Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (3)

Втора глава

Най-напред опрях един стол от трапезарията под дръжката на вратата в спалнята.

Не исках да рискувам повече. За да се облека, трябваше да имам поне минутка време, в случай че някой от семейство Гадсбъроу пак се появи.

Проверих два пъти дали столът е подпрян добре, преди да сваля кърпата и да взема шишенцето с лосиона за тяло. Седнах на нощното шкафче и изстисках цяла шепа от белия крем на дланта си. Намазах се за рекордно кратко време — трийсет секунди, — после грабнах черния си сутиен от леглото и бързо го закопчах. Нахлузих бикините, после облякох бяла фланела с дълги ръкави и закопчах джинсите си.

Всичко това ми отне по-малко от две минути и през цялото време не откъсвах очи от вратата, за всеки случай.

 

 

Само преди дни бях в Австралия.

Все още понякога се обърквах, озъртах се като къртица, която за първи път се подава над повърхността и вижда светлината. Налагаше се постоянно да си припомням, че голите дървета, ниските температури и студът означават, че съм в Англия, че отново съм в страната, в която съм родена. У дома. Само допреди няколко дни водех съвсем различен живот в Сидни. Имах апартамент близо до центъра на града и работех в отдела за връзки с обществеността на голяма медийна компания.

Преди пет дни изтощена и леко замаяна от високата кръвна захар, заради цяло денонощие угощения със сладки, аз излязох от митническото гише на летище „Хийтроу“ в залата за пристигащи. Като не обръщах внимание на хората, които получаваха прегръдки от посрещаните си, аз се отправих към пиацата на такситата. Никой не ме посрещна, защото малцина знаеха, че се връщам. Родителите ми живееха в Гана, сестра ми живееше в Италия, а двамата ми братя — в Испания и Канада. Семейството ми беше пръснато по света, а аз не исках да ангажирам приятелите си да ме посрещнат.

Бях събрала най-ценните си вещи в раница и два куфара. Документите си бях изпратила по пощата, преди да тръгна, и по някое време щяха да пристигнат. Наредих се на опашката за такси пред летището и помолих да ме откара на адрес в Брокингам, на границата между Лондон и Кент.

Когато таксито пое по магистралата към Лондон, аз знаех, че семейство Гадсбъроу, новите ми хазяи, няма да са у дома. Кайл Гадсбъроу беше казал, че трябва да отидат до Ню Йорк. Нямало как да ме посрещнат, но какво да се прави — налагало се да идат в Америка, а аз трябвало да дойда в Англия.

Трябваше да взема ключовете от съседката. Тя ми отвори и аз леко се смутих. Косата й приличаше на кафява белтъчна целувка на главата й, а жестоко оскубаните вежди и дълбоките бръчки около устните я караха да изглежда така, сякаш хлътва навътре в себе си.

Тя не искаше да ми даде ключовете. Първо настоя да види паспорта ми и копие от договора за наем. Щом изпълних това, поиска още някакъв документ за самоличност. Показах й британската си кредитна карта. Тя разбра, че няма как да отлага повече, затова рече, че щяла да се обуе и да дойде с мен. Това преля чашата. След двайсет и четири часа полет и сто и петдесет лири за такси търпението ми, и без това твърде изопнато, беше съвсем изтъняло. Протегнах ръка за ключовете и тя неохотно ги пусна в дланта ми.

Господин Гадсбъроу беше казал, че входът към моя апартамент е от дясната страна на къщата, зад висока порта от ковано желязо. След като я отключих, аз завлачих багажа си по каменната пътека и заобиколих бялата къща. Отзад имаше голям, затревен двор, обграден със сив плочник. Срещу голямата къща се намираше моят апартамент.

Господин Гадсбъроу беше архитект и беше проектирал и обновил апартамента над стария гараж, за да го превърне в студио за съпругата си. Отвън беше бял, с шест големи прозореца, които гледаха към двора, и три капандури на скосения покрив. В средата на сградата, където навремето е бил входът за гаража, се намираше синята входна врата.

Още щом наближих, усетих апартамента като свой, макар че го бях виждала само на снимките, които господин Гадсбъроу ми изпрати на електронната поща. Почувствах го като място, където мога да започна наново. Бях взела набързо решението да напусна Сидни. Нямах представа къде ще живея, нямах семейство в Англия, на което да разчитам, затова прекарах часове в мрежата, докато не видях обявата за този апартамент. След няколко разговора със собственика, след като получих договора и го изпратих подписан по куриер, и след като преведох сумата, мястото вече беше мое. Само мое. Изпълни ме спокойствие, когато господин Гадсбъроу ми каза, че мога да наема апартамента. Вече имах къде да живея, имах къде да се скрия.

Завлачих сивите си куфари по покритата с плочи алея към апартамента. На тъмносинята врата имаше месингово мандало. Зад нея беше стълбището, което водеше към моето убежище.

Хлад се втурна по стълбите, за да ме посрещне, когато отворих вратата. Беше дори по-студено, отколкото отвън. Личеше липсата на човешко присъствие.

Вгледах се в дървеното стълбище, което леко се извиваше на върха си — нямаше начин да пренеса всичко наведнъж. Оставих куфарите до вратата и поех нагоре.

Свалих раницата и чантата си, върнах се и завлачих единия куфар по стълбите, после пак надолу, за да взема втория. Когато най-сетне затворих вратата след себе си, спрях — като че ли го правех за първи път от седмици. Спрях и позволих на покоя, който това необитавано от много време място излъчваше, да ме обгърне. Затворих очи, вдишах усещането за неподвижност, после го издишах. Значи това било спокойствието. За него копнеех, когато се качих на самолета за дома.

Отворих очи и за първи път огледах добре апартамента. Той беше дълъг около четирийсет крачки и голяма част от тях представляваха едно помещение. Вдясно беше дневната с диван, телевизор и масичка за кафе. До дивана имаше врата към спалнята. Вляво видях малка кръгла маса за хранене и три стола. В дъното беше кухнята. Тя имаше цяла стъклена стена, през която нахлуваше светлина. До нея беше вратата за банята. Освен в спалнята, целият под беше от дъски, покрити с шарени килимчета, които го осейваха като островчета на равни интервали.

На масата за хранене имаше кутия шоколадови бонбони с розова панделка, а на нея беше облегната малка бяла картичка със следните думи:

Добре дошла в новия си дом, Кендра.

От семейство Гадсбъроу

Мил и неочакван жест, който ми подсказа, че са добри хора. Нормални, внимателни хора. С такова впечатление бях останала и от разговорите с господин Гадсбъроу — че са почтени и дружелюбни хора.

Дружелюбни. Това бе събудило лека тревога у мен. Помислих си, че дружелюбността им може да се окаже проблем, когато оставих картичката и се вгледах в бонбоните. Исках известно време да бъда сама. Чувствах се като беглец, бях избягала от Австралия и сега имах нужда от усамотение. От място, където да остана сама и да ближа раните, които ме накараха да напусна Сидни; да се събера. Трябваше първо да укрепна, преди отново да се върна сред хората.

Най-големият ми страх, докато докосвах целофана на бонбоните, бе, че няма да ме оставят сама достатъчно дълго, за да започна да изграждам наново живота си. Страх ме беше, че няма да ме оставят на мира. Това е.

 

 

Крачех из спалнята, кършех ръце и се притеснявах. Ирационалният ужас нарастваше в мен с всяка минута. Децата сигурно са се върнали в къщата и са казали на госпожа Гадсбъроу какво се е случило.

— Тя е доста хубава — казала е небрежно Съмър.

— И нямаше дрехи, нали, тате? — добавил е лигаво Джаксън.

Всеки момент госпожа Гадсбъроу щеше да връхлети тук с тиган в ръка, за да ме линчува. За да ми каже да не се мотая без дрехи, даже под душа. Особено под душа.

Дори да не дойде, за да ме обвинява, със сигурност не й е станало приятно. Това ще посее семето на съмнението у нея, ще се зачуди дали не съм хвърлила око на съпруга й и от своя страна ще започне да ме държи под око.

Когато тази мисъл кристализира в ума ми, аз облякох пуловер, отгоре вълнена жилетка и след това черното си дълго палто. Бързо увих шала на многоцветно райе на врата си, грабнах си чантата и тръгнах към вратата. Щях да обиколя няколко агенции за имоти, щях да взема влака за Централен Лондон и да прекарам деня там. Щях да се върна възможно най-късно, когато вече са заспали. Можех да правя така — да стоя навън до късно, — докато не намеря ново жилище.

Преди да изляза от апартамента, открехнах входната врата съвсем мъничко и надникнах навън, за да проверя дали е чисто. Къщата се издигаше отвъд двора — огромна, бяла и внушителна. Виждах прозорците на кухнята. Дървените капаци бяха вдигнати и аз виждах как господин Гадсбъроу седи до кухненската маса и ръкомаха възбудено пред двете деца, които седяха до него. Изглеждаха изцяло погълнати от думите му. Госпожа Гадсбъроу не се виждаше никъде. Това беше шансът ми да се измъкна.

Пристъпих прага и затворих леко вратата. Съвсем внимателно плъзнах ключа в ключалката на резето и бавно го завъртях. После пъхнах ключа и в секретната ключалка и го превъртях безшумно два пъти.

Прехапала горната си устна от напрежение, аз се обърнах да прекося крадешком двора към портата, когато видях, че господин Гадсбъроу стои точно зад мен с кутия бисквити в ръка.

— ГОСПОДИ! — изписках аз, отскочих назад и се хванах за сърцето. — НЕ ПРАВЕТЕ ТАКА! — Какво им ставаше на всички в това семейство, що за талант да изскачат от нищото?

Хазяинът ми се сащиса, сякаш сам не вярваше, че е способен да ми причини подобно нещо.

— О, господи, съжалявам — рече той и посегна към мен със свободната си ръка. Аз се отдръпнах и притиснах гръб към вратата, за да не ме докосне. За последния час бяхме преминали твърде много граници, нямаше нужда да преодоляваме още.

Той отдръпна ръка и отстъпи назад, за да ми осигури пространство. Аз се отдалечих мъничко от вратата, защото вече беше на безопасно разстояние.

— Госпожице Тамали, съжалявам, не исках да ви изплаша — каза той.

— Наричайте ме Кендра — отвърнах предпазливо, сърцето ми още препускаше.

— Съжалявам, Кендра, не исках да ви стряскам. Това е последното, което съм искал.

— Всичко е наред, господин Гадсбъроу, добре съм. Просто съм малко нервна.

— Наричайте ме Кайл — рече той.

— Добре, Кайл.

— Тъкмо давах на децата да закусят — продължи и посочи към кухнята зад него — и ви видях. Исках да ви хвана, преди да сте излезли, за да се извиня. Не знаех кога ще се върнете, а ние сигурно ще си легнем след закуската. Изморени сме от пътуването и часовата разлика. Но искам да ви се извиня за преди малко. Нали знаете… за преди малко… — Гласът му затихна и той се изчерви лекичко, когато споменът изникна в ума му.

— Всичко е наред — рекох автоматично, макар да не беше така. Все пак не беше нарочно, което донякъде го правеше „наред“.

— Със сигурност не е наред — прекъсна ме той. — Почти половин час обяснявах на децата защо не е наред. Много съжалявам. — Гласът му беше плавен и нежен, със слаб акцент, вероятно северняшки, и леко застъпваше думите.

— Наред е, наистина.

— Не е. Искам само да ви уверя, че няма да се случи отново. Те са деца, нали разбирате. Не знам дали имате деца? — Очите му се плъзнаха по тялото ми, сякаш можеше да прецени по извивките му дали имам деца, после отново се изчерви. Явно си спомни, че е виждал въпросните извивки, прикрити само от кърпата.

— Чувала съм какви са — рекох с лек сарказъм. Ако имах деца, нямаше ли да живея с тях?

— Е, моите специално наумят ли си нещо, не се отказват. Когато им казах, че съм ви дал апартамента под наем, искаха да научат всичко. Искаха да ви видят веднага. Искаха снимка. Искаха да ви намерят веднага. Искаха да идат до Сидни. Не разбираха защо не могат да идат до Сидни на път за Ню Йорк, нали все се ходи със самолет. Когато стигнахме в Ню Йорк, не повдигнаха пак въпроса. Реших, че са забравили, но по пътя от летището Джаксън внезапно си спомни и припомни и на Съмър. Не успях да ги спра, затова ги пуснах да се уверят, че ви няма тук, а вие, разбира се, бяхте тук.

Явно не го биваше в приказките. През цялото време говореше предимно с очи, които бяха с цвят на тъмен махагон и танцуваха. Отблизо беше привлекателен мъж. Ако не се броят изписаното на лицето му изтощение, бледата кожа и тъмните сенки под очите, той беше хубавец. Имаше здрава физика, меко очертана брадичка, силни, но изразителни черти и излъчваше естествена любознателност, която дъщеря му беше наследила. Накъде в огромния ръст, в тялото, в цялата му личност беше втъкана нежност, която предразполагаше — стига да не се промъква изневиделица зад теб.

— Ние почукахме — рече Кайл в края на обясненията.

— Вероятно съм била под душа — отвърнах с безизразно лице само за да го видя как се изчервява отново, и той го направи, веднага. Когато се изчервеше и наклонеше леко глава, се превръщаше в смутено момче, което са хванали да наднича в каталога за бельо на майка си; превръщаше се във възрастна версия на Джаксън.

— Няма да се повтори — рече Кайл. — Вижте, ако искате, ще ви дам резервните ключове, може да ги дадете на някой друг.

— Не, предпочитам да са наблизо, например у вас, в случай че се подхлъзна в банята и не мога да стана.

Този път не се изчерви, а килна леко глава на една страна и се усмихна. Имаше хубава усмивка, топла, сладка, приканваща.

— Ще се шегувате с този душ, докато съм жив, нали? — попита той.

— Аха, нещо такова.

— Не ви изплашихме много, нали? Надявам се, че няма да си намерите друго жилище. Защото случилото се със сигурност няма да се повтори. Решил съм да се науча да контролирам по-добре децата. Това е моята мисия.

— О, те бяха чудесни. Само малко ме стреснаха, нищо повече.

— Да, така ще кажете, но не знаете колко често ме изправят на нокти. Още не съм свикнал, нали разбирате.

— Така ли… — Нима децата не бях негови? Къде беше съпругата му?

— С жена ми се разделихме — каза той в отговор на незададения ми въпрос. — Съвсем наскоро. Преди няколко седмици. Затова дадох апартамента под наем — това беше работното й студио — кимна към апартамента. — Току-що бяхме в Ню Йорк, тя смята да живее там. Без нас. Развеждаме се. Мислех си, че ще е пътуване за сдобряване, но последната нощ лежахме в огромното хотелско легло, децата спяха между нас, а тя шепнеше: „Искам развод, Кайл. Не можем да оправим нещата, затова искам развод.“ Страхотно, нали? Спахме в едно легло цели две седмици. Четиримата, като в доброто старо време, и ето как приключи тя. Аз дори не съзнавах, че се опитваме да оправим нещата.

С всяка негова дума пръстите на краката ми се свиваха в маратонките, а всеки мускул на тялото ми се изопваше от усилието да не се обърна и да избягам от него. Знаех какво е развод. Точно от развод бягах. Не исках да налитам на друг.

Кайл замълча и останахме неподвижни. Този негов емоционален изблик, който ме въвлече в най-съкровените семейни тайни, се възправи между нас като неочакван ужас. И двамата не знаехме какво да кажем и се възцари неловка, сковаваща тишина.

— Канехте се да се изнесете посред нощ, нали? — попита той тъжно. Поклати глава и прокара ръка през късата си коса. — Много съжалявам, това сигурно е най-ужасното първо впечатление за вас — онова в апартамента, а сега и резюмето на проваления ми брак. Съжалявам.

Не звучеше такъв по телефона. Наистина, тогава обсъждахме делови въпроси, но ми се стори спокоен, сякаш мисли за твърде много неща, но споделя малко от тях. Вероятно умората от пътуването и внезапното осъзнаване, че вече е самотен баща, бяха развързали езика му. Така или иначе не знаех какво да кажа.

В къщата на семейство Гадсбъроу зазвъня телефон — силно и стряскащо. Напрежението, което сковаваше раменете и стомаха ми, изчезна и пръстите на краката ми се отпуснаха. Нямаше нужда да казвам каквото и да било, той щеше да отиде да вдигне телефона, а аз щях да се отърва от него. Той ме гледаше, сякаш чакаше отговор на нещо. Аз пък се взирах в него и чаках да се върне в къщата. Звъненето продължаваше.

— Няма ли да вдигнете? — попитах и посочих към къщата.

На лицето му се изписа изненада и той се озърна назад.

— О, да. — Все така не тръгваше към къщата. Усмихна ми се смутено и сведе очи към краката си, преди да вдигне глава към мен. — Бихте ли… сигурно няма да искате да влезете? Да закусите с нас и да се запознаете както трябва с децата? — Сви рамене. — Те няма да ме оставят на мира, докато не се запознаете. Е, Съмър няма да ме остави на мира, Джаксън само ще й съдейства. Мълчалива подкрепа, но много ефективна… Вижте, обещавам, че ще млъкна, ако дойдете на закуска. Искате ли?

Ако трябва да съм честна, наистина честна, не исках да закусвам с тях. Нищо лично. Изглеждаха много мили хора, но ги познавах едва от час, а животът ми вече се превръщаше в някакъв триъгълник от объркване, тревога и усложнения. Госпожа Гадсбъроу беше заминала и затова аз бях получила апартамента. Буквално бях прелетяла половината свят, за да се озова там, откъдето тръгнах на фронтовата линия на още един развод; сега щях да стана свидетел на всичко онова, от което се опитвах да избягам. Щях да видя с очите си колко брутална, грозна и гадна може да е една окончателна раздяла. Освен това имаше и деца. Присъствието на деца беше истинско мъчение за мен. Разкъсваше ме отвътре, напомняше ми за пропуснатите възможности, караше ме да изпитвам дълбока, изгаряща болка. Можех да живея близо до тях, но не и да се ангажирам с тях.

„Не трябваше да се нанасям тук“, Осъзнах аз, докато се взирах в хазяина си, а телефонът не спираше да звъни.

— Моля ви? — настоя Кайл.

— Добре — отвърнах. Наистина нямах друг избор.