Робин Хоб
Безумният кораб (3) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава първа
Безумният кораб

Полъхът бе остър и настойчив, ала в същото време нещо в него загатваше за наближаваща пролет. Въздухът бе пропит с миризмата на йод, а това значеше, че е дошъл отлив, оголил водораслите край брега. Пясъкът под корпуса му все още влажнееше заради последния порой. Димът от огъня, накладен от Янтар, гъделичкаше носа му.

Фигурата извърна сляпото си лице и повдигна ръка, за да успокои сърбежа.

— Прекрасна вечер, нали? — каза тя. — Небето вече се проясни. Все още личат облаци, но луната и някои звезди се виждат. Събрала съм миди и съм ги увила във водорасли. Когато огънят се усили, ще им направя място сред пламъците, за да ги сготвя.

Гласът й замълча в очакване. Парагон не отговори.

— Ще искаш ли да ги опиташ? Зная, че не ти се налага да ядеш, но усещането може да ти се стори интересно.

Той се прозина, протегна се и скръсти ръце пред гърдите си. В тази игра той беше много по-добър от нея. Тридесетте години на този плаж го бяха научили на истинско търпение. Парагон щеше да надделее.

Интересно дали тази нощ тя щеше да се натъжи или ядоса?

— Каква полза има от мълчанието ти? — попита тя. Личеше, че търпението й започва да се изчерпва.

Корабът не си направи труда да раздвижва рамене.

— Ти си безнадежден, Парагон. Защо не ми говориш? Не разбираш ли, че аз съм единствената, която може да те спаси?

От какво да ме спаси? — би попитал той, ако й говореше.

Той чу как тя се надига и го заобикаля, за да застане пред него. Фигурата небрежно извъртя обезобразеното си лице.

— Хубаво, продължавай да се преструваш. Не разговаряй с мен, щом искаш, но ще трябва да изслушаш онова, което ще ти кажа. Ти се намираш в опасност. В голяма опасност. Зная, че ти не одобряваше моето намерение да те откупя от близките ти, но въпреки това аз им отправих предложение. Те отказаха.

Парагон си позволи да изсумти презрително. Естествено, че бяха отказали. Та той беше семейният жив кораб. В колкото и позорно състояние да изпаднеше, близките му никога не биха го продали. Те го бяха държали окован за този бряг в продължение на тридесет години, но нямаше да го продадат. Нито на Янтар, нито на спекулантите. И това нещо той бе знаел още от самото начало.

А Янтар упорито продължаваше:

— Разговарях лично с Еймис Лъдчънс. Не беше лесно да уредя среща, разбира се. А по време на разговора ни тя се престори на шокирана от предложението. Настоя, че ти не си бил за продан, на каквато и да било цена. И каза същите неща, които казваше и ти, че никое Търговско семейство не би продало своя жив кораб. Как подобни неща просто не се правели.

Парагон не можа да удържи усмивката, която бавно изникна върху лицето му. Близките му все още мислеха за него. Срамни бяха моментите на съмнение. В известен смисъл той дори изпитваше благодарност към Янтар за отправянето на тази нелепа оферта. След като Еймис Лъдчънс бе признала пред една непозната, че корабът все още е част от семейството, може би тя щеше да дойде да го посети. А това посещение можеше да доведе до други неща. Може би той отново щеше да заплава, направляван от дружеска ръка… Въображението му не закъсняваше да се отзове.

Гласът на Янтар му попречи да се оттегли в мислите си.

— Тя се престори на смутена от слуховете за продаването ти. Каза, че това накърнявало честта на семейството й. Подир това тя каза… — Тук гласът на жената утихна, може би заради страх или гняв. — Каза, че била наела хора, които да те махнат от Бингтаун. Че било по-добре да не си наблизо.

Тя замълча многозначително.

Мъчително напрежение стегна гърдите на Парагон.

— Тогава аз я попитах кого е наела.

Той бързо повдигна ръце и пъхна пръсти в ушите си. Не, той нямаше да слуша. Тя възнамеряваше да се възползва от страховете му. Какво от това, че близките му щяха да го преместят. Това не означаваше нищо. Хубаво щеше да бъде да се озове на някое друго място. Може би този път те щяха да го оставят изправен. Беше му омръзнало вечно да стои наклонен.

— Тя каза, че това не било моя работа — повиши глас Янтар. — Тогава се поинтересувах дали е възложила работата на Търговци. Тя само ме изгледа. А аз я попитах къде ще те отведе Мингсли, за да те раздроби.

Парагон започна да напява, шумно. Янтар продължаваше да говори.

— Имам си просо, имам си сено, имам портокал, имам си и три…

— Тя ме изхвърли! — изрева Янтар. — Когато изкрещях, че ще повдигна въпроса пред Съвета на Търговците, тя пусна кучетата подире ми. Те почти успяха да ме догонят.

— Скок високо, скачам сам, скачам си насам-натам — отчаяно пееше Парагон. Тя грешеше. Трябваше да греши. Близките му просто щяха да го преместят на друго място, това беше всичко. Нямаше значение кого са наели за това. Щом той се озовеше във водата, щеше да поеме доброволно. Щеше да им покаже колко лесно би било да плават с него. Да, това щеше да бъде прекрасен шанс да се докаже. И щеше да демонстрира, че съжалява за нещата, които го бяха принудили да стори.

Тя беше замлъкнала. Парагон запя по-бавно и преля в тананикане. Единствено неговият глас нарушаваше тишината. Той предпазливо отпуши уши. Само шуменето на вълните долиташе до него, заедно със съскането на пясъка и пропукването на пламъците.

Хрумна му един въпрос, който той зададе, преди да си е спомнил, че не й говори.

— Ще идваш ли да ме виждаш и на новото ми място?

— Парагон, не се преструвай, че не разбираш. Ако те отведат, то ще бъде, за да те насекат на части.

Фигурата промени тактиката.

— И защо да ме е грижа? Хубаво би било да умра.

— Не съм сигурна, че ще умреш — тихо отвърна Янтар. — Боя се, че те ще те отделят от кораба. Ако това не те убие, те най-вероятно ще те отнесат в Джамаилия, където да те продадат. Или ще те дарят на сатрапа в замяна на благоволението му. И не зная на какво отношение ще се натъкнеш там.

— Ще боли ли? — попита Парагон.

— Не зная. Не зная точно какво представляваш. Болеше ли, когато… Когато посякоха лицето ти?

Той се извърна встрани, повдигна ръце и прокара пръсти върху нащърбеното дърво, където се бяха намирали очите.

— Да. — Челото му се смръщи. В следващия си дъх той додаде: — Не си спомням. Много неща не си спомням. Бордовите ми дневници ги няма.

— Понякога забравянето е най-лесното нещо.

— Мислиш, че лъжа? Че мога да си спомня, но няма да го призная? — Той се надяваше да поведе спор на тази тема.

— Парагон, ние не можем да променим вчерашния ден. Сега говорим за утрешния.

— Ще дойдат утре?

— Не зная! Говорех образно. — Тя пристъпи до него и притисна ръце до корпуса му. Носеше ръкавици заради нощния хлад, но допирът пак се усещаше. Формата на дланите й се очертаваше като два допира топлина. — Не мога да понеса мисълта, че те ще те насекат. Дори и ако не е болезнено, дори и ако не те убие. Просто не мога да понеса мисълта.

— Ти не би могла да направиш нищо — изтъкна Парагон. И се почувства зрял заради изричането на тази мисъл. — И двамата не можем да сторим нищо.

— Пораженчески глупости — остро възрази тя. — Има много неща, които бихме могли да сторим. Кълна се, че ще остана тук и ще се боря с тях.

— Няма как да ги надвиеш — настоя Парагон. — Глупаво би било да се сражаваш, след като знаеш, че няма да спечелиш.

— Може и да е така. Надявам се, че няма да се стигне до това. Не искам да изчаквам до последния момент и да действам от отчаяние. Искам да ги изпреваря. Нужна ни е помощ, Парагон. Нужен ни е човек, който да се застъпи пред Съвета.

— Ти не можеш ли?

— Знаеш, че не мога. Само Търговците имат право да посещават тези срещи. Нужен ни е подобен човек, който да ги убеди, че трябва да забранят на близките ти.

— Но кой?

— Надявах се, че ти ще посочиш подобен човек — тихо отвърна тя.

Известно време Парагон мълча, сетне се засмя грубо.

— Никой няма да се застъпи за мен. Това са напразни и глупави усилия, Янтар. Помисли. Дори собствените ми близки не се интересуват от мен. Известно ми е какво смятат за мен. Казват, че съм убиец. Още повече, че това е истина, не е ли така? Повече от един път съм издавял целия си екипаж. Близките ми са прави. Те трябва да ме продадат, за да бъда насечен.

Връхлетялото го отчаяние бе по-студено и по-дълбоко от която и да е вълна.

— Бих искал да умра — заяви той. — Просто бих искал да престана да съществувам.

— Не говориш сериозно — каза Янтар. Но гласът й показваше, че тя знае истината.

— Ще ми направиш ли една услуга? — неочаквано попита Парагон.

— Каква?

— Убий ме преди тях.

Тя се сепна.

— Не мога. Не бих могла.

— Защо не, след като знаеш, че те ще ме насекат? Ще ти кажа единствения сигурен начин. Ще трябва да ме подпалиш. Не просто на едно място, а на много, за да не може огънят да бъде угасен преждевременно. Ако всеки ден събираш по малко сухо…

— Дори не говори за подобни неща — промълви Янтар. И додаде разсеяно. — Трябва да приготвя вечерята.

Той чу как тя се раздвижва, сетне долетя съскането на влажни водорасли. Тя готвеше храната жива. Парагон възнамеряваше да изтъкне това, но размисли. Това само щеше да я разстрои, без да я убеди.

Затова той я изчака да се върне. Тя седна на пясъка, облегната на наклонения му корпус. Косата й беше много нежна. И се закачаше за дървото.

— Ти говориш нелепици — меко изтъкна той. — Заричаш се, че ще останеш да ме защитаваш, знаейки, че ще изгубиш. И в същото време отказваш да ми признаеш това простичко и сигурно разрешение.

— Смъртта сред пожар трудно бих нарекла разрешение.

— О, убеден съм, че да те насекат на късчета е далеч по-приятно — саркастично отвърна Парагон.

— Само за мигове редуваш детинското поведение с логика — удивено каза Янтар. — Ти дете ли си, или мъж? Какво си ти?

— Може би и двете. Не променяй темата. Ела тук. Обещай ми.

— Няма — умоляващо каза тя.

Парагон въздъхна. Тя щеше да го стори, бе разпознал това в гласа й. Ако не останеше друг начин, по който да го спаси, тя щеше да го стори. Пронизаха го странни тръпки. Това също беше вид победа, макар и необичайна.

— Ще ти трябват и гърнета с масло — добави той. — Възможно е хората на Мингсли да се появят преждевременно. Маслото ще ускори пламъците.

Последва проточило се мълчание. В края му гласът на Янтар звучеше различно.

— Те ще се опитат да те отнесат тайно. Какви приготовления ще направят? Каква би била процедурата?

— Вероятно подобна на начина, по който бях доведен тук. Те ще изчакат прилив. Най-вероятно ще изберат най-високата му точка, през нощта. Тогава ще дойдат с платформи, магарета, работници и малки лодки. Няма да е лесно, но хора, които си разбират от работата, биха се справили бързо.

Янтар се замисли.

— Ще трябва да си пренеса нещата на борда ти и да спя там, за да те пазя. Парагон — неочаквано възкликна тя, — наистина ли няма човек, който да се застъпи за теб пред Съвета?

— Само ти.

— Ще опитам. Но се съмнявам, че те ще ми предоставят възможност. В Бингтаун аз съм външен човек. Те обръщат внимание само на местните.

— Веднъж ти ми каза, че тук те уважавали.

— Местните ме почитат като занаятчия. Но аз не съм Търговка. И те не биха допуснали да се намесвам в неща, които не ме касаят. Много скоро бих изгубила клиентите си. Или пък би се случило нещо по-лошо. В града е настъпило раздвоение между Търговци и новодошли. Носят се слухове, че Съветът на Търговците е изпратил делегация до сатрапа, която да му припомни споразумението. Пратениците ще изискат от него да почете думата на своя предшественик Есклепий и ще настоят сегашният сатрап да елиминира всички земи, дадени на спекулантите. Освен това ще искат от него да престане да дава тукашни земи без предварителното съгласие на Търговците.

— Подробен слух — отбеляза Парагон.

— Аз умея да се вслушвам в слуховете и клюките. Неведнъж това е спасявало живота ми.

Настъпи тишина.

— Иска ми се да знаех кога ще се върне Алтея — каза тя. — Можех да помоля нея да се застъпи за нас.

Парагон се колебаеше дали да спомене Брашън Трел. Брашън беше негов приятел и щеше да се застъпи за него. Освен това Брашън беше Търговец. Ала Търговец, който беше лишен от правото си на наследство. Той беше позор за семейство Трел в същата степен, в която Парагон позореше рода Лъдчънс. Застъпването на Брашън не би променило нищо, дори и ако по някакво чудо той успееше да уреди изслушването си пред Търговския съвет. Една черна овца щеше да се застъпва за друга — голяма полза, няма що. Никой нямаше да се вслуша.

Той притисна длан върху гърдите си, за момент прикрил звездата със седем лъча, дамгосана в него. След като прокара пръсти по очертанията, Парагон въздъхна.

— Храната е готова, усещам.

— Искаш ли да опиташ?

— Защо не…

Той трябваше да опитва нови неща, докато още можеше. Имаше вероятност тези възможности много скоро да изчезнат.