Робин Хоб
Безумният кораб (22) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесета
Морско разбойничество

Когато плячката изникна пред нея, всички съмнения се стопиха като мъглите на летен ден.

Усещанията на Уинтроу, всички негови тревоги и внимателно подреден морал се отрониха от нея като люспите боя по време на събуждането й. Съзрял платното на преследвания кораб, наблюдателят от мачтата й нададе вик, пробудил нещо отдавнашно в нея: беше време да се отправи на лов, подир жертвата си. Пиратите на борда й подеха крясъка на наблюдателя. Самата Вивачия също се присъедини към тях — нейният вик звучеше като писъка на ястреб, спускащ се към жертвата си.

Срещу тях платното на преследвания съд израстваше: той се стараеше да избяга от Мариета. По-малкият съд, командван от Соркор, насочваше плячката към Вивачия. До неотдавна последната бе изчаквала зад прикритието на един нос.

Екипажът й я тласкаше напред по неосъзнаван до този момент начин. Нейните мачти се огъваха под напрежението да удържат дъха на вятъра. Пукотът на платната и стремителният вятър, обливащ лицето й, разбудиха в нея спомени, които не принадлежаха на нито един от животите на погиналите връз палубата й човеци. Тя повдигна ръце, свила пръсти към бягащия кораб. Някакъв устрем разбуди яростта на тялото й, макар лишено от сърце и кръв. Тя се приведе напред, придавайки този устрем на дъсчената си снага. Това й спечели шумното възхищение на екипажа.

— Виждаш ли? — победоносно извика Кенит, вкопчен в перилата на носа, край пенести пръски. — Това е в кръвта ти, дръзка моя! Знаех си! За това си създадена ти, а не да се тътриш с товари, както някоя селянка пренася кофа с вода. След тях! Виж, те те забелязаха! Погледни как трескаво изменят курса си! Само че това няма да ги отърве.

Уинтроу стоеше до капитана, също вкопчен в парапета. Ожесточението на насрещния морски вятър бе насълзило очите му, но въпреки това юношата мълчеше. Той бе стиснал зъби, прехапал неодобрението си между тях. Но въпреки това оживените удари на сърцето му го издаваха. Кръвта му кипеше заради устрема на преследването. Цялата му душа очакваше с нетърпение залавянето. Пред себе си той можеше да скрива този ентусиазъм, но не можеше да го укрие от нея.

Кенит и Соркор не бяха избрали тази жертва произволно. Слуховете за Мърморещ бяха достигнали до помощника още преди седмици. И когато капитанът не бе показал признаци на последващо влошаване, Соркор сподели тези вести с него. Капитан Ейвъри, собственик на Мърморещ, се бе хвалил в столицата, а също и в други пристанища, че никой пират, без значение колко дързък и справедлив, няма да му попречи да търгува с роби. В един разговор с Вивачия Кенит бе определил тази му постъпка като глупава. Беше всеизвестно, че капитан Ейвъри превозва само изключително скъпи роби — образовани хора, подходящи за наставници, икономи и управители. Същата взискателност той проявяваше и към неживите стоки, които пренасяше: само от най-скъпите благоухания, напитки и сребърни украшения. Неговите клиенти в Калсид очакваха само най-доброто от него, без да се поколебаят да платят подобаващо.

Макар че корабът му представляваше изкусителна цел, при други обстоятелства Кенит не би се спрял на него. Защо да се занимава с бърз и въоръжен отлично кораб с дисциплиниран екипаж, при положение, че морето е пълно с по-лесна плячка? Само че Ейвъри бе проявявал прекалено голяма дързост, и бе я проявявал прекалено често. Подобна наглост не биваше да се подминава: Кенит също си имаше репутация, която да поддържа. И капитан Ейвъри бе сглупил да отправи предизвикателство.

Докато двете с Мариета притискаха плячката си, Вивачия си припомни думите на Уинтроу от миналата нощ. Той прямо бе обвинил Кенит.

— Той преследва този кораб, за да се сдобие със слава, а не защото се интересува от съдбата на пренасяните с него роби — рече той. — Другите подобни кораби пренасят много повече жив товар, при много по-ужасни условия. За Ейвъри съм чувал, че той не оковава робите си, а ги оставя да се движат свободно из отредените им помещения. Освен това той не пести храната, та стоката му да пристигне в добро състояние и да му донесе добра печалба. Кенит ще нападне кораба му не от ненавист към робството, а в името на собствения си интерес.

Вивачия не отвърна веднага.

— Той не чувства подобни неща в моментите, когато размишлява за предстоящата битка — каза фигурата. И не се впусна в подробности, защото самата тя не бе напълно сигурна за състоянието на Кенит. В душата му оставаха заключени неща, които той не споделяше с никого. Затова тя неусетно промени темата. — А пък аз не мисля, че тези роби ще се радват по-малко на свободата си от хора, държани в окови и недоимък. Да не се опитваш да кажеш, че робството е приемливо, стига робът да получава добро отношение, като някакво скъпо домашно животно?

— Не, разбира се! — побърза да се възмути Уинтроу. Оттам насетне за Вивачия беше лесно да промени разговора в удобна посока.

Едва днес тя успя да назове емоциите, които отекваха у Кенит при споменаването на Мърморещ. Това беше вълнението от предстоящия лов. Малкият кораб, който бягаше пред тях тъй бързо, за Кенит представляваше неустоимо изкушение: тъй както някоя преливаща от живот котка би се впуснала подир пеперуда. Прагматикът в него не би се спрял на този съд, ала въпреки това Кенит не бе могъл да устои на предизвикателството.

 

 

Разстоянието между двумачтовия Мърморещ и Вивачия се смаляваше; в противоположност, вълнението на Уинтроу продължаваше да расте. Той многократно бе предупредил Кенит, че на борда на Вивачия не бива да бъде проливана кръв. Бе се опитал да обясни на моряка, че корабът завинаги би носил спомените на избитите, но не бе успял да предаде същинското бреме на тези дири. Ако Кенит не се вслушаше в него, ако допуснеше битката да прелее върху нейните палуби или, още по-лошо, ако избереше да екзекутира пленници на борда й, корабът нямаше да успее да го понесе. По-рано, когато Уинтроу бе отишъл да го моли да не използва Вивачия за пиратство, Кенит го бе изслушал с отегчен вид, а после сухо се бе осведомил за причината, поради която някой би избрал да залавя жив кораб, ако не за да го използва с подобна цел. Уинтроу избра да свие рамене и да замълчи. Последващи молби само биха накарали Кенит да демонстрира властта си над момчето и кораба.

Моряците от Мърморещ бяха отрупали мачтите и работеха с трескаво отчаяние. И ако Мариета бе единственият им преследвач, те щяха да успеят да избягат. Ала живият кораб не само бе по-бърз от двумачтовия: Вивачия се намираше в позиция да изтласка плячката си в канала. За един кратък момент на Уинтроу му се струваше, че Мърморещ ще успее да се изплъзне и да навлезе в открити води. Но това не се случи. От борда на преследвания кораб долетя гневна заповед; съдът трябваше да намали скоростта си, за да не се вреже в брега. Само след минути Вивачия и Мариета го бяха притиснали от две страни. От Мариета полетяха абордажни куки, врязали се в палубите на пленения кораб.

Екипажът на Мърморещ пренасочи усилията си към отбрана. Моряците бяха добре подготвени: те запратиха огнени стрели, които се пръснаха върху палубата на Мариета, за да започнат да разливат пламъци. Междувременно отбранителите нахлузваха леки брони и приготвяха оръжията си с движения, които издаваха умение. Някои от другарите им, окачили лъкове на гърбовете си, бързо заемаха позиции сред въжетата.

Някои от пиратите от екипажа на Мариета се заеха да гасят пламъците с помощта на влажни платнища. Други отвърнаха на огъня, като задействаха катапултите. Дъжд от камъни се изсипа върху палубата на притиснатия кораб. И през цялото това време двата съда се приближаваха все повече и повече под опъна на въжетата. Край близкия борд на Мариета се бяха струпали нетърпеливи пирати, горящи от желание да се хвърлят на абордаж. По численост те надвишаваха моряците от Мърморещ.

Край бордовете на Вивачия също се бяха струпали пирати, но в качеството си на завистливи зрители. Те надаваха викове и насърчаваха другарите си. Онези от пиратите, които разполагаха с арбалети, се покатериха и започнаха да обстрелват Мърморещ. Това беше единственото им участие в битката, но и то се оказа смъртоносно. Бранителите трябваше през цялото време да помнят, че зад тях се намира и втори противник: съскащи стрели пронизваха онези, които си позволяха да забравят.

Кенит задържаше Вивачия досами сблъсъка, с нос, насочен към двата съда. Той стоеше на предната палуба, стиснал перилата, и говореше с тих, напътстващ глас. На моменти вятърът донасяше откъслечни думи до Уинтроу, но дочутото се оказваше достатъчно, за да потвърди, че тези думи са предназначени за Вивачия.

— Виж, онзи там, с червената кърпа, който първи скочи на чуждия борд. Това е Съдж. Той, негодникът му с негодник, на всяка цена иска да е първи. А на една крачка след него е Рог. Това хлапе боготвори Съдж, някой ден това ще докара смъртта му…

Фигурата кимаше в отговор на думите му и продължаваше да наблюдава случващото се. Тя бе стиснала юмруци, леко раздалечила устни във вълнение. Във възприятията й Уинтроу долавяше смутено вълнение. Емоциите на екипажа, смесица от копнеж, завист и вълнение, се разливаха около нея. Кенитовата гордост към хората му се долавяше като отделна нишка.

Тази гордост бе основателна: с целенасочеността на мравки пиратите заливаха борда на Мърморещ и изтласкваха бранителите. Вятърът и вълните приглушаваха крясъците и проклятията. По нищо не личеше Вивачия да осъзнава, че стрелите, изхвърчащи откъм собствения й такелаж, пронизваха човешка плът. От тази дистанция клането представляваше пъстроцветен спектакъл. В него имаше блясък, драма и напрежение. Някакъв моряк полетя към палубата на Мърморещ. Той се блъсна в една рея, изхлузи се и продължи да пада. Уинтроу потръпна, когато тялото се стовари върху палубата, а Вивачия дори не трепна. Тя бе насочила цялото си внимание към предната палуба, където капитанът на нападнатия съд се сражаваше със Соркор. Шпагата на капитан Ейвъри проблясваше като сребърна игла. Неговият противник бе по-едър и използваше две оръжия. Точно в този момент той отбиваше удара с късия меч в лявата си ръка и на свой ред атакува с меча в десницата си. Между двамата съперници танцуваше смърт. Очите на Вивачия сияеха.

Уинтроу хвърли бърз поглед към Кенит. Пиратският капитан бе разчел добре. От това разстояние Вивачия можеше да наблюдава вълнението на битката, без да се налага да влиза в съприкосновение със съпътстващите го ужаси. Кръвта не се лееше по нейната палуба, а вятърът отнасяше дима и крясъците на умиращите и ранените. Бавно, но сигурно пиратите завладяваха все по-голяма част от палубата — като разширяващо се петно. Нищо не оставаше скрито от Вивачия, но в същото време тя оставаше само зрителка. Вероятно Кенит искаше да я накара да привикне към насилието.

— Отсреща умират хора — обяви Уинтроу. — Живи същества, умиращи сред ужас.

Вивачия го погледна само за момент. Кенит беше този, който отвърна.

— Те сами са виновни за онова, което ги сполита — изтъкна той. — Те сами са избрали да се занимават с това, знаейки, че съществува вероятност да умрат. Не говоря само за собствените си хора, които храбро се хвърлят срещу смъртта. Моряците от Мърморещ очакваха да бъдат нападнати. Те предизвикаха това. Със своето перчене те подканиха тази съдба. Спомни си, че те имат леки брони, мечове и лъкове. Щяха ли да носят подобни неща на борда си, ако не очакваха сблъсък? Ако не знаеха, че заслужават да бъдат предизвикани? — Кенит се засмя гръмко. — Не — сам си отговори той. — Случващото се насреща не е клане, а сблъсък на воли. Дори би могло да се каже, че това е конкретна проява на вечния конфликт между справедливостта и нечестието.

— Там умират хора — упорито повтори Уинтроу. Той се опита да вложи увереност в думите си, но осъзна, че неговата увереност отстъпва пред убедителните думи на пирата.

— Хората непрекъснато умират — съгласи се пиратът. — Дори и в този момент, докато двамата с теб стоим на тази палуба, ние вече чезнем, вехнещи като летни цветя. Вивачия ще надживее всички ни, Уинтроу. Смъртта не е нещо лошо. Нима Вивачия не е приела в себе си няколко живота, за да се събуди? Запитай се: дали с всеки изминал ден тя наблюдава как живеем, или вижда как умираме? Всеки от тези отговори е верен. Болка и насилие съществуват — те са част от съществуването на всички създания и сами по себе си не са лоши. Сляпата свирепост на наводнение откъртва дърво от речния бряг, но почвата и водата, които приливът донася със себе си, компенсират. Двамата с моята дама се борим за справедливостта. За да отнесем злото, ние трябва да връхлетим устремно, дори и ако този устрем бъде придружен от болка.

Гласът му бе тих и плътен като далечен гръм. И също тъй сепващ. Уинтроу знаеше, че някъде из тази привидно безукорна логика се крие непоследователност. Достатъчно беше да открие някоя от дирите й, за да разтроши целия аргумент.

Той укрепи позициите си с една прочетена мисъл:

— Една от разликите между доброто и злото се крие в различието, че доброто е в състояние да изтърпи съществуването на злото и пак да просъществува. А злото винаги бива неминуемо победено от доброто.

Кенит се усмихна с разбиране и поклати глава.

— Уинтроу, ти дори не се вслушваш в нещата, които изричаш. Сам помисли над думите си. Що за добро би търпяло злото и би допускало то да се разгръща? Ето кое: доброто, което се грижи за удобството и безопасността си. Така то престава да бъде истинско добро и се превръща в заслепено самодоволство. Нима ние трябва да обърнем гръб на страданието в трюма на онзи кораб, казвайки: „Ние тук сме свободни хора, те ще трябва да се оправят сами“? Съмнявам се, че на това са те учили в манастира.

— Нямах това предвид! — възмути се Уинтроу. — Доброто изтърпява злото по начина, по който един камък изтърпява дъжда. Това не се равнява на съгласие или…

— Струва ми се, че битката приключи — прекъсна го Кенит.

Край бордовете на Мърморещ излитаха тела. Този път никакви змии не изникнаха от водата: бърз и чист, този кораб не бе придобил подобен кортеж. Знамето му бе скъсано и на негово място се издигна червено-черният Гарванов стяг. Едновременно с това люковете бяха отворени и робите започнаха да излизат на палубата.

Кенит погледна през рамо.

— Ета, накарай ги да приготвят лодката. Възнамерявам да прегледам поредното ни завоевание. — Той погледна към Уинтроу. — Искаш ли и ти да дойдеш, момче? Може да ти се стори полезно със собствените си очи да видиш благодарността на онези, които спасихме. Възможно е да си промениш мнението за нещата, които правим.

Уинтроу бавно поклати глава.

Пиратът се засмя, а подир това продължи със сериозен глас.

— Все пак ще дойдеш с мен. Възнамерявам да те обуча.

Юношата подозираше, че в действителност капитанът иска да му попречи да разговаря насаме с Вивачия за гледката, на която бяха станали свидетели току-що. Вероятно Кенит искаше тя да размишлява само над неговите думи.

Той стисна зъби, но въпреки това се обърна, за да се отправи към лодката. Все щеше да изтърпи.

Той остана шокиран, когато Кенит го прегърна през рамо. Отстрани изглеждаше, че пиратът търси опората му, но не това намерение се криеше в този жест.

— Научи се да губиш, Уинтроу. Освен това ти не губиш нищо, а в действителност печелиш онова, на което аз мога да те науча. — С широка усмивка пиратът го увери. — А има много неща, на които съм способен да те науча.

По-късно, когато двамата вече се намираха на борда на лодката и се отправяха към завладяния кораб, Кенит се приведе към ухото му.

— В един момент дори камъкът отстъпва под постоянните капки на дъжда. В тази загуба няма нищо срамно за него.

Той го потупа по рамото и се намести доволно. Личеше, че гори от нетърпение да стъпи на борда на завоеванието си.

 

 

Вятърът донасяше до нея откъслечните звуци на флейта. Алтея вече бе оставила гората зад себе си и се спускаше по скалите. Тя се бе уговорила да се срещне с Брашън и Янтар по пладне при Парагон — тримата възнамеряваха да му съобщят новината заедно.

През цялото време тя се измъчваше от напрежение. Как ли щеше да реагира корабът?

С напредването й звуците се усилваха; те бяха прекалено произволни и неумели, за да се нарекат музика. Най-вероятно някое дете се учеше да свири на плажа.

Покрай тревогите си тя дори не бе осъзнала, че подобен дълбок звук не би могъл да долита от обикновена по големина флейта. По тази причина Алтея остана смаяна при вида на пастирската свирка, която Парагон надуваше.

Съсредоточаването подреждаше образа му по съвсем нов начин. Бръчките бяха изчезнали от челото му, положението на раменете вече не издаваше отбрана. Той изглеждаше съвсем различен от подозрителния кораб, с когото тя се бе сприятелила преди години. За момент Алтея изпита ревност, че Янтар е съумяла да породи подобна промяна.

Нямаше съмнение, че огромната флейта е дело на бижутерката. Алтея поклати глава, признаваща този си недостатък: през всичките години познанство никога не й беше хрумвало да му подарява нещо. Янтар му подаряваше играчки и дрънкулки, неща, които да предоставят занимавка за ръцете и ума му. Докато през цялото това време Алтея бе гледала на него единствено като на провалил се жив кораб. Тя бе привързана към него и го смяташе за личност, а не за предмет. И въпреки това гледаше на него по неизменим начин: кораб, който не се бе оказал достоен за оказаното му доверие; опасен съд, който никога повече нямаше да навлезе в морето. Янтар бе достигнала до онази част от него, представляваща оживено, макар и още незряло дете. На това се дължеше настъпилата промяна в духа му.

Алтея забави крачките си. Заради музиката си корабът не бе доловил приближаването й.

Неговата фигура изобразяваше брадат воин със сурово лице, което нечия жестока ръка впоследствие бе обезобразила, отсичайки очите. Но в този момент лицето му изглеждаше по-скоро момчешко. Точно заради това му спокойствие младата жена се поколеба.

Тя пристигаше, за да му отнеме това простичко удовлетворение. И за да иска от него да стори онова, от което Парагон най-силно се плашеше. Какво щеше да означава тази промяна за него? За първи път тя същински се замисляше за начина, по който това пътуване би му се отразило.

Мисълта за Вивачия прогони и колебанието, и съчувствието. Парагон беше жив кораб, създаден да плава. Щом тя притежаваше възможността да го върне в отредената му стихия, той трябваше да изпитва благодарност.

Не й се искаше да мисли за развой, в който той отново се обръща срещу екипажа си.

Тя надушваше миризмата на приготвяна храна: с напредването на лятото Янтар готвеше предимно на брега. На борда на кораба тя бе внесла промени, някои от които Алтея одобряваше, а други я изпълваха с ужас. Капитанската каюта блестеше, лакирана и смазана. Месингът блестеше. Опустошените шкафове и лавици бяха грижовно възстановени. Помещението ухаеше на ленено масло, терпентин и пчелен восък. Вечер, когато тя запалеше фенер, цялата каюта заблестяваше с цветовете на мед и злато.

Повод за ужас й даваше отворът, който тя бе оформила в пода, за да придобие достъп до трюма. И Брашън, и Алтея реагираха по сходен начин на това изменение. Янтар им обясни, че се нуждаела от по-лесен достъп до запасите си, само че това не й донесе разбиране. Никоя капитанска каюта нямаше капак на пода. Дори и залостен и прикрит с килим, неговото съществуване пак дразнеше Алтея.

Янтар бе възстановила и други части на кораба. Печката в камбуза бе почистена и излъскана. Макар че жената готвеше предимно на брега, съдовете и продуктите тя съхраняваше тук. Интересно как ли бе привикнала към наклона на палубата?

Целият кораб бе почистен от пясъка. Ивиците мъх и водорасли, довлечени от вятъра и успели да се прикрепят, също бяха отстранени. Димът на пречистващи треви бе отстранил и насекомите, и влагата. Врати, прозорци и капаци прилепваха плътно.

Всички тези неща Янтар бе сторила преди съставянето на плана за Парагон. Това беше интересна подробност, само че Алтея не можеше да размишлява за нея сега.

— Парагон! — повика го тя.

Фигурата отпусна флейтата и се усмихна към нея.

— Алтея, дошла си да ме видиш?

— Да. Брашън и Янтар тук ли са?

— Къде другаде? — весело каза той. — Вътре са. По някаква причина на Брашън му скимна да проверява механизма на кормилото ми. Янтар също е с него. Двамата скоро ще се върнат.

— Флейтата ти е много хубава. Нова ли е?

Той придоби смутен вид.

— Не точно. Имам я от няколко дни, но още не съм се научил да свиря. Янтар каза, че това не е от значение, стига на мен да ми е приятно и звукът да ми харесва. И въпреки това аз искам да се науча.

— Тя е права. Освен това с течение на времето ще се научиш.

Крясъците на излитащи чайки накараха Алтея да извърне глава. В края на плажа бяха изникнали две жени, отправили се към кораба. Следваше ги тлъстичък мъж.

Девойката се навъси. Тримата пристигаха прекалено рано; тя още не бе успяла да повдигне въпроса пред Парагон. В тази ситуация му предстоеше да открие, че въпросът е бил решен без него…

Тя трябваше да намери Брашън и Янтар, преди да са достигнали останалите.

— Какво подплаши чайките? — попита корабът.

— Някакви излетници… Бих искала да пийна чаша чай. Ще имаш ли нещо против, ако се кача на борда и помоля Янтар да използвам котлето й?

— Винаги си добре дошла. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.

Подир това той безгрижно възобнови свиренето си. Алтея се почувства като предателка. Тя се покатери по въжената стълба (част от Брашъновия дял към обновлението) и се отправи към кърмата. Точно слизаше в трюма, когато дочу гласовете им.

— Струва ми се в добро състояние — казваше Брашън. — Само че е трудно да се определи, тъй като корабът е заседнал. Едва в свободно състояние ще можем да определим… Въпреки това едно смазване няма да му навреди. Клеф ще се заеме с това.

Макар и разтревожена, Алтея не можа да не се усмихне. Според самия Брашън момчето представляваше изключителна досада. И въпреки това то вече бе навлязло в ролята на юнга. Брашън му възлагаше всички дребни и лесни задачи, за които останалите нямаха време. А момчето не бе излъгало с твърдението си, че мореплаването не му е чуждо: то напълно се бе приспособило към живота на борда, макар и на заседнал в пясъка кораб. От своя страна Парагон бе свикнал с него бързо, дори по-бързо, отколкото хлапакът привикваше към живата фигура. Защото Клеф все още избягваше да разговаря пряко с Парагон. И още по-добре, реши Алтея, предвид тайната, която те укриваха от кораба.

Давад Рестарт не се оказа лесен за убеждаване. Пред Роника той отхвърляше каквото и да било знание за сделки, свързани с Парагон. Но тя бе непримирима в настояването си, че той знаел за различните предложения. Нещо повече, майка й бе настояла, че единствено Давад е в състояние да уреди тези тъй деликатни преговори.

Когато той най-накрая призна, че е действал като посредник при преговорите за продажбата на Парагон, Алтея напусна стаята, тласната от отвращението си. Та този човек беше Търговец, роден и раснал сред същите традиции като нея. Как бе могъл дори да си помисли за подобна постъпка? Как можеше да падне толкова ниско, че да съветва близките на Парагон да се съгласят на подобна постъпка? В името на парите и престижа пред новодошлите спекуланти той бе предал наследството си.

Към отвращението й се примесваше и болка. Това беше същият човек, който я бе вземал на гърба си като малка, който й беше давал сладкиши, а на шестнадесетия й рожден ден й бе изпратил цветя — същият този човек се бе оказал предател.

Роника и Кефрия бяха довършили преговорите, които Алтея мислено бе преименувала на плащане на откуп. Самата тя не взе никакво участие. Тя отбягваше Давад, защото усещаше, че няма да смогне да се държи учтиво с него, а в същото време не искаше да го наскърби.

Тя преодоля остатъка от стълбата и обяви, едновременно със стъпването си:

— Другите идват. Майка вече се вижда от плажа. Боя се, че Търговецът Рестарт също се е присламчил. Надявам се, че той ще прояви благоразумието да задържи устата си затворена, но се съмнявам. Вие вече говорихте ли с Парагон?

През цялото време Алтея оставаше загледана в Янтар. Така беше по-лесно. Между нея и Брашън нямаше вражда, но нямаше и разбиране.

— Още не! — със стреснат вид отвърна приятелката й. — Исках ти също да присъстваш. Не очаквах, че останалите ще пристигнат толкова рано.

— Подранили са. Но ние бихме могли да изпратим Клеф да ги пресрещне и да им каже да почакат, докато им дадем знак.

Янтар се замисли за момент.

— Не. Мисля, че колкото по-скоро приключим, толкова по-добре. Той ще крещи и ще се цупи, но аз подозирам, че и тайно ще се радва. — Тя въздъхна леко. — Да вървим.

Алтея последва приятелката си обратно по стълбата, Брашън се изкатери последен. Вън те завариха Клеф да седи на един камък пред кораба. Лицето на хлапака бе зачервено от смях; той все още се опитваше да си поеме дъх. Повод за кикота му бяха специфичните звуци, които Парагон отправяше с помощта на флейтата си: удивително реалистично подобие на изпускане на газове. Той духваше, възпроизвеждайки подобието, а после избухваше да се смее, подкрепян от дребния си събеседник. При излизането на тримата корабът повдигна ръка пред устата си, за да прикрие смеха, а хлапакът продължи да се превива и кикоти.

Алтея спря. Брашън също се засмя. Парагон извърна глава в тази посока и се ухили.

— Ето ви и вас.

— Да, ето ни и нас — потвърди Янтар. Тя се приближи към фигурата и се протегна нагоре, за да докосне ръката му. — Парагон, искаме да говорим с теб за нещо важно. За нещо много важно.

Веселието изчезна от лицето му, а на негово място изникна колебание.

— За нещо лошо?

— За нещо добро — продължи Янтар с успокояващ глас. — Поне така смятаме ние.

Тя погледна към двамата си спътници, сетне се извърна към плажа. Алтея проследи взора й. Майка й и Еймис Лъдчънс скоро щяха да пристигнат.

— За една възможност да сторим нещо добро, с твоя помощ. Без теб не бихме успели.

— Аз не съм дете — рече корабът. — Говори направо. — Личеше, че неспокойството му нараства. — За какво бих могъл да помогна?

Янтар нервно прокара длан през лицето си. Тя отново погледна към Брашън и Алтея, преди да продължи.

— Зная, че не си дете. И освен това зная, че не подходих добре, но това е защото се боя от отказа ти, Парагон. Ето за какво става въпрос. Ти знаеш за Вивачия, живия кораб на Вестритови. Знаеш, че тя е била заловена от пирати. Чувал си ни как обсъждаме това, как се чудим какво бихме могли да сторим. Ето какво. Алтея иска да я спаси. Двамата с Брашън също искаме да отидем.

Тя си пое дъх.

— Ние искаме ти да ни отведеш там. Как ти се струва това?

— Пирати — промълви той. И почеса брадата си със свободната си ръка. — Не зная. Не зная… Аз ви харесвам. Харесва ми да бъда с вас. Никой кораб не бива да остава при пиратите. Те са отвратителни създания.

Алтея отърси част от отвратителната скованост, вцепенила дъха й. Всичко щеше да бъде наред.

— Лъдчънсови съгласиха ли се да ме отведат там?

Брашън нервно прочисти дъх. Янтар погледна останалите двама, ала никой от тях не се отзова на подканата й.

— Те ще ни позволят да те отведем там — рече тя.

— Но тогава кой… Да не искаш да кажеш, че ще плавам без член на семейството си? — смая се корабът. — Никой жив кораб не плава без свой близък.

Този път Брашън се обади:

— Аз ще бъда с теб, Парагон. След всичките тези години на познанство ти си като мой роднина. Това устройва ли те?

— Не. Не, Брашън. — В гласа на кораба се долавяше нервност. — Аз наистина те харесвам, но ти не си мой родственик. Ти си мой приятел, но не и роднина. А аз не бих могъл да плавам без роднина на борда си. — Тук той тръсна глава. — Моите близки не биха допуснали това да ми се случи. То би било все едно да кажат, че се отказват от мен завинаги, че от мен не би имало полза. Не.

Парагон стисна флейтата си с две ръце, но те въпреки това трепереха.

Роника и Еймис Лъдчънс бяха спрели. Еймис стоеше загледана в Парагон, скръстила ръце и стиснала устни. В тези жестове Алтея съзираше и отхвърляне, и отричане. Поне корабът не можеше да ги види…

Зад двете жени Давад пуфтеше в опита си да ги настигне.

— Парагон… — поде Алтея. — Моля те, изслушай ме. Минали са години от времето, в което на борда ти е имало представител на рода Лъдчънс. Извън нашето присъствие, ти си бил сам. И въпреки това ти си оцелял. Защото си различен от повечето живи кораби. Ти имаш усещане за личност, отделно от близките си. Научил си се да бъдеш… независим.

— Оцелях, защото не можех да умра! — неочаквано изрева той. Ръката му повдигна флейтата високо, сякаш в подготовка за удар. Но удар не последва, вместо това, с демонстративно и овладяно движение, Парагон се пресегна през рамото си, за да остави безценния музикален инструмент върху палубата. — Моят живот е болка, Алтея. Живот на ръба на лудостта! Нима мислиш, че аз не зная това? Аз научих, че… Не, аз нищо не научих. Открих единствено, че трябва да продължавам да съществувам. И затова продължавам да съществувам. Разяжда ме празнота, която никога не се насища. Тя поглъща дните ми, ден по ден, миг по миг, и с всеки изминал ден аз ставам все по-малък, но въпреки това никога не угасвам.

Той избухна в налуден смях.

— Ти казваш, че аз имам личност, която е отделна от близките ми? Да, това е така, и още как. Тази личност има нокти и зъби, тя прелива от мъка и гняв. Аз не бих се поколебал да разкъсам целия свят, стига това да ми гарантира, че сред настъпилото Нищо аз също се спра да съществувам!

Тези думи той изричаше с все по-голямо ожесточение, а в края им, когато гласът му бе придобил силата на рев, Парагон отметна глава и изкрещя. Писъкът бе нечовешки висок, непоносимо тъжен. Алтея притисна длани над ушите си.

С периферното си зрение тя видя как Еймис Лъдчънс се обръща и побягва. Роника я догони и сграбчи ръката й. Алтея не можеше да чуе думите на майка си, но по жестовете и по лицето й можеше да предположи. Давад вече беше се изравнил с тях, клатеше глава и бършеше челото си с копринена кърпичка.

Младата жена осъзнаваше какво се бе случило току-що. Еймис Лъдчънс бе променила решението си, с което Алтея бе изгубила единствения си шанс да спаси Вивачия. Тя не би се чувствала тъй съкрушена, ако можеше да си внуши, че Парагон е спечелил, само че това беше невъзможно. Лъдчънсови нямаше да продадат родовия си кораб, но нямаше и да плават с него. Парагон щеше да остане завинаги на този бряг, гаснещ сред лудостта си.

Дали и на самата Алтея не предстоеше подобна съдба?

Янтар бе застанала съвсем близо до Парагон. Опасно близо. Тя бе отпуснала ръка на корпуса му и тихо разговаряше с него. Той не й обръщаше внимание, заровил брадато лице сред дланите си. А раменете му се тресяха като на неутешимо дете.

Клеф също се бе приближил, удивено загледан в ридаещата фигура. Той бе захапал долната си устна, стиснал юмруци.

— Парагон! — изкрещя Еймис Лъдчънс.

Фигурата повдигна глава и се ослуша.

— Кой е там? — рязко попита той. И прокара ръка по бузите си в опит да изтрие несъществуващите сълзи. Видно беше, че той не иска да издава мъката си пред непознати.

Жената изрече името си. То прозвуча като оправдание. Кичури от сивеещата й коса бяха изскочили изпод шапчицата й, шалът й се развяваше. Тя не каза нищо повече, а остана да изчаква реакцията на кораба.

Парагон бе придобил смаян вид. Едва третият му опит да изрече нещо се оказа успешен.

— Защо си дошла?

Гласът и тонът му бяха изненадващо сдържани, принадлежащи на мъж, а не на момче. От него се излъчваше мъка.

Следващият дъх му донесе още повече спокойствие. С него той продължи:

— Защо, след всичките тези години, идваш да говориш с мен?

Явно това му поведение я покърти повече от каквито и да било крясъци.

— Те вече са ти казали, нали? — запита Еймис.

— Какво да са ми казали?

Жената се напрегна.

— Аз те продадох.

— Невъзможно е да ме продадеш. Аз съм част от семейството ти. Нима би могла да продадеш дъщеря си? Или сина си?

Еймис Лъдчънс поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Не бих могла. Не бих могла, защото ги обичам, те също ме обичат. — Жената повдигна очи към него. — Докато за теб това не се отнася.

Подир това тя избухна неочаквано.

— Откакто се помня, ти си срамът и бремето на семейството ми. Аз дори не съм била родена по времето на последните ти пътувания, но трябваше да израсна сред мъката на мама и баба. Ти си изчезнал, отнасяйки със себе си мъжете от нашето семейство. Защо? За какво си искал да ни накажеш? Достатъчно е било просто да не се върнеш. Тогава поне близките ми биха могли да се чудят. Поне биха могли да си представят, че корабът е потънал или се е разбил на някой остров, където екипажът още е жив. А ти си избрал да се върнеш, за да покажеш на семейството ми, че отново си убил мъжете, намирали се на борда ти, и си оставил жените да скърбят.

— Ти се намираш на този бряг от тридесет години! Тридесет години постоянен укор към семейството ми, символ на нашия позор. Всеки кораб, който навлиза или напуска пристанището, те вижда заровен тук. В града няма човек, който да не притежава собствено мнение за причините за случилото се. И повечето от тези мнения хвърлят вината върху нас. Според тях ние сме алчни, себични, неразумни, безсърдечни. Някои казват, че сме си заслужили онова, което ни е сполетяло. Във всеки случай докато ти си тук, ние не можем да си простим, нито да забравим. Много по-добре би било, ако те няма. Тези хора са склонни да те вземат, а ние сме повече от склонни да се отървем от теб.

Нейните отровни думи заливаха всички им. Алтея стоеше смаяна под този порой на злост. А жената продължаваше да крещи, изцъклила очи в настървението си. Може би Парагон не беше луд, а просто демонстрираше родова черта…

— Преди теб ние бяхме влиятелно семейство. Ти трябваше да представляваш върха на нашия напредък, парагонът на нашия успех. Вместо това ние пръснахме богатствата си, за да те изплащаме, а в замяна ти ни донесе единствено отчаяние и мъка. Защо мълчиш? Няма ли поне да се защитиш, да отречеш? Хайде, говори, славни корабе! Защо? Защо се обърна срещу тях? Какво те накара да избиеш нашите мечти, нашите надежди, нашите мъже?

Най-сетне тя замлъкна, изтощена от крясъците си и силата на проявеното чувство. До нея Роника Вестрит изглеждаше отвратена. Но най-стряскащо бе изражението на Давад Рестарт. Той имаше смутен вид, ала въпреки това в очите му светеше увереността на човек, получил доказателство за дълго оспорваната си правота.

— Дъждовната река — тихо каза той. — Нищо добро не е дошло от водите на Дъждовната река. Отровна магия, коварна болест. Това е всичко, което…

— Млъкни — просъска Янтар. — Млъкни и си върви. Той вече знае. Ето, вземи, всичко е твое. Всичко което имам, в замяна за него. Както обещах.

Тя свали от врата си кожена връв с нанизан ключ и я хвърли към краката на Давад. С чист звън ключът отскочи от един камък и се вряза в пясъка. Търговецът с мъка се приведе, за да го прибере.

Алтея разпозна едрия ключ от магазинчето на Янтар.

Еймис Лъдчънс все така оставаше загледана в кораба. По сбръчканите й бузи личаха сълзи, но тя не ридаеше, а безмълвно се взираше в Парагон, стиснала устни.

Парагон бе скръстил ръцете си, а главата си бе отметнал по посока на морето, към хоризонта. Той също бе стиснал челюсти. В този момент той приличаше на фигура от обикновено дърво.

Давад хвана Еймис Лъдчънс за ръката и я задърпа.

— Да вървим, Еймис, ще те заведа до дома. После ще отида, за да се погрижа за обезопасяването на магазина. Току-що ти успя да извлечеш добра полза от лоши условия. Като всички ни. Желая ти приятен ден, Роника, поздрави и на теб, Алтея. И помнете, че тези преговори не започнаха с мен.

— Ще запомним — сухо каза Алтея. Тя не остана да ги съпровожда с поглед.

Не, тя се бе загледала в застиналия кораб, разяждана от вина. Тя просто бе приела за даденост, че Еймис Лъдчънс ще убеди Парагон да тръгне с тях. Защо? Та упоритостта на Лъдчънсови бе пословична. Какви основания бе имала Алтея да смята, че Еймис няма да я прояви към изоставения кораб?

Всичко започваше да й се струва една огромна лудост — не просто случилото се току-що, а и цялото начинание. Да се отправи на борда на обезумял кораб, за да намери и да си върне семейния съд. Това беше начинание за глупак. Само безумец би повярвал, че подобно дело има шанс да успее.

— Тя си отиде, Парагон — тихо го повика Янтар. — Всичко ще бъде наред. Това е за добро. Ти ще бъдеш с хора, които се грижат за теб. Отново ще се озовеш сред вълните, където е мястото на един кораб. И ще се завърнеш като герой. Тогава целият град ще осъзнае ценността ти, дори и семейството ти. Парагон?

Клеф предпазливо пристъпи иззад Брашън, доближи се до кораба и срамежливо отпусна ръка върху корпуса му.

— Поняко’а — каза момчето, обърнало глава към фигурата над него — чойек сам тря’а д’ си биде с’мейство. Когат’ никой друг н’ ти йе останал.

Парагон не каза нищо.

 

 

Мърморещ се намираше сред най-добрите съдове, пленявани от Кенит, и то на челно място. По време на издигането си върху палубата пиратът можа да затвърди това по-рано образувало се впечатление.

На борда на завладяния съд Ета вече го чакаше, готова да му подаде патерицата. Кенит я пое с двойно задоволство: това не само бе първата му значителна победа след оздравяването, а и Уинтроу получаваше възможност да я оцени. Удивлението на стоящото до него момче бе почти осезаемо. Да, нека хубавичко огледа скъпия кораб и да си промени мнението за капитан Кенит. Нима младият Уинтроу смяташе, че има насреща си някакъв еднокрак негодник, годен да преследва единствено вмирисани робски кораби? Нека разглежда, за да се убеди, че Кенит е един от най-добрите пирати, някога плавали из тези води.

Това му задоволство намери израз във великодушие към провелите абордажа и особено към Соркор. Когато заместникът, още с окървавени ръце, забърза да докладва, Кенит го смая, като дружески го потупа по рамото и обяви:

— Отлична работа и първокачествено изпълнение! Има ли заложници?

Соркор се усмихна широко, зарадван от рядката похвала.

— Само от офицерския състав, капитане. Бяхте прав: техните хора бяха колкото моряци, толкова и бойци. Никой от тях не пожела да се предаде, макар че на два пъти им дадох шанс. Жалко е, че не се съгласиха. Сред тях имаше умели момчета. Но в крайна сметка на палубата останаха единствено онези, които дойдоха с мен. — И Соркор се усмихна в отговор на шегата си.

— А къде са офицерите?

— В трюма, заключени. Заместник-капитанът отнесе два лоши удара по главата, но ще се оправи. Долу има и прекрасна плячка… Робите са добре. Някои от тях още са сепнати от внезапната промяна, но бързо ще се осъзнаят.

— Загуби? — запита Кенит, който вече накуцваше по палубата на пленения съд.

Соркоровата усмивка посърна.

— По-сериозни от очакваното, сър. Както казах, имахме насреща си опитни бойци, които отказваха да се предадат. В боя изгубихме Клифто, Марл и Бъри. Кимпър остана без едно око. Има и още неколцина ранени, но по-леко. На Опал му порнаха лицето, чак зъбите му се виждат. Той щеше да полудее от болка, затова го изпратих обратно на Мариета.

— Опал. — Кенит се замисли за момент. — Прати го на борда на Вивачия. Уинтроу ще се погрижи за него, той е умел лечител. Но аз забелязвам, че ти не каза нищо за себе си, Соркор.

Едрият пират се ухили и махна с ръка към окървавения си ляв ръкав.

— Той имаше само едно оръжие, а пак успя да ме пореже. Срамувам се от себе си.

— Това не означава, че и ти не заслужаваш лечение. Къде е Ета? Ета, момичето ми, погрижи се за раната на Соркор. Уинтроу, ти ела с мен. Да разгледаме набързо онова, което спечелихме днес.

Никак не беше набързо: Кенит преведе момчето из всички складови помещения. Той му показваше гоблени и килими, обвити в платнище. Разгръщаше пред него бъчви с кафе на зърна и сандъчета с чай, дебели снопчета омайни билки, пренасяни в глинени съдове, и лъскави макари златна, червена и пурпурна нишка. Кенит обясни, че всички тези неща са осигурени от търговията с роби. Макар и красиви, те бяха заплатени с чужда кръв. И освен това се осведоми дали е справедливо хора като Ейвъри и поддръжниците му да задържат приходите от недостойните си дела?

— Докато робството носи печалба, търговия с роби ще има. Тъкмо алчността бе накарала баща ти да се включи в тази игра. Тя се оказа и негово падение. А аз възнамерявам да доведа падението на всички, които търгуват с жива плът.

Уинтроу бавно кимна. Кенит не беше сигурен, че изразеното съгласие е искрено, но пък това нямаше значение. Докато той можеше да изрежда справедливи причини за постъпките си, момчето трябваше да се съгласи с него. Така за Кенит щеше да бъде по-лесно да привлече Вивачия на своя страна.

Той прегърна юношата през рамо и предложи:

— Да се връщаме обратно. Исках да ти покажа тези неща и лично да чуеш от Соркор, че сме предоставили на тези негодници шанс да оцелеят. Какво друго бихме могли да сторим?

С тези думи Кенит смяташе, че е довел до успешен край целта си. Уви, при завръщането обратно на палубата го чакаше проблем — под формата на три робини, които забързаха към него. Ета не им позволи, а пристъпи пред тях, отпуснала ръка върху ножа си. Трите останаха да треперят под погледа на капитана.

— Имаме малък проблем — обърна се Ета към него. — Тези трите настояват, че не искат да бъдат освобождавани. Искат да бъдат откупени заедно с капитана и заместника му.

— И на какво се дължи това им нежелание? — запита Кенит с хладен, но учтив глас, и същевременно огледа робините. Всички те бяха красиви жени, млади, с гладка кожа. Татуировките им бяха съвсем бледи и дребни, почти незабележими в светлината на слънцето.

— Глупавите кучки смятат, че е по-добре да си останат робини, отколкото сами да изградят бъдещето си в Заграба. Свикнали са да бъдат държанки на богати мъже.

— Аз съм поетеса, а не курва — гневно се обади една от жените. — Капитан Ейвъри ме закупи специално за Сеп Кордор. Той е заможен благородник, който се ползва с репутацията на добър господар. Ако отида при него, той ще се грижи за мен и ще ми позволи да се занимавам с изкуството си. Ако остана с вас, кой знае с какво ще трябва да се захвана, за да се прехранвам. Дори и ако по някакво чудо продължа да творя, що за публика бих имала в едно средище на отрепки?

— Явно би предпочела да съчиняваш стихове пред змиите? — безгрижно предложи Ета. Тя изтегли ножа си и допря върха му до корема на жената.

Поетесата не трепна. С отметната глава тя продължаваше да се взира към Кенит.

— Вие двете също ли пишете стихове? — обърна се капитанът към другите робини. Те поклатиха глави.

— Аз съм тъкачка — отвърна едната с дрезгав глас.

— Аз владея лечебен масаж — каза другата в отговор на Кенитовия поглед.

— Нека да позная… и трите сте предназначени за Сеп както там му беше името?

Веселият тон на Кенит накара очите на Ета да заблестят. Тя леко увеличи натиска върху ножа си, за да накара първата робиня да отстъпи. Другите две кимнаха.

— Тъй. — Пиратът престана да им обръща внимание и махна с ръка. — Ето какво прави робството, Уинтроу. Един богаташ купува талантите им за своя собствена угода. Той ги купува, а те дори не знаят, че са курви. Никоя от тях не прояви достатъчно гордост да ни каже името си. Те вече са станали собственост на своя господар — пристигането в дома му е само формалност.

— Какво ще правим с тях? — подвикна Ета подире му.

Кенит въздъхна.

— Те желаят да си останат робини. Така да бъде, отведи ги при останалите, за които ще поискаме откуп. Сеп Кордор вече е платил за тях. Възможно е да плати повторно. — В този момент той бе споходен от вдъхновение. — Парите, които получим от тях, ще разделим сред онези от робите, които избраха свобода. Това ще им помогне да започнат новия си живот.

Макар и изненадана от чутото, Ета все пак успя да кимне, преди да отведе робините. Кенит се обърна към Уинтроу.

— Както виждаш, аз не използвам принуда. Няма да принуждавам нито теб, нито Вивачия. Мисля, че ти и сам виждаш: аз не съм противният пират, за когото ме смяташе.

Двамата се отправиха обратно към въжения стол, довел капитана на борда. По пътя Кенит отново заговори:

— Някога представял ли си си какво би било да притежаваш собствен кораб? Някакъв бърз и повратлив съд, като този?

Уинтроу не отговори веднага, а най-напред се огледа.

— Този кораб е прекрасен, но аз не бих се чувствал щастлив като капитан. Ако получех свободата си, бих се завърнал в манастира.

— Свободата си…? Уинтроу, тази татуировка върху лицето ти не означава нищо за мен. Нима ти все още смяташ себе си за роб? — престори се на смаян Кенит.

— Не. Една татуировка не ме прави роб — съгласи се Уинтроу. За момент той затвори очи. — Моята собствена кръв е тази, която ме приковава към Вивачия почти със същата неизменност като верига. Връзката между двама ни става все по-силна с всеки изминал ден. Струва ми се, че пак бих могъл да я напусна и да открия цялост в живот, отдаден на Са. Ала това би била себична постъпка, дело, което завинаги би оставило в нея празнина. Не бих могъл да намеря спокойствие, докато зная, че съм я оставил.

Пиратът наклони глава.

— И си сигурен, че тя никога не би приела мене вместо теб? Защото аз искам онова, което би направило и двама ви щастливи. За теб това означава завръщане в манастира, стига то да не съкруши духа на кораба.

Момчето бавно поклати глава.

— На борда й трябва да присъства някой от семейството ни. Човек, който е свързан с кораба. Само това би спасило Вивачия от лудост.

— Разбирам — меко каза Кенит. — Това ни поставя в трудно положение. — Той утешително потупа събеседника си по рамото. — Но може би аз ще измисля нещо, което ще удовлетвори всички ни.

 

 

Трите кораба не останаха дълго на мястото на битката: Кенит искаше да ги отдалечи. Той обясни на Ета, че откупът бива изплащан най-бързо, когато искането му бива предшествано от период на несигурност. По тази причина Мърморещ щеше просто да изчезне за известно време. И по тази причина той, обграден от Вивачия и Мариета, се отправяше към Заграба.

В пиратското градче Кенит възнамеряваше да изтъкне плячката и пленниците си. Сетне, след около месец, той щеше да изпрати съобщение до Калсид, че корабът и оцелелите подлежат на откупуване. За товара той щеше да се погрижи лично.

Ета не бе пропуснала да разгледа платовете и да си избере мостри. Сега тя отново приглаждаше тъканта, обгърнала скута й, и вдяваше още конец.

Беше нощ. Кенит лично бе застанал на кормилото: факт, който Ета се стараеше да забрави. Предвид цялото време, което той бе прекарал в разговори с кораба, в този момент му се полагаше почивка. Изминалият ден се бе оказал тежък за всички им.

Съгласно нареждането, тя се погрижи да зашие раната на Соркор. През цялото време едрият помощник стоеше неподвижно, стиснал зъби в болезнена усмивка. Тази работа никак не беше приятна, но поне той не крещеше като клетия Опал.

Опал бе доведен на борда на Вивачия, за да бъде излекуван. През цялото време, докато биваше приковаван на палубата, той се мяташе като осъден. Върхът на меч бе разкъсал бузата му в белег, оголващ и носа. Този разрез трябваше да бъде зашит, иначе той нямаше да може да се храни нормално. По онова време вечерта още не се бе спуснала; екипажът окачи фенер над него.

Сред робите от Мърморещ имаше хирург, който по молба на Уинтроу Кенит бе наредил да повикат. Въпреки това Опал отказваше да позволи на когото и да било да докосне раната му. Когато Уинтроу се опита да задържи бузата, за да може хирургът да я зашие, юнгата изпищя и не спря да мята глава, докато останалите не се отказаха. Хирургът реши, че трябва да му пусне кръв, за да намали силата на болката — този процес се повтори, докато Опал не отмаля. Известно време Ета наблюдаваше, а Кенит стоеше при носа и обясняваше процеса на кораба. Болката, която момчето изпитваше, той обясни като необходима за излекуването му. Кенит я сравни с убийствата по нужда, с които той очистваше водите от превозвачите на роби. Уинтроу се навъси при тези му думи, но не каза нищо, прекалено зает с кръвопускането. Към цялата операция той бе пристъпил с голяма грижливост и бе застлал дебел слой платнище, за да не попада кръвта върху палубата на живия кораб.

В един момент дрезгавите викове на Опал заглъхнаха, а лечителите му отново посегнаха към иглите. От този момент нататък той никога нямаше да притежава предишната си красота, но поне щеше да се храни нормално. Това беше първият му абордаж; жалко, че беше го споходил лош късмет.

Ета привърши с последните бодове от подгъва. Тя разкъса конеца, изправи се и освободи полата си. Дрехата се свлече край краката й, обгръщайки ги с червенина. Тя пристъпи в новата си творба, издърпа я нагоре и я пристегна около кръста си.

Тя не знаеше същинското название на тази тъкан. Платът се отличаваше с грапава текстура, която пръстите й усещаха по удивителен начин. Цветът му бе зелен, но при движение разливаше светлината върху себе си. Но най-приятен бе самият допир. Тя повторно приглади полата по бедрата си. Платът леко прошумоля. Усещането определено щеше да се хареса на Кенит — в онези моменти, които той си позволеше да се съсредоточи върху него.

В последно време въпросните моменти бяха далеч по-редки от очакваното…

Тази мисъл я накара да поклати глава към образа си в огледалото. Неблагодарница. Съвсем неотдавна той бе лежал безсилно, изгарян от треска. Тя трябваше да се радва, че той изобщо е възстановил мъжките си желания — бе чувала, че някои осакатени ги изгубват.

Ета взе една от четките си и започна да я прокарва през косата си. Тя я пускаше дълга, скоро щеше да стига раменете й. Тя си представи ръцете му, заровени в нея, и тежестта му, притискаща тялото й. Първите тръпки не закъсняха. В предишния си живот тя никога не бе си помисляла, че някога ще изпитва подобно усещане; че някога ще копнее за чуждия допир, вместо да се моли той да приключи по-бързо.

Но пък тя не бе си представяла, че ще доживее да ревнува от един кораб. Глупаво…

Тя повдигна глава, за да напарфюмира шията си. Парфюмът, на който се спря пробно, беше нов, също донесен от Мърморещ. Сладостна и остра миризма. Да, него щеше да използва.

Ета реши, че трябва да има повече вяра на Кенит. Сякаш той не си имаше достатъчно проблеми, та трябваше да се съобразява и с ревността й? Да, глупава ревност. Това беше кораб, а не жена.

Тя се зае да подрежда каютата. Любимият й винаги рисуваше или пишеше нещо. Ета обичаше да го наблюдава — в моментите, в които той й разрешеше. Обичаше, защото й беше приятно да вижда тази проява на умение. Писецът му се движеше с бързина, чертаещ символи.

Ета се спря да разгледа някои от разгърнатите на масата свитъци, преди да ги прибере. Как ли Кенит запомняше значението на всички тези символи? Явно това беше мъжко умение…

Откъм палубата долетя заповедният глас на Бриг. Почти веднага след това котвата започна да се спуска. Значи корабът спираше за през нощта. Още по-добре.

Тя тръгна да търси Кенит. За начало се отправи към предната палуба. Там откри Уинтроу, седнал на дъските край Опал.

Ета погледна към ранения юнга. Шевовете притискаха краищата на раната един към друг; те не бяха особено красиви, но вършеха работа.

Тя приклекна, за да докосне челото му. При това получи възможност отново да чуе приятното шумолене на полата си.

— Кожата му е много студена — отбеляза жената.

Уинтроу погледна към нея. Той изглеждаше по-блед и от Опал.

— Зная — отвърна юношата и се постара да завие по-плътно своя пациент. По-скоро на себе си, той добави: — И изглежда толкова слаб. Сигурен съм, че хирургът стори всичко по силите си. Но ми се иска нощта да беше по-топла.

— Защо не го отнесеш долу?

— Мисля, че за него е по-добре да остане тук.

Ета наклони глава.

— Вярваш, че корабът ти ще го излекува?

— Не и тялото му. Но тя е способна да подхрани духа му, а от своя страна това помага на тялото.

Жената се изправи бавно, но задържа погледа си върху него.

— Мислех, че това е работа на твоя Са — отбеляза тя.

— Така е.

В този момент тя можеше да му се подиграе, да се поинтересува защо му е бог, след като си има вълшебен кораб. Вместо това Ета каза:

— Върви да се наспиш. Изглеждаш изтощен.

— Изморен съм, но ще остана с него. Не ми се струва удачно да го оставям сам.

— Къде е лекарят?

— На борда на Мариета. Там също има ранени. Тук той стори всичко, което зависеше от него. Сега всичко зависи от Опал.

— И от твоя кораб. — Този път тя не можа да се сдържи. — Виждал ли си Кенит? — додаде жената, докато се оглеждаше.

Уинтроу погледна към носа. Ета се нуждаеше от миг, за да различи силуета на Кенит, защото той се намираше в сянката, обгърнала и фигурата.

Ета се поколеба. Тя нямаше навика да го безпокои, когато той разговаряше с кораба. Но след като изрично се беше поинтересувала за него, тя не можеше просто да се оттегли. Затова подмина Уинтроу и болния и с небрежен вид застана на носа.

Известно време Ета запази мълчание, загледана в очертанията на близкия бряг. За място на нощувка Кенит бе избрал заливчето на един от малките острови. Мърморещ се поклащаше наблизо; отвъд него личаха очертанията на Мариета. От корабите долитаха малко светлини, ала тези отблясъци потрепваха във водата. Вятърът бе стихнал до лек повей сред въжетата. Толкова близо до брега уханието на дървета и треви се примесваше с дъха на солената вода.

— Днес атаката мина добре — заговори Ета.

— Да не намекваш, че не съм видял?

В думите на Кенит тя долови известна хапливост.

— Ще използваш ли същата тактика отново? С този канал?

— Може би. — Тонът и лаконичният отговор сложиха край на усилията й да поведе разговор.

Фигурата мълчеше, ала самото й присъствие смущаваше Ета. Искаше й се да се намираха на борда на Мариета. Там тя можеше да се приближи до Кенит и да го накара да усети присъствието й. Този кораб беше като някаква възрастна придружителка. Дори и в уединението на капитанската каюта Ета усещаше чуждо присъствие.

В търсене на утеха тя отново прокара ръка по полата си.

— Преди да бъдем прекъснати — каза Вивачия, — с теб обсъждахме плановете за предстоящите дни.

— Да — отстъпи Кенит. — Призори ще отплаваме към Заграба. Нужно ми е подходящо място, където да оставя Мърморещ до изплащането на откупа. Освен това искам да стоваря освободените роби колкото се може по-скоро. Още едно основание да поемем натам.

Двамата не й обръщаха внимание. Ревността на Ета кипна, но тя остана.

— А ако се натъкнем на други кораби? — продължи фигурата.

— Тогава ще бъде твой ред — тихо каза Кенит.

— Не съм сигурна, че съм готова. Все още не зная, защото… Всичката тази кръв. Всичките тези страдания. Човеците са изключително податливи на болка.

Кенит въздъхна.

— Не биваше да пренасям Опал на борда. Просто се тревожех за него, исках го близо до себе си. Не очаквах, че ти ще имаш нещо против.

— Нямам — побърза да го увери Вивачия.

Кенит продължи, подминал репликата й:

— На мен също не ми беше приятно да наблюдавам страданията му. Но що за човек бих бил, ако просто им обърнех гръб? Нима бих могъл да презра човек, който се е изложил на риск заради мен? В продължение на четири години моят кораб бе единственият дом, който Опал познаваше. Днес той поискал да участва в битката… Как ми се иска Соркор да не му беше позволил! Зная, че момчето е искало да ме впечатли.

Той замълча за момент.

— Бедният хлапак. Макар и млад, той пак е готов да рискува всичко в името на онова, в което вярва. — Следващите му думи бяха изречени с още по-голямо усилие. — Боя се, че ако се стигне до най-лошото, аз ще съм отговорен за смъртта му. Ако не бях подемал тази кауза…

Тук Ета не можа да се сдържи. Тя никога не бе чувала Кенит да изрича подобни думи. Не беше подозирала, че той таи подобна болка в себе си. Тя пристъпи по-близо до него и го хвана за ръката.

— Мили, не е справедливо да се измъчваш заради това — тихо каза тя. — Не бива да се нагърбваш с такава отговорност.

За момент той застина, като наскърбен. Фигурата я изгледа остро. Тогава Кенит се обърна към нея и, отново смайващ, отпусна глава върху рамото й.

— А кой би го сторил? — морно попита Кенит. — Кой, ако не аз?

Сърцето й се изпълни с нежност към силния мъж, който неочаквано диреше подкрепата й. Ета повдигна ръка към тила му и го погали по косата.

— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Мнозина те обичат и ще те следват. Не бива да поемаш цялото бреме върху раменете си.

— Какво ли бих правил без тях? Без тях бих бил загубен. — При тези думи раменете на Кенит трепнаха за момент, като от хлип. Той прикри това с кашлица.

— Капитане — разтревожено се обади Вивачия, — аз не исках да кажа, че не споделям идеалите ти. Казах само, че не съм сигурна дали съм готова да…

— Всичко е наред. Не, наистина няма проблем. — Тонът му, макар и учтив, пак я прекъсна. — Все пак двамата с теб се познаваме отскоро. Нямам основания да искам от теб да поемаш моите рискове. Желая ти лека нощ, Вивачия. — Той си пое дъх. — Мила ми Ета, боя се, че ще се нуждая от помощта ти, защото кракът отново ме наболява.

Молбата му допълнително затрогна Ета.

— Разбира се. След такъв ден ти се нуждаеш от почивка. На борда на Мърморещ имаше масажно масло, аз взех малко. В каютата ще го затопля и ще те намажа.

Той тежко се облегна на нея.

— Ти дори нямаш представа за силата, която ми дава твоята вяра в мен — призна Кенит. Неочаквано той спря и преди жената да е изразила объркването си, капитанът обгърна брадичката й с пръсти и изви лицето й към себе си, за да я целуне.

Вълнението й се отзова веднага — изникнало не само в отговор на допира на устните му и обгърналите я силни ръце, а и заради безгрижието, с което Кенит демонстрираше привързаността си към нея. Дланите му бяха напуснали кръста й; полата прошумоля под допира.

С тази си постъпка Кенит я бе издигнал пред всички, за да демонстрира чувствата си. Ета се чувстваше прославена. Най-накрая той отдръпна лице, но не прекъсна прегръдката си. В ръцете му тя трепереше като девица.

— Уинтроу — тихо каза Кенит. Ета се обърна и видя, че юношата ги наблюдава удивено. — Ако с Опал настъпи някаква промяна, нали ще дойдеш да ми кажеш?

— Тъй вярно — прошепна Уинтроу. Той се взираше и в двамата; удивлението в очите му приличаше на глад.

— Да вървим, Ета. Точно сега се нуждая от близостта ти. Нуждая се да усетя вярата ти в мен.

Това прямо признание я замая още повече.

— Аз винаги стоя до теб — увери го тя, взе патерицата му и му помогна да слезе на средната палуба.

— Кенит — подвикна Вивачия подире му. — Аз вярвам в теб. След време ще бъда готова.

— Не се съмнявам — учтиво отвърна той. — Лека нощ, корабе.

Цяла вечност им отне да прекосят палубата и още толкова, докато Ета най-сетне затвори вратата на кабината след себе си.

— Сега ще загрея маслото — рече тя и понечи да приближи съда до пламъка.

Но Кенит докуца до нея, взе маслото от ръцете й и го остави встрани. За момент той остана загледан в нея, навъсен, сякаш имаше пред себе си проблем, който трябваше да бъде разрешен. Ета го погледна неразбиращо.

Кенит застопори патерицата си и повдигна ръце към шията й. Прехапал устна, капитанът се зае да развързва панделката, която пристягаше блузата й. Ета повдигна ръце, за да го стори сама, ала те се оказаха изблъскани встрани — със смайваща нежност.

— Остави на мен — тихо каза той.

Ета потръпваше под допира, отстраняващ възли и закопчалки. Кенит сам сваляше дрехите й, една по една — нещо, което той правеше за първи път.

Когато тя остана гола, Кенит взе съда с масло и потопи пръсти в него.

— Харесва ли ти така? — неуверено я попита той. Пръстите му оставиха лъскава диря върху гърдите и корема й. Ета рязко си пое дъх заради лекотата на допира, който я помазваше. А Кенит сведе глава, за да целуне шията й. И нежно я поведе към леглото. Ета се подчини, макар и все още объркана от странното му поведение.

Той легна край нея и я докосна. През цялото време той не откъсваше очи от лицето й, наблюдаваше всяка реакция.

— Кажи ми какво да направя, за да ти доставя удоволствие — прошепна Кенит в ухото й.

Това признание я смая. Излизаше, че това е първото му съприкосновение с жена, защото никога преди той не се бе интересувал от друго, освен от собственото си удоволствие. Новата, непозната роля, в която Кенит се бе поставил, се оказваше изключително възбуждаща за нея. Той я остави да насочва ръцете му; възможността за подобно влияние я замайваше.

Кенит не беше от учениците, които схващат бързо. Неговият допир бе колеблив, но сладък като цветен нектар. Ета избягваше да се взира в лицето му; тя се боеше, че не би могла да сдържи риданията си — нещо, което той не би разбрал. Вместо това тя изцяло се предостави на неговите проучвания. И наблюдаваше как той се учи, насочван от промените в дишането й и тихите възклици, които тя не можеше да сдържа. Върху лицето му започна да се оформя усмивка; очите му заблестяха още по-силно. Почти осезаемо бе разбирането, до което той достигаше: способността да й доставя подобно удоволствие сама по себе си представляваше вид господство. С укрепването на това разбиране неговият допир стана по-уверен, но нито веднъж не преля в грубост. Когато най-накрая той сля тялото си с нейното, Ета стигна до края почти веднага след това. Този път дълго сдържаните сълзи прокапаха. Кенит ги попи с целувки и започна отново.

Тя изгуби представа за времето. Когато цялото й тяло се насити дотолкова, че докосванията му започнаха да доближават болка, тя тихо се примоли:

— Моля те, Кенит, спри.

Той се усмихна бавно и се отдръпна. Прохладен въздух обгърна телата и на двама им.

Неочаквано Кенит протегна ръка и с два пръста докосна черепа, прикрепен към пъпа й. Ета трепна. Пръстенът от магическо дърво я предпазваше от зарази и болести.

— Този талисман може ли да се маха? — попита той.

— Да. Но аз съм внимателна, никога…

— И тогава ти би забременяла.

Дъхът й отново секна.

— Да, бих — предпазливо потвърди тя.

— Това е добре. — С доволна въздишка Кенит се отпусна до нея. — Може да поискам да имам дете. Ако поискам да ми родиш дете, ти ще го сториш, нали?

Беше й трудно да говори. Все пак тя съумя да прошепне:

— Да…

 

 

Посред нощ Кенит бе събуден от тихо почукване по вратата.

— Какво има? — дрезгаво попита той. Жената до него продължаваше да спи.

— Аз съм, капитане, Уинтроу. Опал е мъртъв. Той току-що умря.

Това не беше добре. Цялата идея беше, че Опал можеше да издържи болката и да оцелее. Той трябваше да представлява примерен урок за Вивачия.

Кенит мълчаливо поклати глава. А сега какво? Имаше ли начин да се възползва от променената ситуация?

— Капитане? — отчаяно се примоли Уинтроу.

— Недей да се измъчваш, Уинтроу. Просто приеми случилото се — посъветва пиратът с тих глас. — В крайна сметка ние сме обикновени смъртни. — Той въздъхна и вложи тревога в гласа си. — Върви да поспиш, момче. Утре ще имаме достатъчно време за скръб.

Капитанът помълча за момент.

— Зная, че ти опита, Уинтроу. Недей да виниш себе си.

— Да, капитане.

Подир миг стъпките на момчето се отдалечиха и Кенит отново се отпусна в кревата.

Тъй. Какво щеше да каже на кораба утре? Нещо, свързано със саможертва, нещо, което да накара Опал да изглежда благороден и вдъхновяващ, а не просто починал. Правилните думи щяха да дойдат сами, стига той да се отпуснеше и да се довереше на късмета си.

Той сключи пръсти под тила си и въздъхна. Гърбът го болеше по непростим начин. Кой да очаква, че тази жена ще се окаже толкова издръжлива?

— Вивачия се пръска от ревност. Но ти целеше точно това, нали?

Кенит леко извърна лице към талисмана си.

— Щом знаеш толкова много, защо задаваш въпроси?

— За да чуя как признаваш що за леке си ти. Нищо ли не изпитваш към Ета? Никак ли не се срамуваш от това, което й причини току-що?

— Да се срамувам? — възмути се пиратът. — Ръцете ми нито веднъж не й причиниха болка. Напротив, аз й дадох нощ, която тя никога няма да забрави. — Кенит се протегна в опит да успокои мускулите си. — И то на немалка цена за самия себе си — кисело додаде той.

— Ах, какво изпълнение — саркастично промърмори дървеното личице. — Да не би да си се опасявал, че корабът няма да узнае, ако Ета не крещи от удоволствие? Уверявам те, Вивачия те усеща във всеки един момент. Твоите усилия я наскърбиха, не удоволствието, което Ета изпитваше.

Кенит легна на една страна и попита с по-тих глас:

— Интересно. В каква степен усещаш кораба?

— Тя се пази от мен — неохотно призна талисманът. — Но пак има много неща, които мога да усетя. Тя е прекалено голяма, обгръща ме. За нея е невъзможно изцяло да скрие съзнанието си от мен.

— А Уинтроу? Него можеш ли да усетиш чрез нея? Как се чувства той тази нощ?

— Искаш да ми кажеш, че не си разбрал нищо от начина, по който той дойде да ти съобщи? Той беше покъртен от смъртта на Опал.

— Не от смъртта на Опал — нетърпеливо отвърна Кенит. — Аз го видях как ни гледаше, когато целунах Ета пред Вивачия. Това ме изненада. Той има ли някакви чувства към курвата?

— Не смей да я наричаш така! — изръмжа личицето. — Ако те чуя отново да я наричаш така, повече нищо няма да ти кажа.

— Той харесва ли Ета? — настояваше Кенит.

Талисманът отстъпи:

— Той е наивен. Възхищава й се. Но се съмнявам, че я намира за привлекателна. — Той замълча в размисъл. — Твоята проява го накара да се замисли. Той ще я сравни със смъртта на Опал.

— Тази смърт беше нещастно съвпадение — промърмори Кенит. Той притихна, размишляващ над начините, по които би могъл да изостри вниманието на Уинтроу към Ета. За начало щеше да я накара да носи повече бижута. Момчетата винаги обръщаха внимание на бляскавите неща. А и това щеше да я накара да изглежда като скъпо притежание.

— Защо по-рано я попита за бебе? — неочаквано попита талисманът.

— Просто нещо, което ми мина през ума. Едно дете би могло да бъде полезно. Зависи как ще се развие Уинтроу.

— Не разбирам за какво говориш. Но подозирам, че ако разбирах, щях да се отвратя.

— Аз пък не виждам основания за отврата — отвърна Кенит и се приготви да заспи.

— По какъв начин едно дете би могло да ти донесе полза? — поинтересува се личицето. След като не получи отговор, то добави: — Няма да замълча, докато не ми отговориш.

Кенит въздъхна раздразнено.

— Детето би успокоило кораба. Ако Уинтроу стане прекалено неотстъпчив, ако започне да се намесва в плановете ми, детето би ми позволило да го заменя.

— И защо едно твое дете… — неразбиращо поде личицето. То бе прекъснато от кискането на унасящия се Кенит.

— Глупости. — Той се протегна и се намести по-удобно, обърнал гръб на Ета. — Не мое, а на Уинтроу. За да може то да се счита за потомък на семейството на кораба.

След тези думи Кенит въздъхна доволно. Една нова мисъл го накара да се навъси.

— Разбира се, едно бебе на борда би създавало известни проблеми. Би било по-лесно, ако Уинтроу се научи да приема съдбата си. Това момче притежава огромен потенциал. То умее да мисли. От мен се иска единствено да го науча да мисли като мен. Може би трябва да го отведа пред оракула на Чуждите. Те биха могли да го убедят, че това е негова орис.

— Аз бих могъл да поговоря с него — предложи дървеното лице. — Може би ще успея да го убедя да те убие.

Кенит прихна, оценил шегата, и отново заспа.