Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (31)

Тридесета глава

На втория ден на конференцията станах рано. Денят беше слънчев, с прекрасно синьо небе и съвсем мъничко облаци.

До осем часа всички трябваше да сме закусили и да сме се настанили на добре тапицираните столове, за да слушаме каквото там щяхме да слушаме. Не внимавах особено. Приятелката ми от Уелс, която се казваше Били, се оказа настанена през две стаи от моята. Беше забавна и през повечето време се държахме като непослушни ученички, кикотехме се в дъното на залата, говорехме за телевизионни предавания при всяка възможност и вършехме работа само ако нямаше друг начин. Аз не забравях, че в хотела има чудовище, но след края на конференцията щях да се върна в Лийдс, за да прекарам два дни със старите си съквартирантки, и в неделя следобед да поема пак на юг. Можех да го избягвам дотогава, защото той не ме беше видял. И аз не го бях виждала отново, макар че бях нащрек. Така че просто трябваше да го избягвам и след това щях да си тръгна и да оставя всичко зад гърба си.

На вечеря седнах с Били и се преструвахме, че слушаме надутия лондончанин, който надълго и нашироко излагаше теориите си за наемането на млади жени. Всъщност и двете се кискахме над шоколадовия пудинг и се молехме да млъкне по-скоро. Подобно на много хора в залата, аз не откъсвах очи от часовника, защото щях да говоря с децата в седем.

Липсваха ми. Наистина ми липсваха. Бях ги виждала може би всеки ден през последните няколко месеца и сега ми липсваха усмивките им, безсмислените разговори, търчането по диваните, както и дрънкането на ключовете в ключалката на апартамента ми. Липсваха ми вечерите с тях. Липсваше ми и да уговарям развилнялата се Съмър или да вадя с ченгели думи от устата на сърдития Джаксън.

Когато Били стана да иде до тоалетната, аз също се изправих, не възнамерявах да оставам в компанията на надутия идиот. А и беше седем без двайсет. Те сигурно вече бяха вечеряли, а Кайл не би имал против, ако подраня с петнайсет минути. С Били се разделихме пред асансьора. Аз натиснах бутона и почувствах лека тревога, докато чаках. Знаех, че чудовището е някъде наоколо, и трябваше да се скрия на безопасно място. Пристъпвах от крак на крак и гледах как светлинката пада от шест на пет на четири на три на две на едно и стига до фоайето.

Ставах все по-нервна. Мина цяла вечност, докато вратите се отворят. Влязох в облицованата с дърво кабина и натиснах бутона за четвъртия етаж.

Докато чаках вратите да се затворят отново, чух приближаването на тежки стъпки. Вероятно мъжки стъпки. Исках вратите да се затворят, за да мога да се махна оттук. Те се плъзнаха една към друга, но едра ръка се провря между тях и ги накара да се раздалечат отново.

Сърцето ми се сви, дъхът ми секна. Сведох глава и скрих лице зад косата си, когато мъжът влезе в асансьора. Имаше лъскави черни обувки. Приближи се до мен и аз рязко се отдръпнах.

— Извинете — каза той, — не исках да ви стряскам. Трябва да натисна бутона за третия етаж. — Не беше неговият глас. Този беше шотландец. Осмелих се да го погледна и видях, че безгрижно чете табелката за противопожарна безопасност на стената. Издишах и си наредих да се успокоя.

Асансьорът го достави на третия етаж и той слезе, след като ми кимна. Аз натиснах стрелката да затворя вратите и се отпуснах мъничко. Асансьорът отново се заиздига. „Параноичка“, повтарях си и се чудех колко време й трябва на тази машина, за да изкачи още един етаж.

Взирах се в черната ивица на картата ключ, когато вратите най-сетне се отвориха. „Най-сетне!“, казах си и пристъпих напред.

Някой чакаше за асансьора и се появи в процепа между вратите. Усмихна ми се, аз му се усмихнал леко в отговор, без да срещна погледа му. Той отстъпи встрани, за да мина. Тръгнах бързо по коридора, завих зад ъгъла към моята стая. Коридорът вероятно завиваше и се връщаше към асансьорите. Двойка вървеше срещу мен и мъжът отстъпи, за да ме пропусне. Усмихнах се с благодарност.

Гладката карта се плъзгаше в ръцете ми. Бях развълнувана. Колкото и жалко да изглежда, предстоящият разговор със Съмър и Джаксън ме правеше много щастлива. На следващия завой друг гост на хотела излезе от стаята си, затвори вратата и провери дръжката. Обърна се в посока на асансьора.

 

 

Преди да си тръгна от Австралия, продадох почти всичко. Нямах време да организирам превоз на нещата си до дома, затова запазих само няколко от най-любимите си книги, няколко сидита, лаптопа и колкото дрехи и обувки можех да взема със себе си. Реших да платя допълнителна такса, ако трябва, но всичко друго — от леглото до чаените лъжички, саксиите с растения и пазарските чанти — продадох. Обявих разпродажба и продадох всичко. Събрах хиляда и петстотин австралийски долара, около шестстотин и петдесет лири. Дадох ги на самаряните, защото исках да помогна на други хора. Исках да се уверя, че ако някой някога стигне дотам, докъдето бе стигнала жената на Уил, ще получи помощ, а няма да избере саморазрушението. Знаех какво е да си на ръба. Да искаш да скочиш или дори просто да се пуснеш и да паднеш. Знаех какво е и мисълта, че отчасти съм причина някой да стигне дотам… Ето защо трябваше да си тръгна. Не можех да причиня на друг това, което някой беше причинил на мен.

 

 

Щях да избягам, ако не бях толкова изплашена. Щях да се разпищя, ако не бях толкова ужасена. Щях да издера лицето му, когато тръгна към мен и внезапно се озовахме в една ниша, но се вцепених. Обзе ме страх, неистов страх, който те пречупва бавно, но сигурно, молекула по молекула, и спира времето. Обзе ме и не можех да направя нищо. Знаех какво е да мислиш, че ще те убият.

Докато не навърших двайсет, не се бях замисляла за смъртта. Не ми се беше налагало. А в редките моменти, когато се замислях за края на живота си, се виждах като крехка старица, която умира тихо в съня си. Никога не бях се замисляла какво ще е, ако някой реши да те убие. Ако някой те стисне за гърлото и изцеди живота от теб.

Сега знаех какво е да мислиш, че ще те убият. И се страхувах.

Той се взираше в мен, усещах погледа му на лицето си. Не го гледах, взирах се през него, виждах тъмното дърво, което опасваше долната част на стените като тежка плисирана пола. Виждах гоблена, който висеше зад него. Виждах вградените в стените приглушени светлини.

Той сведе глава, докато устните му не се доближиха съвсем до ухото ми.

— Знаех си, че си ти — прошепна. — Реших, че това е невероятен късмет — да дойда тук на почивка и да те видя на закуска тази сутрин. Реших, че си въобразявам, но не. Ти си. — Приближи се още повече. — Отдавна не сме се виждали.

Два пръста докоснаха ключицата ми и оставиха гнусна следа по кожата ми, но не реагирах.

На какво да реагирам? Моето тяло беше нещо отделно от мен, нещо далечно, с което вече не бях свързана.

— Хмммммм — изпъшка той, — още имаш копринено гладка кожа. Обичам кожата ти.

Плъзна ръка надолу по тялото ми. Не усещах нищо, но знаех какво прави заради отвращението, което следваше допира му.

Наведе се и отново доближи устни до ухото ми.

— Говори ми, Кендра — каза той. — Навремето много си говорехме. Говори ми.

— Няма ли да ме попиташ какво е? — чух се да казвам.

— Какво?

— Няма ли да попиташ дали имаш син, или дъщеря?

— За какво говориш? — Ръцете му спряха и се отдръпнаха леко, а очите му се приковаха в лицето ми. За първи път го погледнах наистина. Видях лицето му, беше си същият, почти не беше остарял. Все така рус; тези ясни, тюркоазени, опъстрени с виолетово очи, тези устни, които не пасваха на моите. Нищо в него не се беше променило.

— Говоря — замълчах, за да събера кураж да продължа — за бебето.

— Бебе ли? Какво бебе?

— Ами сети се.

Чак сега започна да загрява.

— Не — отвърна, очите му търсеха моите, за да зърнат в тях доказателство, че лъжа. — Не си родила бебе от мен. Не си родила бебе от мен.

— Нима?

— Лъжеш — каза той. — Лъжеш.

Не отговорих.

— Родила си дете и не си ми казала? Това не ти е присъщо. Щеше да се почувстваш длъжна да ми кажеш.

— Знам на какво си способен, защо да подлагам едно дете на това? — отвърнах.

Съмнение прекоси лицето му — за първи път му хрумна, че може би не лъжа, че може би съм скрила нещо толкова важно от него, защото е способен на невероятно зло. Защото той самият е зъл.

Така и не се досети за истината. Не можех да се преборя с него физически, затова трябваше да го спра по друг начин. Бях готова да направя — да кажа всичко, — за да го спра.

Той мълчеше, а аз стаих дъх.

Отстъпи леко назад, не далеч, но достатъчно, за да не усещам вече топлината на тялото му. Все още не си поемах дъх.

— Кажи ми за детето ми.

Поклатих глава.

— Моля?

Винаги съм се опитвала да не лъжа, през целия си живот съм се опитвала да не лъжа. Трудно ми е дори да изкривя мъничко истината. Предпочитам да замълча, отколкото да кажа нещо различно от истината. Но ако трябваше да избирам между това и лъжата, винаги бих избрала нея — лъжата.

Чу се изщракване и после отваряне на врата. Хора. Някой идваше.

— Махни се от мен — казах, заслушана в стъпките, които приближаваха, вкопчена в тях.

— Но аз искам да знам за…

— Махни се от мен или ще закрещя — повиших глас.

Той отстъпи.

Влюбените, които бях видяла да слизат по стълбите вчера, минаха покрай нас и аз излязох от нишата, за да ме видят. Те вървяха към асансьора, в обратната посока на стаята ми. Можех да тръгна с тях, но той щеше да ни последва. Бях в капан в този коридор и щом те се скриеха от поглед, той сигурно щеше да се опита да ме докосне отново. Имах нужда от помощ. Имах отчаяна нужда от помощ, за да изляза от тази ситуация. Да се махна от това. И тогава се случи чудо. Вратата на стаята му се отвори и се появи една жена.

— О, скъпи, мислех, че вече си долу — каза тя, когато го видя. Беше висока, стройна, с червена коса, алабастрова кожа и ясни сини очи. Не ме забеляза, аз бях просто един от гостите на хотела в коридора.

— О, да — отвърна той. — Исках да те помоля да донесеш мобилния долу, очаквам обаждане от редактора… знам, знам, че сме на почивка…

Вървях, като се концентрирах върху усилието да движа краката си един пред друг възможно най-бързо. Вървях, устремена към убежището на стаята ми. Вървях, а сърцето бумтеше в ушите ми. При вратата рискувах и погледнах надолу по коридора, беше празен. Пъхнах картата в слота, влязох бързо вътре и затръшнах вратата. Придърпах стола от бюрото и залостих с него дръжката.

Застанах като вкаменена между леглото и вратата. Бях студена отвътре. Отвън горях, а отвътре бях ледена.

И тогава звън разкъса тишината.

Не се стреснах, бях твърде вцепенена, за да се стресна. Очите ми намериха мобилния на нощното шкафче. Той ме привличаше. Исках този шум да спре, имах нужда от тишина. Имах нужда от покой. Имах нужда от покой, за да помисля. Тръгнах като робот към шкафчето и взех телефона.

На екрана присветваше снимка на Съмър, Джаксън и Кайл. Снимка от деня, когато ходихме до Британския музей. После тя беше заменена от имената им. След това се върна и те отново ми се усмихнаха. После пак имената. След това засмените лица. Пак имената.

Не можех да говоря с тях. Не можех.

Те бяха част от живота на друга Кендра. Не тази. Тази беше увредена. Тази беше отвратителна. Тази не можеше да говори с две деца. Натиснах червения бутон да отхвърля обаждането, после внимателно оставих телефона на шкафчето, отидох в банята и се захванах да измия всяка частица от него.

 

 

Кенди, Съмър е. Трябва да говорим с теб. Утре отиваме в къщата на баба Наоми и ще се видим с мама… О, татко каза, че вече съм ти казала. Мама се обади пак днес и каза, че е много развълнувана. Ето ти Джаксън… Джаксън е. Гарво подгони една котка. Тя избяга под колата на съседа и не ще да излезе. Татко казва, че това не е хубаво, но Гарво не е виновен. Обади ни се… Пак съм аз. Да, обади ни се… Какво?… Татко казва, че ако е след осем, трябва да се обадиш утре… Но, тате, утре ще сме при баба… Добре, тате… Обади ни се.

 

 

Слушах съобщението отново и отново.

Лежах в мрака и слушах гласовете им. Весели, щастливи гласове. На високоговорител те изпълваха стаята и аз можех да затворя очи и да си представя, че са с мен, че са близо и мога да ги докосна.

Не им се обадих, а вече беше среднощ. Те бяха добре, спяха в леглата си. Виждах ги как спят. Опасаните с мигли полумесеци на затворените им клепачи, нежно свитите им розови устни, гладката кожа на лицата им, докато сънуват хубави сънища.

Обичах ги.

Обичах ги толкова много, но не можех да говоря с тях.