Робин Хоб
Безумният кораб (8) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава шеста
Сатрап Косго

— Скучно ми е, а главата ме боли. Разсей ме от болката.

Гласът долетя от дивана зад нея.

Серила не повдигна перото си от хартията.

— Велеславни сатрапе, този дълг не принадлежи на мен — тихо изтъкна тя. — Ти ме призова тук, за да се допиташ до препоръката ми относно кризата в Бингтаун. — Тя посочи към свитъците и книгите, положени върху масата. — Както виждаш, това съм готова да сторя.

— Не може да очакваш от мен да обръщам внимание на съвета ти, когато главата ми ще се пръсне. Чак ми чернее от болка.

Серила остави пергаментите и се обърна към младия мъж, който лежеше по лице върху дивана. Сатрапът бе обграден от копринени възглавнички.

— Не мога да обещая, че моята препоръка ще те разсее — каза тя, като се стараеше да не допуска раздразнение в гласа си. — Но ако седнеш при мен, ще мога да изложа пред теб подробностите от неразбирателството с Търговците.

Сатрапът простена.

— Серила, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш главоболие. Ако не си способна на състрадание, върви си и изпрати Вери. Или онази нова съветничка от Нефритовия остров… Как й беше името… Мег. Да, изпрати Мег.

— Подчинявам се с радост, велеславни Косго.

Тя не се опита да скрие оскърблението си. Съветничката блъсна книгите и се надигна от масата.

Сатрапът се претърколи по гръб и протегна белезникавата си ръка към нея.

— Всъщност, промених си решението. Зная, че трябва да изслушам мъдростта ти. Всички мои сановници ми казват, че ситуацията е критична. Но как бих могъл да мисля, когато ме боли толкова? Разтрий главата ми, Серила. Само за малко.

Серила се приближи, наложила си умиротворително изражение. Тя си напомни, че проблемът с Бингтаун трябва да бъде разрешен, а разрешаването му дори можеше да й донесе предимство.

— Не съм имала намерение да усилвам страданието ти, господарю. Щом главоболието ти е тъй остро, за Бингтаун ще говорим по-късно. Както ти сам каза, проблемът е критичен. А ако те интересува моето мнение, настоящата позиция на двора е несъстоятелна.

Тя смъкна няколко от възглавничките на пода, за да си отвори място да седне. Косго веднага пропълзя към нея и отпусна глава в скута й. Подир това той затвори очи и притисна буза към нея като дирещо мляко агне. Серила стисна зъби.

— Сякаш съм прокълнат. Главоболия, разстройство, газове. Някой определено ме е проклел. Защо иначе ще страдам от подобни болки. — Той тихо простена и отпусна едната си ръка върху бедрото й.

Серила допря пръсти до тила му и започна да разтрива. Тя действително усещаше напрежение.

— Може би малко свеж въздух би те успокоил. Разходката винаги се отразява благоприятно на червата. Градините от южната страна на храма са прекрасни. Тяхното билково ухание може да облекчи страданията ти.

— Много по-лесно би било да накарам някой от слугите да ми накъса. Мразя да излизам в толкова ярки дни, светлината наранява очите ми. Как изобщо ти хрумна да ми говориш за разходки, след като ме боли толкова? — Той невъзмутимо повдигна края на робата й и отпусна пръсти върху гладката кожа. — Освен това при последното си отиване край храма се спънах в едно стърчащо паве, паднах на колене и си изцапах ръцете. Като роб се омърлях. Ти знаеш, че аз ненавиждам мръсотията — нацупи се той.

Серила премести ръце върху раменете му и започна да масажира енергично, карайки го да трепне.

— Във въпросния ден ти беше прекалено опиянен, велеславни — напомни му тя. — Затова се препъна. А мръсотията по ръцете ти представляваше собствените ти стомашни сокове, повърнати мигове преди това.

Той рязко изви глава към нея.

— И това означава, че виновникът съм аз? — саркастично попита Косго. — Пък аз си мислех, че целта на павирането е да направи земята равна. Бедният ми стомах бе шокиран от това падане. Няма нищо чудно в това, че не съм успял да задържа храната си. Трима лечители подкрепиха това ми мнение. Но аз съм сигурен, че моята образована компаньонка знае повече от велеславния сатрап Косго и неговите лечители.

Тя се надигна рязко, без да обръща внимание на неудобството му. Сграбчи китката на дирещата му ръка и презрително я блъсна към собствените му слабини.

— Тръгвам си. От мен се очаква да бъда придворна съветничка. Нищо не ме задължава да търпя разгул.

Косго приседна, стиснал юмруци.

— Ти се забравяш! Никой не може да обръща гръб на велеславния сатрап Косго. Върни се. Ще си отидеш, когато аз ти разреша.

Серила се изправи в цял ръст. Тя беше почти една глава по-висока от този нездрав и разглезен младеж. Зелените й очи блеснаха.

— Ти се забравяш, Косго. Ти не си някакъв си калсидски благородник с харем от курви, които са готови да си издерат очите една на друга, за да доставят удоволствие на своя господар. Ти си сатрапът на Джамаилия. А аз съм твоя съветничка, една от компаньонките на трона — не някакъв напарфюмиран инструмент за удоволствия. Истина е, че ти ми разрешаваш кога да се оттегля. Но това не означава, че аз не мога да се оттегля сама, когато ме отвращаваш. — Тези думи тя изрече през рамо, защото вече се отправяше към вратата. — Повикай ме, когато ти се прииска да узнаеш точно какви проблеми те очакват от Бингтаун. Това е моята експертна среда. За удовлетворяването на перверзните си се обърни към друг.

— Серила! — възмутено протестира той. — Нима ще ме оставиш да страдам? Ти много добре знаеш, че болката ме кара да се забравям. Няма ли да проявиш снизхождение?

На прага тя спря.

— Това е още едно нещо, което не съм длъжна да правя. С напредване на възрастта баща ти се измъчваше от мъчителна болка в ставите, но нито веднъж не се е отнесъл непочтително към мен. Нито си е позволявал да ме докосва по такъв начин.

— Баща ми, баща ми, баща ми… — изхленчи Косго. — Само това слушам. Как не съм бил толкова добър, колкото него. Отвращавам се само като си помисля, че подобен дъртак би могъл да те докосва. Как са могли родителите ти да дадат младо момиче на подобен пръч? Отвратително…

Серила пристъпи няколко крачки обратно, свила пестници.

— Ти си този, който е достоен за отвращение. Никой не ме даде на баща ти. Аз сама дойдох в столицата, с намерението да продължа образованието си. Баща ти остана впечатлен от знанията ми, когато ме чу да разговарям със своя учител в Библиотеката на северните земи. Той ме покани да стана придворна съветничка, за да го напътствам във въпросите, свързани с тези територии. Аз обмислях предложението му в продължение на три дена, преди да дам съгласие и да приема пръстена му. Дадох клетва да остана вярна на сатрапа и да го съветвам. Това нямаше нищо общо с леглото му. Той беше достоен човек. Благодарение на него аз продължих обучението си, а той винаги се вслушваше в моите съвети. — За момент гласът й се задави. — Аз все още скърбя за него.

Жената се извърна и излезе. Двамата пазачи си бяха наложили каменни изражения и се преструваха, че не са чули нищо. Без да ги поглежда, Серила мина край тях и се отдалечи.

Само след десетина нейни крачки вратата се отвори отново.

— Серила! Върни се!

Тя не обърна внимание на заповедния му тон.

— Моля те! — продължаваше сатрапът.

Серила продължаваше да се отдалечава. Сандалите й шепнеха над мраморния под.

— Велеславният сатрап Косго отправя любезна молба съветник Серила да се върне в покоите му, за да го посъветва за ставащото в Бингтаун!

Тези изкрещени думи я настигнаха в средата на коридора. Тя спря и се обърна, с учтиво изражение. Дадената клетва не й позволяваше да му откаже присъствие, ако той поискаше съвет от нейната област. Този съвет бе всичко, което бе заклето.

— За мен ще бъде чест, господарю.

Серила пое обратно. Сатрапът остана да я чака на прага, със зачервени от гняв бузи. Очите му също бяха зачервени, кървясали. Над тях тъмната коса стърчеше разчорлена. Край него пазачите все така запазваха безизразността си.

Озовала се отново в стаята, жената не трепна, когато той затръшна вратата след нея. Тя се отправи към прозореца и отмести масивните завеси. Следобедното слънце побърза да изпълни стаята. Серила се приближи до масата, седна и духна лампата, под чиято светлина бе работила по-рано сред изкуствено създадената тъмнина.

Косго неохотно се настани до нея. Тя умишлено бе седнала с разперени лакти, за да го държи настрана. Въпреки това сатрапът се настани колкото се може по-близо, без да я докосва. А в очите му личеше укор.

Серила посочи документите, подредени върху масата.

— Това е копие от оригиналната Харта. Това пък е списъкът с оплаквания, които те са отправили към нас. Тази купчина съдържа копия от новите поземлени актове, които вие издадохте за бингтаунските земи. — Тя се обърна с лице към него. — Относно тяхното първо оплакване: открих, че ние несъмнено сме нарушили условията на оригиналната спогодба. Ти нямаш право да отстъпваш бингтаунски земи, без преди това да си се консултирал с Търговците. Този въпрос недвусмислено е изтъкнат в спогодбата.

Косго се навъси, но не каза нищо. Пръстът на Серила премина към следващата точка в свитъка.

— Освен това те протестират срещу новите въведени тарифи и повишените стари. Тях можем да обясним, макар че бихме могли да намалим процентите. — Тя се зачете по-надолу. — Също така те се оплакват, че новодошлите търгуват с роби и използват робски труд. И последното оплакване засяга калсидските патрулни кораби и правото им да влизат в бингтаунския залив. За тези неща мисля, че ще успеем да постигнем компромис.

— Компромис — отвратено повтори Косго. — Нима аз не съм сатрапът? Защо да правя компромиси?

Тя се подпря на лакът и се загледа през прозореца.

— Защото си нарушил думата на своя предтеча. В много отношения Търговците са консервативни. Те почитат много от старите традиции и отдават изключително голямо значение на договорите: дадената дума не умира с онзи, който я е дал, а се пренася върху неговите потомци, за които е въпрос на чест да я изпълнят. Те очакват и от другата страна да постъпва по същия начин. Техните делегати бяха много гневни, когато пристигнаха. Те бяха пътували дълго, което им беше предоставило възможност взаимно да затвърдят недоволството си. Те са уверени, че правото е изцяло на тяхна страна. Разбираемо е, че само онези, които са били най-разгневени от нашите действия, ще намерят време да ни посетят. Те определено се явяваха от позицията на врагове. Все пак би било възможно да отвърнем на някои от исканията им, ако склониш да се срещнеш с тях лично.

Серила отново се обърна към сатрапа.

Лицето на Косго съчетаваше мрачност и нацупеност.

— Тази седмица бях болен. Цяло чудо беше, че успях да се срещна с калсидската делегация. Освен това трябваше да посетя онази попска церемония.

— По-голямата част от седмицата ти прекара в ступор, предизвикан от новите наркотици, които калсидците бяха донесли. Вече на два пъти ми обещаваш, че ще се срещнеш с делегатите от Бингтаун. Вместо това и двата пъти ги накара да чакат с часове, след което се отметна с оправданието, че се чувстваш неразположен. Това ме постави в изключително неудобна позиция. И още повече затвърди техните виждания, че са останали неоправдани.

Тя премълча, че също подкрепя позицията на Търговците: от нея се искаше да излага фактите, а не чувствата си. Поне това беше настоящата й отговорност. Ако намеренията й успееха, скоро това щеше да се промени…

— Нагли потомци на престъпници и прокуденици — озъби се сатрапът. — Трябва да постъпя както ме посъветва моят приятел херцог Ядфин, да назнача него за губернатор на Бингтаун и да разпусна глупавите им Съвети. Омръзна ми да слушам за тези Търговци. Малко калсидска дисциплина би им се отразила добре.

Серила не можа да се сдържи и се вторачи в него. В момента Косго си чешеше носа.

— Не говориш сериозно — рече тя. Беше й трудно да се престори на развеселена от такава безвкусна шега. Един калсидски благородник да управлява тази провинция?

— Защо? Калсид е добър наш съюзник. Долните обиди, които Бингтаун сипе по техен адрес, са неоснователни. Пък и в чисто географско отношение Бингтаун се намира по-близо до Калсид, отколкото до Джамаилия. Един калсидски управител би могъл по-добре да се справя с тамошните жители. А след като аз все още ще получавам своите приходи, какво лошо…

— Цял Бингтаун би се вдигнал срещу нас. Вече е била обмисляна възможността за бунт. Търговците по-скоро биха се обявили за независими, отколкото да допуснат калсидска власт.

— Да се обявят за независими от Джамаилия? Без нас те са нищо. Бингтаун е нищожно пристанищно село, което е изгубено без търговията с моята столица. Жителите му не биха дръзнали да направят подобно нещо.

— Боя се, че не познаваш темперамента на тамошните жители. Прекалено дълго си ги оставял да се оправят сами. Сега те започват да се питат защо им е да плащат за защита и поддръжка, каквито не са получавали в продължение на пет години.

— От смъртта на баща ми насам, кажи си го направо. Твърдиш, че аз съм виновен за недоволството на тамошната паплач, така ли е?

— Не. Не изцяло. — Тя запази гласа си безизразен. — През последните години от живота си баща ти започваше да се измъчва от проявите на старостта. Той бе изгубил онова внимание към детайлите, отличавало младостта му. Той също бе започнал да забравя Бингтаун. Ти просто не поправи грешките му.

— Още една причина за назначаването на губернатор. Виждаш ли, на практика ти потвърждаваш, че моята идея е добра. — Косго доволно се облегна на стола.

Тя не каза нищо, докато не се увери, че думите й няма да излязат под формата на крясък.

— Тази идея не е твоя, велеславни. Тя ти е внушена от херцог Ядфин, израз на плана му да ограбва богатствата ти, докато ти със занесена усмивка пушиш от неговите омайни билки. По закон ти нямаш право да назначаваш губернатор на Бингтаун, още по-малко калсидец. В условията на споразумението изобщо не се споменава за подобна възможност.

— Тогава се отърви от глупавото споразумение! — изрева Косго. — С какво право аз им дължа нещо? Те сами са избягали сред Прокълнатите брегове, изгнаници, престъпници и непокорни млади благородници. Години наред те си живеят там и си правят каквото си щат, възползват се от всички предимства на джамаилското гражданство, без да обръщат внимание на съпътстващите го отговорности…

— Те ти отдават половината от всяка своя печалба, господарю. Сред твоите поданици няма други, които да плащат толкова висок процент. Те твърдят, и с право, че получават съвсем малко полза, че са принудени сами да поддържат пристанищата си, а пиратството във Вътрешния проход е по-лошо…

— И въпреки това те се противят на моите усилия да овладея пиратите. Как бих могъл да ги защитя, ако те не допускат моите патрулни кораби да пускат котва при тях?

Серила бързо се зарови сред документите.

— Ето. Те предлагат да плащат по-малко данъци и да пуснат собствени патрулни съдове. В своя полза те изтъкват, че познават въпросните води и биха могли да ги обхождат далеч по-ефикасно. Приложените изчисления действително показват, че така би излязло много по-евтино.

— Но дали ще се справят добре? — изсумтя Косго.

Серила въздъхна.

— В техен интерес е. — Тя разлисти още няколко документа. — Според мен това е едно от предложенията им, което трябваше да приемеш в самото начало. Така щеше да си възвърнеш значителна част от доверието им.

— Хубаво, добре. — Сатрапът блъсна струпаните бумаги. — Ще приема делегацията им и ще се съглася. Но в замяна ще искам от тях…

— Велеславни Косго, вече е твърде късно за това — нетърпеливо изтъкна Серила. — Делегатите си заминаха преди седмици.

— Тогава защо си седнала да ме занимаваш с тези глупости? — Той я изгледа възмутено и се надигна. — Ела с мен. Възнамерявам да си взема една гореща баня, това ще успокои главоболието ми.

Серила не помръдна от мястото си.

— Ти обеща, че ще прегледаш оплакванията им и ще отделиш от вниманието си за всяко едно от тях. Обеща, че скоро ще им изпратиш решенията си. — Тя прецени ситуацията и реши да рискува всичко. — Бих могла да запиша решенията ти и да се отправя към Бингтаун. Колкото по-скоро ги отнеса, толкова по-скоро кризата ще бъде разрешена.

Тя отново се зарови сред документите, с прецизност.

— Изготвила съм документ, който ми делегира право да водя преговорите от твое име. Нужно е само да подпишеш. Бих могла да отплавам още утре. И повече няма да се налага да те отегчавам с този разговор.

Тези думи жената изрече с лека ирония, за да не допусне надеждата върху лицето си.

Той се приведе над масата и се зачете в редовете, изписани от красивия й почерк. Пулсът на Серила се ускори. Тя копнееше да побутне мастилницата с перото към него, но се въздържа. Това би било прекалено очевадно.

— Тук пише, че съм те упълномощил да вземеш от мое име всички решения, касаещи неразбирателството с Бингтаун — разгневено рече той. — Подобна власт аз не давам на никого!

Сърцето й се сви. Не, нямаше да бъде толкова лесно, както се бе надявала, ала тя нямаше да се предаде веднага.

— Истина е, че до този момент никому не си връчвал подобни привилегии. Но само преди мигове ти говореше за намерението си да назначиш калсидски губернатор. Подобна постъпка би връчила много по-голяма власт от това упълномощаване, което освен това е и временна мярка. — Тя си пое дъх и се постара да вложи загриженост в гласа си. — Имаше време, когато здравето ти беше далеч по-стабилно. Добре зная как те изтощават тези преговори. Не виждам смисъл цялото сатрапство да плаща заради това. Бингтаун попада в моята област на знания. За мен би било удоволствие да служа. Това е мой дълг.

— Тъй, значи ти виждаш в това дълг, а не възможност?

Косго беше далеч по-лукав, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тя се постара да изглежда объркана от думите му.

— Велеславни, аз винаги съм считала своя дълг към сатрапството за най-голямата възможност в живота ми. Погледни, оставила съм достатъчно свободно място в документа, където да допълниш своите ограничаващи условия. Нищо не ти пречи да поставиш срок, след който този документ ще престане да действа. — Тя сви рамене. — Аз просто виждам в това най-бързия и лесен начин да сложим край на тази криза.

— Ти си готова да отпътуваш за Бингтаун сама? Компаньонките на трона не напускат територията на двореца.

Свободата се отдалечаваше от нея. Въпреки това Серила не допусна разочарованието да проличи.

— Както казах, търсех най-бързия, най-лесен и най-щадящ здравето ти начин да разрешим този проблем. Аз съм отлично запозната с цялата история на неразбирателството. Съответно очаквах, че ти ще ми предадеш заповедите си, а аз на свой ред ще мога да ги предам на Търговците. С изпращането на една от най-доверените си съветнички ти изтъкваш и искреността, и уважението, което изпитваш към тях. А и така ще получа възможност да видя с очите си един град, който в продължение на години е бил център на моите проучвания.

Баснословният Бингтаун. Градът, придобил еднозначност с вълшебство и нови възможности. Единственото поселище, оцеляло сред Прокълнатите брегове — и то не само оцеляло, но и процъфтяващо. Тя наистина копнееше да го зърне с очите си. За Дъждовните Търговци и техният мистериозен град някъде край брега на Дъждовната река тя не каза нищо. Те бяха само легенда. Пък и споменаването на евентуални съкровища само би разпалило алчността му.

Не, тя започваше да се отвлича сред мислите си.

— Някога баща ти ми обеща, че някой ден ще мога да видя този град. Тъкмо получаваш възможност да изпълниш неговото обещание — додаде Серила. Но още със самото изричане на тези думи осъзна, че е допуснала грешка.

— Обещал ти е да видиш Бингтаун? Нелепо. Защо му е да обещава подобно нещо? — Косго подозрително присви очи. — Може би това си поискала ти от него в замяна на благосклонността си? Баща ми лягал ли е с теб?

Този въпрос той бе задал за първи път преди година. Шокираната Серила бе отвърнала с мълчание. Впоследствие сатрапът бе разпитвал толкова често, че мълчанието й се бе превърнало в рефлекс. Това беше единственото истинско влияние, което тя притежаваше над него. Той не знаеше: не знаеше дали баща му е получил онова, което тя му отказваше, и въпросното незнание не му даваше мира.

Тя си припомни първия път, когато бе зърнала Косго. Тогава той бе на петнадесет, а тя на деветнадесет — много млада, за да бъде съветничка. Беше изненадващо, че тъй възрастен сатрап изобщо си взема нова съветничка. По време на представянето й в новата й роля Косго не спираше да се взира в нея. Погледът му недвусмислено изтъкваше подозренията за същинската роля, която тя получава. В онзи момент тя се бе изчервила, а сатрапът бе зашлевил сина си. Младият Косго бе приел това като потвърждение.

След смъртта на баща си Косго бе отпратил всички съветнички на баща си, без да се погрижи за издръжката им — нещо нечувано и особено жестоко, защото повечето от тях бяха на възраст. Единствено Серила не бе прогонена. Макар че ако зависеше от нея, тя също щеше да се махне. Но дадената клетва я принуждаваше да остане на служба при сатрапа. Дори и ако този сатрап вече се казваше Косго.

Тази клетва изискваше от нея съвета й. Още от самото начало той бе демонстрирал по недвусмислен начин, че очаква повече от нея. Другите му компаньонки бяха жени, които познаваха насладите на тялото далеч по-добре от дипломацията. Никоя от тях не беше отказала.

По традиция компаньонките на трона не изпълняваха ролята на харем. От тях се очакваше да бъдат жени, верни единствено на сатрапството. Да бъдат като Серила: искрени, прями и притежаващи безкомпромисен морал. Те бяха съвестта на сатрапа. От тях се очакваше да бъдат настоятелни, а не да утешават. Понякога на Серила й се струваше, че тя е единствената от тези съветнички, която си спомня това.

Тя подозираше, че ако в даден момент допусне сатрапа до леглото си, би изгубила цялото си влияние над него. Докато представляваше притежание на баща му, което той не можеше да получи, Косго щеше да продължава да я желае. Той щеше да се преструва, че я слуша, а на моменти дори истински да се вслушва в съветите й, за да й достави удоволствие. Това беше единственото влияние, което й беше останало. Серила се надяваше да го използва, за да се сдобие със свободата си.

Сега тя го наблюдаваше мълчаливо. И изчакваше.

— Добре, така да бъде! — отвратено възкликна той. — Ще те заведа до Бингтаун, щом това означава толкова много за теб.

Тя бе връхлетяна от облекчение, примесено с отврата.

— Ще ми позволиш да отида? — задъхано запита тя.

Косго леко се навъси, а в следващия момент се усмихна. Той имаше тънък мустак, който проблясваше като котешки.

— Аз казах друго. Казах, че ще те заведа. Ти ще ме придружиш.

— Но ти си сатрапът! — заекна тя. — От две поколения насам никой сатрап не е напускал столицата си!

— Тъкмо ще се почувстват поласкани. Вместо да изпраща съветнички, сатрапът лично пристига да ги посети. Освен това ми е на път за Калсид. Тамошните благородници много пъти са ме канили. Отдавна възнамерявах да се отзова. Ти ще ме придружиш и там, след като успокоим бингтаунската сган. — Той се усмихна още по-широко. — Има много неща, които би могла да научиш в Калсид. Мисля, че това пътуване ще се отрази добре и на двама ни.