Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (30)

Двадесет и девета глава

Залата беше за триста души. Една пристройка на имението беше превърната в конферентен център със зали за срещи, комуникационен център и аудитория.

Светлините бяха приглушени и отпред прожектор осветяваше мястото на гостуващия лектор; на екрана зад нея имаше графики и цифри. Тя говореше за промените в практиката на наемане на персонал. Знаех го, защото така пишеше на листа пред мен. Листът, който беше част от комплекта на всеки участник. Знаех го, защото очите ми бяха пробягали по комплекта и бяха прочели тези думи. Не ги бях разбрала, не ги бях осмислила, но нали съм добро момиче, бях ги прочела. След онзи миг до стълбите в съзнанието ми не проникваше нищо. От мига, в който вдигнах поглед и го видях.

Той не ме видя, бях сигурна в това. Абсолютно сигурна. Останах в една кабинка в тоалетните цял час, преди да изляза. Регистрирах се и се качих в стаята си на четвъртия етаж. През цялото време бях нащрек, в случай че пак налетя на него. В случай че го срещна и трябва да се държа нормално, да поздравя.

Седях в залата и знаех, че не съм напълно в безопасност. Сега навсякъде бях близо до него, освен в онова местенце в главата ми. Той беше наоколо, промъкваше се, оголил зъби и ръмжащ като жадно за кръв животно.

Седмици след като приключих практиката си в „Хароугейт Локал & Интернешънъл Кроникъл“, двете седмици, в които правих чай, копирах документи, свалях текста на интервюта и бях така погълната от работата, че вече бях решила, че това е моето призвание, Ланс ме покани да идем заедно на парти на редакцията.

— Нищо особено — каза той. — Но е добър начин да те опознаят. Ако те видят отново, ще си спомнят колко си добра. Може дори да се намери работа за теб, след като завършиш колежа.

Още от дете пишех истории и това беше моята голяма страст. Той говореше за сбъдването на голямата ми мечта, щях да стана журналист.

Партито беше спокойно, проведе се на горния етаж на една кръчма в Хароугейт. Въздухът беше натежал от цигарен дим, миризма на бира и евтино вино. Седях в ъгъла и не бях особено общителна, не можех просто да ида и да заговоря някой редактор или заместник-редактор. Всъщност всеки с думата „редактор“ в длъжностната характеристика, освен разбира се, Ланс.

Достатъчно беше, че съм там. Ланс остана много време с мен, носеше ми напитки, представяше ме на хората и в резултат някои от тях казаха да им се обадя, ако искам отново да стажувам във вестника.

Не пих много. Едва бях преполовила халбата си с бира. След раздялата с Тоби, изпиех ли повече от три питиета, започвах да се самосъжалявам и бях готова да се превърна в Пени или в когото и да било, само и само да си върна прекрасното гадже. Мразех да се чувствам по този начин. Не разбирах как бях позволила на мъж да постъпи така с мен. Да ме накара да се чувствам така.

Ставаше късно и аз трябваше да хвана влака за Лийдс. Имах още бира в чашата си, затова реших да я допия, преди да си тръгна. Отидох до тоалетната и се застоях там, гледах се в огледалото. Не се любувах на образа си във всяка лъскава повърхност, но тогава бях развълнувана. Какво не ми беше наред, че Тоби се върна при бившата си? Дали тя има по-дълга, по-женствена коса от мен? Моята стигаше до средата на шията ми. Или пък имаше по-красиви очи? Моите бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, сякаш имах твърде големи зеници. Или пък тя имаше по-малка уста? Защото моите устни бяха красиво пълни. Може би имаше по-хубав нос? Това ли беше? О, стига, казах си. Трябваше вече да си приключила с това, минаха пет месеца. Той няма да се върне при теб.

Измих си ръцете в малката мивка и излязох от тоалетната. Когато стигнах до бара, видях Ланс и трима мъже от спортната редакция на масата ни. Кикотеха се, единият опитваше да закрие с тялото си чашите на масата, а другите двама, които не познавах, го окуражаваха шепнешком. През процеп между тях видях как изливат чаша водка в питието ми. „О, така се забавлявате, значи“, помислих си.

Отидох при тях и когато ме видяха, те веднага се изправиха. Ланс изглеждаше малко виновен, а станалите едва скриваха веселието си. Явно искаха да ме видят залитаща и пияна до козирката. „Ако не бях ви видяла, ви чакаше неприятна изненада — помислих си. — Щяхте да седите тук и да слушате какво страхотно гадже съм имала.“

— Всичко наред ли е, момчета? — попитах ги и седнах на мястото си.

— Да, да — отвърнаха в унисон, а двама от тях се изхилиха тихичко.

— Супер — отвърнах и посегнах към чашата си. Пръстите ми обгърнаха дебелата стъклена халба, но непохватно я изпуснаха и бирата се разля върху по-тъмното дърво на масата и покапа по пода.

— О, по дяволите! — казах със съжаление, като се взирах в лицата им. — Беше почти пълна.

Ланс се досети, че съм ги видяла. Знаеше, че няма да направя скандал, но и няма да изпия гадната смес. Иска ми се да бях от жените, които щяха да вдигнат скандал и да привлекат вниманието, когато се отнасят зле с тях. Не бях от тях. И Ланс го знаеше. По-късно осъзнах, че е разчитал на това.

За да избегна още глупости, реших да си тръгна, да хвана влака за дома и да запомня, че не бива повече да пия с тях. Ланс предложи да ме изпрати до гарата.

Докато вървяхме по тъмните улици на Хароугейт към гарата, аз вдишвах дълбоко свежия въздух. Струваше ми се прекрасен след задимената кръчма. На половината път до гарата Ланс спря на тротоара.

— Притеснявам се да те пусна сама с влака толкова късно — каза той.

— Ще се оправя.

— Не, наистина, не бих си простил, ако ти се случи нещо.

— Наистина, ще се оправя.

— Виж, моята съквартирантка замина, не би имала нищо против да спиш в стаята й.

Усещах, че наистина е загрижен за мен, но исках да се прибера. Да си легна в моето легло. А и още се чувствах неудобно заради случилото се в кръчмата. Не беше го направил той, но и не ги спря. Беше просто шега, но се опитаха да ме напият, а това не беше смешно.

— Ще те откарам до Лийдс още на сутринта — каза той.

Пътят до дома беше дълъг, а и бях оставала у Ланс няколко пъти, когато излизах с Тоби. Къщата беше доста голяма, на три етажа и тъй като всички в нея работеха, не беше някаква мизерна студентска квартира. Той живееше там с още трима души и те се държаха много приятелски. Колебаех се. Наистина исках да се прибера, а и възнамерявах да излизам по обед на следващия ден със съквартирантките си. Освен това не бях забравила случилото се в кръчмата, то висеше над нас и леко ме тревожеше.

— Виж, Ланс, наистина искам да бъдем приятели — казах аз, неудобно ми беше да отварям темата, затова наблегнах на думата „приятели“. Не исках да си мисли, че съм си въобразила кой знае какво, че се мисля за много специална и той има чувства към мен, но държах да изясня, че не искам да ме целува отново.

— Да, знам — рече той малко дръпнато. — Не съм опитвал нищо, нали?

Почувствах се много неловко. Наистина беше прозвучало арогантно. Господи, каква съм идиотка. Той сигурно си мислеше най-лошото за мен. За каква се мисля? Разбира се, че не си пада по мен. Ако си падаше, щеше да опита да ме целуне отново, но не го направи.

Осъзнах, че ако не остана у тях, ще реши, че си въобразявам кой знае какво или нещо подобно.

— Добре, ще остана — казах. — Много благодаря.

Усмихна се.

— Хайде. А ако си послушна, ще ти купя чипс по пътя.

Реших, че въпросът е приключен. И беше. За няколко часа. Докато не ми каза:

— Никога ли не си се вбесявала?

— О, стига бе — каза някой до мен и ме сръчка с лакът. — Трябва да се съберем тук след четирийсет минути за групово упражнение.

Извъртях се към жената до мен. Беше доста закръглена и също като мен не биваше да носи блуза с копчета — горните копчета на бялата й риза едва удържаха плата над пищната й гръд. Имаше ведро лице, приятна усмивка и мили очи.

— Имаме жълти линии на баджовете, така че явно сме в една група — продължи тя, докато я гледах отсъстващо. — А това означава и че сме доста прецакани, защото аз също заспах.

Усмихнах й се вяло, докато прибирах папката, бутилката вода, химикалката и бележника в голямата платнена чанта, каквато бяха раздали на всички участници.

Реших, че трябва да се махна оттук.

Щях да се кача в стаята си, да се изкъпя, да се преоблека и после да отида до Лийдс, за да се видя с бившите си съквартирантки, както бях планирала. Те нямаше да имат нещо против, ако се появя два дни по-рано. Не ги бях виждала от години, затова вероятно щяха дори да се зарадват, че подранявам.

— Може да се видим после — казах на жената.

— Ако се чупиш, ще те изкажа — предупреди ме тя и отново се усмихна. Говореше с лек уелски акцент, който се усещаше като нежно мъркане в речта й. — О, стига, върни се. Изглеждаш най-интересният човек тук. — Тя се ухили отново.

Осъзнах, че не мога да си тръгна. Габриел беше похарчила свои пари, за да ме изпрати тук. Тръгнех ли си, все едно я зашлевявах в лицето, все едно й казвах, че не уважавам всичко, за което се трудеше. Не можех да й го причиня. И какво щях да й кажа? Видях един човек, когото не съм срещала от години, и се изплаших? Дори да разбере, вероятно щеше да ме пита защо съм се изплашила. Кой е той, че да направя такова нещо. Тогава трябваше да й кажа истината. А това беше невъзможно. Не можех да говоря за него. С никого. Дори не мислех за него, камо ли да говоря за него. А откажех ли да обясня, какво щеше да стане с отношенията ми с Габриел?

Явно имах три варианта: да прахосам парите й, без да обясня защо; да прахосам парите й и да обясня защо; или да не прахосам парите й и да не се налага да обяснявам каквото и да било.

Кой вариант беше най-лесният? Наистина, кой все пак беше най-лесният?

— Добре — отвърнах на колежката от жълтата група. — Ще се видим отвън след двайсет минути.

— Супер! — рече тя. — Аз ще изтичам там да дръпна няколко фаса. Не издържам повече.

Съмър и Джаксън се обадиха точно преди седем да ми разкажат как е минал денят им и да ме осведомят, че баща им прегорил вечерята, затова трябвало да поръчат пица. Майка им се обадила отново и била много развълнувана, че ще се видят в събота. А татко им пък се опитвал да прави нова къща, но все казвал, че не може да се концентрира, защото вдигат много шум, аз смятам ли, че наистина вдигат много шум? Разговорът с тях ми донесе спокойствие. Напомни ми, че вече не съм на двайсет, сама и изплашена. Бях почти на тридесет и три, имах друг живот и отговорности.

Трябваше да продължа напред.