Робин Хоб
Безумният кораб (37) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и пета
Висящият град

— Тук ми харесва. Цял град сред клоните.

Обявилият задоволството си Силдин седеше на крайчеца на дивана и леко се поклащаше върху еластичната възглавница. Откъде той намираше тази енергия?

— Винаги съм смятала, че твоето място е сред дърветата — вяло го подразни Малта. Тя лежеше върху същия диван, защото не споделяше енергичността на брат си. Искаше й се майка им да дойде и да го прогони. — Защо не отидеш да си играеш някъде?

Силдин се опули насреща й и се усмихна. След един бърз поглед той се намести по-близо, при което успя да седне на крака й. Девойката побърза да се отмести — тялото още я болеше.

Братчето й се приведе над нея и прошепна:

— Малта, ще ми обещаеш ли нещо?

Тя се отдръпна от него. Той отново беше ял с много подправки.

— Какво?

— Когато двамата с Рейн се вземете, може ли да остана да живея при вас?

Малта нямаше намерение да му обяснява, че е много малко вероятно тя да се омъжи за Рейн. Вместо това тя попита:

— Защо?

Той се премести, за да може да поклаща крака.

— Тук ми харесва. Има момчета, с които да си играя, на уроци не ходя сам, а заедно с Купрусови. Въжените мостове са страшно забавни! Мама винаги се бои, че аз ще падна, но повечето от тях имат и мрежи. Харесва ми да гледам как птиците се гмуркат в плиткото. — Силдин замълча и храбро добави. — Харесва ми, че тук хората не се тревожат през цялото време.

Брат й се премести още по-близо, за да добави:

— Старият град и той ми харесва. Снощи двамата с Уайли се промъкнахме там, когато останалите спяха. Там е толкова чудато…

— Снощният трус там ли ви завари?

— Това беше най-забавното! — обяви той с блеснал поглед.

— Повече не го прави. И не казвай на мама — механично предупреди Малта.

— На глупак ли ти приличам? — с превъзходство възкликна брат й.

— Да.

Силдин се ухили.

— Отивам да потърся Уайли. Той обеща, че ще ми покаже укрепените лодки. Стига да успее да задигне някоя.

— Внимавай реката да не я разяде.

Момчето я изгледа кисело.

— Това са глупости. Ако е имало земетресение и реката побелее, лодката може и да се разгради бързо. Обаче Уайли каза, че тези лодки издържат по десет дни. А може и повече, ако вечер човек ги обръща и ги опикае.

— Ух. Бас държа, че това е от нещата, които те разказват на лековерните.

— Не е. Преди две нощи Уайли и аз видяхме как неколцина правеха това.

— Махай ми се от главата. — Тя издърпа одеялото си изпод него.

Силдин наистина се надигна.

— Ще може ли да остана да живея при теб и Рейн? Никога повече не искам да се връщам в Бингтаун.

— Ще видим — отвърна тя, за да се отърве от него.

Да се върнел в Бингтаун? Дали изобщо беше останало нещо от града? От пристигането им насам баба им не бе изпращала никакви вести и надали щеше и да изпрати. Единствените съобщения, пренасяни от пощенските птици, касаеха войната.

Довелият ги тук Кендри беше единственият оттеглил се жив кораб. Останалите патрулираха край устието на реката и залива, за да държат настрана не само калсидските галери, а и морските змии. В последно време водите край устието на Дъждовната река бяха започнали да гъмжат от противните твари.

С пъргавината на врабче Силдин скочи на пода и изхвърча от стаята. Малта поклати глава подире му: той се беше възстановил толкова бързо… И не просто възстановил, а беше се превърнал в личност. Това ли имаха предвид родителите, когато казваха, че децата растат неусетно бързо?

Тези мисли едва не я накараха да се разчувства заради досадното си братче. Може би тя също растеше?

Девойката отпусна глава и отново затвори очи. Прозорците на стаята бяха отворени и образувалото се течение носеше речна прохлада. И специфична миризма, към която Малта почти бе привикнала.

Някой тихо почука на вратата и влезе.

— Днес изглеждаш много по-добре — оповести гласът на лечителката. Тя страдаше от хроничен оптимизъм.

— Благодаря — отвърна Малта, без да отваря очи. Лечителката винаги пристигаше без воал. Тя имаше петнисто като сладкиш лице и ръце с грубата кожа на кучешки лапи. Малта настръхваше при всеки неин допир. — Сигурна съм, че се нуждая единствено от почивка — додаде тя с надеждата, че ще бъде оставена на мира.

— Всъщност бездействието е най-противопоказно за сегашното ти състояние. Ти ми каза, че вече виждаш нормално. Някои от проблемите появявали ли са се отново? Двойното виждане?

— Очите ми са наред — увери я девойката.

— Имаш апетит, от храната не ти се повдига?

— Точно така.

— Вече не се чувстваш замаяна?

— Само ако правя резки движения.

— В такъв случай няма смисъл да лежиш.

Лечителката прочисти гърло с влажен звук. Малта едва сдържа трепването си. След миг стържещо ръмжене жената продължи:

— Нямаш счупени кости. Трябва да се движиш, за да привикваш крайниците си към движение. Ако лежиш прекалено дълго, тялото ти ще отвикне и има опасност да го увредиш.

Острият отговор, който й се искаше да отправи, само щеше да направи целителката по-настоятелна.

— Права сте. Днес следобед ще започна да се движа.

— Добре би било да започнеш още по-рано. Ще изпратя човек, за да те придружава в разходката ти. Точно от това се нуждаеш, за да се възстановиш. Аз вече сторих всичко, което зависеше от мен, време е да поемеш излекуването си в свои ръце.

— Благодаря ви — разсеяно отвърна Малта.

Лечителката беше необичайно бездушна за представителка на професията си. Във всеки случай Малта възнамеряваше да е заспала по времето, когато обещаният спътник се появи. Тя се съмняваше, че останалите биха дръзнали да я събудят.

Това беше единствената полза от раняването (доколкото можеше да се говори за подобно нещо) — сънищата отново й донасяха отдих, необременени с мъчителни видения. Докато спеше, тя можеше да забрави недоверието на Рейн, отвличането на баща си, дори миризмата от пожарите в родния си град. Можеше да забрави, че тя и близките й са се превърнали в просяци и че самата тя е станала заложница на някакво споразумение, сключено поколения преди раждането й.

В съня тя можеше да се укрие от провалите си.

Стъпките на лечителката се отдалечиха. Малта направи опит да се унесе, оказал се неуспешен: прекалено много хора бяха накъсали унеса й. Първо майка й беше дошла да я посети сутринта, полудяла от безпокойство и мъка, но въпреки това донесла със себе си претенцията, че дъщеря й е единствената й грижа. После беше се дотресъл Силдин, а накрая — целителката. Как да спи човек?

Тя се отказа и отвори очи, впервайки поглед в тавана. Сплетеният покрив й напомняше на кошница.

Трехог определено не беше оправдал очакванията й. В представите й Купрусови живееха сред огромно мраморно имение, разположено насред град със също тъй величествени постройки и широки улици. Бе очаквала изпълнени с украшения стаи, облицовани с тъмна ламперия, обширни зали и дълги коридори. А излизаше, че градът съвсем точно отговаря на Силдиновото описание: град от къщи сред клоните. Поредица от платформи сред короните на крайречните дървета, свързана с висящи мостове. Всичко в тези надземни помещения бе съобразено с мисълта за малка тежест. Някои от по-малките помещения по нищо не се отличаваха от кошове, които се разклащаха всеки път, когато имаше вятър. Децата спяха в хамаци и седяха в люлки. Всичко, което можеше да бъде изплетено от трева или гъвкави клони, бе изработено именно по такъв начин. Та това дори не беше град, а призрачно подобие на древното населено място, което местните оплячкосваха.

В подножието на Трехог нещата се променяха. Поне така беше й казал Силдин: самата Малта нито веднъж не беше напускала стаята си. Тя знаеше, че в най-високата част на града са разположени слънчеви стаи като нейната, докато долу, по-близо до земята, се намират работилници, пивници, магазини и складове, обгърнати във вечна сянка. Между тези две крайности бяха разположени основните помещения от домовете на Дъждовните Търговци, трапезариите, кухните и залите. Тези постройки бяха дъсчени. Кефрия й бе разказала, че става дума за обширни стаи, някои от които се разпростират между няколко дървета и по нищо не отстъпват на което и да било бингтаунско имение. Те служели за израз на тукашното богатство — не само проявено в съкровищата, донесени от стария град, а и с всичките предмети на лукса, донесени им от продажбата на предишните. Кефрия дълго и подробно бе й разказвала за смайващите произведения на изкуството, изложени там. Но тези неща вече не впечатляваха Малта. След като беше изгубила всичко свое, тя нямаше желание да се възхищава на чуждите богатства.

Трехог се простираше и поклащаше над бреговете на Дъждовната река, в непосредствена близост до нея. В действителност Реката нямаше същински бряг — блата и тресавища се простираха във всички посоки. Тук тя господстваше над всичко с разяждащите си води, които си течаха навсякъде, където си искаха. Някой участък, останал солиден в продължение на седмица, можеше да изчезне само за миг. Никой от местните не се доверяваше на твърдта. При тези условия беше излишно да се правят дъсчени пътеки. Единствено дълбоките корени на дърветата край реката успяваха да намерят известна стабилност.

През живота си Малта не беше виждала подобни дървета. Единственият път, в който тя се приближи до прозореца, за да надникне, не можа да зърне земята — тъй гъсти бяха клоните и покриващите ги листа. Нейната стая се намираше в чатала на един клон, сам достатъчно широк, за да могат двамина спокойно да крачат един до друг по него, и отвеждащ до виещо се стълбище, което изчезваше надолу по ствола. Това стълбище бе й заприличало на оживена улица. Продавачите, установили се на всяка площадка, изцяло допълваха представата.

Нощем из града патрулираха фенерджии, които доливаха светилно масло в лампите на стълбища и мостове. Заради тези многобройни светлини още с наближаването на вечерта Трехог придобиваше празничен вид и се обкичваше с жълто-бели гирлянди.

Фенерите не бяха единственият израз на живот, увесен на клоните. В окачени корита и широки платнища се намираха градините на местните. Специални пътеки отвеждаха до тези висящи градини, източник на удивителни плодове и растения — рожби на Дъждовната джунгла. Екзотичните птици, навъртащи се около тези места, също попадаха в плен.

За пиене и напояване се използваше водата на валежите: от речната вода човек не можеше да пие, не и ако възнамеряваше да живее дълго. Заради същата особеност на нейните струи лодките биваха изваждани вечер и оставяни да пренощуват висящи.

Тези канута, висящите мостове и въжените кабинки съставяха средствата за обхождане на града. Той изцяло бе разположен сред дърветата, недосегаем за трусовете: земетресенията, които караха реката да кипи, караха клоните да се разклащат недоловимо.

Старият град се намираше в подножието, но по думите на Силдин представляваше единствено буца твърда кал сред блатото. Малката стабилна площ край него била изцяло посветена на работата по разкопките — там никой не живеел. Тя бе попитала брат си за причината, а в отговор той бе свил рамене.

— Човек си губи ума, ако прекарва дълго време там. — Той наклони глава. — Уайли смята, че Рейн вече може и да е полудял. Преди да започне да те харесва, той оставал долу най-дълго от всички. Почти се заразил от призрачната болест. — При тези си думи Силдин се огледа. — От това е умрял баща му — с дрезгав шепот додаде братчето й.

— Каква е тази призрачна болест? — заинтригува се Малта.

— Това не знам. Човек се удавял в спомени. Тъй ми каза Уайли. Как така да се удавиш в спомени?

— Не зная — бе отвърнала тя. Тази му новопридобита склонност да задава въпроси беше на път да се окаже по-лоша от предишното му мълчание.

Тя се протегна върху дивана и се намести удобно под одеялото. Призрачна зараза. Удавяне в спомени. Малта поклати глава и отново затвори очи.

За пореден път някой подраска върху вратата. Девойката не отговори. Тя задържа очите си затворени и започна да диша с дълбочината на спяща. Някой влезе в стаята и се приближи до леглото. Влезлият не казваше нищо, а наблюдаваше как тя се преструва, че спи.

Малта не помръдна, изчаквайки натрапилия се да излезе. Но това не се случи — нечия ръкавица докосна лицето й.

Тя рязко отвори очи. Край нея стоеше мъж, скрил лицето си зад воал. Той беше изцяло облечен в тъмносиво.

— Кой си ти? Какво искаш?

Девойката се сгърчи към края на дивана, стиснала завивката пред себе си.

— Аз съм, Рейн. Трябваше да те видя. — Той се осмели да седне на ръба.

Малта демонстративно сви крака.

— Много добре знаеш, че аз не искам да те виждам.

— Зная — колебливо призна той. — Ала не всеки път човек получава онова, което иска, не е ли така?

— Ти изглежда не страдаш от този проблем — хапливо отвърна тя.

Рейн се надигна с въздишка.

— Вече ти казах. И ти обясних в писмата, които ти изпращах и които ти ми върна обратно. Във въпросния ден аз бях отчаян. Бих изрекъл всичко, за да те отведа със себе си. Но аз не възнамерявам да настоя за условията на споразумението между нашите семейства. Няма да те взема като вноска, Малта Хейвън. Не бих те взел против волята ти.

— А ето че съм тук — остро отвърна тя.

— Жива — допълни Рейн.

— Не и благодарение на хората, които ти си изпратил да отвлекат сатрапа — процеди Малта. — Те ме оставиха да умра.

— Не знаех, че ти ще пътуваш с тази карета — глухо се оправда той.

— Ако на бала беше проявил достатъчно доверие към мен, за да ми кажеш истината, нямаше да пътувам с нея. Нито майка ми, баба ми или брат ми. Твоето недоверие едва не ни уби. Ние поне извадихме късмет, за разлика от Давад Рестарт, чиято единствена вина се заключаваше в проявата на глупост и алчност. Може и да си спасил живота ми, но преди това едва не ми го отне. Защото не си смятал, че съм достойна за доверието ти.

Това бяха думите, които тя бе копняла да запрати в лицето му от мига, в който успя да разбере всичко, случило се в нощта на бала. Това беше знанието, вкаменило душата й. Много често тя си ги бе повтаряла мислено, ала едва при самото им изричане девойката можа да усети същинската си обида. Заради скованото си гърло тя ги произнесе с усилие.

Рейн продължаваше да стои край нея — неподвижно и безмълвно. Дали и самото му лице не споделяше безразличието на воала?

В този момент той рязко си пое дъх. Това се повтори. Той бавно се отпусна на колене — под неразбиращия й поглед. Последвалите думи бяха почти неразбираеми.

— Зная, че вината е моя. Осъзнавах го през всичките нощи, когато ти лежеше в тази стая и не помръдваше. Тази мисъл ме разяждаше. Аз едва не те убих. Заради мен ти лежеше в несвяст. Бих дал всичко, стига да можех да променя постъпката си. Тя беше глупава и грешна. И макар да нямам правото да искам това от теб, аз те моля да ми простиш. Моля те.

Последните думи от излиянието прозвучаха като хлип. Той стисна юмруци пред лицето си.

Малта смаяно наблюдаваше как раменете му се тресат. Той ридаеше.

— Никога не бях чувала мъж да изрича подобни думи. Не мислех, че е възможно — гласно изрази тя удивлението си.

Този момент коренно промени представата й за мъжете. Не й се налагаше да засипва Рейн с думи или да запраща поредици от обвинения насреща му. Той бе способен да признава грешките си. За разлика от баща ми, обади се една предателска мисъл. Малта отказа да се вслуша в нея.

— Ще ми простиш ли? — промълви той, все още рухнал на колене.

— Рейн, моля те, стани — подкани го девойката. Смущаваше се да го вижда в подобно състояние.

Със следващите си думи тя изуми себе си.

— Прощавам ти. Разбирам, че е било грешка.

Не бе очаквала, че тези думи ще бъдат тъй лесни за произнасяне. Вече не й се налагаше да носи бремето в сърцето си. Нямаше да й се налага да носи цялата тази вина, за да я използва като оръжие в моментите, в които искаше нещо от него. Може би двамата никога нямаше да си причинят подобно нещо. Може би отношенията им нямаше да се основават на борба за правота или надмощие.

Но каква щеше да бъде основата им тогава?

Рейн неуверено се изправи на крака, за да се обърне с гръб към нея и прокара ръкав по очите си — досущ като дете. Едва в следващия момент той намери носната си кърпичка и си пое дълбок дъх.

С тих глас тя реши да изпробва новата си идея.

— И няма да ме спреш, ако в този момент реша да се върна в Бингтаун?

Рейн сви рамене, все още обърнат с гръб към нея:

— Днес няма да ми се наложи. Кендри отплава чак утре вечер. — След несполучливата си шега той се обърна отново към нея. — Тогава си свободна да си вървиш, щом настояваш. Това е единственият начин да се върнеш в Бингтаун… или каквото е останало от него.

Тя бавно се надигна. Въпросът сам се отрони.

— Имаш ли вести от града? Някакви новини от баба?

Рейн поклати глава и отново седна до нея.

— Не. Съжалявам. Пощенските птици са малко и всичките се използват за служебни съобщения. — Той замълча за момент, преди да добави неохотно. — Има много истории за грабежи. Спекулантите са се вдигнали на бунт. Някои от робите ги подкрепят. Други са преминали на страната на Търговците. Избухнала е гражданска война — най-противното сражение, защото то изправя съсед срещу съседа, а такива хора най-добре познават слабостите си. Майка ти се надява, че баба ти е подирила убежище в онази ферма, както сте възнамерявали. Защото домовете на Търговците…

— Спри. Не искам да чувам за това. Не искам да мисля за него.

В потвърждение тя прилепи длани над ушите си и се сви, стиснала очи. Домът трябваше да продължи да съществува. Някъде трябваше да има място с истински стени и позната рутина.

Бягството от града тя си спомняше смътно. Прекомерна болка. И всеки неин опит да се вгледа бе й показвал удвоена и утроена картина. Рейн я държеше пред себе си, възседнал препускащ тежко кон. Във въздуха се усещаше миризмата на гъст дим, долитаха крясъци. Някои от улиците бяха затрупани от рухналите сгради. Цялото пристанище димеше. По някакво чудо Рейн успя да намери лодка. Тя си спомняше, че в лодката Силдин я беше привързал, а Рейн и майка й гребяха към Кендри…

Тя осъзна, че се е притиснала към него. Рейн леко я галеше по гърба, положил главата й върху гърдите си.

— Спокойно, вече всичко свърши — повтаряше той в опита си да утеши треперенето й.

Допирът на силни ръце бе успокояващ, но не можеше да замени усещането за дом. Дом, с какъвто Малта вече не разполагаше. Рейн не осъзнаваше, че думите му са прекалено истинни, за да й донесат утеха: всичко бе свършило, разрушено. За нея вече беше прекалено късно да прави някакъв опит или дори да ридае. Прекалено късно за каквото и да било.

Малта се раздвижи, за да го прегърне.

— Вече не искам да мисля. Или да говоря.

— Аз също. — Тези му думи тя усети по-скоро като вибрация, заради отпуснатата си върху гръдта му глава.

Малта преглътна оставащите си сълзи и въздъхна тежко. Тя понечи да избърше очи с ръкава си, но се усети в последния момент и започна да опипва за кърпичката си. Рейн й подаде своята, все още влажна от неговите сълзи.

— Къде е майка ми? — уморено попита девойката, докато попиваше лицето си.

— На неофициално събрание с моята майка и неколцина съветници. Обсъждат следващите ни действия.

— Майка ми?

— Тя е Търговка, притежава това право. Освен това предложи някои великолепни идеи. Предложи да изстрелваме здрави дървени кофи с вода от Дъждовната река като оръжия срещу галерите. Щетите няма да проличават веднага, но с течение на времето корабите им ще се разпадат. А и така ще засягаме гребците им.

— Освен ако не започнат да пикаят върху палубата — промърмори тя.

Рейн неволно се засмя и я прегърна по-силно.

— Ти, Малта Вестрит, не спираш да ме изумяваш. Откъде си научила тази тайна?

— Силдин ми каза. От децата нищо не остава скрито.

— Истина е — замислено каза той. — Децата и слугите са почти невидими. Преди бунтовете голяма част от информацията ни идваше от робите на Янтар.

Тя отпусна глава върху рамото му. В този жест и в допира му тя не търсеше романтика. Вече не й бяха останали сили да чувства подобни неща. Тя чувстваше единствено умора.

— Янтар? Майсторката на накити? — все пак запита Малта. — Тя пък какво общо има с робите?

— Тя е разговаряла с тях, и то често. Разбрах, че се е преобличала като робиня и е посещавала местата, където се събират останалите роби — кладенците, чешмите… В началото просто се вслушвала в клюките им, за да се информира, а с течение на времето започнала да привлича поддръжници. Тя установи връзка между тях и рода Тенира. Граг и баща му извличат голяма полза от тези информатори.

— И защо й е било да се информира? — глухо рече девойката. И сама не знаеше защо продължава да се интересува. В крайна сметка всичко се свеждаше до едно: война. Хората се избиваха едни други и рушаха.

— За да научи последните вести от Джамаилия. Да разбере кои от благородниците на чия страна са или по-точно: кои от тях имат връзки с Калсид. Благодарение на наученото от нея ние сме в състояние да защитим позицията си. Нашата провинция не се вдига на бунт; онова, което правим, е в интерес на сатрапството. В столицата има благородници, които възнамеряват да свалят владетеля и да заемат мястото му. Те са го насърчили лично да посети Бингтаун, разчитайки, че там ще избухне безредие… Точно както и стана.

С колебание, доближаващо се до неохота, Рейн продължи:

— Търговецът Рестарт не е бил предател. В действителност неговата настойчивост е объркала плановете на предателите, защото сатрапът се озова в неговия дом, извън непосредственото влияние на съзаклятниците. Без Давад нападението над Бингтаун би започнало много по-рано.

— Какво значение има това? — вяло попита Малта.

— Ситуацията е сложна. На практика става дума за джамаилска гражданска война, която се провежда върху нашата територия. Някои от благородниците в столицата са склонни да отстъпят Бингтаун на Калсид в замяна на облекчени мита и по-голяма власт за себе си. Същите хора имат главна заслуга за притока заселили се в града спекуланти. С тяхна помощ ще изглежда, че Търговците се вдигат на бунт срещу сатрапството. Но в действителност това е само предлог, под който да се отърват от неумелия сатрап и да заграбят трона му за себе си, разбираш ли?

— Не. И не ме е грижа. Рейн, просто искам отново да видя баща си. Искам да се върна у дома. Искам всичко да си бъде както преди.

Той сведе глава, опирайки чело върху рамото й.

— Някой ден — тихо произнесе мъжът — ти ще поискаш нещо, което бих могъл да ти дам. Поне така се моля на Са.

Подир това двамата замълчаха и останаха неподвижни. Когато на вратата се почука, Рейн скочи на крака, но не намери време да пусне Малта от обятията си.

Изникналата на прага жена изглеждаше смаяна. Тя буквално зина.

— Дошла съм да придружа Малта Вестрит — изтърси жената, след като преодоля първоначалното си възмущение. — Лечителката й препоръчва разходка.

— Аз лично ще се погрижа за това — отвърна Рейн с глас, който му предоставяше пълното право да стои насаме с девойката и да я държи в ръцете си. Самата Малта усети, че се изчервява; тя отбягваше погледа на жената.

— Но аз…

— Ти предай на лечителката, че съм те отменил — решително нареди той. Жената побърза да изчезне, притваряйки вратата след себе си. — Не забравяй да кажеш и на майка ми — промърмори Рейн. — И на брат ми. И на всеки, когото срещнеш по пътя си.

Младият мъж поклати глава и прозирната тъкан на воала помилва косата й.

— Много ще има да ми говорят за това. — За момент Рейн я притисна по-силно, след което я остави върху дивана. — Хайде, ела да се разходим. Така и така ще ме смятат за невъзпитан, нека поне не изглеждам като лъжец.

Малта отметна одеялото си и се надигна. Тя бе облечена в домашна роба — достатъчно пристойна одежда, но пак неподходяща за разходки извън дома.

Девойката повдигна ръце да оправи косата си, но при това движение пръстите й несъзнателно жегнаха белега върху челото.

— Още ли боли? — веднага попита Рейн, забелязал потръпването й.

— Не много. Просто още не съм привикнала. Днес сигурно изглеждам ужасно — днес дори не съм се сресвала… Рейн, те не искат да ми дадат огледало. Толкова ли е зле?

Той наклони глава насреща й.

— Ти би сметнала така, аз не. Мястото още е подуто и посиняло, но с времето ще избледнее и изчезне. — Събеседникът й поклати глава. — За разлика от спомена ми, че аз съм ти причинил това…

— Рейн, престани! — помоли го Малта.

Той си пое дъх.

— Не изглеждаш ужасно. Приличаш на разрошено коте. — Палецът на ръкавицата му попи последната сълза от бузата й.

Девойката сковано се приближи до тоалетната си масичка. Четката за коса не й беше позната. Очевидно тя й бе предоставена от семейството на Рейн — също като обитаваната от нея стая, поглъщаната от нея храна и дрехите, с които беше облечена понастоящем. От Бингтаун близките й не бяха взели нищо със себе си. Нищо. От пристигането си насам те живееха от подаяния.

— Дай на мен — помоли Рейн.

Малта му позволи да вземе четката от ръката й и се загледа през прозореца.

— Косата ти е толкова гъста… Като скъпа коприна. И има същия блясък — тихо каза той. — Как успяваш да я поддържаш? Спомням си, че майка ми винаги се оплакваше от моята коса, когато бях малък. Макар според мен правата коса да се поддържа по-трудно от къдриците.

— Ти имаш къдрава коса? — попита Малта, но без особен интерес.

— Тиламон, по-голямата ми сестра, казва, че моята коса е като сбирщина възли. Преди, когато тя ме сресваше, половината оставаше върху гребена.

Тя рязко се обърна към него.

— Покажи ми лицето си.

Неочаквано Рейн се отпусна на коляно пред нея, все още стиснал четката.

— Малта Вестрит, ще се омъжиш ли за мен?

Реакцията му я изуми.

— А имам ли избор? — попита тя.

— Разбира се.

Рейн продължаваше да стои отпуснат пред нея. Малта си пое дъх:

— Не мога, Рейн. Не и сега.

С плавно движение той се изправи, обърна я с гръб към себе си и отново започна да прокарва четката през косите й. В последвалите му думи не се долавяше болка:

— В такъв случай не може да видиш лицето ми.

— Такъв ли е Дъждовният обичай?

— Не. Такъв е обичаят на Рейн Купрус по отношение на Малта Вестрит. Ще ме видиш, когато приемеш да се омъжиш за мен.

— Това е нелепо — възпротиви се девойката.

— Не. Израз на лудост е. Попитай брат ми или майка ми, ако не вярваш. Те също ще ти кажат, че съм луд.

— Късно е. Това също попада сред нещата, които малкият ми брат е чул. Рейн Купрус полудял, защото прекарвал прекалено много време сред разкопките. Бил се удавил в спомени.

Тя изрече тези думи на шега, със съответстващ тон: по тази причина остана изумена, когато Рейн отпусна четката и застина. Подир миг мълчание той запита със стреснат шепот:

— Наистина ли така се говори за мен?

— Рейн, пошегувах се.

Малта се обърна с лице към него, ала той се отдръпна и застана пред другия прозорец.

— Удавен в спомени. Това няма как да си го измислила сама, Малта Вестрит. То е израз от Дъждовните земи. Значи това смятат те за мен?

— Това са хлапашки бръщолевения. Знаеш как децата си разказват небивалици едно на друго, как преувеличават, за…

— И как повтарят онова, което са чули от възрастните — мрачно допълни младежът.

— Аз мислех, че става дума за някакъв преносен смисъл… Наистина ли е възможно да се удавиш в спомени?

— Да — сухо отвърна Рейн. — Възможно е. Опасността е реална. Когато станеш опасен, останалите ти дават блага отрова, от нея умираш неусетно в съня си. Ако изобщо успяваш да спиш. Аз все още мога, макар и рядко. И за кратко. Но пък за сметка на това тези мигове истински отдих стават още по-ценни.

— Драцената… — тихо промълви Малта.

Рейн сепнато се обърна към нея.

— Онази от нашия сън — продължи девойката. Колко отдавна бе се случило това.

— Тя заплаши, че ще започне да преследва и тебе, но аз реших, че просто се опитва да ме разстрои.

— Тя… — Малта понечи да разкаже за мъките си, но замълча. — Тя не ми се е явявала откакто пострадах. Нито веднъж.

Другият не отговори веднага.

— Вероятно заради престоя ти в безсъзнание тя е изгубила връзката си с теб.

— Подобно нещо възможно ли е?

— Не зная. Известни са ми много малко неща за нея. С изключение на това, че никой друг не вярва в съществуването й. Всички останали ме смятат за умопобъркан. — И той се засмя горчиво.

Малта протегна ръка.

— Да излезем да се разходим. Веднъж ти ми обеща, че ще ми покажеш руините.

Рейн бавно поклати глава.

— Вече нямам право да слизам там. Не и без одобрението на майка си или на брат си — обясни той с горестен глас.

— Защо? Какво те спира да ги посещаваш по всяко време?

Той се засмя.

— Моето обещание, мила. Заради теб аз се отказах от своя град. Те ми обещаха, че ако се държа настрана от мястото и го посещавам единствено с тяхно разрешение, ако се отрека от надеждите си да освободя драцената, те ще опростят оставащите задължения по изплащането на Вивачия, ще ми дадат дял от семейното богатство и ще ми позволят да те посещавам във всеки един пожелан от мен момент.

Ако не бяха сънищата, които двамата бяха споделили, Малта не би разбрала от какво се е отрекъл той заради нея. Рейн живееше заради древния град. За него нямаше нищо по-въздигнато и удовлетворяващо от разгадаването на някогашните тайни. Всичко това — самата си същина — той беше отхвърлил заради нея.

— Това означава, че живият кораб е вече изплатен — тихо продължаваше Рейн. — Не е необходимо да се омъжваш за мен. — Той не осъзнаваше, че е започнал да подръпва пръстите на ръкавиците си.

— Ами драцената? — промълви Малта.

— Тя ме мрази. Ако можеше да ме удави в спомените си, тя би го сторила. Тя се опитва да ме призове при себе си, но аз се съпротивлявам.

— Как?

Рейн въздъхна и с мрачно веселие призна:

— Като се напивам до припадък.

— Рейн… — Тя състрадателно поклати глава. Излизаше, че той се намира изцяло под властта на плененото създание. — Какво би станало, ако се омъжа за теб, по условията на някогашното споразумение? Ако кажа, че предпочитам да изплатя дълга по този начин, вместо твоето семейство да го опрощава? Това ще те освободи ли от обещанието, което си дал пред близките си?

Той бавно поклати глава.

— Не. — По жеста му пролича, че той се вглежда внимателно в нея. — А ти наистина ли би го сторила?

Тя не можеше да отговори, защото още не знаеше отговора. Рейн беше се отказал от толкова много, за да бъде с нея. Въпреки това Малта не можеше да заяви със сигурност, че го обича. Та тя знаеше много малко за него. И как така беше възможно той да се усъмнява в нея, а в същото време да прави подобни жертви? За нея това беше неразбираемо.

Тя протегна ръка към него.

— Да излезем да се разходим.

Рейн мълчаливо пое дланта й и я поведе по пътеката, обвила ствола на огромното дърво. Малта се държеше здраво за него, без да поглежда надолу или назад.

 

 

— Просто не виждам каква полза имаме от задържането му. Така изглежда, че сме го отвлекли.

С тези думи стройният Дъждовен Търговец раздразнено се отпусна в стола си.

— Защото умът ти е муден, Търговецо Полск. Ползата е очевидна. Ако сатрапът е при нас, той ще може да обясни, че не сме го отвлекли, а сме предотвратили опита на спекулантите да го убият. — Тези остри думи дойдоха от седящата до него жена: Търговката Фрейе. Кефрия реши, че тези двамата са или роднини, или приятели.

— А успели ли сме да го убедим, че това е истината? Последния път, когато го чух да говори, той бе споходен от впечатлението, че е бил грабнат от гостоприемния си домакин и грубо отведен. Макар да не използва самата дума отвличане, смисълът на думите му беше тъждествен — отвърна Търговецът Полск.

— Трябва да го преместим на различно място. Очаквано е той да се чувства като затворник в сегашните си обстоятелства.

Тази препоръка дойде от Търговеца Кейвин и бе придружена с тракането на перли, красящи воала му.

— Настоящото му място е най-безопасно за него. Това всички ние потвърдихме още преди часове. Търговци, нека не се връщаме към онова, което вече сме изяснили. Вместо да обсъждаме защо и къде го държим, трябва да се съсредоточим върху следващите си стъпки — каза Яни Купрус с раздразнен и уморен глас. Кефрия й съчувстваше.

Имаше моменти, в които тя се оглеждаше и не можеше да осъзнае, че животът й е изчезнал. В момента Кефрия седеше в голямо кресло край внушителна маса, обградена от най-могъщите Търговци от народа на Дъждовните земи. Плановете, които биваха обсъждани тук, граничеха с измяна срещу Сатрапство Джамаилия. И въпреки това самата обстановка не й се струваше странна. Объркваше я отсъствието: липсата на съпруг, син, майка, богатство и дом — всички тези неща бяха изчезнали, а с тях бе изчезнал и нейният живот. Защо тези Търговци с покрити лица изобщо я търпяха край себе си? С какво можеше да помогне тя?

Въпреки тези си мисли Кефрия заговори:

— Търговката Купрус е права. Колкото по-скоро пристъпим към действие, толкова повече животи ще спасим. Трябва да отнесем вестта до столицата, че сатрапът е невредим. В посланието си трябва да подчертаем, че го държим при себе си единствено с оглед на неговата безопасност. Освен това ми се струва разумно да отделим съобщението от останалите преговори. Ако в него споменем раздаваните на спекулантите земи или новите налози, сановниците ще приемат, че ние изискваме откуп.

— И защо да не изискаме? — обади се Търговката Лорек. Тя беше масивна жена: под нейния пестник цялата маса се разтърси. — Защо държим това глезено леке в скъпа стая, която той третира като кочина? Защо го храним и поим с най-изисканите си блюда и вина, след като той ни смята за противни и безчестни? Нека да му покажем как живеем ние! Да го топнем няколко пъти в Реката; да го оставим да поработи един месец. Да видим дали и тогава ще се отнася с подобно пренебрежение към нас. И след това да разменим живота му срещу исканията си.

Кратко мълчание последва избухването й, в края на което Търговецът Кейвин се обърна към Кефрия, подминавайки думите на Лорек. Това нещо не се случваше за първи път от началото на това неформално събрание.

— Но към кого да адресираме въпросното съобщение? Серила смята, че заговорът обхваща голяма част от столичните благороднически семейства. Посланието ни само би ги разгневило. Преди да започнем да се хвалим, че сме провалили замислите им, по-добре да помислим кои са хората, стоящи зад въпросните замисли.

Търговецът Полск се раздвижи:

— Чуйте какво ще ви каже един старец с муден ум. Отървете се от него. Пратете хлапето обратно откъдето е дошло. Нека в столицата да се оправят с него. Да го убият там, ако толкова държат на това. Взаимно да се избиват, ако щат. Отпратете го и му лепнете на шията бележка, че повече нямаме намерение да се занимаваме нито с него, нито с Джамаилия. Нека да се оправяме сами, както си знаем. И като сме започнали с прочистването, да прочистим и водите си от калсидци.

Неколцина от присъстващите кимнаха, а Яни Купрус въздъхна.

— Ти засегна самото ядро на проблема, Търговецо Полск. На мнозина от нас се иска всичко да беше толкова просто. Уви, нещата не стоят така. Не можем да рискуваме война и с Калсид, и с Джамаилия. С една от страните се налага да се споразумеем. И не мисля, че който и да е от нас би избрал да води преговори с Калсид.

Но Търговецът Кейвин ожесточено поклати глава:

— Да не избързваме да се съюзяваме с когото и да било, преди да сме установили кой кого подкрепя. Трябва да знаем какво става в Джамаилия. Ще трябва да угаждаме на сатрапа и да изпратим делегация в столицата.

— Нима очакваш, че неприкосновеността им на преговарящи ще бъде зачетена? — възкликна един. Друг Търговец изсумтя:

— До столицата и обратно край пирати и калсидски наемници? Имаш ли представа колко дълго ще отнеме това пътуване? Докато пратениците се върнат, от Бингтаун няма да е останало нищо!

Може би самото име на родния й град донесе това осъзнаване. А може би мислите й дълго бяха разсъждавали над този проблем, неусетно и от самата нея, за да достигнат до решението? Това не беше от значение. От значение беше единствено реализацията, споходила Кефрия.

Сега тя знаеше с какво би могла да допринесе. Същата искра, с която нейните предци бяха стъпили сред Прокълнатите брегове, за да отвоюват място за себе си. С тази неотклонност те бяха надвили пустошта. Кефрия беше изгубила много, ала не беше изгубила себе си. Нито храбростта си или ума си.

Това беше достатъчно.

— Не се налага да ходим в столицата, за да узнаем това — произнесе тя. Думите й бяха тихи, но пак накараха останалите да прекратят зараждащия се спор и да извърнат покритите си глави към нея. — Отговорите, от които се нуждаем, ще открием в Бингтаун. Там има предатели, които бяха готови да убият едно момче, за да заграбят още повече от земята ни и да я претопят в калсидско подобие. Търговци, не е необходимо да отиваме в Джамаилия, за да открием поддръжниците си. Достатъчно е да отидем в Бингтаун, за да разберем кои са нашите врагове — и тукашни, и в столицата.

Търговката Лорек отново удари по масата.

— И как ще стане това, Търговке Вестрит? Просто ще ги попитаме? Или намекваш да вземем пленници и да изтръгнем истината от тях?

— Не — тихо отвърна Кефрия. Тя започна да оглежда едно по едно покритите лица. Всички мълчаха напрегнато, заслушани в думите й. — Аз бих могла да избягам при тях. Да ги убедя, че съм на тяхна страна. Не би ме затруднило да ги убедя. Моят съпруг е калсидец, отвлечен от пирати. Аз бях прогонена от дома си, а синът ми и дъщеря ми бяха убити при отвличането на сатрапа. Същият инцидент, отнел живота на моя близък приятел Давад Рестарт. Бих могла да спечеля доверието им и да ви съобщавам нещата, които науча.

— Прекалено е опасно — побърза да отхвърли Полск.

— Нямаш какво да им предложиш — каза Търговката Фрейе. — Те не биха те взели под закрилата си безвъзмездно, биха изискали нещо в замяна. Информация за нас или за реката. Нещо…

Кефрия се замисли за момент.

— Бележка от сатрапа, написана от самия него, в която той съобщава, че е жив, и моли за помощ благородниците си. Бих могла да предложа да го предам.

— Това не би помогнало — поклати глава Фрейе.

И Кефрия неочаквано разбра.

— Живият кораб — изрече тя. — Бих могла да им предложа сделка. Да ги помоля да спасят семейния жив кораб и съпруга ми. В замяна аз ще ги доведа с Вивачия по Дъждовната река, за да могат да ви нападнат и да си върнат сатрапа.

— Това е по-вероятно — неохотно се съгласи Яни Купрус. — Те биха те заподозрели, ако просто изникнеш с предложението за предателство. Но ако се явиш като отчаяна молителка, готова да обещае всичко, те не биха се усъмнили в мотивите ти.

Полск изсумтя.

— Пак личи, че историята е съшита с бели конци. Ами ако някой е разговарял с майка ти? И как така ще си се натъкнала на подобна бележка от сатрапа? Всички знаят, че Малта е едва ли не годеница на Рейн. Никой не би повярвал на подобна внезапна промяна.

— Вярвам, че майка ми е избягала от града в същия ден, в който напуснах и аз. Освен това след бала аз не разговарях с никого — всички просто изчезнахме. Бих могла да кажа, че сме били отвлечени заедно със сатрапа, че децата ми са умрели от раните си, а аз съм останала затворена с него. По време на пленничеството аз съм придобила доверието му, той ми е дал бележка, аз съм успяла да избягам, но вместо да му помагам съм решила да го предам, защото виня него за смъртта на близките си.

Кефрия замълча, пресушила изобретателността си. Какво я беше прихванало? Измамата й наистина беше очевадна — и последният глупак можеше да прозре това. Останалите Търговци щяха да я разубедят. Пък и самата тя знаеше, че не е способна да го стори. Сестра й би се справила, дори дъщеря й притежаваше нужния дързък дух. Ала Кефрия бе стеснителна и наивна жена, която не познаваше света. Тя не би могла да заблуди никого.

Търговката се почувства засрамена, че си е позволила да губи времето на домакините си. Та те се бяха събрали да обсъждат сериозни неща, а тя ги занимаваше с небивалиците си.

Търговецът Полск съедини пръстите си в пирамида.

— Така да бъде. Но аз ще настоя Търговката Вестрит да помисли в рамките на една нощ, преди окончателно да пристъпи към плана си. Тя е преживяла много. Децата й ще останат в безопасност, но самата тя би се изложила на голям риск.

— Кендри отплава утре. Ще успее ли за толкова време тя да се подготви? — настоя Търговката Лорек.

— Все още имаме връзки с робите в някои от спекулантските домове. Те ще ни предават наученото от теб. Ще ти изготвя списък с имената им, които да наизустиш — предложи Търговката Фрейе. Едновременно с това тя огледа събеседниците си. — Излишно е да изтъквам, че цялото съдържание на провелия се днес разговор е пълна тайна.

— Разбира се. Само капитанът на Кендри ще научи, че на кораба му има пътник без билет, когото той не бива да открива. Капитанът сам ще се погрижи за хората си.

— Ще ти трябват припаси. И в същото време ние не бихме могли да те снабдим с всичко необходимо, иначе историята ти няма да изглежда правдоподобна — тревожеше се Яни Купрус.

— Би било добре да й приготвим гривна. Златна, но да изглежда като емайлирана. При нужда Кефрия ще може да откупи живота си с нея — предложи Фрейе.

Кефрия мълчаливо наблюдаваше как подхвърленото от нея хрумване придобива плътност. Дали самата тя продължаваше да бъде негов инициатор, или бе на път да се превърне в жертва на собствената си идея? Тревожното смущение отдавна й беше познато, ала трепетът и нетърпението бяха нещо ново. Какво ставаше с нея?

— Отново ще настоя тя да премисли идеята си добре — повтори Полск.

— Ще отплавам с Кендри — тихо, но категорично отвърна Кефрия на незададения въпрос. — Децата си поверявам на вашите грижи. Ще им кажа, че се връщам в Бингтаун, за да убедя баба им да дойде при нас. От все сърце ви моля да не им разкривате истината.

Покритите глави кимнаха.

— Само се надявам заливът все още да се намира под наш контрол. В противен случай целият ни замисъл пропада — промълви Яни Купрус.

 

 

Черна и сребриста нощ. Вероятно красива, по свой собствен начин. Само че в живота на Малта вече нямаше време за красота. Не и в настоящия й живот. Лунният блясък, напевът на смъртоносните води, лекият ветрец — всички тези неща за нея съществуваха като мътен фон. Цялото си внимание тя бе насочила към моста, поклащаш се под нея.

Отвратително усещане.

Тъй като въженото перило бе отпуснато, а и се намираше в самия край на моста, Малта предпочиташе да се придържа към средата и да пристъпва предпазливо. При всяко свое движение тя се напрягаше, за да не разклаща въжетата повече от необходимото. Ръцете си девойката бе притиснала около себе си. Люлеещите се фенери прикачаха по две и по три сенки към нея: гледка, напомняща за неотдавнашното боледуване. Това се превръщаше в още едно усилие — тя не можеше да допусне главозамайване.

С тропот на стъпки Силдин изникна край нея. Сепнатата Малта се отпусна на колене и сграбчи ръба на една от дъските.

— Защо се бавиш толкова? — попита момчето. — По-живо, Малта, иначе никога няма да стигнем. Остават ни още три моста и една кабинка.

— Кабинка? — изтерзано промърмори сестра му.

— Сядаш в една кошница и с помощта на ръчка се оттласваш напред. Много е забавно. Можеш да тръгнеш много бързо.

— А може ли и много бавно?

— Не зная. Никога не съм опитвал.

— Тази вечер ще опиташ — заяви тя и внимателно се изправи. — Силдин, още не съм привикнала с мостовете. Не можеш ли да вървиш по-бавно и да не ги разклащаш толкова?

— Защо?

— За да не ти откъсна главата.

— Хайде сега — отвърна Силдин. — Ти никога не би могла да ме настигнеш. Ето, хвани ме за ръката, не гледай надолу и не мисли, че се намираш високо. Ела.

Дланта му лепнеше от пот и мръсотия. Малта я стисна леко и го последва. Макар да й се искаше, тя не можеше да изпълни всичките му препоръки. Все още не можеше да забрави, че се намира високо над земята.

— Защо толкова настояваш да посетиш града?

— Любопитно ми е. Бих искала да го разгледам.

— Рейн защо не те заведе?

— Днес той нямаше достатъчно време.

— Какво пречи да те заведе утре?

— Какво пречи да вървим без въпроси?

— Щом искаш. — Братчето й мълча в продължение на цели три секунди. — Ти не искаш той да узнае, че си ходила сама, нали?

Малта бързаше подире му в старанието си да прекара колкото се може по-малко време върху тази отвратителна подвижна повърхност. Силдин успяваше да нагажда крачките си към поклащането, но тя така и не успяваше.

— Ти би ли искал мама да узнае за лодките?

Той не отговори. Споразуменията за двустранно мълчание дори при сключването си не изискваха думи.

Оказа се, че е възможно да съществува нещо по-лошо от мостовете: това беше въжената линия. Кошницата на лифта изцяло заслужаваше названието си, защото бе изплетена. Цялото отвратително пътуване Малта прекара на дъното й, вкопчена в ръба, като се стараеше да не мисли за евентуалното й разкъсване. За задвижването на механизма отговаряше Силдин.

Лифтът отвеждаше до клоните на поредното огромно дърво, обгърнато със спираловидна пътека. Клетата Малта трябваше да преодолее и нея. Докато достигне подножието, краката й бяха започнали да се тресат — не от нерви, а защото бяха отвикнали от подобно усилие.

Тя объркано се огледа в мрака.

— Това ли е?

— Не точно. Това са работни постройки, издигнати от изследователите. Самият град е под нас. Ела, ще ти покажа един от входовете.

Въпросните постройки бяха изградени от дървени трупи и разположени съвсем близо една до друга. Тя последва брат си сред импровизирания лабиринт. По пътя си двамата прекосиха алея, очертана с факли. Малта реши, че за достигането на този терен има и по-лесен маршрут: Силдин просто я бе довел по заобиколния път, използван от децата.

Най-сетне, подир няколко развълнувани погледа от страна на брат й, двамата достигнаха тежък капак, изработен от трупи.

— Помогни ми — прошепна Силдин.

Тя поклати глава.

— Вратата е закована.

— Само така изглежда. Възрастните вече не използват този вход, защото тук проходът се е срутил отчасти. Но пак е останало място да се пропълзи. Ние с теб можем да се промъкнем.

Малта приклекна до него и също се вкопчи в плесенясалия капак. Под ноктите й веднага нахлу мръсотия. Но преградата действително се отмести, разкривайки квадратните очертания на пълен мрак.

— Долу има ли някакви факли или свещи? — запита тя, макар да се съмняваше.

— Няма. Но няма и да ти трябват. Просто докосваш стената и тя започва да свети. Само че угасва, ако отдръпнеш ръка. Блясъкът е слаб, но е достатъчен да се ориентираш. Виж.

Той потъна в отвора и миг по-късно от тъмнината изникнаха очертанията на дланта му, притискаща стената.

— Хайде, Малта!

Той не й заръча да затвори капака, за което тя се радваше. Дори и така в прохода миришеше на влага и застояла вода… Какво правеше тя тук?

Девойката стисна зъби и опря дланта си до тази на Силдин. Последвалото я смая: изпод допира й изникна ярък лъч светлина, стрелнал се по протежението на целия тунел, преди да изчезне отвъд завоя. Над сводестите входове очертанието се извиваше. На някои места в него блестяха руни. Момичето застина.

Силдин също мълча в продължение на секунди, преди колебливо да попита:

— Рейн ти е показал как да правиш това, нали?

— Не. А и аз не съм направила нищо, само докоснах стената. Това е джидзин.

Тя се заслуша. Някъде далеч долиташе музика. Инструментите бяха непознати, но тяхната мелодия й напомняше за нещо…

Силдин все така се оглеждаше удивено.

— Уайли ми каза, че понякога Рейн правел това. Но аз не му повярвах.

— Може би става дума за нещо, което се случва понякога.

— Сигурно — отвърна брат й. Ала не звучеше убеден.

— Чувал ли си тази мелодия?

Момчето се навъси насреща й.

— Каква мелодия?

— Музиката. Долита съвсем тихо. Не я ли чуваш?

Последва дълго мълчание.

— Не. Чувам единствено капки.

— Ще продължим ли? — попита Малта, след като помълча на свой ред.

— Разбира се — отвърна братчето й с увереност, ограничила се до самите му думи.

То тръгна бавно, задържащо едната си ръка до ивицата джидзин. Малта го последва.

— Къде искаш да отидеш? — поинтересува се Силдин.

— Където е погребана драцената. Познаваш ли мястото?

Брат й я погледна навъсено.

— Драцена?

— Чух, че тук имало подобно създание. Знаеш ли къде е тя?

— Не. — Другият се почеса по бузата, пръстите му оставиха мърляви дири. — Не съм чувал за подобно нещо. — Той сведе поглед към краката си. — В действителност не съм навлизал навътре в затрупаната част.

— Заведи ме там.

Двамата продължиха мълчаливо. Някои от вратите, край които минаваха, бяха разбити. Малта не пропускаше да се вгледа във всяка от тях. Повечето от тези входове отвеждаха към рухнали помещения, пълни с пръст и коренища. Две от залите бяха разчистени; но не криеха нищо интересно, а прозорците им сляпо се взираха в слоеве пръст.

Понякога музиката долиташе по-ясно, друг път заглъхваше. Явно ставаше дума за някаква игра на ехото.

В началото на затрупания участък таванът и едната стена бяха рухнали под напора на пръст, заливайки каменния под. Със свободната си ръка Силдин посочи към върха на купчината отломки:

— За да продължиш, трябва да се покатериш горе и да се промушиш. Уайли казва, че за момент става много тясно, но нататък може да се върви — прошепна той.

Малта го погледна със съмнение.

— Ти успя ли да се провреш?

Силдин сведе поглед, поклащайки глава.

— Не обичам тесните пространства. Дори тези коридори не ми харесват. Мостовете и лифтовете са много по-забавни. Последния път, когато бяхме тук, имаше земетресение. Двамата с Уайли търтихме като зайци, за да не ни затрупа.

Личеше, че момчето се чувства унизено от това признание.

— Аз също бих побягнала — увери го Малта.

— Хайде да се връщаме.

— Бих искала да продължа още малко. Да проверя дали и аз бих могла да се промъкна. Ще ме изчакаш ли?

Силдин се съгласи, но не изглеждаше особено зарадван от перспективата. Затова сестра му допълни:

— А би могъл да ме чакаш и горе, край капака. Тъкмо ще стоиш на пост.

— Да, и така може. Малта, ако ни заварят, че сме слезли тук сами… Ще изглежда грубо. Различно е, когато Уайли ме води със себе си. Сега би изглеждало, че шпионираме домакините си.

— Зная какво правя — отвърна девойката. — Няма да се бавя дълго.

— Надявам се — промърмори Силдин.

Началото не беше особено трудно. Тя пристъпи сред влажната пръст, като продължаваше да задържа ръката си върху светещата ивица. Скоро й се наложи да приклекне. Малко след това джидзиновата ивица се оказа затрупана и Малта трябваше неохотно да отдръпне пръсти. Светлината около нея притъмня. Девойката стисна зъби и продължи опипом. Едва след няколко крачки откри как да напредва по начин, който да не включва заплитането на полата й.

Един болезнен удар в тавана й показа, че е достигнала върха на купчината. По това време цялата й рокля беше покрита с влажна кал, а ръцете й бяха изстинали. Как щеше да обясни тази мръсотия пред домакините си?

За това тя щеше да мисли по-късно. Вече бе напреднала прекалено далеч. Не можеше да се върне точно сега.

И девойката продължи да напредва. Скоро й се наложи да пълзи, като си помага с лакти и се оттласква с колене. Стичащи се капки и собственото й дишане — това бяха единствените звуци, долавяни от слуха й.

Тя спря, за да си поеме дъх.

Беше й много неприятно да се намира сред мрак; струваше й се, че самата тъма я притиска… Не, цялото й идване тук беше нелепо. Малта реши да поеме обратно.

Не успя да се раздвижи. Калта я обгръщаше, пълзеше около краката й.

— Силдин!

Отговор не последва. Най-вероятно той беше поел назад, за да я чака край вратата.

За момент тя отпусна глава върху ръцете си. Защо се беше подчинила на глупавата си приумица? Защо?

С какво основание тя бе решила, че ще успее там, където самият Рейн се беше провалил?