Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (29)

Двадесет и осма глава

— Ще ни заведеш ли на училище? — попита Съмър.

Преди три минути се наслаждавах на шанса да се излежавам в делничен ден. Делничен ден, в който не трябваше да ставам и да бързам за някъде, защото щях да ходя на конференция в Йоркшир и щях да тръгна едва следобед. Пред две минути чух подрънкването на ключове, когато някой отключи вратата на апартамента, и успях да стигна едва до вратата на спалнята, преди близнаците да се появят на върха на стълбището.

Те бяха вече облечени с униформите си — Джаксън със сиви къси панталонки, синя риза и тъмносив пуловер, а Съмър с тъмносива плисирана пола, карирана синя риза и тъмносин пуловер. Чорапите и на двамата бяха изпънати до коленете, а обувките им светеха. Гипсът на Джаксън все още белееше и дори беше украсен със стикери.

Всяка сутрин те изглеждаха така смайващо сладки и чисти, че винаги се изкушавах да ги снимам, да запазя този им образ на лента, защото щеше да е мимолетен. Не се знаеше точно кога през деня копчетата на дрехите им се разкопчаваха, кога пуловерът се обличаше на обратно, кога ризите се разпасваха от коланите и кога единият чорап някак се свличаше на глезена.

— Отивам на конференция, нали ви казах — отвърнах.

— Но няма да ходиш на работа — рече Джаксън. — Затова можеш да ни заведеш на училище.

Това беше първият делничен ден от месеци, в който можех да се излежавам. Със сигурност първият, откакто се бях върнала у дома. Това беше рядка скъпоценност в живота ми, нещо, за което се бях потрудила и исках да му се насладя. Мечтаех си как ще се изключа будилника, ще стоя дълго във ваната, да видя какво дават по телевизията след закуска. Обичах тези деца, да, но в този момент обичах леглото си малко повече.

— Заминаваш за четири дни — напомни ми Съмър, като вдигна четири пръстчета и сви кутрето. Усмихнах се, запитах се на каква възраст децата осъзнават, че е по-лесно да свиеш палеца вместо кутрето. — И може да не се върнеш.

— Ще се върна — уверих ги, облечена с халат и с още вързана с шал коса за през нощта. — Винаги се връщам, нали, все пак няма къде другаде да ида?

— Няма ли да ти липсваме? — попита Съмър.

О, извади тежката артилерия. Хубава, ефективна тактика.

— Ти ще ни липсваш — добави Джаксън. Замълча и погледна към някакво място на пода до десния си крак, после кимна и пак вдигна глава към мен. — Гарво казва, че и на него ще му липсваш. — Стерео манипулация, страхотно. Огледах искрените им физиономии. Сега тихата им атака беше подкрепена от невинна тишина.

— Отивам да се облека — отвърнах. Нямах защити срещу тези двама мошеници.

Щом влязохме в двора на училището, аз ги прегърнах и им обещах, че наистина ще се върна, а когато се прибрах в апартамента, вече се бях разсънила прекалено и не си легнах пак. Изкъпах се, облякох се и се качих в колата.

Колата вече беше моя. Бях я купила от Кайл на цена, на която можех да я взема по принцип втора ръка. Той имаше голяма нужда от пари, а на мен тя помагаше да се чувствам у дома. Мястото ми беше тук и щях да остана. Всеки път щом се качвах в нея, я усещах различно. Вече я усещах своя. Бях сложила нови постелки на пода, на таблото бях закачила снимки на племенниците си, а на задното стъкло висеше кристал. Бях я направила своя. Уил имаше сребриста кола. Глупаво е, но всеки път, щом се качвах в моята, си спомнях как ме откара до центъра на Сидни след нощта, която прекарахме заедно. Спомнях си как посяга да ми помогне да закопчая колана и палецът му докосва ръката ми. Напоследък само в тези мигове мислех за него. Някак бях стигнала дотам. Вероятно причината беше в писмото от адвоката на Ашлин, но вече се страхувах дори да мисля за писмото от Уил. Не можех да го извадя и да го погледна; получавах сърцебиене даже ако го докоснех по случайност, докато ровех в чекмеджето. А ако започнех да мисля твърде дълго за него, всичко друго избледняваше и съзнанието ми се изпълваше с вика му, когато му съобщиха какво е направила тя. Не, можех да мисля безопасно за Уил единствено когато се качвах в колата.

Когато поех по М1, отново се замислих за срещата си с Ашлин миналия уикенд. Не се беше стигнало до решение. Тя звънна на децата и каза, че се е върнала в Англия „завинаги, за вечни времена амин“, както каза Съмър, затова щяла да ги види този уикенд. Каза на Кайл, че иска да види децата и нищо друго. Не повдигна въпроса, че е пратил мен на срещата. Не спомена за адвокати. Предполагам, това означаваше, че беше решила да стигне до съд. А това щеше да излее нов порой от неприятности над семейството.

„Неприятности. Ха!“, помислих си, докато минавах в скоростното платно. Делото щеше да отприщи нов и досега непознат ад за всички замесени. Всичките им дълбоко скрити малки мръсни тайни щяха да бъдат разровени. За да се превърнат в оръжия.

Тази мисъл ме притесняваше през голяма част от пътуването. Всъщност трябваше да се притеснявам как ще лъжа децата. Въпреки най-добрите ми намерения, Кендра, която познаваха, нямаше да се върне.

Конференцията се проведе в огромно провинциално имение сред тучната зеленина на Йоркшир. През следващите два дни прииждаха участници от цялата страна, които щяха да чуят за последните новости в нашия бранш, за промените в кодекса на труда и за начините да се увеличат печалбите.

Пристигнах рано. Чакълът хрущеше под гумите на колата, когато стигнах до входа на хотела. Имението беше красиво и старателно реставрирано. Когато показах на Кайл уебсайта му, той изтъкна, че където е било възможно, са използвали оригиналните, грубо издялани тухли от пясъчник, като тъмните плочи на покрива и повечето греди и дървесина са от същия период. Каза ми да се оглеждам за ниши, някои щели да са кухи, защото навремето са били входове към тайни проходи. Препоръча ми и да разгледам подземието, ако ми се отвори случай.

— Не мисля — отвърнах. Влага, плесен, затворени пространства — някои може да ги харесват, но не и аз.

Не можех да се регистрирам в хотела преди два, затова дадох ключовете си на пиколото на паркинга, оставих багажа си на рецепцията и реших да пообиколя. Исках да разгледам хотела, преди да се изпълни с шумни, модерни делегати с шикозни костюми, които не спират да крякат, за да убедят всичко живо, че са уверени и успешни.

Широкото фоайе кънтеше от стъпките ми, докато вървях с равните си обувки за шофиране по излъсканите каменни плочи. Вдясно и срещу рецепцията от тъмно дърво имаше дървено стълбище с изящни перила, което водеше до първия етаж. По стълбите слизаха двама души. Двойка.

Не се държаха за ръце, но личеше, че са „заедно“. Вероятно това беше първата им почивка, сигурно бяха закусили в леглото и сега отиваха на разходка, за да огладнеят отново. Усмихнах им се. Той й разказваше нещо и жестикулираше усилено, а тя се смееше на всяка втора дума. Усмивката ми стана още по-широка. След като си живял насред развод, беше хубаво да видиш двама души от другия край на спектъра, които се справят много добре. Срещи, почивки, любене. Струваше си.

Докато се взирах открито в щастливата двойка, на върха на стълбището се появи друг човек.

Той като че ли зае цялото пространство зад двамата влюбени. Като че ли изпълни целия първи етаж. Като че ли беше способен да изпълни и целия хотел с присъствието си.

Той. Мъжът от всичките ми кошмари.

— Харесвам те, Кендра. Много те харесвам, но между нас няма да се получи.

Тоби, първото ми гадже, първият мъж, когото съм целувала, късаше с мен и аз не можех да повярвам. Имахме връзка от шест месеца, а сега той ми казваше това.

— Но ти каза, че ме обичаш — прошепнах, засрамена, че изричам тези думи. Тъкмо бях навършила двайсет, още бях в колежа и той ми беше първият, но все пак забелязах как потрепна.

— Да, но вече не те обичам.

Исках да го попитам какво се е променило, къде съм сбъркала, дали защото съм неопитна или не съм била достатъчно добра за него. Исках да кажа и че мога да се променя. Да го помоля да ми даде още един шанс. Но замълчах, защото думите заседнаха в гърлото ми. Имах някаква гордост. Макар че сърцето ми се късаше, може би именно защото сърцето ми се късаше, не можех да го направя. Не можех да се моля.

— Кени — каза той тихо, — не си виновна ти. Не е заради теб, а заради Пени. Ние се събрахме отново. Харесвам те, но обичам нея. — Не бях очаквала такова нещо, не знаех, че още е влюбен в бившата си, не знаех дори, че поддържа връзка с нея. — Наистина съжалявам — каза той, когато видя шока ми. — Трябва да вървя. — И си тръгна, без повече да отговори на обажданията ми.

Плаках. Въргалях се от мъка. Бях емоционално съсипана, наранена, бях обсебена от Тоби. Бях убедена, че ще осъзнае грешката си, ще си спомни защо изобщо е скъсал с Пени. Беше ми трудно да разбера как някой може един ден да те обича, а на следващия — не. И ако постепенно те е разлюбвал, как така не си разбрал, как не си доловил, че се отдалечава от теб и се устремява към някой друг? Не би ли трябвало да усетиш?

Месец след като скъсахме, аз срещнах Ланс, най-добрия приятел на Тоби още от детството, в една книжарница в центъра на Лийдс. Реших, че ми е изпратен от самата Съдба. „Той си тръгна, но ето го неговия приятел, поговори любезно с него като добро момиче“, казваше Съдбата. Аз се обърнах и избягах от книжарницата, не исках да разбира колко много искам да се събера пак с Тоби. Ланс хукна след мен, настигна ме отвън и ме докосна леко по ръката. Те бяха много различни и много еднакви, Тоби и Ланс. Тоби беше тих и затворен, докато не го опознаеш, имаше същото странно чувство за хумор като мен и беше красив. Имаше невероятна, какаовокафява кожа и големи махагонови очи, а устните му знаеха как да ти подкосят краката с целувка — не можех да повярвам, когато ме покани на танц в клуба, в който се срещнахме. Ланс беше бял, по-прям и общителен, дори с непознати. Много жени го смятаха за хубавец и докато бях с Тоби, се разбирахме добре, защото той все полагаше усилия да ме включи в техните занимания. Беше роден организатор.

— Наистина съжалявам за теб и Тоби — каза той, изглеждаше смутен. — Ако има някакво значение, аз му казах, че е луд да направи такова нещо.

— Наистина ли? — попитах. Не вярвах, че мъжете си говорят такива неща.

— Наистина. Вие двамата си подхождахте. Той е луд да те изпусне. А ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че вече не се виждам често с Тоби и Пени. И преди не я харесвах, а сега не се е променила. — Точно това исках да чуя. Съквартирантките ми го говореха, но за мен беше истинска реабилитация да чуя, че и други хора не харесват старата нова жена на Тоби и смятат, че е направил грешка. Аз не бях лошото гадже, той просто минаваше през период на временна невменяемост и скоро ще дойде на себе си. Ланс поиска номера ми, щял да ми уреди някакъв стаж във вестника, в който работеше, ако все още се интересувам от журналистика. А преди да си тръгне, отново каза, че съжалява, но трябвало да бърза за среща с приятелката си.

Когато ми се обади след няколко дни, за да ме чуе как съм, аз не си помислих нищо. Бяхме се срещали много пъти, докато бях с Тоби, бяхме разговаряли, бяхме станали приятели, така че беше мило от негова страна да се интересува от мен. Дори се срещнахме за питие след няколко седмици, защото беше дошъл в Лийдс от Хароугейт, където живееше.

Всяка сутрин се събуждах с желанието да видя Тоби, да говоря с него, да го прегърна, да чуя как прошепва, че ме обича. Ако не можех да имам това, поне можех да имам приятелството на Ланс.

Разговаряхме, отидохме на вечеря, понякога ходехме на клуб с него и съквартирантките ми. Забавлявахме се заедно. Около три месеца след като скъсах с Тоби, с Ланс отидохме на пица и той ме изпрати до апартамента ми в Бърли Парк. Застанахме на стълбите, за да довършим разговора си. Когато стана ясно, че той няма да свърши скоро, аз извадих ключовете от джоба си и внезапно устните на Ланс се озоваха върху моите и той ме придърпа към себе си. Стреснах се. Бях се целувала само с Тоби, а и това сега беше различно. Устните ни не си пасваха така, както когато бях с Тоби, той хвана лицето ми, а не ме прегърна, миришеше на афтършейв, а русата му коса жулеше бузата ми. Усетих в устата си вкуса на кафето, което беше изпил. Първо се поколебах, но после се отпуснах. Отвърнах вяло на целувката, просто не се противих. Накрая Ланс отстъпи и каза:

— От цяла вечност искам да го направя.

Усмихнах се със затворена уста, не знаех какво да кажа. Не бях искала това от цяла вечност. Дори не мислех за него по този начин и за да спестя и на двама ни подобно неловко признание, му пожелах лека нощ и се прибрах.

Следващия път го видях, когато отидох в Хароугейт на интервю за работа във вестника, където той беше редактор. Излязохме на питие и той ме изпрати до гарата. Докато стояхме на перона, аз си взех довиждане, като държах главата си сведена и бързо се отдалечих. Той ме настигна и ме целуна отново. Този път не можах да го понеса. Харесвах Ланс, той ми беше приятел и не исках да го изгубя, особено ако щях да го срещам всеки ден в редакцията, но не можех да позволя това да продължава. Притиснах длан към гърдите му и внимателно, но твърдо го избутах назад. Жест, който говореше повече от всякакви думи. Той веднага отстъпи, разбра какво имам предвид. Усмихна ми се малко смутено. Естествено, че беше разбрал.

Той не ме видя. Сигурна съм, че не ме видя, казах си, обърнах се и тръгнах към вътрешността на хотела, където бяха ресторантът и барът. По пътя видях малък дискретен знак, който насочваше към дамската тоалетна. Свих нататък, отворих вратата и влязох.

Голяма, чиста, в мрамор и месинг, с чисти бели кърпи и най-вече празна — всичките осем вратички бяха отворени.

Мислех, че това искаш, виждал съм те. Знам какво харесваш. Мислех си, че това искаш.

Наведох се над една от мивките от гладък камък и се вгледах в бялата запушалка.

Първо дойде горещината. Приливът й запали всички клетки на тялото ми и започна да ме изгаря отвътре.

Притиснах длани към камъка, за да се успокоя и да усетя хлада му.

Ти си специална. Спри да се бориш, ти си специална.

Въздух. Не можех да си поема въздух. Притиснах дясната си длан към гърдите, за да успокоя препускащото си сърце, за да се отпуснат дробовете ми.

Спри да се бориш и няма да те убия.

Щях да припадна. Ако не поемех въздух, щяха да припадна. Вече се беше случвало. Вече бях изпадала в такова състояние и ми беше причерняло. Но преди години. Не ми се беше случвало оттогава.

Менгемето в гърдите ми се затягаше и сърцето ми ускоряваше ритъма си, бягаше от страха, събуден от спомена. Не можех да го спра. Бях в капан. Споменът надделяваше, думите зазвучаваха по-силно.

Мислех, че това искаш…

Вратата на тоалетната се отвори рязко и се удари в стената. Подскочих. Прескочих от миналото в настоящето. Внезапно отново се озовах тук. В хотелската тоалетна. Не там. Не в миналото.

— О, извинете — каза една жена, когато видя как се стреснах, преди да влезе в една от кабинките и да заключи вратата.

„Не се извинявайте — исках да й кажа. — Току-що ме спасихте. Току-що ме спасихте от онова място.“