Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (39)

Тридесет и осма глава

Времето минаваше бавно без децата. С Кайл прекарвахме всеки свободен миг в моя апартамент.

Тишината в къщата беше твърде непоносима, задушаваща. Всеки път, когато прекрачвахме прага й, се чувствахме като затрупани с купища перушина. Мекотата на тази тишина криеше смъртна опасност, се спотайваща между стените. Реалността на отсъствието им стискаше гърлата ни, изпълваше дробовете ни и притъпяваше сетивата ни. Не можех да си представя Съмър да не тича към мен, сякаш не ме е виждала от векове. Изпитвах почти физическа болка при мисълта, че Джаксън няма да провлачи крака към мен и да обвие с ръчичка врата ми, преди да ме стисне набързо. Викът на Съмър, че няма да иде на училище и никой не може да я накара, сякаш отекваше призрачно около мен, а нечутото погрешно обръщение на Джаксън към мен: „Мамо“, звънтеше оглушително в ушите ми.

Тяхната липса отвори толкова дълбока рана, че не знаех дали ще я понеса, камо ли да я излекувам някога. Къщата беше мавзолей на семейството, което бяхме създали. Кайл не беше променил нищо от онази последна сутрин с тях: купичките им от закуската киснеха в мивката, където ги беше оставил, преди да подкара децата към вратата; на кухненската маса стоеше кутията с корнфлейкс и две намазани с масло препечени филийки, от които и двамата бяха отхапали само три пъти; маратонката на Джаксън лежеше преобърната до входната врата, вероятно изпаднала от чантата му; нарисуваният от Съмър самолет, който щеше да я отведе в Америка, лежеше на табуретка в дневната, а върху него имаше цветен молив, който е била принудена да остави, преди да излязат. До молива пък беше моят пръстен с тюркоаз. Вгледах се в него, но не го взех, исках да ми го върне сама.

Кайл започна да спи на дивана ми, беше небръснат и измършавял, с мътни, празни очи. Ядеше, ако приготвя нещо; къпеше се, колкото да прави нещо. През повечето време седеше на дивана и стискаше слушалката на безжичния телефон от къщата, взираше се в нищото и се молеше тя да ги върне. Знаех, че се моли, защото и аз го правех.

Разбирах защо Ашлин е сторила това. Сигурно от месеци живееше в отчаяние. Трезва и отчаяна. Без да може да изпие едно, за да притъпи болката от отсъствието на децата. Разбирах защо го е направила. И я мразех за това.

Омразата ми към нея нарастваше с всяка минута, която тя прекарваше с децата си. Заради неведението. Дали бяха добре? Ами ако се е напила и те са в опасност? Нима Кайл не им липсваше? Ами аз? Това неведение беше мъчение, което нямаше право да ни причинява. Те не бяха мои деца, но ги обичах. И тя го знаеше. Дори да не й пукаше за мен, нима не мислеше за Кайл? Той беше съсипан. Тя знаеше, че ще е съсипан, иначе защо ще ги отведе така?

Често омразата ми към нея излизаше от контрол. И тогава се намразвах. Задето мразя една майка, защото е с децата си. Задето не се бях досетила, когато се срещнахме, че е на ръба да стори това.

ЗАЩО ПОНЕ НЕ СЕ ОБАДИ?, крещях вътрешно. Да ни каже, че са добре. Да ни каже, че ще ги видим отново.

Започнах да се пазаря с Бог, с вселената, с когото и да било: „Само да чуем, че са добре, това е достатъчно. Дори да не живеем повече с тях. Само да чуем, че са добре.“

— За какво си мислиш? — попита Кайл и ме откъсна от копнежа телефонът да звънне и да чуя как Съмър казва: „Кенди, много се забавляваме“, а Джаксън да измърмори: „Виждала ли си вагончетата ми?“

Погледнах надолу към Кайл. Това беше десетият ден без децата. Кайл се беше изпънал на дивана, облегнал глава на бедрото ми, и гледаше телевизия. Сега се обърна по гръб и рошавата му коса се сплеска върху сините ми джинси. Беше се избръснал и изглеждаше освежен, някак по-жив, отколкото през последните десет дни. Но бузите му още бяха хлътнали, а под лъсналите махагонови очи имаше тъмносиви сенки. Раздялата беше изцедила младостта от някога спокойното и щастливо лице; раздялата го беше състарила.

— Нищо особено — отвърнах на въпроса му. Без да се замисля, вдигнах ръка и понечих да погаля черните му кичури. Почувствах го така естествено, но после си спомних, че той не е Уил. Ние не бяхме в такива отношения. Спрях и отпуснах ръка.

— Радвам се, че си тук — каза той с дрезгав от емоция глас. — Не знам какво щях да правя… — Вдигна ръка и пръстите му с късите изгризани нокти се устремиха към лицето ми. Дланта му легна на бузата ми, а палецът бавно започна да гали скулата ми. От много време не беше опитвал да ме докосне. Инстинктите ми казваха да се отдръпна и да го спра. Но се преборих и го оставих да ме гали. Взирах се в него, очите ни бяха свързани, както сърцата ни бяха свързани от тази загуба.

„Целуни го — мина през ума ми. — Целуни го и да се свършва.“ Той беше хубав мъж. Добро момче. И двамата пребивавахме на едно и също място, сред болката. В земята на безкрайната агония. Можехме да го направим. Аз можех да го направя. Нямаше значение, че не изпитвам чувства към него и че не ме привлича. Просто начин да се откъснем от промеждутъка. Защото именно този промеждутък ме убиваше. Убиваше и него. Убиваше и двама ни. Трябваше някак да забравим за всичко поне за малко. Да мислим за нещо друго. „Целуни го и виж какво ще стане.“

— Ти си специална, знаеш ли? — прошепна Кайл.

Ти си специална. Спри да се бориш, ти си специална.

Тялото ми се отдръпна от него. Внезапно пламнах и споменът полази по кожата ми, прогаряше ума ми, буташе ме назад. „Не — реших аз. — Няма да ида там. Оставам тук. Оставам. Няма да се върна в онази нощ. Оставам тук. С Кайл. В настоящето.“

Сложих ръка върху неговата и топлината се заизлива от мен към него и от него към мен. Връзката ни беше невероятно силна, може би неразрушима. Но не беше същото.

Преплетох пръсти в неговите и му се усмихнах тъжно, като внимателно отдръпнах ръката му и я върнах на гърдите му.

— Кендра — прошепна той. — Защо…? — Затвори очи и поклати глава объркан. Продължих да се взирам в него. Така трябваше. Той беше моята котва. Моят фокус. Моят корен в настоящето. Ако изгубех тази връзка, щях пак да се върна там. Там.

Кайл отвори очи.

— Знаеш колко много означаваш за мен, нали?

Кимнах. Знаех. И той означаваше много за мен. Той беше баща на децата ми.

— Винаги ще бъдем приятели — казах аз.

Нещастието от това ново отхвърляне се вряза в агонията, която вече се беше настанила в очите му. Той не се опита да го скрие. „Защо да го крия? Защо да крия каквото и да било? — казваха очите му. — Няма смисъл.“ Обърна се настрани, прегърна телефона до гърдите си и се вгледа пак в телевизора.

Деветнайсети ден.

Полудявах; бавно, но сигурно се разнищвах отвътре.

Където и да идех, ми се привиждаше черна коса, мярваше ми се нещо оранжево, чувах смях и си мислех, че е Съмър.

Усетех ли, че някой ме гледа, че някой ме потупва по гърба, чуех ли тих смях, решавах, че е Джаксън. Те ме преследваха. Те ме подлудяваха.

Всеки миг беше изпълнен с тяхното отсъствие. Нищо не ми се струваше важно. Работата със сигурност не беше важна. С Габриел още нямахме нормални отношения и не мислех, че някога ще имаме.

Трябваше да й кажа каквото искаше да чуе. Но не можех. Тя не разбираше защо не мога да повторя думите на Джанин. Габриел се беше разкрила пред мен, беше ми показала сърцевината си, за да ме накара да говоря с нея, а аз не можах. Не можех. Подобна гадост нямаше да излезе от моята уста. Ако не живеех в този лишен от децата ад, не знам как щеше да се развие нашето приятелство. Засега просто работехме заедно. Джанин се държеше на разстояние. Но дори да не го правеше, нямаше значение. Нищо нямаше значение. Съмър и Джаксън си бяха отишли.

Всеки път, когато ми се струваше, че ги зървам и ми се приискваше да хукна след техните призраци, усещах как надеждата да ги видя отново угасва по мъничко. Започнах да вярвам, че наистина са призраци и са си отишли завинаги. Тя ги беше забила в стена с колата. Тя беше заспала, беше оставила тенджера на печката и беше станал пожар. Тя ги беше забравила някъде. И аз никога вече няма да ги видя. Те си бяха отишли.

Започнах да се страхувам да се прибера у дома. Щом завиех по Тенант Роуд, виждах облака от мъка, надвиснал ниско и страховито над номер трийсет и четири. Пристъпвах бавно, с изтръпнали крака, пристъпвах бавно към съдбата си. Понякога исках да се обърна и да избягам. Да избягам от мъката. Понякога обикалях квартала пет-шест пъти, а стъпките отекваха в ушите ми, сърцето ми натежаваше и забавяше ритъма си в гърдите ми, просто за да отложа прибирането у дома. Да отложа навлизането в кошмара, в който се беше превърнал животът ни без децата.

Всичко беше толкова лошо, толкова мрачно, че на няколко пъти почти отворих писмото на Уил. Веднъж дори пъхнах пръст под капачето, за да разлепя плика. Ако новините бяха лоши, най-лошите, те просто щяха да се добавят към мъката, която вече чувствах. Щяха да задълбочат нещастието ми. Щяха да ускорят настъпването на лудостта. Все пак не го направих, но знаех, че малко ми остава.

Кайл се пренесе при мен. Не ме попита дали имам нещо против, мисля, че дори не му е хрумнало да пита, просто го направи. Един ден се върнах от работа и видях, че е донесъл макетите и чертежите за последния си проект, чертожната дъска и стола си в апартамента ми. Настани се в пространството между трапезарията и дневната. Между дивана и стената лежеше малък куфар с дрехите му, а самобръсначката му, четката за зъби, афтършейвът и дезодорантът се озоваха в банята ми. Всяка вечер го заварвах да седи сгърбен над чертожната маса или пред компютъра, притискаше линията към синьо-бялата разграфена хартия, а автоматичният му молив пълзеше по нея. Телевизорът работеше с намален звук зад него и въздухът беше натежал от миризмата на прясно горчиво кафе. Той живееше на кафе. Не ядеше, докато не се прибера, и с всеки изминал ден изглеждаше все по-остарял. Безнадеждността беше прокарала бръчки по челото му, тревогата беше потъмнила сенките под очите му, а тежката загуба беше свалила килограми от тялото му.

Едва вдигаше глава, когато влизах вечер. Поздравявахме се, без да се поглеждаме. Преобличах се с джинси и пуловер и приготвях нещо просто за ядене — ориз, задушено, салата от фасул, паста и доматен сос — и после се хранехме на дивана един до друг, но всеки в своя свят, и се взирахме в телевизора. След това аз измивах съдовете, пожелавах му лека нощ и си лягах върху завивките, защото задушните летни нощи правеха съня невъзможен. Лежах с широко отворени очи и мечтаех да видя децата. Но дълбоко, дълбоко в себе си, в сърцевината си знаех, че няма да ги видя. Че и двамата няма да ги видим.

С Кайл почти не разговаряхме, защото и той беше приел факта, че няма да ги види повече. Разбрах това, когато един ден забелязах, че е закачил недовършената рисунка на Съмър на ръба на чертожната си маса, а изпадналата маратонка на Джаксън лежеше под нея. След няколко дни, когато се осмелих да вляза в къщата, за да взема пощата му и някои дреболии, видях, че е измил съдовете от закуската и е почистил.