Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (25)

Двадесет и четвърта глава

Съмър седеше до госпожа Челнър в чакалнята на травматологията.

Те седяха мълчаливо на първата редица столове, най-близо до рецепцията. Крачетата й не стигаха до пода. Мъничка, крехка малка кукла, облечена със синьо-сивата училищна униформа. Изглеждаше някак незавършена без синьото зайче в ръцете й и братчето й до нея.

Тя скочи от стола си и тръгна към мен, щом наближих. Ръчичката й се пъхна в моята и я стисна. Не каза нищо, но аз бях единственият й близък сега и тя се вкопчи в мен.

Не осъзнаваше, че и аз съм се вкопчила в нея, бях облекчена и благодарна, че поне тя е добре.

Госпожа Челнър беше възрастна жена с посребрена кестенява коса, прибрана на кок, синьо, закопчано догоре палто и много достолепен маниер. Тя стана и ми каза:

— Вие сигурно сте Кендра Тамали.

Не се усмихна и сърцето ми се сви. Една усмивка би означавала, че той е добре; една усмивка би означавала, че той ще се оправи.

— Как е той? — попитах, студената ръка на Съмър трепереше в моята. Или може би моята трепереше около нейната?

— Чакаме да чуем — отвърна госпожа Челнър. — Дават информация само на роднини, но той не е в голяма опасност. Не мисля, че ще се окаже нещо по-сериозно от счупена ръка и мозъчно сътресение.

— Може ли да го видим?

Тя изглеждаше несигурна.

— Вие не сте член на семейството, нали? — попита ме внимателно.

„Не, не съм.“

— В отсъствието на баща му, майка му и баба му, аз нося отговорност за него — отвърнах.

Тя не изглеждаше убедена.

— Сега чакаме баща му. От Съмър изкопчихме само, че майка й била много далече и дотам се стигало със самолет.

Съмър знаеше къде е майка й, но вероятно от шока беше забравила.

— Тя е в Ню Йорк.

Госпожа Челнър кимна.

Въпреки нейните обяснения, че не съм била роднина, реших да пробвам и с рецепционистката. Не можех да оставя Джаксън сам. Не и когато със сестра му бяхме тук. Със Съмър се приближихме до дългото бюро на рецепцията и зачакахме търпеливо на опашката.

— Може ли да видя Джаксън Гадсбъроу? — попитах аз. — Той е докаран тук преди около два часа, вероятно със счупена ръка и мозъчно сътресение.

Тя написа нещо на клавиатурата и на монитора се появи информацията за Джаксън.

— А вие сте?

— Кендра Тамали.

— Роднина ли сте?

Замълчах. Не исках да лъжа. Аз по принцип се опитвах да не лъжа, не изричах дори „благородни лъжи“, но мисълта, че той лежи някъде сам, изплашен и го боли…

— Нещо такова — отвърнах.

Рецепционистката се усмихна накриво. „Нещо такова“ нямаше да е достатъчно. „Нещо такова“ нямаше да ме вкара при него.

— Кенди е другата ми майка — изчурулика внезапно Съмър. — Тя живее в моята къща и прави за мен и Джаксън съботни закуски. Имат вкус на маршмелоус.

— Наистина ли? — попита рецепционистката, а Съмър отвърна с три кратки, категорични кимвания. Видях, че жената не й вярва, но явно виждаше колко съм притеснена, а Съмър беше роднина на Джаксън, аз пък бях с нея. А той беше само на шест. Тя извика една сестра да ни отведе в травматологичното отделение, като добави, че няма да ни дадат никаква медицинска информация, но можем да почакаме там, докато родителите на Джаксън пристигнат.

— Какво се случи? — попитах Съмър, докато следвахме сестрата покрай празните кутийки с дръпнати завеси. Така и не бях разбрала какво е станало. Не се бях сетила да попитам.

— Той падна — каза тя тихо.

— От какво?

— Падна. Катерехме се и падна. — Лицето й се сгърчи и тя спря насред крачка, а аз клекнах пред нея. Беше невероятно бледа и по бузите й се стичаха сълзи. — Той падна. Той падна. — Тя го беше видяла. Единственият човек, който бе до нея, откакто майка й бе започнала да пие, а баща й се беше предал на мъката, брат й се беше наранил пред очите й. Представях си какво е. В един миг е бил до нея и се е катерел по катерушката, а в следващия вече го е нямало там. Тя сигурно е погледнала надолу и го е видяла да лежи неподвижен на земята. Може би го е извикала по име, но също като майка й толкова пъти и като баща й през последните месеци — той не е отговорил. Аз я прегърнах и я притиснах към себе си. — Той падна. Той падна — не спираше да повтаря тя, а аз я галех по гърба и се опитвах да я успокоя. Казах й, че всичко е наред, и продължихме към братчето й.

 

 

Той спеше.

Лежеше по гръб, няколко натъртвания бавно почервеняваха по лявата страна на белия му торс, където се беше ударил, а на бузката и слепоочието имаше ожулвания. Лявата му китка беше стегната с шина и кичури черна коса лепнеха по челото му. Изглеждаше съвсем спокоен, неподвижен. Исках да докосна лицето му, за да проверя дали е топъл и е още с нас. Дали наистина само спи.

Без да пускам Съмър, която зарови лице в шията ми, седнах на стола вдясно от леглото. Сестрата дръпна завесите около нас и ни откъсна от света, затвори ни в бледожълт пашкул.

— Тук сме — казах й. — С Джаксън сме.

Сега бяхме при брат й, тя се обърна, седна в скута ми и се вгледа в него. Чудех се какво ли си мисли. Дали брои ребрата му, които се очертаваха под кожата на гърдите, или иска да докосне насинената му кожа.

— Джаксън ще се събуди ли? — попита ме тя тихо, след като се взира дълго и усилено в него.

— Да — отвърнах убедено. — Сега трябва да поспи. Сънят ще му помогне да оздравее.

Тя кимна. Без да каже нищо повече, слезе от скута ми и аз я подкрепих, докато се прехвърляше над перилата около леглото му, а после се сви между тялото му и металните пречки.

— Ще поспя — каза тя. — Така Джаксън ще оздравее. — Затвори очи. Не знаех какво да направя, затова преместих стола си по-близо до леглото и с едната си ръка хванах отпуснатата ръчичка на Джаксън, а с другата — ръчичката на Съмър.

И ги гледах как спят.

 

 

Сигурно съм изпаднала в нещо като транс или съм заспала с отворени очи.

Следващото, което помня, беше, че завесите се разтвориха и през пролуката влезе Кайл. Спря рязко и прокара ръце през късите си къдрици.

— О, момчето ми, момчето ми — рече той тихо, взираше се в ръката на Джаксън, в натъртеното му тяло, в ожуленото, безжизнено лице. — Момчето ми. — Аз пуснах ръцете на децата и направих място на баща им да се приближи и да заеме мястото, което му се полагаше по право. Той сложи длан на главата на Съмър и с другата си ръка погали Джаксън по челото. И двамата спяха.

— Знаеш ли какво означават татуировките ми? — попита той, сякаш не беше забелязал досега присъствието ми. — Означават „Съмър“ и „Джаксън“ изписани с бинарен код. Затова имам по една на всяка ръка. Ако някога изгубя един от тях, все едно са ми отсекли ръката. — Той поклати леко глава. — Не мога да повярвам, че не съм бил там, когато са имали нужда от мен.

— Нямало е как да знаеш — отвърнах.

— Ето от това се страхувах — че ще ми се обадят и ще кажат, че Ашлин е забила колата в дърво или че е станал пожар и аз съм ги загубил.

— Те са моето семейство — добави той. — Не се виждам често с братята си. Баща ми умря преди десетина години и никога не съм се разбирал с него. Мама се омъжи пак за едно копеле, което вечно задява други жени, включително Ашлин. Не го искам близо до децата ми. Те са всичко, което имам.

— Е, те ще се оправят — казах, по-оптимистично, отколкото се чувствах, откакто чух съобщението на госпожа Челнър. — Джаксън ще се оправи — сигурна съм, че ще е много горд с гипса на ръката си, — а Съмър спи само защото така ще помогне на Джаксън.

— Те са всичко, което имам — повтори той, като се взираше в тях.

Когато дойде лекарят да поговорят за състоянието на Джаксън, аз се изправих да изляза, но Кайл ме помоли да остана. Беше свалил Съмър от леглото и я прегръщаше. Лекарят обясни, че вероятно ще задържат Джаксън още няколко часа, защото е изгубил съзнание за няколко минути по време на инцидента. Имал счупване на китката и много слабо сътресение, щял да се прибере, след като му сложат гипса. В това време бледите клепачи на Джаксън започнаха да потрепват, сякаш се пробуждаше.

Всички замълчахме и загледахме как бавно се завръща към реалността. Бледите му устни се раздвижиха, а очите се отвориха напълно и той прошепна:

— Мамо?

 

 

Беше посред нощ, когато потеглихме към дома.

Кайл седеше на задната седалка между децата, които бяха заспали дълбоко, затова не разговаряхме много. Той се беше обадил на Ашлин, докато чакахме да изпишат Джаксън, и този път не се бяха скарали. Не могли, защото тя изпаднала в истерия и била готова да се качи на първия самолет, за да е с тях. Кайл я успокоил и казал, че Джаксън е добре, но ако наистина иска да се върне, децата щели да се радват да я видят, разбира се. Батерията му падна насред разговора и той се обади от моя телефон, за да й каже, че ще звънне отново, щом се приберат у дома.

Аз взех Съмър, а Кайл взе Джаксън и ги отнесохме в спалнята. Облякохме им внимателно пижамите и ги настанихме в средата на леглото, един до друг, както сигурно са спели още в утробата — свели един към друг глави и свити коленца.

Кайл стоеше напълно неподвижно и се взираше в децата си. Сигурно си мислеше как за малко е щял да ги изгуби. Колко лесно е всичко да свърши зле. Как не би понесъл да живее без тях.

— Не се прибирай в апартамента тази нощ, Кендра — каза той, като все така се взираше в децата. — Остани тук. Можеш да спиш от едната страна на леглото, а аз ще съм от другата. Няма да те докосна, кълна се.

Не за това се тревожех. Това не ме безпокоеше, но да спя тук… Ако останех с децата този път, в това легло, сякаш е нещо нормално, как изобщо щях да се върна в апартамента си? Как изобщо щях да спя пак сама? Поклатих глава.

— Не мога. Съжалявам, но не мога. Бих искала и наистина вярвам, че няма да опиташ нищо, но не мога.

Той кимна, сякаш почти е очаквал такъв отговор, но се е надявал да не го получи.

— Добре.

Докоснах леко ръката му на излизане; приемайки благодарностите му, и поех по дългия път през двора.

Ако бях останала, щях да разбера. Щях да разбера за няколко кратки часа какво е да се почувстваш съпруга и майка.

Щях да разбера какво е да си първият човек, когото едно малко момченце вика, когато се събужда от дълъг сън.