаш се вихреха мълнии. Меките черти на лицето му бяха сурови, а челюстта стисната, като че ли едва сдържаше гнева си.

— Здравей, Кайл — казах предпазливо. Той не отговори, само се взираше гневно в мен. Един мъж се приближи с количката си, но не можеше да мине, а Кайл го изгледа така, че той явно реши, че е по-умно да тръгне в друга посока. И го направи — доста бързо. Кайл извъртя глава към мен.

— Е — рече той вместо поздрав, — значи се връщаш в Австралия. Кога, по дяволите, щеше да кажеш на мен и децата?

Устата ми се изпълни със слюнка, а после бързо пресъхна. Не трябваше да разбира така. И определено не сега. Щях да им кажа след няколко месеца, след като постепенно свикнат да не съм постоянно около тях.

Бях смаяна, че са ме разкрили, и не казах нищо. Кайл вдигна длани към очите си, а после ги сви в юмруци до челото.

— Защо, защо! — рече вбесен. — Защо продължава да се случва? — Свали ръце. — Защо?

Към нас по пътеката се приближаваха хора. Аз отстъпих от количката си, издърпах и количката на Кайл и го докоснах, за да го подканя да се отмести. Той подскочи при допира ми и отстъпи встрани.

Първият човек, който мина покрай нас и стана свидетел на реакцията на Кайл при допира ми, беше съседката с оскубаните вежди. Те буквално се изстреляха нагоре, когато видя Кайл смръщен и скован от гняв. Продължи, но спря до пуканките и ги заразглежда така съсредоточено, сякаш щеше да открие по опаковките им печелившите числа от лотарията.

Приближих се до Кайл и заговорих тихо, за да не ни чуе госпожа Оскубани вежди:

— Няма да тръгна утре.

— Защо изобщо трябва да тръгваш? — попита той така високо, че го чуха чак в Шотландия. — Отговори ми. Защо трябва да тръгваш?

Погледнах към съседката — очите й бяха изскочили от главата, докато се взираше в газираните напитки.

— Тихо. Говори по-тихо.

— Не — отвърна Кайл дори още по-силно. — Кажи ми защо трябва да заминеш.

— Няма да ти кажа нищо, докато не се успокоиш.

Той прехапа устни и кимна.

— Виж, както ти казах, няма да замина утре. Може би чак след няколко месеца. Работата е там, че вие тримата вече не се нуждаете от мен и аз мога да си тръгна.

— Какво? — почти изкрещя той. Вдигнах предупредително вежди — госпожа съседката вече се взираше открито в нас. — Добре, добре — добави той тихо. — Какво говориш, по дяволите?

— Вие вече се справяте добре и ми се струва, че доста скоро Ашлин отново ще стане голяма част от живота ви, затова не се нуждаете от мен, мога да си тръгна.

— Ама как…? Да не се мислиш за някаква Мери Попинз, която се отбива там, където имат нужда от нея, и после отлита? Кендра, ти си част от нашето семейство. Ние искаме да си с нас.

Трябваше да му кажа, да му обясня.

— Аз… аз искам да съм с Уил.

Той се отдръпна леко и се вгледа объркан в мен.

— Кой е този Уил?

— Моят… той… — посочих неясно над рамото си.

— Онзи от Австралия? — попита Кайл, най-сетне схвана. — Не си го виждала от колко, от осем… девет месеца? Как така ще се връщаш при него? Какво го прави толкова специален?

— Всичко и нищо. Просто си е той. Заради начина, по който се чувствам с него. Чувствам се нормална. Като нормален човек. С него не се измъчвам, че не мога да имам деца. Толкова много време не се бях чувствала нормален човек, но когато съм с него, когато говоря с него, се чувствам нормална. Като всички останали.

Той се вгледа в мен, сякаш се опитваше да изрови тайните, които ме определяха, и ако се вгледаше достатъчно добре, щеше да разбере какво не ми е наред.

— Защо се мразиш? — попита той тихо.

Усетих как заприличвам на съседката, защото веждите ми хвръкнаха нагоре.

— Моля?

— Веднъж ми каза, че се мразиш. Защо?

Обърнах се да видя госпожа Оскубани вежди, за да съм сигурна, че не е дочула тази част от разговора ни, който не биваше да се води на публично място, но тя беше изчезнала. Явно шепотът ни й беше развалил удоволствието. Или може би беше изтичала в офиса на управителя, за да го накара да обявят по говорителите: ще може ли двойката, която се кара на алеята с безалкохолните, да се разкара оттам или да говори достатъчно високо, за да могат всички да чуват.

— Не съм.

— Напротив. Когато отидохме в музея. Исках да те снимам и ти каза, че се мразиш.

— На снимки, мразя да се виждам на снимки.

Той поклати глава.

— Не, определено сложи точка между „Мразя се“ и „на снимки“.

— Ти май наистина си обсебен от граматиката…

— Веднага разбрах, че не става дума само за снимките. Кажи ми защо се мразиш.

Явно през цялото това време беше чакал подходящ момент да повдигне въпроса.

— Трудно е да се обясни. — Знаех, че ако се опитам да го забаламосам някак, ще стане още по-любопитен.

— Опитай.

— Моля?

— Опитай да ми обясниш.

— Не виждам защо да го правя — отвърнах. — То няма общо със заминаването ми.

— На мен можеш да кажеш всичко.

Свих рамене.

— Знам, но няма нищо за казване.

Очите му отново се втренчиха в мен, търсеха истината в думите ми. Наистина нямаше нищо за казване. Абсолютно нищо. Една жена протегна ръка между нас, за да стигне до бутилките с яркочервено безалкохолно. Хвана една и я издърпа между нас, но Кайл продължи да ме гледа, все едно нищо не е станало.

— Можеш да ми кажеш всичко — рече той отново. — Аз няма да те притеснявам.

— Благодаря.

— Ти знаеш всичко за мен. Всичко. Неща, които не съм казвал дори на жена си. Искам да направя същото за теб.

— Много ти благодаря, но наистина, Кайл, няма нищо за казване.

— Кендра, можеш да ми кажеш всичко — аз ще ти повярвам.

Времето спря за миг. Само за миг. Имах чувството, че напуснах тялото си. Както много пъти напоследък. Както когато се гледах отстрани, докато заплашвах Джанин. Както когато се гледах как реагирам на изчезването на децата. Както когато бях в нишата в коридора на хотела и неговата ръка пълзеше по тялото ми. Сега се гледах отстрани, а времето спря. Стоях в ярко осветения супермаркет в съботната утрин и се виждах отстрани. Изглеждах крехка. Макар че бях с вълнена жилетка, джинси и маратонки. Макар че косата ми скриваше лицето, аз виждах по цялото си тяло пукнатини. Още малко натиск и щях да се разпадна. Тези четири думи спряха времето. Не знаех, че съм имала нужда да ги чуя. Не знаех, че те ще отключат всичко. Ще развържат вечния възел, който се беше загнездил в гърдите ми.

Когато времето потече отново, аз се върнах в тялото си. Не се виждах отстрани.

— Защо ще ми повярваш, Кайл? — попитах и поклатих глава. — Та дори аз самата не си вярвам.