Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (1)

Пролог

Това е като миг между два удара на сърцето. Пространство, в което не се случва нищо. Когато кръвта във вените забавя устрема си, стаяваш дъх и съзнанието ти изпада в огромната празнота на нереалното.

Говоря с него по телефона.

Той е. Наистина е той.

— Трябва да поговорим за нашето бебе — казва.

Бих захвърлила телефона, ако можех да помръдна. Ако гласът му не се промъкваше из тялото ми и не вцепеняваше мускулите ми.

— Кендра? — пита той. — Чуваш ли ме?

Линията леко пращи, защото той се обажда от мобилния си, някъде в иначе празния офис звъни друг телефон, но аз го чувам. Разбира се, че го чувам. Всяка дума е ясна и точна, ниският му глас е дълбок и плавен като огромен съд с топъл сироп. Чувам го и споменът за него просветва в ума ми.

Едрата му мускулеста ръка посяга, за да ме хване; стоманената му хватка се сключва на гърлото ми. Устата му се усмихва, когато изрича, че ще направи всичко за мен; усещам дъха му в ухото си, когато казва, че ще ме убие.

— Кендра, чуваш ли ме? — повтаря той заради мълчанието ми.

— Да — насилвам се да изрека. — Да, чувам те.

— Трябва да поговорим за детето ни… Трябва да ми кажеш за него, или за нея. — Замълчава, поема дъх. — Дори не знам дали е момче, или момиче. Това не е честно. Имам право да знам. Имам право… Кендра, трябва да говориш с мен. Дължиш ми поне това.

Не казвам нищо.

— Ще те изчакам след работа. Сега съм пред сградата, но ще те изчакам. Кога приключваш?

Паниката се надига в мен като гнездо разбудени прилепи, превръща се в пелена от плътни, черни, кожести криле, която покрива всичките ми сетива. Той е отвън? Той е отвън — сега?

— Тази вечер съм заета — отвръщам, опитвам се да звуча нормално. Не искам да издам страха си.

— Не ме интересува дали си заета — съска той. — Нищо не е по-важно от това. Трябва да поговорим.

— Аз, ами… — заеквам. Трябва да овладея ситуацията. Не може да ми причини това.

— Знам къде работиш, според теб колко време ще ми трябва да разбера къде живееш? Ще дойда в дома ти. Ще идвам до службата ти всеки ден и след това ще идвам и у вас. Няма да те оставя на мира, докато не поговориш с мен. Можеш да предотвратиш това, като се срещнем сега.

Той наистина ще го направи. Знам, че ще го направи. Знам на какво е способен, когато не получава онова, което иска.

— Ще се видим отвън в пет без петнайсет — казвам аз. — Мога да ти отделя половин час.

— Добро момиче — мърка той, гласът му е мек, разумен, спокоен. — Знаех, че ще постъпиш правилно. Нямам търпение…

— Чао — изричам и прекъсвам разговора, като почти хвърлям бялата слушалка на вилката.

Допреди пет минути дори не предполагах, че ще ме открие. Преди пет минути не ми хрумваше, че ме търси. Преди пет минути най-голямата ми грижа беше в кой супермаркет да напазарувам.

А сега се случи това.

Ръката му стиска гърлото ми; меденият му глас пълзи в ухото ми.

Този път наистина ще ме убие, нали?