Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (45)

Четиридесет и четвърта глава

Думите на Уил лежаха на страницата, двуизмерни и униформено сини, но онова, което казваха, беше триизмерно и беше изпълнило стаята, съзнанието ми, сърцето ми.

Поех си няколко пъти дълбоко дъх и направих пет-шест неуспешни опита, преди най-сетне да разкъсам плика. Още десет минути на дълбоко, успокояващо дишане изминаха, преди да извадя двата листа. А след това още двайсет минути изтекоха, докато се накарам да погледна думите.

Тя е добре. Размислила тъкмо навреме, осъзнала, че нищо не си заслужава да изостави децата си, и се обадила на сестра си. Промили и стомаха й за щастие черният й дроб не е пострадал. Добре е, много по-добре, и получава помощ.

Препрочитах отново и отново тези думи, а благодарността се изливаше безпрепятствено във вените ми. Тя беше добре. Тя беше жива. Не бях отговорна за…

Започнали брачни консултации, които били задължителни, преди да им дадат развод, пишеше той, и открили, че не искат да бъдат повече заедно. Вероятно трябвало да се разделят още преди или да идат на консултант, но вече искали да продължат сами. Научили се да бъдат отново приятели и продължавали с процедурата по развода.

Думите, които ме накараха да прокарам пръсти по страницата, сякаш се опитвах да попия чувствата му чрез синьото мастило, бяха:

Обичам те, Кенди. Ако можех да дойда в Англия, щях да го направя, надявам се, че знаеш това, но не мога да оставя децата си. Би ли помислила за връщане тук? Знам, че искам много, но искам да бъда с теб. Няма значение кога ще получиш това писмо, чувствата ми няма да са се променили. Почти две години чаках да съм с теб, не мисля, че чувствата ми изобщо някога ще се променят. Е, би ли обмислила това? Ако се притесняваш, че твоите чувства може да не останат същите, когато ме опознаеш, защо не дойдеш поне за една ваканция? Остани три месеца, после ще мислим за по-нататък.

Беше написал това писмо преди цяла вечност, но за малкото време, през което го познавах, бях разбрала що за човек е. Той не би написал тези думи просто така. Беше обмислил добре всяка от тях. И ме молеше да се върна при него, защото наистина го искаше.

Знаех, като всеки влюбен човек, че той не си е променил решението. Нищо не се беше променило за това време. За мен не се беше променило, значи и за него не беше.

Той беше написал това писмо преди месеци, така че сигурно разводът скоро щеше да приключи. Вече можехме да бъдем заедно. Аз можех да се върна в Австралия, към моментите на щастие, от които се бях лишила. Можех да се върна и отново да намеря покой. Да съм в безопасност. Ето това имах, когато бях с Уил. Усещане за сигурност. Нормалност. Буквално се връщах назад във времето, преди ужасите да започнат да присветват в ума ми. Преди да започна да крия огромни късчета от себе си. С Уил не се налагаше да го правя. Можех да му кажа всичко. Всичко. Сега вече можех да се върна.

Взех мобилния си. Подържах го в ръка и след това отворих екранчето за съобщения. Пресметнах набързо кое време е там. Беше среднощ. Той стоеше до късно, знаех го, но дори да не беше така, щеше да се събуди от съобщението.

Мислех какво трябва да му кажа. Исках да го питам дали още иска да се върна. Дали още смята, че имаме бъдеще. Не смеех да прибързвам, нямаше да кажа, че отивам, но исках да знам дали ще е там, ако го направя.

Още ли искаш да се върна?

Написах и го изпратих, преди да съм размислила. Не го подписах, нямаше нужда. Освен ако разбира се, в Англия нямаше още някоя жена, която беше молил да се върне при него, а тогава сигурно щеше да преживее голям шок на летището.

Мобилният ми звънна след по-малко от трийсет секунди. Аз подскочих. Нима ми се обаждаше толкова скоро? Погледнах към екрана и видях Съмър, Джаксън и Кайл да ми се усмихват.

— Здрасти — казах в телефона, чудих се кой от тримата е.

— Кендра, Кайл е. — Гласът му беше скован, официален. Нещо се беше случило.

— Здравей.

— Можеш ли да дойдеш? Има проблем с плащанията от сметката ти; би ли дошла да го обсъдим?

— Защо? Какво се е случило? — попитах паникьосана. Бяха сигурна, че в сметката ми има достатъчно пари за наема. Проверявах я всеки месец. Нима някой беше откраднал данните ми и беше изпразнил сметката?

— Най-добре да го обсъдим. Би ли дошла?

— Да, разбира се.

— Благодаря. — Той затвори, без да изчака да му кажа „Дочуване“. Взирах се в телефона с отворена от изумление уста. Той наистина ми затвори. Как смее! За кого се мисли?

Не можех да приема това. Дори да имаше проблем, трябваше да съм пропуснала буквално само едно плащане. САМО едно.

Затрополих по стълбите, ключовете дрънчаха в ръката ми, с другата държах мобилния. Бях стиснала устни и присвила очи. Ще му кажа аз една сметка! Почуках кратко по кухненската врата и без да чакам отговор, я отворих и нахлух вътре.

— ИЗНЕНАДА! — извикаха Кайл, Джаксън и Съмър.

Сърцето ми спря и цялата подскочих от шока. Хората като мен в общи линии не обичат изненадите. Дори приятните изненади.

Огледах лицата им, усмихваха се и се взираха в мен. По вратичките на стенните шкафове бяха закачени червени, сини и зелени балони. На масата имаше покривка в червено, бяло и синьо, а по ръба й бяха опънати флагчета. В средата на масата имаше огромна — наистина огромна — торта. От много шоколадови блатове, слепени с много шоколадов крем. Върху шоколадовата глазура бяха наредени розови и бели маршмелоус. В средата имаше цяла гора от свещички — колкото бяха успели да набучат — и всички бяха запалени.

След като огледах изумена празничната обстановка, аз се втренчих в тях.

— Едно, две, три… — преброи Джаксън и в стаята гръмна тяхната версия на „Честит рожден ден.“ Пееха в синхрон, дълбокият баритон на Кайл се носеше под по-младите и по-високи гласове. С всяка дума от песента очите ми се пълнеха със сълзи. „ДА!“, изкрещяха те накрая и заръкопляскаха. Сложих ръка на устата си и преглътнах емоцията, която запушваше гърлото ми.

Поклатих глава и успях да изрека:

— Но аз нямам рожден ден.

— Знаем — отвърна Кайл.

— Каза, че бил през август — започна Джаксън.

— Но ние бяхме в Корн’ол през август — продължи Съмър.

— Затова правим партито сега. Тъкмо изненадата така е по-голяма — завърши Кайл. — Е, духни свещите на тортата си. — Той посочи към тортата с гората от пламтящи свещи, които бавно топяха бонбоните.

— Не можахте ли да набучите още свещи? — пошегувах се аз.

Беше толкова мило. Не само заради онова, което бяха направили, но и заради отношението. Това означаваше, че най-сетне са станали отново семейство. Бяха се потрудили заедно, за да направят всичко това. И обясниха заедно. Вече се чувстваха сигурни. Джаксън говореше, защото не се страхуваше, че ако каже нещо, всичко ще се провали. Съмър нямаше нужда от време на време да създава хаос, защото баща й вече й обръщаше внимание. Кайл се беше върнал при семейството си. Джаксън и Съмър пак имаха татко. В някои отношения заминаването на Ашлин беше спомогнало за връзката му с децата.

Пристъпих към масата и се наведох.

— Пожелай си нещо! — напомни ми Съмър.

Улових погледа на Кайл. Взирахме се един в друг няколко секунди. Знаех какво трябва да си пожелая. Затворих очи и си го пожелах, после поех много дълбоко дъх, свих устни и духнах. Силно. Отворих очи, докато въздухът излизаше от мен на силна струя и се постарах да изгася всички свещички. Това желание трябваше да се сбъдне.

— Имаме и подаръци! — обяви Съмър и изтича от стаята, следвана по петите от Джаксън, преди да успея да извикам, че не ми трябват подаръци, дори торта.

— Ще хареса моя подарък повече! — извика Джаксън, докато тичаше след нея по стълбите.

— Не, няма! — извика Съмър.

Те спореха. Съмър и Джаксън наистина спореха. Това беше само малка препирня, но преди месеци изглеждаше невъзможно. Тогава се държаха отчаяно един за друг, неспособни да съществуват без другия. Сега тази задушаваща връзка се беше разхлабила достатъчно, за да се впуснат в леко съперничество.

Издърпах стол, свалих един дълъг като наденица син балон и седнах. Кайл се настани срещу мен. Взе една червена островърха шапка за парти и си поигра с белия ластик, преди да ми я подаде. Сложих я на главата си без никакво колебание.

Сега, когато ръцете му бяха свободни, той откри с какво други да ги ангажира — започна да вади свещичките от тортата. Концентрира се върху тази задача, но виждах, че иска да каже нещо.

— Ами… Ашлин се обади — рече той. Започна да си играе с една розова свещ. — Обади се, но не за децата. Каза ми. — Очевидно знаеше, че знам. — Всичко. Заради това ли се връща два пъти при нея? За да я накараш да признае?

— Казах ти, че забравих нещо.

— Добре. Разговаряхме дълго. Разбрахме се, че трябва аз да получа попечителство над децата. Подадох молба и вероятно ще я одобрят, защото Ашлин няма да обжалва. Тя е приела, че не може се грижи сама за тях, и не иска да ни поставя отново в тази ситуация.

— Кайл, наистина се радвам за теб.

— Не съм предполагал, че ще съм доволен да се разбере истината, но не се сещам за нищо по-добро. А и вече няма да се тревожа за Ашлин. Тя се лекува. Едва когато ми каза това, осъзнах, че всъщност тя така и не призна, че има проблем. Започна да ходи на срещите, защото аз твърдях, че има проблем, а не защото тя го признаваше пред себе си или пред когото и да било. Сега е приела, че има проблем, и търси помощ.

— Казват, че това е първата стъпка — да признаеш, че имаш проблем, който не можеш сам да разрешиш.

Той се усмихна на себе си.

— И тя така каза.

— Късметлийка е, че те има, Кайл. Толкова жени в нейната ситуация са омъжени за добри мъже, които не биха имали представа откъде да започнат, ако изпаднат в такава ситуация. Но ти наистина се справи. След няколко фалстарта.

— И с много помощ от един човек.

— Ще предам на госпожа Оскубани вежди от отсрещната къща твоите благодарности — казах аз. Не я бях виждала от известно време. Вероятно защото скоро не се бях излагала на публично място.

Кайл се засмя. За кратко, но смехът озари лицето му. Беше толкова хубав. Мил мъж с добро сърце.

— И аз имам проблем. Сега го приех — продължи той. — Аз й помагах да бъде алкохоличка. Като толкова време се преструвах, че нищо не е станало, като я прикривах, ядосвах се, когато се издънеше, и тихо я обвинявах, че е съсипала кариерата ми. Но това не помагаше. Ако можех да върна времето, щях да потърся помощ. Щях да говоря с някого. Мълчанието не помага.

— И сега можеш да говориш с някого? — предложих му внимателно.

Той се усмихна, още си играеше с розовата свещ.

— Ами вече говоря.

— С професионалист — казах аз. — Може би дори с хора, които са живели с алкохолици.

— Може би… Ще видим… Все още се занимаваме с развода, не сме се отказали, нали знаеш?

Кимнах.

— Разбрахме се да бъде цивилизовано, но сме реалисти. Нещата могат да станат гадни, но каквото и да стане, няма да използваме децата си като оръжия, както правехме досега. Надали ще отнеме доста време, финансовата част ще се проточи най-дълго. Мисълта да живея без Ашлин ме плаши. Прекарал съм почти целия си живот на възрастен с нея. Трудно е да си представя, че ще бъда с друга.

— Кой подарък искаш да отвориш първо? — извика Съмър, когато дотича в стаята с Джаксън и прекъсна разговора ни. Стояха до прага, с ръце зад гърба, за да скрият подаръците.

— Не ме карайте да избирам на моя рожден ден, нищо че е през август — казах аз и отстъпих от огневата линия.

— Добре, тате, ти избери — рече Съмър.

По лицето на Кайл премина ужасът на родител, поставен в невъзможна ситуация.

— Джаксън, ти ела първи. Тъй като Съмър е родена преди теб, ти си най-малкият в стаята.

Джаксън се ухили и пристъпи напред, като ми показа подаръка си. Беше дълга кутия за плакати, украсена с негови рисунки и надписи: „Честит рожден ден, Кен“. Отворих кутията и извадих плаката. Развих лъскавата хартия. На нея имаше чертеж на двуетажна къща. В горния му край с малки букви беше изписано: „Къщата на Кенди“.

— Това е новата ти къща — осведоми ме Джаксън.

— Моята нова къща — казах аз, като се взирах внимателно в плаката. На първия етаж имаше голяма дневна, свързана с кухня, и една малка стая в средата, която се наричаше: „Специалната стая на Кенди“. В средата на къщата стълбище водеше към втория етаж. Там имаше четири стаи. Спалня едно, баня, после „стаята на Джаксън“ и „стаята на Съмър“.

— Има стая за мен и стая за Съмър, когато оставаме при теб — обясни Джаксън.

— Разбирам.

— Татко ми помогна да го направим на компютъра му. Каза, че би я построил за теб, ако му дадеш много джипове.

— Чипове, искаш да кажеш, чипове — поправи го Кайл бързо. — Като парите в игра на рулетка.

Буцата от емоции в гърлото ми наедря, почти ме задави. Сведох глава, не можах да върна сълзите. Няколко покапаха по плаката. Избърсах ги с ръкав и гледах как влагата се просмуква в белия памук на блузата ми.

— Много ми харесва — казах аз и избърсах лице с опакото на дланта си. — Прекрасна е. — Успях да го погледна. — И когато намеря много джипове, ще накарам татко ти да я построи.

Джаксън се усмихна. Съмър пристъпи напред и ми връчи нещо опаковано с хартия, тиксо и панделка. Беше много впечатляващ пакет и не знаех какво може да съдържа. Взех го внимателно, бях сигурна, че е нещо крехко, и започнах трудната задача по разопаковането му. Отлепях всички парченца тиксо, свалях пластовете хартия, докато пред мен не се появи голяма кошница. Основата беше керемиденочервена, а страните бяха изплетени от червени, черни, жълти и оранжеви сламки. На дъното Съмър беше изписала с бяла боя: „За Кенди“, но не беше преценила добре мястото, затова „д“ и „и“ бяха по-малки от останалите букви. Кошницата беше изплетена неравно и непохватно.

— Това е за обиците ти и за хубавите ти пръстени — обясни ми тя.

— Красива е — прошепнах, сега всяка моя клетка беше изпълнена с емоция.

— Татко ми помогна да я изплетем, но аз избрах цветовете и написах името ти на дъното. Истинското ти име, а не както те наричат другите.

Долната ми устна затрепери. Съмър се ужаси, щом от очите ми закапаха сълзи.

— Не трябва да плачеш за всичко — каза тя и ме потупа по ръката. — Дори татко не плаче толкова много вече.

— Извинявай, какво? — обади се Кайл.

Прехапах устна и опитах да не се смея и плача едновременно.

Отворих прегръдките си.

— Това е най-хубавият ми рожден ден от години — казах аз. Те дойдоха и ме прегърнаха. Миришеха хубаво, толкова хубаво. Беше така лесно, така просто да бъда с тези две деца. Чувствах се толкова реална, когато можех да ги прегърна, заради привилегията да ги познавам. Докато ме прегръщаха и аз се притисках в тях, усещах вниманието на Кайл и отворих очи. Погледите ни се срещнаха и пълните му меки устни се извиха в усмивка. Аз му се усмихнах и си спомних за желанието си, когато духнах свещичките. То беше следното: пожелавах му да открие правилната жена, която да обича. Подозирах, че е Ашлин, но дори да не беше тя, някоя, която щеше да види колко прекрасен е и ще го обича, както заслужаваше да бъде обичан. Ако някой заслужаваше да бъде прегръщан, обичан и обгрижван, това беше Кайл.

Това парти за рожден ден и подаръците бяха прекрасни и по още една причина. Показваха, че те вече нямат нужда от външен човек, който да им помага. Тяхното семейство се справяше — процъфтяваше — и нямаха нужда от мен.

Което означаваше, че аз можех да ида в Австралия, ако пожелаех.

И сякаш по даден знак, мобилният ми изписука на масата. Съмър и Джаксън се отделиха от мен и отидоха да помогнат на баща си да нареже тортата. Взех телефона си и отворих съобщението:

Винаги ще искам да се върнеш. Ще ти изпратя пари за полета. Обичам те. Уил.

Те нямаха нужда от мен, Уил имаше. Можех да се върна в Австралия, ако пожелаех.