Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (47)

Четиридесет и шеста глава

Въздух, само въздух.

— Искам да останеш тук, докато го четеш. Аз ще съм в спалнята. И… ето… — Пъхнах в ръката му запечатания бял плик, като избягвах да го поглеждам в очите. Беше ми отнело две седмици да го направя. Да му кажа „всичко“.

Накрая се реших на компромис. На план Б. Престраших се и написах писмо.

Кайл посегна да докосне лицето ми, вероятно за да ме успокои, но аз се отдръпнах. Ръката му застина за миг във въздуха и се отпусна.

— Ще те извикам, когато го прочета — каза той.

Исках да му се извиня, да му позволя да докосне лицето ми и да ме успокои, но не можех. Всичко между нас скоро щеше да се промени. И когато разбереше за миналото ми, вече нищо нямаше да е същото. Завлачих крака към спалнята. После обикалях нервно из нея няколко минути и накрая седнах на леглото, вгледах се в петънцата по дървения под и се обгърнах с ръце. Представих си го как седи на дивана и обръща в големите си ръце белия плик, на който пишеше „Кайл“, а после го разкъсва. Представях си как вади белите листи, разгъва ги и започва да чете първото изречение.

Нямаше да види нито „скъпи“, нито „Кайл“, нито дата, защото ми отне доста време да го напиша.

Ще ти разкажа всичко. Всичко, което ме доведе дотук, до това, което съм.

Ще ти разкажа всичко.

Не съм говорила за това досега. Рядко дори мисля за него. Само един човек знае какво се случи. И може би неговата версия ще е по-различна от моята.

Когато бях на двайсет, един мъж, на когото се доверих, ми се натрапи. Преди да си помислиш, че съм го искала, ще ти кажа — не съм. Уверявам те — не съм.