Робин Хоб
Безумният кораб (34) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и втора
Бурята

— Малта! Дело! Защо се разхождате сами? Много скоро ще започне ритуалната част! — смъмри ги Кефрия, макар в гласа й да надничаше веселие. — Дело, майка ти те търси край фонтана. Малта, върви с мен!

Двете момичета бяха заели позиция край една от колоните до входа, за да наблюдават пристигащите. И двете бяха единодушни, че Китън Шайев е дошла с най-хубава рокля, жалко само, че нейната фигура не беше подходяща за подобно деколте. Трита Редоф носеше прекалено несъразмерна диадема, но пък ветрилото й беше разкошно. Крион Трентор, понастоящем ухажващ Риел Крел, бе надебелял и бе изгубил меланхоличното си лице на поет някъде сред тлъстините. Нима наистина по-рано те го бяха намирали за привлекателен? Род Каерн си беше все така мрачен и заплашителен. Неговата поява видимо развълнува Дело, но Малта не сподели интереса й, а с изненада се улови да мисли, че неговите рамене са далеч по-тесни от тези на Рейн.

Пратениците на Дъждовните земи също пристигнаха. Малта напразно се опита да разпознае своя кавалер.

— Как ще го разпознаеш? — попита я Дело. — Така омотани, те всички изглеждат еднакво!

Малтиният отговор носеше духа на предишните й, безгрижни години:

— Не се притеснявай за това. Сърцето ми винаги трепва при вида му.

Дело я погледна удивено. В следващия момент и двете се кикотеха в пристъп на приглушаван смях.

Дружеското наблюдение запълни празнината, започнала да се образува между тях през пролетта. Дело увери Малта, че платът на нейната рокля е много по-скъп от всичко, което може да се купи в днешно време, и че тоалетът прекрасно подчертава тънката й талия, а Малта се кълнеше, че глезените на Дело не са дебели, и в добавка я успокои, че тази вечер така или иначе никой няма да ги види. От много време насам Малта не беше изпитвала това момичешко веселие.

Сега, покорно вървяща подир майка си, тя се дивеше над неотдавнашното си нетърпение да заживее живота на жена. И да остави подобно безгрижие зад себе си.

Един обширен параван, обкичен с цветя, укриваше младите жени, на които предстоеше официално да бъдат представени тази вечер. Пред него с привидна невъзмутимост се навъртаха бащите им — те щяха да въведат дъщерите си и първи да танцуват с тях; зад него майките нанасяха последни изменения в прически и рокли.

Редът на представянето се определяше чрез жребий. Съдбата определи Малта да излезе последна.

И девойката изчакваше, докато останалите момичета едно след друго излизаха напред. В този момент й се струваше, че тя не може да си поеме дъх.

Ровещата сред косата й Кефрия прошепна:

— Рейн още не е пристигнал. Предполагам, че закъснява заради късното пристигане на Кендри. Да кажа ли на Давад да ти партнира за първия танц?

Малта я изгледа ужасено. За нейно изумление майка й се усмихна в отговор.

— Исках да ти напомня, че има и по-лоши неща от пропускането на първия танц след въвеждането в обществото.

— Ще го пропусна и ще си мисля за татко — увери я Малта. В очите на майка й проблесна влага; след малко тя се привеждаше да приглади полата на роклята й с думите:

— Сега бъди спокойна, пристъпвай с високо вдигната глава, внимавай да не настъпиш полите си и… Върви, вече е твой ред!

Последните й думи долетяха като задавено ридание. Малта установи, че и нейните очи са започнали да се наливат със сълзи. Тя премигна решително и пристъпи иззад паравана, в светлината на върха на стълбището.

— Малта Вестрит, дъщеря на Кайл Хейвън и Кефрия Вестрит, се явява пред Търговците на Бингтаун и Дъждовните земи — говореше гласът. — Малта Вестрит.

Тя биваше оповестена с фамилното име на майка си — израз на неуважение към баща й, който я разгневи. Но този й гняв изчезна почти веднага, прогонен от разбирането: тук не говореше презрение, а традицията. И Малта щеше да се представи с достойнството, изисквано от същата традиция, за да даде на баща си основание да се гордее със своята потомка. В момента той не се намираше редом с нея, не я беше хванал под ръка, за да слезе по стълбите заедно с нея. И въпреки това тя щеше да се държи достойно. В себе си тя носеше неговия дух: духът му щеше да бъде неин придружител.

Свеждайки единствено поглед, тя направи дълбок реверанс пред събраните. За миг, след като повдигна очи, зрителите й се струваха прекалено многобройни. И стъпалата, които й предстоеше да преодолее, също й изглеждаха прекалено много и прекалено стръмни. Една-единствена несигурна крачка щеше да се окаже достатъчна за препъването й, и тогава…

Малта бавно си пое дъх и поде слизането си.

В подножието на стълбището, подредени в полукръг, я очакваха останалите девойки и техните бащи. Този момент принадлежеше изцяло на нея. Искаше й се той да продължи дълго, никога да не изтича и същевременно тя почувства облекчение, когато стъпалото й най-сетне докосна пода на залата. Докато заемаше отредената позиция, Малта отново огледа присъстващите, този път по-съсредоточено. Гостите от града и Дъждовните земи бяха облекли най-скъпите си дрехи. И макар да личеше, че мнозина от тях са преживели затруднения през последните години, в залата нямаше човек, който да не излъчва гордост и да не се усмихва към младите жени.

Тя все така не виждаше Рейн. Много скоро музиката щеше да зазвучи и да подкани встъпилите в обществото дами към първия им танц. В него Малта щеше да вземе участие единствено като наблюдателка: това обстоятелство се вписваше подобаващо сред останалите провали от живота й.

Тогава се случи невъзможното. Нещата съумяха да се влошат още повече.

В края на залата, на самия подиум, между председателя на Съвета и някакъв бледен младеж, седеше Давад Рестарт. Не, той далеч не седеше, а се беше надигнал над масата и оживено й махаше.

Унизена до крайност, но принудена от обстоятелствата, Малта леко повдигна ръка и отвърна на поздрава му. Но това не го удовлетвори. Напротив, щом получи това утвърждение, че е привлякъл вниманието й, дебеланкото започна да й прави знак да се приближи до него — сама да прекоси цялата зала и да се приближи до подиума. Не, струваше й се, че тя просто ще умре. В този миг тя би приветствала припадък и дори самата Смърт, ала това избавление не идваше. Ръководителят на музикантите, който чакаше да му дадат знак за начало от подиума, гледаше объркано. И Малта разбра, че не й остава друг избор: този кошмарен момент нямаше да приключи, докато тя не се отделеше от групата на останалите дами и техните бащи и не прекосеше огромната празнота, за да изслуша поздравленията на Давад.

Какво пък, така да бъде.

Тя си пое дъх, хвърли бегъл поглед към втрещеното лице на баба си и закрачи. Тя нямаше никакво намерение да бърза, това само би допринесло към унижението й. Не, Малта вървеше с отметната глава, леко повдигнала поли по начин, създаващ илюзията, че тя се плъзга над пода. Същевременно тя успя и да се усмихне: по начин, който създаваше впечатлението, че става дума за съвсем обичайна част от ритуала.

По силата на асоциациите и спомена Давадовото лице й напомни за мъртвото прасе. Дори и край близостта на този образ и засилващото се в ушите й бучене девойката успя да запази изражението си. Ето че тя вече се намираше пред подиума.

Едва в този момент тя осъзна, че бледният млад мъж, разположен до Давад, трябва да е самият сатрап на Джамаилия. Нейното унижение бе протекло пред погледите на владетеля и две от неговите съветнички. Въпросните придворни дами я гледаха с израз на търпимо снизхождение. Сега със сигурност тя щеше да припадне!

Но тя не припадна, а се озова под диктовката на някакъв инстинкт, който я накара да стори почтителен реверанс. Бученето в ушите й продължаваше; сред него тя дочу ентусиазирания глас на Давад:

— Това е младата дама, за която ви споменах: Малта Вестрит, потомка на един от нашите най-тачени Търговски родове. Кажете, не е ли тя най-изящното цвете от всички, чието разцъфване празнуваме днес?

Малта не можеше да се изправи. Ако го стореше, тя трябваше да се озове срещу лицата им. Затова тя продължаваше да стои приведена — в съшитата си от вехти одежди рокля, в бални обувки, които…

— Ще кажа, че несправедливо съм смятал думите ти за преувеличение, Търговецо Рестарт. Но каква е причината такова лъчезарно цвете да е самичко на бала?

Този глас имаше джамаилски акцент и вял тон. Самият сатрап се интересуваше от нея!

Председателят на Съвета най-сетне се смили над нея и даде знак на музикантите. Първите ноти се понесоха из залата. Зад Малта гордите бащи повеждаха дъщерите си… Тя не можеше да го види, но можеше да си представи… И този образ я изпълни с гняв, надвил смущението й.

Малта се изправи на крака, пресрещна снизходителния поглед на сатрапа и с ясен глас отвърна на въпроса му:

— Аз съм сама, велеславни сатрапе, защото баща ми беше отвлечен от пиратите. Пиратите, срещу които вашите калсидски патрули не правят нищо.

Седящите на подиума останаха втрещени от прямотата й. Само сатрапът се усмихна.

— Виждам, че тази девойка притежава дух, който съответства на красотата й — отбеляза той. Малта почувства, че се изчервява, а владетелят добави: — Тя е първата Търговка, която признава, че калсидските галери са патрули.

Едната придворна се засмя на шегата му. Но на градските първенци не им беше до смях.

Малта не можа да се сдържи.

— Склонна съм да призная това, господарю, ако вие признаете, че те са неефективни. Заради тяхното бездействие и семейният ни кораб, и баща ми се намират в плен.

Владетелят на цяла Джамаилия се изправи на крака. Несъмнено той възнамеряваше да нареди екзекуцията й. Зад нея музиката продължаваше да се лее, увлякла след себе си танцуващите.

Малта очакваше, че сатрапът ще заповяда тя да бъде отведена. Вместо това той каза:

— След като виниш мен за отсъствието на баща ти, има само един начин, по който бих могъл да оправя този проблем.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше толкова лесно: просто да помоли? Неочаквано останала без дъх, тя промълви:

— Ще наредите на корабите си да го спасят?

Смехът му се смеси с музиката.

— Определено. Все пак това е тяхното предназначение. Но няма да го сторя точно на секундата. За момента ще се постарая да облекча поне отчасти тъгата ти по него, като заема мястото му в един танц. — С тези думи той се отправи към подиумните стълби.

Едната от компаньонките бе придобила смаян вид, другата изглеждаше ужасена, а Малта се обърна към Давад Рестарт, който обаче нямаше намерение да й помага по какъвто и да било начин. Напротив, Търговецът гордо и топло се усмихваше насреща й, а когато погледите им се срещнаха, той побърза да кимне утвърждаващо. Членовете на Съвета бяха прикрили мислите си зад почтителна безизразност. Какво трябваше да направи тя сега?

Сатрапът вече слизаше по стълбите. Той бе по-висок от нея и много строен, с аристократично бяла, почти нездраво бледна кожа. За първи път тя виждаше мъж да носи дрехи като неговите: одежди от мек и свободен плат в пастелни цветове. Той носеше бледосини панталони, пристегнати над глезените; жълтеникавата риза шаваше в многобройни дипли около раменете му. Придружаваше го миризмата на непознати благоухания; самият му дъх донасяше със себе си загатването за ароматен дим.

Това беше най-могъщият човек на света. И този човек се покланяше пред нея и протягаше ръка.

Малта стоеше като поразена.

— Всичко е наред, Малта, танцувай с него — меко я подкани Давад и се усмихна към сътрапезниците си на подиума. — Тя е толкова срамежлива и стеснителна. Погледнете, тя не смее да докосне ръката му.

Неговите думи й възвърнаха способността на движение. Вцепенението още не я беше напуснало изцяло, докато поемаше ръката му, но тя почувства тръпки. Ръката на сатрапа беше много мека.

Другата си длан той отпусна ниско на кръста й и, за нейно смайване, я придърпа към себе си.

— Така се танцува този танц в столицата — каза той. От толкова близо тя усещаше дъха му върху лицето си. Това й даде още едно основание за уплах: боеше се, че владетелят ще усети развълнуваните удари на сърцето й.

Първите пет стъпки от танца им тя се движеше сковано, извън ритъм. След това музиката я обгърна и Малта започна да се движи със същата лекота, с която се бе упражнявала с Рейч. Останалите двойки, ярката зала, даже музиката — всички тези неща избледняха от съзнанието й. Нейният свят се свеждаше единствено до нейния партньор и съчетаното движение на телата им.

Малта повдигна глава към него. Сатрапът й се усмихна.

— Колко си нежна. Приличаш на дете… Или на красива кукла. А косата ти ухае на цветя.

Тя не се сещаше за отговор, който да съответства на тези комплименти, дори не знаеше как да му благодари. Обичайното й кокетство бе изчезнало.

Все пак девойката се опита да отговори, ала думите изхвърчаха сами, без да се допитват до мисълта й.

— Наистина ли ще изпратите кораби, които да спасят баща ми?

Сатрапът повдигна тънката си вежда.

— Разбира се. Имам ли причина да не го правя?

Тя сведе очи и ги затвори. Не й беше нужно да вижда — музиката и напътствието на тялото му й бяха достатъчни.

— Просто ми се струва прекалено лесно. — Малта леко поклати глава. — Ние страдахме толкова много, и изведнъж…

Той се засмя. Смехът му бе звънък, като женски.

— Кажи ми, птичке, целия си живот ли си прекарала в този град?

— Точно така.

— Тогава как би могла да знаеш за света?

Неочаквано той я придърпа още по-близо до себе си; тъй близо, че гърдите й едва не се допряха до него. Малта тихо възкликна и се отдръпна назад, нарушавайки ритъма. С една плавна крачка той заглади прекъсването.

— Нима наистина си тъй срамежлива, птичке? — развеселено попита сатрапът. В същото време ръката му стисна нейната по начин, който се доближаваше до жесток.

В последвалия момент танцът свърши. Владетелят пусна ръката й. Сред оттеглящото се опиянение Малта забеляза, че всички присъстващи в залата гледат към тях, макар и по ненатрапчив начин. Слуховете и клюките нямаше да закъснеят, първите от тях вече се зараждаха едва ли не пред очите й…

Сатрапът се поклони, ниско и грациозно. Малта му отвърна с реверанс, по време на който Косго прошепна:

— По-късно бихме могли да поговорим за спасяването на баща ти. Може би тогава ти ще съумееш по-изразително да ми покажеш колко е важен той за теб.

Тя застина. Заплаха ли представляваха тези му думи? Може би заради отдръпването й по време на танца той бе променил намерението си да й помогне? Искаше й се да извика, за да спре отдалечаването му, ала не можеше. Пък и сатрапът вече й обръщаше гръб, ангажиран от една достолепна матрона, повела дъщеря си. А следващият танц вече започваше.

Най-сетне Малта успя да се опомни и да се надигне. И да поеме първия си дъх. Тя бавно започна да прекосява заделеното за танц пространство, без да вижда заставащите около нея двойки. Като в просъница тя зърна Керуин Трел да се отправя към нея, само че в момента не й беше до него. Затова девойката продължаваше да крачи и да се оглежда за близките си: дори присъствието на малкото й братче би представлявало утеха за нея в този момент. Тя просто се нуждаеше от убежище, в което да се осъзнае от връхлетялото я напрежение. Дали току-що тя не бе стъпкала възможността да върне баща си? Дали не се беше изложила пред очите на целия град?

Нечий допир до ръката я накара да трепне и да се обърне с уплашен възклик. Докосналият я носеше воал, главата и ръцете му бяха покрити по същия начин като останалите гости от Дъждовните земи, ала Малта веднага позна, че насреща й стои Рейн. Никой друг не можеше да придаде подобна елегантност на тези утежняващи дрехи.

Воалът му беше от черна дантела, със златни и сребърни очертания, указващи мястото на очите. Качулката, покриваща косите и тила му, бе пристегната със сложната намотка на шал от лъскава бяла коприна. Той носеше мека бяла риза и черен панталон, които подчертаваха тялото му в същата степен, в която воалът и качулката скриваха лицето му: широките рамене и плътната гръд контрастираха със стройния кръст. Ботушите му споделяха златно-сребърната украса на воала му.

— Пребледняла си като сняг — каза той, протягащ чаша вино. — Искаш ли да пийнеш?

— Искам да вървя при майка си — изтърси тя. И се изложи още повече, повтаряйки тези думи.

Позата му изгуби спокойствието си.

— Какво ти каза той? Да не те е наскърбил?

— Не. С нищо не ме е обидил. Просто искам да видя майка си.

— Разбира се. — С властна небрежност той потупа един от минаващите Търговци по рамото и му подаде чашата с вино, след което отново се обърна към Малта. — Ела.

Той не предложи да я хване под ръка, нито посегна да я подкрепя (нима беше усетил, че в този момент девойката не би понесла какъвто и да било допир?) — вместо това Рейн направи плавен знак с ръка и тръгна пред нея, за да й прави път. Гостите любопитно се вглеждаха подире им.

Не им се наложи да търсят дълго: Кефрия изникна насреща им почти веднага.

— Малта… — тихо възкликна тя. Девойката се подготви за неизбежното мъмрене, но вместо това майка й продължи: — Толкова се притесних, но ти се държа великолепно. Какво го е прихванало Давад? Бях тръгнала към теб след танца ти, а той дръзна да ме хване за ръката и ми каза, че ако си била отидела при него, той щял да ти уреди и друг танц със сатрапа.

— Майко, сатрапът каза, че щял да изпрати кораби да спасят татко. Но… — Малта заекна и замълча. Искаше й се да не беше споменавала това. А и защо да го споменава? Решението щеше да принадлежи изцяло на нея самата.

Колко важно беше за нея да върне баща си? Тя отлично знаеше какво бе загатнал с думите си Косго. Изборът беше неин. След като тя щеше да бъде тази, която да плати цената, нима решението не принадлежеше изцяло на нея?

— И ти си му повярвала? — смая се Рейн. — Малта, той си е играел с теб. Как е могъл да ти подхвърля подобно предложение със същата лекота, с която се прави комплимент? Този човек няма никакъв морал, никаква съвест. Ти си почти дете, а той те измъчва по подобен начин… С радост бих го убил.

— Аз не съм дете — студено отвърна Малта. На децата не се налагаше да вземат подобни решения. — Щом смяташ, че съм толкова малка, къде е твоят морал?

Тя дори не се замисляше над думите си. В момента й се искаше единствено да остане насаме, да размисли на спокойствие, да разсъждава над предложението на сатрапа и загатнатата цена. Не беше чудно, че езикът й бе придобил самостоятелен живот.

— Или проявеният от друг мъж интерес за теб е удобна възможност да изтъкнеш, че аз ти принадлежа?

Майка й ахна. Тя бързо обходи с поглед двамата влюбени и побърза да се оттегли, смотолевяйки извинение. Малта почти не осъзна оттеглянето й. Само допреди мигове тя бе копняла за майка си. Сега вече знаеше, че майка й с нищо не би могла да помогне.

Рейн леко отстъпи назад. Настъпи мълчание, обтегнато като струна.

Неочаквано той се поклони.

— Моля за извинението ти, Малта Вестрит. — Рейн леко прочисти дъх. — Ти си жена, а не дете. Но ти си встъпила в обществото съвсем неотдавна, без до този момент да си се сблъсквала с низостите, на които някои мъже са способни. Моите думи бяха провокирани единствено от желанието да те предпазя, а не да те наскърбя.

Той извърна прикритото си лице към танцуващите. В момента те изпълняваха танц, в който партньорите биваха разменяни.

Със снижен глас младият мъж добави:

— Зная, че спасяването на баща ти заема първо място в мислите ти. Това те прави уязвима. Било е безсъвестно от негова страна да предлага да ти помогне.

— Странно. Аз си мислех, че е безсъвестно да откажеш, когато някой те помоли за помощ. Сега разбирам, че в отказа си ти просто си искал да се проявиш като тактичен.

Леденото презрение в гласа й й беше познато. Точно по същия начин баща й се караше с майка й, като насочваше собствените й думи срещу нея. Малта искаше да спре, но не знаеше как. Искаше да си поеме дъх, нуждаеше се от време да помисли, а вместо това всичко прелиташе около нея. Тя се намираше сред събитие, което щеше да остане единствено в живота й, имаше вероятност да уреди спасяването на баща си. А вместо да танцува с елегантния си кавалер и да обира завистта на останалите момичета, тя бе подела глупав спор с него. Не, това не беше справедливо.

— Нямах намерение да проявявам тактичност, а да ти кажа истината — тихо отвърна той.

Танцът приключи; танцуващите се оттегляха или се насочваха към нови партньори. Думите на Рейн съвпаднаха със затихването на мелодията и неколцина от стоящите наблизо се извърнаха към тях.

Малта почувства, че Рейн също усеща погледите им. Тя понечи да се усмихне, за да създаде впечатлението, че думите му са били някаква шега: напразен опит, защото лицето й се струваше сковано.

В този момент някой деликатно прочисти гърло зад нея. Девойката се извърна.

Керуин Трел се поклони:

— Може ли да получа следващия танц?

Във въпроса му се съдържаше известно предизвикателство. Той гледаше към Малта, ала думите му бяха насочени към нейния събеседник.

И Рейн не пропусна да се отзове.

— Малта Вестрит и аз водехме разговор — изтъкна той с глас, чиято безукорна любезност го правеше заплашителен.

— Разбирам — със същата сдържаност отвърна Керуин. — Реших, че тя би предпочела един танц с мен пред разговорите.

Вече се разнасяха първите звуци на следващата мелодия, а някои от гостите продължаваха да се взират в тримата.

Без да се обръща към Малта, Рейн хвана ръката й.

— Двамата точно се канехме да танцуваме — съобщи той на Керуин. Другата му ръка обгърна партньорката му през кръста. С лекота Рейн я повдигна и я пренесе в танца.

Мелодията беше бърза и жизнерадостна. В тези условия Малта можеше или да се присъедини към танца, или да се препъне. Тя избра първото. Защипала пола, за да не укрива движението на краката си, девойката се впусна с увлечение. Рейн веднага отвърна на предизвикателството. Ето че Малта се нуждаеше от цялата си концентрация, за да не изостава. А няколко мига по-късно усилието престана да й се струва съзнателно: Малта и партньорът й танцуваха като едно цяло, изразено в два аспекта. Останалите двойки започнаха да се отдръпват, за да им осигурят място.

При едно от завъртанията си тя зърна за миг лицето на баба си, усмихната широко в спомен и благословия. Самата Малта осъзна, че също се усмихва. А полите й продължаваха да свистят в устрема на танца. През цялото това време тя усещаше ръката на Рейн върху кръста си, силна и непоклатима. Тя долови уханието му — може би парфюм, може би собственият мускусен аромат на кожата му. Сетивата й осъзнаваха възхитените погледи на гостите, ала цялото внимание на девойката бе насочено към Рейн. Полусъзнателно тя стисна ръката му по-силно, в отговор неговите пръсти я обвиха по-стегнато. Ръката й трепна.

— Малта…

Нейното име беше единствената дума, която той промълви в този момент. То не бе изречено като извинение, а като потвърждение на всичко, което Рейн изпитваше към нея. Чувствата на Малта припламнаха в отговор.

Тя неочаквано осъзна, че случилото се със сатрапа се намираше отделно от нея и Рейн. Споменаването му бе представлявало грешка, защото то нямаше нищо общо с него или с отношенията между тях и само щеше да го разстрои, както и се беше случило.

Но в настоящия миг на никой от двамата не се налагаше да мисли за нещо различно от другия: това беше езикът на танца. В настоящия отрязък време техните движения и разбиране съвпадаха изцяло. И точно това Малта трябваше да цени.

— Рейн — отвърна тя и му се усмихна. Скарването отдавна лежеше забравено, потъпкано под устрема им.

Струваше й се, че танцът приключи несправедливо бързо, че почти веднага след началото му вече отекват завършващите ноти. В края на последното завъртане Рейн я задържа, съумявайки да сепне и дъха й.

— Когато се движим по подобен начин — прошепна Малта — ми се струва, че сме орисани да бъдем едно.

Тя установи и причината за учестените удари на сърцето си: партньорът й я беше задържал в ръцете си миг по-дълго от допустимото. Очите му не се виждаха, но девойката знаеше, че той гледа към лицето й.

— От теб, мила, се иска единствено да се оставиш да те водя.

Тези покровителствени думи попариха момента. Малта се отдръпна от прегръдките му и изпълни хладно формален реверанс.

— Благодаря за танца. Сега ще те помоля да ме извиниш.

Тя се надигна с кимване, обърна му гръб и започна да се отдалечава с походка, която изглеждаше напълно целенасочена. Рейн понечи да я последва, но един друг от пратениците на Дъждовните земи забързано се доближи до него и го хвана за ръката. Изглежда въпросният представяше по-важна тема, защото Рейн спря. Всичко това Малта видя с крайчеца на окото си и продължи да се отдалечава.

Продължаваше да я изпълва вълнение, но вече не приятно. Защо му трябваше да разваля момента по подобен начин? Защо му трябваше да изрича подобни снизходителни думи?

Девойката все така не виждаше познати лица, към които да насочи оттеглянето си: баба й и майка й не се виждаха, познатите й момичета също, дори Давад Рестарт. Тя видя сатрапа, наобиколен от високопоставени матрони — в тази група тя нямаше възможност, а и намерение да се промъква.

Сред първите звуци на поредния танц Малта се отправи към масата с виното, макар че по традиция кавалерите бяха тези, които донасяха чаши на своите дами. Още един повод да се чувства неловко: струваше й се, че и последното око в залата следи нея.

Близо до целта й пред нея отново пристъпи Керуин. Тя трябваше да спре, за да не се сблъска с него.

— Какво ще кажеш за този танц? — попита той.

Малта се поколеба. Това щеше да разгневи Рейн и да го накара да ревнува. Само че на нея вече не й беше до подобни игри — ситуацията и без тях беше достатъчно сложна.

А Керуин, като че усетил колебанието й, кимна мрачно към вече подредилите се двойки.

— На него не му отне дълго време да си избере друга партньорка.

Малта смаяно се извърна в указаната посока. Видяното потвърди думите на Керуин: Рейн бе прегърнал едната от съветничките на сатрапа и я водеше с плавни движения. И това дори не беше красивата, а онази в кремавата рокля, без бижутата. Въпреки това той я прегръщаше галантно и с голямо внимание се вслушваше в думите й.

— Не се взирай така — прошепна Керуин. — Гледай към мен и се усмихни.

Замразила усмивчицата върху лицето си, Малта прие ръката му. Той по-скоро я завлече след себе си. Неговите движения й се струваха тромави и насечени. Но Керуин не усещаше това й смущение, а се усмихваше.

— Най-сетне имам възможност да те взема в обятията си — тихо рече той. — Бях започнал да смятам, че желанието ми никога няма да се сбъдне. А ето че ти официално си вече жена. А онзи Дъждовен глупак те захвърля заради някаква, която никога не би могъл да има. Малта… Блясъкът на косите ти ме замайва, а уханието им ме опиянява. Дори в мечтите си не бих могъл да притежавам по-голяма ценност от допира на твоята ръка.

И той продължаваше да я обсипва с комплименти, които тя приемаше с все така стиснати в усмивка зъби. През цялото време Малта полагаше усилия да не поглежда към Рейн и другата жена. Заради воала му беше трудно да се каже, но й се струваше, че компаньонката изцяло е ангажирала вниманието му. Нито веднъж той не погледна към Малта.

Тя го беше изгубила. Всичко бе свършило ей така, само в рамките на секунди, край няколко остри думи. Струваше й се, че сърцето й е било изтръгнато, оставяйки празнота. Не, това беше глупаво. Тя още не беше сигурна, че го обича. Следователно чувството не можеше да се дължи на това. Точно така, то се явяваше в отговор на неговите обяснения в любов, на които Малта глупашки беше повярвала. Сега ставаше очевидно, че той я е излъгал. И неприятното чувство представляваше израз на накърнената й гордост. Тя се гневеше, защото се бе показала като глупачка. А всъщност на какви основания се ядосваше? Та тя танцуваше в обятията на друг мъж, красив мъж, който не криеше обожанието си. Не й беше изтрябвал Рейн. Тя дори не бе виждала лицето му — как можеше да го обикне?

Тя зърна как Рейн привежда глава към компаньонката в израз на личен разговор. Жената се отзова с готовност. Малта едва не се препъна; Керуин я хвана по-здраво. В момента той дърдореше нещо за розовината на устните й. В името на Са, по какъв начин можеше да отговори тя? Да похвали зъбите му или кройката на ризата?

— Тази вечер ти изглеждаш много красив, Керуин. Близките ти сигурно се гордеят с теб.

Той придоби вида на човек, похвален от самата богиня.

— От теб тези думи значат много за мен — увери я младежът.

Танцът приключи. Керуин неохотно я пусна и се отдръпна. А предателските й очи веднага подириха Рейн. Той тъкмо се покланяше ниско, а в следващия момент направи знак към вратата, отвеждаща към градината и нейните алеи.

Никакво усилие не можа да прогони ужасяващата пустота в душата й.

— Би ли желала да ти донеса вино? — попита Керуин.

— Да, моля. Освен това бих искала да поседна за момент.

— Разбира се. — Той протегна лакът, за да я хване под ръка.

 

 

Когато Граг стисна ръката му, Рейн се извъртя рязко и едва се сдържа да не го удари.

— Не сега! Пусни ме! — просъска той. Малта се отдалечаваше от него, а изнеженият хлапак на Трелови припряно си проправяше път през тълпата. Сега не беше моментът за приятелски разговори.

Но Граг стисна ръката му и отвърна с настойчив шепот:

— Едната от съветничките на сатрапа току-що танцува с мен.

— Прекрасно. Надявам се това да е била красивата. Сега ме пусни. — Той леко протегна врат, за да не изпуска Малта от погледа си.

— Покани я на следващия танц. Искам и ти да чуеш онова, което тя ми каза. После ела в градината; ще те чакам край блатния дъб на източната алея. Там ще решим на кого още да кажем и какво да предприемем.

Гласът на Граг бе изпълнен с напрежение. Но на Рейн точно сега не му беше до подобни начинания. Затова той опита да се пошегува:

— Първо трябва да говоря с Малта. После ще обсъждаме подпалването на складове.

Другият не пусна ръката му.

— Това не е шега, Рейн, нито нещо, което може да чака. Дори и сега се боя, че може да е прекалено късно. Срещу сатрапа е организиран заговор.

— Тъкмо като за теб — раздразнено отвърна Рейн. Как се очакваше от него да мисли за политика точно в този момент? Малта беше обидена. Болката й бе очевидна и почти осезаема за другите. В наскърблението си тя крачеше сляпо сред тълпата. Той на всяка цена трябваше да говори с нея.

— Калсидците и някои от неговите благородници възнамеряват да го убият и да хвърлят вината върху нас. Те ще ограбят и опожарят целия град, като възмездие. Моля те, Рейн, това не може да чака. Върви да я поканиш на танц. Аз ще намеря близките си и ще ги накарам да предадат на други Търговци. Ти върви да я поканиш. Става дума за онази с кремавата рокля, там край подиума. Моля те.

Малта бе изчезнала. Рейн му хвърли поглед, който Граг усети дори и през воала. Младият Тенира пусна ръката му. Купрус сви рамене и гневно тръсна глава. Граг се отдалечи.

Бавно, със свито сърце, Рейн се извърна и се отправи към придворната. Тя го очакваше: забелязала приближаването му, царедворката преустанови разговора си с някаква друга жена и започна да се отдалечава в удобна посока. Когато траекториите им се пресякоха, младият мъж й се поклони и попита:

— Ще ме почетете ли с един танц, съветничке?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна тя, протягайки ръка.

Поредният танц вече започваше. Неговата мелодия беше бавна, особено ценена от влюбените: на стари и млади двойки тя предоставяше възможност да се прегърнат под нежните й тонове.

В този момент той трябваше да държи Малта, да позволява на близостта и музиката да успокоят раздразнението им. Вместо това той партнираше на джамаилска жена, която беше висока почти колкото него. В същото време тя стъпваше леко и изящно. По някакъв начин това го накара да се почувства още по-зле.

Рейн мълчеше, изчакващ я да заговори.

— Вашият братовчед предаде ли ви предупреждението ми? — най-сетне запита тя.

Прямотата й го завари неподготвен. Със старанието да остане сдържан младият мъж отговори:

— Не съвсем. По-скоро ми каза, че сте му били казали нещо интересно, което щяло да заинтригува и мен самия.

В гласа си той вложи въпросителна тревога.

Жената изсумтя нетърпеливо.

— Боя се, че нямаме време за недомлъвки. По време на пътуването осъзнах, че тази вечер би била идеалното време за подобен заговор. Сатрапът в компанията на Търговци от Бингтаун и Дъждовните земи. Всеизвестно е недоволството им срещу политиката на сатрапа. Какво по-подходящо време за отстраняването на владетеля? След като сатрапът и неговите съветнички бъдат убити, струпалите се тук калсидци ще имат удобен повод да ви накажат.

— Но кой би извлякъл полза от смъртта му? Защо? — По гласа му личеше, че той смята подобен развой за малко вероятен.

— Онези, които са изготвили този план. На джамаилските благородници е омръзнало да се съобразяват с едно разглезено момче, което опразва хазната за собствените си удоволствия. Калсид получава Бингтаун за своя провинция, с която да прави каквото си иска. Те много отдавна предявяват претенции към тази част от Прокълнатите брегове.

— Би било глупаво за Джамаилия да отстъпи Бингтаун на Калсид. Коя друга провинция донася подобни богатства в сатрапството?

— Вероятно заговорниците смятат, че е по-добре да отстъпят Бингтаун сред условията на споразумение, отколкото да го изгубят във война. Калсид става все по-силен, докато вътрешните дрязги и нашествениците от север парализират Шестте херцогства. При тези условия вече няма какво да пречи на Калсид да се развива: след войната на Алените кораби Шестте херцогства са заети да възстановяват. А Калсид богатее, трупайки роби и амбиции. Неговите жители непрекъснато изпробват северната граница. Но също така поглеждат и на юг. Към Бингтаун и неговите богатства. И към земите край Дъждовната река.

— Земи? — Рейн изсумтя. — Там има толкова малко… — Той рязко замълча, припомнил си с кого разговаря. — Те са глупаци — довърши младият мъж.

— По време на пътуването… — За момент жената сякаш се задави. — Известно време аз бях затворена в капитанската каюта.

Рейн трябваше да се приведе, за да чуе следващите й думи.

— Там имаше карти. Те показваха тукашния залив. Устието на Дъждовната река. Защо му е на капитана им да разполага с подобни карти, ако не възнамерява да ги използва?

— Реката сама пази тайните си — решително заяви Рейн. — Ние няма от какво да се страхуваме. Няма опасност някой друг да се домогне до тях.

— Тази вечер присъстват много от вас. Има представители на много от Дъждовните родове. Ако те бъдат взети за заложници и измъчвани, наистина ли сте убеден, че никой от тях няма да разкрие тези тайни?

Нейната логика бе неумолима. В светлината на тези обяснения всички предишни неясноти придобиваха неопровергаем смисъл. Ето защо корабите от блокадата бяха пропуснали Кендри.

— За тази цел те трябва да имат съюзници сред спекулантите. — Рейн започна да размишлява на глас. — Хора, чиито връзки с калсидската търговия с роби са поне толкова силни, колкото връзките им с Джамаилия. Хора, които са живели сред нас достатъчно дълго, за да знаят, че на тазвечерния бал ще присъстват и гости от Дъждовните земи.

— На ваше място не бих бързала да решавам, че сред самите Търговци няма подобни хора — тихо изтъкна тя.

Тръпка на ледено подозрение последва тези й думи. Давад Рестарт… Разбира се.

— Щом сте знаели за този заговор, защо избрахте да дойдете в Бингтаун?

— Явно е, че ако бях знаела предварително, нямаше да дойда — отговори жената. — Едва тази вечер научих достатъчно, за да осъзная цялостната картина. Казвам ви това не само защото желая да запазя живота си, а защото желая да запазя и Бингтаун. Целия си досегашен живот съм посветила на проучването му. И винаги бях мечтала да дойда тук: това е градът на моите мечти. Затова помолих сатрапа да ме вземе със себе си. Не съм дошла, за да стана свидетелка на края на Бингтаун. Не искам да умра, преди да съм опознала чудесата му.

— Какво предлагате да сторим?

— Изпреварете ги. Вземете сатрапа и компаньонките за заложници, но ги дръжте живи. Докато е жив, Косго се равнява на влияние. Мъртъв той се превръща в искрата, която подпалва война. Не е възможно всички джамаилски благородници да участват в този заговор. Изпратете съобщение, за да уведомите онези от тях, които са верни на сатрапството. Те ще ви помогнат, ако обещаете да върнете сатрапа невредим. Ще последва война с Калсид, но подобна война винаги ни заплашва. Използвайте времето, което ви предоставя това предупреждение, и укрепете града. Съберете припаси; укрийте децата и семействата си. Съобщете на онези край Дъждовната река.

— Но нали казвате, че те ще действат тази нощ. Няма да имаме време да сторим това!

— В танца си с мен също губите време — хапливо изтъкна тя. — Би трябвало да започнете да предупреждавате останалите. Подозирам, че тази нощ по улиците ще изникнат инциденти. Пожари, сбивания… каквото е нужно, за да създаде хаос. Той ще се разпростре към корабите в пристанището. Някой, умишлено или неволно, ще даде на калсидците повод да атакуват. Може би те просто ще получат съобщение, че сатрапът е бил убит. — Тя насочи поглед към покритите му очи. — Призори цял Бингтаун ще е опожарен.

Музиката заглъхваше едновременно с думите й и им придаваше звученето на пророчество.

За момент Рейн остана неподвижен, все още стиснал ръката й. В следващия момент той се отдръпна и се поклони.

— В градината вече се събират хора. Да отидем при тях — посъветва я той и посочи към вратата.

Сякаш придърпан, погледът му сам се отклони и видя Малта. Тя не беше сама, а се отдалечаваше, хванала Керуин Трел под ръка. Това променяше всичко. Той не можеше да изчезне, без да размени няколко думи с нея.

Той се обърна отново към Серила с думите:

— Отвън има алея, която се отправя на изток. Мястото не е далече, тази нощ всички фенери са запалени. Ще имате ли нещо против да тръгнете сама? Ще се присъединя към вас при първа възможност.

Погледът й показваше, че тя смята това за непростимо грубо. Ала гласно компаньонката каза:

— Сигурна съм, че ще се справя. Дълго ли ще се бавите?

— Надявам се, че не — увери я Рейн. Без да чака мнението й за уклончивия си отговор, той отново се поклони и я остави. Макар музиката да подемаше отново, той започна да си проправя път край танцуващите двойки.

Малта седеше сама. При вида му тя сепнато погледна към него. Блесналата в очите й надежда не можа да скрие намиращия се в тях уплах.

— Рейн — поде тя, но младият мъж я прекъсна, преди тя да е успяла да се извини.

— Трябва да изляза. Става дума за нещо много важно. Има вероятност да не се върна на бала.

— Защо? Къде ще ходиш? Какво е толкова важно.

— Не мога да ти кажа. Ще трябва да ми се довериш. — Той помълча за момент. — Бих искал да се прибереш колкото е възможно по-рано. Ще направиш ли това за мен?

— Да се прибера? Да се оттегля от зрелостния си бал и да си вървя вкъщи, докато ти се разтакаваш за нещо много важно? Ти искаш невъзможното от мен, Рейн. Вечерята още не е започнала, даровете още не са били връчени… а ние с тебе танцувахме само веднъж! Как можеш да ми причиняваш това? Това е момент, който съм очаквала през целия си живот. А ти изведнъж изникваш и ми заявяваш, че трябва да си вървя вкъщи, защото си намерил нещо по-важно, с което да се занимаваш?

— Малта, разбери! Не става дума за нещо, случващо се по мое желание. Съдбата не се съобразява с желанията ни. Сега трябва да вървя. Съжалявам, но ще трябва да те оставя.

Той копнееше да й каже, но не можеше. Не защото не й се доверяваше, а заради връзките на нейното семейство с Давад Рестарт. Ако Давад действително беше предател, беше важно той да продължава да мисли, че заговорът е останал неразкрит. Онова, което Малта не знаеше, тя не можеше да издаде неволно.

В отговор очите й припламнаха мрачно.

— Мисля, че се досещам кое е това важно нещо. Дано двамата със съветничката си прекарате приятно. — Тя отмести поглед. — Желая ти приятна вечер, Рейн Купрус.

Малта го отпращаше, сякаш имаше насреща си някакъв слуга. Беше очевидно, че тя няма да се вслуша в съвета му и да се прибере рано.

Рейн продължаваше да стои пред нея, разколебан.

— Простете.

Но блъсването беше умишлено и тонът на изреченото също не изразяваше извинение. Рейн се обърна.

Керуин Трел стоеше насреща му, понесъл две чаши вино. За момент контролът на Рейн заплашваше да не издържи. Това трая само миг, след което бе изблъскано от усещане, наподобяващо отчаяние. Сега нямаше време за това. Нищо не му пречеше да остане и подеме спор, но този спор нямаше да разреши нищо. Ако останеше, на сутринта всички те щяха да лежат мъртви.

А имаше вероятност тази смърт да ги сполети дори напук на усилията му — точно това знание направи обръщането му много трудно. И все пак той се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Ако зърнеше Малта да посърва, не би стърпял връщането си. Ако видеше Трел да се възползва от ситуацията, просто щеше да го убие. Но той нямаше време за това. Обичайно — никога не му оставаше време да живее собствения си живот.

Той напусна залата и потъна в изпъстрения с фенери мрак.

 

 

Малта танцува още три пъти с Керуин. И през цялото време той нито веднъж не осъзна неудовлетворението й. Защото след онази безусилна лекота, която бе познала в партнирането си с Рейн, тези танци й струваха усилие. Тя не успяваше да синхронизира движението си с неговото и с такта на музиката. Възхитата, която младият Трел продължаваше да излива насреща й, бе започнала да блъска по нервите й. Дори младежкото му лице я изнервяше.

Балът бе изгубил своята жизненост — нея Рейн бе отнесъл със себе си. Подир оттеглянето му изглеждаше, че обстановката е станала по-глуха, с по-малко танцуващи.

Предишната мътилка, за момент утаена, отново се надигаше от дъното на душата й. Малта си спомняше, че днес бе имало време, в което тя се бе чувствала щастлива, ала този спомен все повече започваше да й изглежда като въобразен.

В края на танца тя с облекчение забеляза майка си да стои край танцуващите и да й прави знак да се приближи.

— Майка ми ме вика. Боя се, че трябва да вървя.

Керуин се отдръпна, но хвана ръцете й.

— В такъв случай ще те пусна да си вървиш, но само защото трябва. Бъди жалостива и не ме измъчвай с дълго отсъствие. — Той се поклони.

Малта кимна формално и се отдалечи.

Кефрия я посрещна с разтревожено лице, върху което усмивката не подхождаше.

— Забавляваш ли се, Малта?

Как трябваше да отговори на този въпрос? Тя реши да избере истината, дори и частична.

— Не се оказа каквото очаквах.

— Бих казала, че това е нещо, което всеки изпитва. — Тя взе ръката на дъщеря си. — Никак не ми е приятно да искам това от теб, но мисля, че скоро ще трябва да си вървим.

— Да си вървим? — объркано попита Малта. — Но защо? Все още не сме стигнали до вечерята, даровете…

— Говори по-тихо, Малта. И се огледай. Кажи ми какво виждаш.

Първият й поглед беше бегъл, последван от по-сериозно взиране.

— Къде са всички Дъждовни Търговци? — попита девойката.

— Не зная. Неколцина от бингтаунските Търговци също са изчезнали, без да се сбогуват или да предоставят обяснение. Двете с баба ти се опасяваме, че се задават някакви неприятности. Когато излязох навън да се освежа, надуших дим. Заради блокадата напрежението в града е повишено. Боим се да не се стигне до някакъв сблъсък. — Кефрия бавно огледа залата. През цялото време тя оставаше усмихната; отстрани изглеждаше, че тя и дъщеря й обсъждат бала. — За всички ни ще бъде по-безопасно, ако се приберем у дома.

— Но…

Не, нямаше смисъл от увещания. Пък и така или иначе вечерта беше изгубила цялото си очарование. Излишно беше да остава и да гледа как мечтата й се разлага: нали вече бе присъствала на смъртта й.

— Ще се доверя на вашата преценка — отстъпи тя. — Само да си взема довиждане с Дело.

— Мисля, че майка й вече я отведе. Само преди миг видях Търговеца Трел да говори със сина си, а вече не виждам и Керуин. Те ще разберат.

— Е, а аз не разбирам — кисело отвърна Малта.

Майка й поклати глава.

— Наистина съжалявам. Нямаш представа колко ми е мъчно да гледам как ти растеш в подобни времена. Те ти отнемат всичко, което ти се полага. Но с нищо не мога да ти помогна.

— Това чувство ми е познато — каза Малта, говорейки по-скоро на себе си. — Понякога се чувствам напълно безпомощна, напълно безсилна да променя каквото и да било. В други моменти се опасявам, че съм прекалено страхлива да опитам.

Кефрия се усмихна искрено.

— Страхлива е последната дума, която бих употребила по твой адрес — топло рече тя.

— Как ще се приберем? Наемната кола ще дойде да ни вземе чак след часове.

— Баба ти отиде да говори с Давад Рестарт и да го помоли да ни заеме каретата си. Не би трябвало да има проблем: колата ще е отново на негово разположение далеч преди края на бала.

Роника действително се приближаваше към тях.

— Давад изрази съжаление, че си тръгваме, но се съгласи да ни даде каретата си. — Тя се навъси. — Но постави условие. Той настоя Малта да се сбогува със сатрапа, преди да се оттегли. Аз му казах, че това би изглеждало непристойно, но той настоя. Сега не е моментът за спорове. Колкото по-бързо се приберем у дома, толкова по-добре. Къде се е запилял Силдин?

— Преди малко го видях със синовете на Дау. Сега ще го намеря. — Сега вече умората и напрежението проличаваха в Кефрия. — Имаш ли нещо против да изпълниш условието, Малта? Няма от какво да се страхуваш, баба ти ще бъде с теб.

Дали близките й не бяха се досетили за същината на репликите, разменени по време на танца й със сатрапа?

— Не се боя — отвърна тя. — Вън ли ще се чакаме?

— Да… Пред вратата.

И майка й тръгна да търси Силдин, а Малта и баба й се отправиха към подиума.

По пътя Роника Вестрит заговори.

— Мисля, че след десет дни трябва да организираме чаено парти. Жените, които бяха представени на настоящия бал, не са много, така че бихме могли да поканим всичките.

— Прием? У дома? — сепна се Малта.

— Градината е подходяща. Ще можем да я разчистим подобаващо. Сега къпините тъкмо зреят, ще направим сладкиши. По мое време често избирахме някакъв обединяващ мотив. — Баба й се усмихна на спомена. — На партито, което майка ми организира след моя зрелостен бал, всичко беше виолетово. Имаше захаросани виолетки, лилави сладкиши с боровинков сос, а чаят беше подправен с лавандула. Вкусът беше отвратителен, но пък цветът му беше много красив и прекрасно се вписваше с останалото, затова не възразявах. — Тя прихна.

Малта усети, че баба й се опитва да я разведри.

— Тази година нашите лавандули са много ароматни — с усилие се включи тя, опитвайки се да се усмихне. — Ако умишлено изберем традиционна тема, никой няма да ни упрекне, че използваме стари покривки за маса и стария комплект за чай.

— Малта, зная, че не е справедливо… — поде възрастната жена, но не можа да довърши. — Главата горе, усмихвай се. Ето го Давад.

Той връхлетя връз тях с устрема на развълнуван гъсок.

— Но аз наистина мисля, че е трагично да ни отнемате тази прекрасна девойка. Наистина ли главоболието е толкова нетърпимо?

— Покъртително — веднага отвърна Малта. Ето какъв предлог бе използвала баба й. — Не съм свикнала да оставам будна до толкова късно — мило продължи тя. — Казах на баба, че само искам да ти пожелая лека нощ и да ти благодаря, задето си предложил да ни заемеш каретата си.

— Поне се сбогувай със сатрапа, захарчето ми! Все пак аз вече му казах, че вие трябва да си вървите и че ще те заведа да му пожелаеш приятна вечер.

Тези обстоятелства не й оставяха възможност за бягство.

— Мисля, че ще мога да издържа още няколко мига — промълви Малта, хващайки Давад под ръка. Двамата забързаха към подиума, следвани от Роника Вестрит.

— Ето я и нея, велеславни сатрапе — тържествено обяви Давад още преди тя да си е поела дъх. Не го интересуваше, че прекъсва разговор между владетеля и Търговеца Дау.

Сатрапът премести ленивия си поглед върху Малта.

— Мда — рече той. — Срамота, че си тръгваш толкова рано. Двамата с теб разменихме едва няколко думи, а върху тъй важна тема.

Девойката не се сещаше за подобаващ отговор. Тя продължаваше да стои приведена в реверанса, подет в мига, в който очите на Косго се бяха извърнали към нея. Но Давад я хвана за ръката и я изправи на крака.

Това му несъобразително действие я караше да изглежда тромава. Тя почувства как лицето й се изпълва с червенина.

— Няма ли да му пожелаеш лека нощ? — подкани я Рестарт. Сякаш имаше до себе си някакво стъписано дете.

— Надявам се остатъкът от вечерта да протече приятно за вас, велеславни. Благодаря ви за честта да ме удостоите с танц.

Тъй. Това бе подобаващо и по протокол. Но след това Малта не можа да се сдържи и изтърси:

— И ще се моля по-бързо да приведете в реалност обещанието си да спасите баща ми.

— Боя се, че може и да не успея, млада чаровнице. Търговецът Дау точно ми казваше, че тази вечер в пристанището са възникнали известни търкания. Моите патрулни кораби трябва да останат в Бингтаун до успокояването на ситуацията.

Преди Малта да е успяла да прецени дали от нея се очаква отговор, сатрапът вече се обръщаше към Давад.

— Търговецо Рестарт, ще бъдеш ли така добър да повикаш каретата си? Търговецът Дау смята, че за мен би било по-безопасно да напусна бала преждевременно. Несъмнено ще имам повод за съжаление, задето не съм могъл да присъствам на целия ви фестивал, но виждам, че аз не съм единственият, предпочитащ сигурността пред забавата.

С бавен жест той посочи залата. Малта неволно се огледа. От тази позиция още по-ясно личеше, че тълпата се е разредила значително; много от оставащите се бяха струпали на групички и неспокойно разговаряха. Само няколко млади двойки продължаваха да танцуват, вглъбени в щастието си.

А Давад придоби смутен вид.

— Моля да ме извините, велеславни, вече обещах на Търговката Вестрит и семейството й, че ще ги придружа до дома им. Но ви обещавам, че ще се върна бързо.

Сатрапът се надигна и се протегна по котешки.

— Няма да се наложи, Търговецо Рестарт. Не ми казвай, че си възнамерявал да изпратиш тези жени сами? Аз лично ще ги придружа до дома им, за да се убедя, че те са се прибрали невредими. Тъкмо младата Малта и аз ще получим възможност да подновим предишния си разговор.

Той лениво се усмихна към нея.

Баба й пристъпи напред, шумоляща с роклята си. Едновременно с това тя направи нисък реверанс, почтителен и в същото време настояващ за внимание. Подир миг сатрапът раздразнено кимна насреща й.

— Велеславни сатрапе, аз съм Роника Вестрит, баба на Малта. За нас би било чест да ни придружите, ала се боя, че нашият дом е изключително скромен. Неговите условия не биха се оказали подходящи за вас, не и по начина, по който сте привикнали. Разбира се, ние…

— Скъпа ми госпожо, единствената цел на моето пътуване е да изпитвам онова, към което не съм привикнал. Убеден съм, че условията на вашето домакинство ще ме удовлетворят. Давад, нали ще изпратиш слугите ми за през нощта? Заедно с багажа ми.

Думите на един владетел никога не се приемаха като обикновена молба. Давад побърза да се поклони.

— Разбира се, велеславни. Аз…

— Сигурен съм, че каретата ти вече чака пред вратата. Търговецо Дау, донеси пелерината на Кеки и моя плащ.

Давад Рестарт дръзна да направи един последен опит.

— Велеславни сатрапе, боя се, че в купето ще бъде много претъпкано…

— Не и ако ти седнеш на капрата. Но аз не виждам Серила… Какво пък, нека тя да отговаря за себе си, щом отказва да ми отдаде полагащото ми се внимание. Да вървим.

С тези думи той слезе от подиума и се отправи към изхода. Давад побърза да поеме подире му, повлечен като лист. Малта и баба й се спогледаха за момент, преди да тръгнат в същата посока.

— Какво ще правим? — разтревожено прошепна девойката.

— Ще бъдем учтиви — увери я баба й. — Но нищо повече — добави тя със заплашително тих глас.

Ако не беше долавящата се миризма на дим, нощта щеше да изглежда съвсем спокойна. От залата самият град не се виждаше, затова беше невъзможно да се определи къде е пожарът и какво е обхванал, макар самата му миризма да бе достатъчна, за да накара Малта да потръпне.

Каретата пристигна едновременно с донасянето на връхните дрехи. В нея Малта се качи първа: забравил придружителката си, сатрапът взе ръката на девойката и й помогна да се покатери в купето. Той я последва и се настани досами нея.

— Както се разбрахме, ти ще яздиш при кочияша, Търговецо Рестарт — обяви владетелят. — Иначе вътре ще стане прекалено тясно. Кеки, ти седни от другата ми страна.

За баба й, майка й и Силдин оставаше отсрещната седалка. Макар самите места да бяха предостатъчно широки, девойката се чувстваше притисната, защото сатрапът седеше съвсем близо до нея — бедрото му почти докосваше нейното. Тя се постара да не издава смущението си от тази близост, затова целомъдрено сключи ръце в скута си и се загледа през прозореца. Наистина я беше връхлетяла умора — прибирането в дома щеше да бъде приветствано. То най-сетне щеше да й донесе лелеяната самота.

Лесно можеше да се отгатне моментът, в който Давад се покатери на капрата: цялата карета се разлюля. Когато клатенето утихна, кочияшът даде знак на конете. Колата потегли плавно, оставяйки светлините и музиката зад себе си. Мракът я обгърна бързо, затова коларят не пришпорваше животните.

Нощта изглеждаше изградена от мълчание; същото това мълчание беше изпълнило и вътрешността на купето. Претоварената кола се стараеше да прибавя към него дружелюбното си проскърцване.

Малтиното напрежение започваше да се оттегля, ала не заради спокойствие, а заради обезчувствяване. От предишното оживление не беше останала и следа и тя не намираше основания да остава будна. Дори присъствието на владетеля не беше аргумент срещу дрямката й.

В крайна сметка Кеки наруши мълчанието.

— Този летен бал беше много интересен. Радвам се, че успях да присъствам.

Няколко мига думите й останаха без отговор. Тогава Роника възкликна:

— В името на Са! Вижте пристанището!

Те минаваха край участък на разредени крайпътни дървета. Изразите на удивление от Давад и кочияша съвпаднаха с ужаса на баба й. Малта се сепна.

Изглеждаше, че цялото пристанище гори: пламъците удвояваха блясъка си върху водната повърхност. Пожарът не беше обхванал някой самотен склад, а цялото протежение на ивицата. Няколко кораба също горяха.

Във вцепенението си тя престана да чува възгласите на останалите. Тя много добре знаеше, че единствено огънят може да унищожи жив кораб. Дали и калсидците знаеха това? Дали живите кораби бяха онези, които пламтяха, или горяха корабите от кортежа на сатрапа? Но видяното изчезна след миг, отново скрито от дърветата, а и то се намираше прекалено далече.

— Бихме могли да се спуснем до брега, за да видим какво става — храбро предложи сатрапът и повиши глас. — Кочияшо, заведи ни до пристанището!

— Да не си се побъркал? — възкликна Роника, без да дава пет пари към кого се обръща. — Силдин и Малта нямат място там. Първо ще се приберем вкъщи, а после ти върви където си щеш!

Сатрапът не успя да отговори, защото каретата се разтресе и ускори ход.

— Какво го е прихванало Давад, та кара с такава скорост в тъмното? Давад? Давад, какво става?

Пряк отговор на въпроса й не последва; развълнувани викове долетяха от предната част на каретата. На Малта се стори, че е доловила и друг глас: за да се увери, тя надникна от прозореца. В мрака зад тях девойката различи някакво движение.

— Струва ми се, че ни догонват конници. Може би Давад се опитва да ги надбяга.

— Сигурно са пияни, за да препускат нощем по този път — възмути се Кефрия. Забелязала, че Силдин възнамерява да се покатери върху седалката, за да надникне, тя избухна — Седни, дете, ще ми стъпчеш роклята!

В следващия миг Силдин отхвърча на пода, защото каретата се разклати за пореден път. Заради напора на впрегнатите коне купето беше започнало да се разклаща. Поне в това отношение многото пътници се оказаха предимство: вътре нямаше място за залитане.

— Не се облягай на вратата! — с писък настоя Кефрия. А Роника бе започнала да крещи:

— Давад, кажи на кочияша да намали! Чуваш ли, Давад?!

Вкопчената в рамката на прозореца Малта зърна движение отвън. Някакъв конник се беше изравнил с тях.

— Предайте се! — нареди той. — Ако спрете доброволно, никой от вас няма да пострада.

— Бандити! — ужасено възкликна Кеки.

— В Бингтаун? — отвърна Роника. — Невъзможно.

Ала и втори конник бе изникнал от другата страна на каретата. Едновременно със зърването му Малта чу кочияша да крещи нещо. Едно от колелата подскочи и девойката болезнено отлетя към стената на купето.

За миг изглеждаше, че каретата отново ще заеме нормалното си положение, стъпила върху четирите си колела. Всичко щеше да бъде наред.

Тогава купето продължи да се накланя. В сътресението Малта отхвърча към сатрапа, който се беше проснал върху Кеки. Девойката изпита объркващото усещане, че пада настрани; в следващия миг покривът на колата се оказа под нея. Вратата край нея се отвори. Последва писък, ужасяващ писък, придружен с ярък проблясък на белезникава светлина.

 

 

— Давад е мъртъв.

Роника Вестрит сама не разпозна гласа си, изрекъл тези думи. На тялото тя се натъкна пипнешком, докато си проправяше път по склона обратно към пътя. Разбра, че е Давад по многобройната украса на жилетката му.

Тя се радваше, че тъмнината не й позволява да види трупа. Достатъчно беше, че е усетила неестествената отпуснатост и лепкавата влага на кръв. В шията му тя не напипа пулс, единствено хлъзгавина. Нямаше никакъв дъх. Заради количеството кръв по гърба на жилетката тя имаше основания да смята, че при падането той си е строшил черепа. Но нямаше намерение да потвърждава догадката си, а вместо това запълзя встрани от него.

— Кефрия! Малта! Силдин!

Тя ги зовеше отчаяно, но с немощ. Струваше й се, че е попаднала в някакъв кошмар, където отсъства смисъл, а съществува единствено ужас. Над себе си тя можеше да различи очертанията на каретата — на фона на трептящата светлина на факли. Там се носеха гласове, движеха се силуети. Сигурно и децата й бяха там.

Наклонът бе стръмен и обрасъл. Самото му изкачване тя бе престанала да осъзнава, както не осъзнаваше и как е успяла да пропълзи от каретата. Или как се е озовала толкова далеч. Нима бе отлетяла на толкова голямо разстояние, невредима?

До нея достигна гласът на Кефрия. Тя ридаеше и зовеше майка си — точно като малка, когато се събудеше от някой лош сън.

— Идвам, чедо! — провикна се възрастната жена. Някакви коварни храсти се изплъзнаха изпод пръстите й, зашлевиха я през лицето. Тя отново полетя надолу. Цялата лява половина на тялото я болеше, като ожулена. Но това беше нещо преходно, което можеше да бъде забравено, изместено встрани. Важното беше да намери децата.

Тя отново се хлъзна надолу.

Може би беше изминало дълго време, преди тя отново да се надигне. Дали не беше припаднала в даден момент? Край себе си тя не виждаше нищо: нито каретата, нито премигващата светлина. И наистина ли тя беше зърнала силуети, или си беше представила? Старицата се заслуша.

И долови нещо. Някакъв звук, напомнящ ридание. Възрастната жена запълзя натам.

Тя намери Кефрия опипом: дочутото наистина се оказаха нейните ридания. Дъщеря й извика сепнато при допира, сетне безмълвно се вкопчи в нея. Малкият Силдин лежеше в скута й, свит на клъбце. По напрегнатите му мускули личеше, че той е жив.

— Той ранен ли е? — обърна се тя към дъщеря си. Това бяха първите й думи.

— Не зная. Той не казва нищо. Не усещам да има кръв.

— Ела тук, Силдин. Ела при баба.

Момчето не се възпротиви, но и не реагира. Роника сама провери за кръв. Нямаше. Също както нямаше и реакция. Силдин продължаваше да трепери, свит. Тя отново го върна на Кефрия.

И дъщеря й, и внукът й бяха останали невредими. Кефрия си беше счупила няколко пръста, но други травми не усещаше. Друго не можеха да кажат, защото ги обгръщаше пълен мрак: клоните бяха прекалено гъсти и не пропускаха светлина.

— Къде е Малта? — попита Роника накрая. Пред Силдин тя не искаше да спомене Давад.

— Още не съм я открила. В началото чух другите… После ми се стори, че чувам твоя глас, но ти не дойде. А Малта така и не отговори на виковете ми.

— Ела, да се върнем на пътя. Може би тя ни чака там.

Тя по-скоро усети как Кефрия кимва.

— Помогни ми да пренесем Силдин — каза тя.

Роника не й отговори, а поде с решителен глас:

— Силдин, двете с майка ти не можем да те носим. Ти вече си прекалено голям за това. Помниш ли как пренасяше кофи, когато онези кораби се появиха? Тогава ти беше храбър. Сега отново трябва да станеш храбър. Хайде. Хвани ме за ръката. Изправи се.

Той не реагира. Въпреки това възрастната жена го хвана за ръката и я подръпна.

— Изправи се, Силдин. Хвани и майка си за ръката. Ти си силен, ще помогнеш и на двете ни да се изкачим.

Детето бавно се раздвижи и наистина се изправи. Всяка от тях го хвана за ръката. С неговото съдействие за тримата беше по-лесно да се изкатерят по хълма.

През по-голямата част от изкачването те мълчаха. Кефрия, притиснала ранената си ръка към гърдите, не гореше от желание за приказки. Единствените им думи се свеждаха до окуражаванията към момчето и повиците към Малта, оставащи без отговор. Тези викове сепнаха нощните птици, налагайки тишина в промеждутъците си.

Каретата лежеше на една страна. Тук, по-близо до пътя, дърветата растяха по-нарядко и през тях прозираше блясъкът на звездите. Тази сцена беше изградена от различни отсенки на черно и бяло. Виждаше се дирята, която излязлата от контрол кола бе оставила сред дръвчетата.

Двете жени започнаха да претърсват около каретата — и двете примесили нетърпението си с известно желание да не открият нищо, защото имаше вероятност намереното да се окаже труп.

— Тя може да е останала в купето — произнесе в един момент Кефрия.

Покривът на каретата бе обърнат към склона, а ботушите на кочияша стърчаха изпод него. И Роника, и Кефрия ги забелязаха, но никоя от тях не ги спомена. Тази вечер Силдин бе преживял достатъчно — нямаше смисъл да го плашат допълнително. Нямаше смисъл да го карат да се замисля за тялото на сестра си.

Роника предположи, че каретата се е претърколила поне два пъти, преди да се вреже тук. Макар и застинала, тя изглеждаше нестабилна.

— Бъди внимателна — тихо се обърна тя към дъщеря си. — Може да се размести и отново да се хлъзне надолу.

— Ще внимавам — без нужда обеща другата. Двете бавно се приближиха до шасито. За момент ранената ръка на Кефрия се подхлъзна, тя изохка. Сетне жената бавно се надвеси над прозореца. — Не виждам нищо. Ще трябва да се покатеря вътре.

Роника чу как дъщеря й се опитва да избута вратата. Преградата най-сетне се отмести. Кефрия приседна на ръба за момент, преди да се спусне вътре. От купето долетя остър възклик.

— Аз стъпих на нея — започна да вие Кефрия. — Милата ми…

Целият свят около Роника притихна в тягостно мълчание.

Преди Кефрия да започне да ридае.

— Тя диша! Жива е…