Робин Хоб
Безумният кораб (38) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и шеста
Драцена и сатрап

Обгръщаше я студ. Почвата — по-скоро кал — се беше просмукала в дрехите й. Колкото по-дълго тя оставаше неподвижна, толкова повече се усилваше болката. Малта трябваше или да продължи напред, или да се върне. И двата варианта й се струваха прекалено уморителни. Какво пречеше просто да продължи да лежи и да се осланя на случая?

Предишната музика отново започваше да се усилва. Покрай успокоения си дъх девойката можеше да се вслушва изцяло. Тази мелодия определено й се струваше позната. Несъмнено някога бе танцувала на нея. Тя осъзна, че е започнала да си припява.

Малта отвори очи и повдигна глава. Наистина ли бе зърнала светлина пред себе си, или й се беше сторило? Пъстрите отблясъци се раздвижиха едновременно с очите й. Тя запълзя напред, към светлината и музиката.

И в следващия момент вече напредваше по нов наклон. Натискът над главата й изчезна. Тя понечи да се изправи, но се подхлъзна; оставащата част от невидимия път тя преодоля с търкаляне. Но никакво препятствие не спря пътя й.

Девойката разбра, че е преминала отвъд струпването: ръцете й напипаха слой кал, под който каменните плочи на коридора бяха запазили студенината си.

Въпреки това тя все още се страхуваше да се надигне. Напред тя продължи пълзешком, докато не достигна стената. Едва край нея Малта се осмели да се изправи, и то само след като предварително опипаше мрака над себе си.

Дирещите й пръсти докоснаха ивицата джидзин. В мига на допир коридорът се обгърна в сияние. Момичето стисна очи, ала след като погледа й привикна пред нея се разкри смайваща гледка.

Излизаше, че стените край входа са били поразени от разруха — покривалите ги фрески бяха избледнели и отронени. В тази част на прохода светлината струеше не само от самата ивица, а и от декоративните форми, които тя разсичаше. Сред пода на коридора блестяха плочки. Музиката звучеше по-силно; към нея се присъедини женски смях.

Малта сведе поглед към дрехите си, лепнещи от влажна кал. Тя изобщо не беше очаквала, че ще се натъкне на нещо подобно: бе смятала, че градът е изоставен. Какво щеше да прави, ако някой се сблъскаше с нея? Може би да се оправдае с наранената си глава и да й припише блуждаене?

Девойката не можа да не се усмихне при тази мисъл. Тазвечерната й постъпка определено й предоставяше ролята на луда.

Напред тя продължи на пръсти, стараейки се да стъпва тихо, макар че полата неприятно се притискаше към краката й. По протежението на коридора имаше врати, повечето от които за щастие бяха затворени. Малкото стаи, в които можеше да се гледа, разкриваха обилие, с дебели килими и смайващи картини. Малта за първи път виждаше подобни мебели: дивани, облицовани със скъп плат, кресла, в които можеше да се спи, маси, чийто вид ги правеше по-достойни за названието пиедестали. Това беше израз на легендарните богатства на Дъждовните земи.

Но нали местните й бяха казали, че никой не живее тук?

Тя сви рамене. Най-вероятно бяха имали предвид, че никой не използва това място за нощувка.

Малта продължаваше да върви напред. В един момент, неусетен и за нея самата, тя бе решила, че за нищо на света няма да тръгне да се връща по същия път. Не, щеше да намери някакъв друг изход.

Музиката затихна за момент, за да се завърне под формата на нова мелодия, също позната. За да си докаже, Малта започна да я тананика. И в следващия миг застина.

Защото си спомни къде е чувала тази мелодия преди: в първия сън, поделен между нея и Рейн. В него той я бе превел през притихнал град, за да я отведе в място, изпълнено с весела глъчка, музика и светлина. Същата музика тя чуваше и сега.

И пак й се струваше странно, че е запомнила мелодията така добре.

Под краката й се разнесе стържене — плочите се разместваха. Малта стреснато се вкопчи в стената — за да установи, че тя също трепери под ръката й. Ами ако трусът продължеше? Ами ако целият град я затрупаше?

Тя се замая. Коридорът се бе изпълнил с хора: високи, елегантни жени със златиста кожа и смайващи погледа коси. Те крачеха спокойно, без да обръщат внимание на Малта, потънали в оживен разговор — на език, който Малта някога бе познавала. Полите им бяха дълги до земята, но с цепки, които стигаха до кръста. Сред плата проблясваха златисти крака. Следваше ги уханието на тежък и сладостен парфюм.

Малта залитна и трепна с клепачи, открили невиждащ поглед. Стената беше изчезнала изпод ръката й. Рязък, приливът на мрак и задушлива влага я накара да изпищи. В далечината долиташе хрущене.

Пипнешком тя започна да размахва ръце и един от паническите жестове напипа отново осветителната ивица. Завърналият се блясък освети празен коридор: зърнатото току-що бе дело на въображението й.

Девойката внимателно докосна раната върху челото си. Не, определено беше сгрешила с идването си тук. Най-добре да излезе, да се върне в стаята и леглото си.

Ако се натъкнеше на някого, тя нямаше намерение да се преструва, че е дошла тук заради замайването си. Опасяваше се, че умът й действително е започнал да й погажда номера.

Тя решително закрачи, прилепила пръсти до ивицата. Вече не се стараеше да пристъпва безшумно и да се прокрадва край ъглите. Вместо това Малта вървеше с бърза крачка из лабиринта коридори, подбирайки онези от тях, които бяха най-големи и най-използвани. В един момент музиката звучеше особено силно, ала след един завой започна да заглъхва.

Най-сетне тя достигна широк, осветен коридор. Стените му бяха украсени с образите на крилати създания в полет.

В края на този коридор се издигаше сводът на метална врата. Релефният образ, който я красеше, й бе добре познат: същият символ красеше каретата на Купрусови — петел с корона, готов всеки момент да скочи в битка. Макар избраната птица да не беше особено величествена, стилизираният облик пак смогваше да изглежда дързък и заплашителен. Почти достоен за възхита.

Иззад тази врата долитаха звуците на бал — оживени разговори и смях. Музиката се преплиташе с тропота на танцуващите.

Малта отново сведе поглед към роклята си. Е, не можеше да стори нищо. По това време трябваше да е привикнала към унижението. А и нали искаше да се прибере.

Тя приближи едната си ръка до челото в привидно прималяване, с другата бутна вратата.

Девойката влетя сред мрак, защото вратата поддаде неочаквано леко под допира й. В това помещение миризмата на влага се улавяше особено силно. Тя стъпи в локва студена вода.

— Помогнете ми! — глуповато възкликна тя. Но музиката и гласовете бяха затихнали. Ако се съдеше по миризмата, това не беше бална зала, а застояло блато. И или Малта беше ослепяла, или мракът бе пълен.

Малта повтори повика си, също останал без ответ. Протегнала ръце пред себе си, тя тръгна напред.

Оказа се, че в мрака са се притаили стълби: при падането си момичето можа да определи, че те са широки и ниски. Въпреки това то не се изправи, а продължи пълзешком. Дори и след напускането на стълбището Малта не се надигна веднага.

— Простете? — провикна се тя. Ехото поде гласа й. Това затрупано помещение явно бе огромно.

Ръцете й неочаквано напипаха ствола на огромно повалено дърво.

Здравей, Малта Вестрит, каза драцената. Ето че най-сетне двете с теб се срещаме. Момент, за който знаех, че ще настъпи.

 

 

— Не говори така за брат си! — кипна Яни Купрус. Едновременно с това тя стовари гергефа си на масичката.

Бендир въздъхна:

— Просто ти предавам какво казват хората. Това не са мои думи. Ако някой избере да го отрови, това няма да съм аз. — И той направи опит да се усмихне.

Яни притисна ръка към гърдите си.

— Не говори за това дори на шега. Велика богиньо, защо не нарязахме онзи ствол преди Рейн да се върне?

— Той възнамеряваше да остане в Бингтаун няколко седмици, а не една нощ. Смятах, че имам време. Този дънер е по-голям и по-твърд от всички досега. А когато пристигнаха вестите за случващото се в града…

— Зная, зная. — Майка му махна с ръка. — Къде е той сега?

— На същото място, където прекарва всяка вечер. Пие в стаята си. И си говори сам. За драцената и Малта. И как щял да се самоубие.

— Какво? — Яни Купрус се втренчи в него. Думите му току-що бяха разрушили и последното й късче спокойствие.

— Това дочула Гени пред вратата и затова дотърча да ми каже. Той не спира да повтаря как тя щяла да го накара сам да отнеме живота си. И как Малта също щяла да умре — неохотно додаде той.

— Малта? Още ли е сърдит на Малта? Мислех, че двамата вече са се сдобрили. Нали днес…

Гласът й колебливо заглъхна. Но Бендир не пропусна да подхване темата.

— Да, аз също чух, като всички останали в града. Рейн бил в спалнята й и я държал на ръце. С оглед на неотдавнашното му поведение подобен скандал дори може да се сметне за приятен.

— В последно време и двамата преживяха много. Рейн очакваше, че тя ще умре, и винеше себе си. Нормално е да остава вкопчен в нея.

Дори самата Яни знаеше, че това е слабо оправдание. Дали Кефрия бе научила за станалото? И ако да, дали това щеше да промени намеренията й? Защо Рейн трябваше да се държи тъй странно точно в този момент? Сякаш отсъстваха други тревоги…

— Определено би било по-добре да беше вкопчен в нея и сега, вместо да се мята из стаята си — студено отбеляза Бендир.

Яни Купрус се надигна рязко.

— Това не може да продължава повече така. Щом е пиян, излишно е да се опитваме да го вразумим, но бихме могли да му вземем бутилката и да го накараме да си легне. Утре ще поискам от него да си промени поведението. А ти би било добре да му намериш някаква занимавка.

Очите на Бендир светнаха.

— Бих искал да го изпратя обратно в града. Риво е намерил нов твърд участък и смята, че това може да е покривът на неизследвана сграда. Бих искал да изпратя Рейн там.

— Това не ми се струва разумно. Той не бива да се приближава до града.

— Това е единственото, в което го бива… — поде Бендир, но прехапа език заради погледа, който му хвърли Яни. Той тръгна напред, последван от майка си.

Още на два моста разстояние от стаята на Рейн те започнаха да чуват заваления му глас. А когато до нея оставаше само един етаж, всяка негова дума се долавяше ясно. Беше по-лошо, отколкото тя се бе опасявала. И сърцето й се сви.

Не за първи път тя чуваше подобни думи. Нима й беше съдено да изгуби и сина си по същия начин, по който бе изгубила и съпруга си? Нима лудостта щеше да й отнеме и Рейн? Наистина ли ще бъдеш тъй несправедлива към мен, Богиньо?

Гласът на Рейн започна да долита под формата на крясъци. Бендир се затича, а Яни забърза подире му.

Вратата на стаята сама се отвори пред тях. На фона на златистата светлина синът й изникна, вкопчен в рамката на вратата. Веднага се виждаше, че той не може да се държи на крака.

— Малта! — изрева той. — Малта, недей!

Рейн залитна напред в опита си да сграбчи въженото перило — неуспешен опит.

Бендировото рамо го блъсна в гърдите. По-възрастният изблъска пияния си брат обратно в стаята и го повали на земята. Рейн се мяташе върху пода, ограничил съпротивата си до немощно размахвани крайници. След няколко мига и тези му движения затихнаха — той бе припаднал заради изпитото.

Яни побърза да затвори вратата след себе си.

— Да го сложим да си легне — уморено изрече тя.

Главата на Рейн се раздвижи, той отново отвори очи. По страните му се стичаха сълзи.

— Не! — завайка се той. — Пуснете ме да стана. Трябва да помогна на Малта. Драцената я е хванала. Трябва да я спася.

— Стига си говорил глупости! — сгълча го Яни. — Вече е късно през нощта. А и нима очакваш да се покажеш пред хората в такъв вид? Бендир ще ти помогне да си легнеш — креватът е единственото място, където ще ходиш тази нощ.

По-възрастният брат се приведе, сграбчи го за ризата и го полупренесе към леглото.

— Готово — заяви Бендир, докато се изправяше и изтупваше ръце. — Майко, вземи бутилката и духни лампите. Рейн, ти се постарай да се наспиш. И без повече крясъци.

Гласът му показваше, че няма да търпи възражение.

— Малта… — простена по-малкият.

— Ти си пиян — продължи Бендир.

— Не чак толкова пиян. — Рейн понечи да се надигне. Понечи, защото брат му го блъсна обратно. По-малкият стисна юмруци, но не замахна, а се обърна към майка си. — Малта е при драцената. Тя ще я вземе.

— Малта ще вземе драцената? — объркано се навъси Яни.

— Не! — раздразнено кресна по-малкият брат. Той отново направи опит да се надигне, а Бендир отново го блъсна, този път по-грубо. Този път Рейн замахна към брат си, който с лекота избегна удара и го предупреди:

— Ако пак посмееш да ми вдигнеш ръка, ще те пребия!

— Майко! — Стенанието му звучеше нелепо за един зрял мъж. — Малта отиде при драцената. — Той нетърпеливо си пое дъх, но си наложи да говори бавно и ясно. — Драцената е хванала Малта вместо мен.

Рейн обхвана главата си с ръце и продължи:

— Драцената я няма — вече не я усещам. Малта я е накарала да ме остави…

— Да, няма я — опита се да го успокои майка му. — И още по-добре. Сега искам да си починеш хубаво, а на сутринта ще ми разкажеш всичко. Аз също искам да поговоря с теб.

Тя не обърна внимание на Бендировото презрително изсумтяване.

Малкият й син отново въздъхна.

— Ти не ме слушаш. И не разбираш. Много съм уморен и ми се спи, но трябва да отида при нея. Трябва да накарам драцената да я пусне. Иначе Малта ще умре и вината ще е моя.

— Рейн. — Яни Купрус търпеливо приседна на леглото му и намести одеялото му. — Алкохолът и натрупалите се притеснения ти идват в повече. Намиращото се в нашата зала не е дракон, а мъртъв ствол. Малта не е в опасност. Случилото се с нея е било инцидент, а не твоя вина. От ден на ден тя се възстановява по-бързо. Много скоро тя ще е оздравяла напълно. Моля те, опитай да поспиш.

— Пиян от дума не разбира — промърмори Бендир, разсъждаващ гласно.

Рейн изскимтя и бавно вдиша, готвещ се за поредната си тирада. Явно в последния момент той размисли, защото каза:

— Наистина съм много уморен. От много време не съм спал истински… Но искам да ме разбереш. Малта е слязла в града, в нашата зала. Залата с коронования петел. Върви да я доведеш. Това е всичко, което искам от теб.

— Непременно. Сега поспи. Бендир и аз ще се погрижим за всичко. — Тя помилва ръката му и отмести една къдрица от покритото с дребни неравности чело.

Бендир отново изсумтя.

— Държиш се с него като с бебе!

Той събра бутилките от масата и отиде до вратата, за да започне да ги изхвърля една след друга в блатото. Яни не обърна внимание на изблика му. Тя продължаваше да седи край Рейн и да наблюдава как той бавно се успокоява и се унася. Не, синът й не се давеше в спомени. По-рано тя бе чула обикновените крясъци на един пиян. Рейн все още си оставаше себе си. Той разпознаваше нея и брат си, а не говореше с призраци. Беше влюбен в истинско, живо момиче. Не се беше удавил. Нямаше да се удави.

Приключилият с разчистването Бендир пристъпи обратно в стаята и взе фенера.

— Идваш ли?

Яни кимна и се надигна от леглото. Рейн не усети раздвижването им — той продължаваше да спи спокойно.

 

 

— И ти ще го оставиш на спокойствие, завинаги — дръзко постави условието тя.

Драцената се изсмя.

Щом бъда свободна, малка моя, какво биха ме интересували нищожните ви животи? Ще отлетя, за да търся себеподобните си, което по съвместителство ще го остави на спокойствие. Сега слушай…

Малта бе притиснала ръце и пулсиращото си чело към огромния ствол.

— И ще спасиш баща ми — настоя девойката.

Разбира се, измърка женската. Вече ти казах, че ще го сторя. Освободи ме.

— Но какво ми гарантира, че ти ще спазиш думата си? — проплака Малта. С решителен глас тя продължи. — Ще трябва да ми дадеш някаква гаранция. Някакъв залог.

Дадох ти думата си. Драцената започваше да губи търпение.

— Това не е достатъчно. — Малта се замисли. Имаше нещо, което тя можеше да използва… Да. — Кажи ми името си.

Няма, решително заяви женската. Но щом бъда свободна, аз ще ти донеса съкровища, каквито не си и сънувала. Диаманти с големината на гълъбови яйца. От юг ще ти донеса цветя, които никога не увяхват, а самото им ухание лекува всяка болест. От север ще ти донеса лед, чиято твърдина надминава всеки метал, а никога не се топи. Ще те науча да изработваш оръжия от него; оръжия, които секат камък. От изток ще ти донеса…

— Стига с тези приказки! — прекъсна я девойката. — Съкровищата ти не ме интересуват. От теб искам единствено повече да не измъчваш Рейн и да спасиш баща ми. Корабът се казва Вивачия. Искам да го намериш, да убиеш пиратите и да го донесеш заедно с татко.

Да. Вече ти обещах. Сега…

— Празните обещания не са достатъчни. Закълни се в името си. Закълни се в него, че ще спасиш Кайл Хейвън и ще оставиш Рейн Купрус на мира. Иначе няма да ти помогна.

Гневът на създанието се стовари като удар върху цялата й същина.

Ти смееш да ми нареждаш? Изглежда не осъзнаваш, насекомо, че вече ми принадлежиш. Откажеш ли ми, аз ще преследвам душата ти до края на дните ти. Моята воля ще замени твоята. Бих могла да ти заповядам сама да изтръгнеш ноктите си — и ти би го сторила. Бих могла да ти наредя да удушиш собствените си деца — и ти би се подчинила. Способна съм да накарам дори най-близките ти да…

Слаб трус сграбчи залата, прекъсвайки заплахите на пленената женска. Малта стисна устни, за да не изпищи.

Виж, ти гневиш боговете с исканията си към мен! Прави каквото ти кажа, иначе те ще сринат цялата зала връз теб.

— И върху теб — неумолимо напомни Малта. — Заплахите ти не ме трогват. Ако ти беше способна на такива неща, отдавна щеше да си принудила Рейн да ти се подчинява. Кажи ми името си! Не го ли споделиш с мен, аз няма да ти помогна по никакъв начин. С нищо!

Драцената мълчеше. Малта продължаваше да изчаква. Беше й много студено. Тя вече дори не трепереше, а бе започнала да се тресе по начин, който изпълваше костите й с болка. Вече не чувстваше краката си. Струваше й се, че е стъпила в ледена локва, но вече не беше сигурна. Тя беше дошла в града, беше намерила драцената, но въпреки това щеше да се провали. Тя не можеше да спаси никого — нито баща си, нито мъжа, отказал се от мечтата си заради нея. Тя си оставаше безпомощна жена без никаква власт.

Тя отдели ръце от ствола и му обърна гръб. Надяваше се, че посоката, в която е поела пипнешком, е правилна и ще я отведе обратно до входа.

Гласът на женската неочаквано отекна сред тишината.

Тинталия. Името ми е Тинталия.

Малта застина, за да не подплаши надеждата си.

— Слушам те — подкани тя.

Ако ме освободиш, обещавам, че повече няма да измъчвам Рейн Купрус и че ще спася Кайл Хейвън, твой баща.

Малта дълбоко си пое дъх, обърна се и храбро пое обратно. Когато ръцете й докоснаха ствола, девойката се отпусна и едновременно с издишването си престана да се съпротивлява.

— Кажи ми как да те освободя.

Драцената заговори бързо, с охота.

В тази зала Древните творяха изкуството си. От помнеща скала те изработваха живи скулптури. Онези, които бяха на път да напуснат живота, пристигаха в залата, посвещавайки последните си дни на творчество. След смъртта им изработените от тях скулптури поемаха техния живот. През огромната врата в южната стена на тази зала оживелите скулптури изникваха на белия свят и започваха да се вият над града — докато мнимият им живот не угаснеше. В планините има цяло гробище от тези статуи. Древните виждаха в направата им вид изкуство. За нас беше забавно да виждаме каменните си копия.

— Не разбирам какво общо има това — прекъсна я Малта. Коленете я боляха от студ, беше й омръзнало от приказки. Искаше й се просто да приключи с нещото, което се искаше от нея.

В стената има тайни панели, зад които се крие механизмът на голямата врата. Намери ги и ги използвай. Когато лъчите на слънцето докоснат люлката ми, аз ще стана свободна.

Малта се навъси.

— И това е всичко? Щом е толкова просто, защо Рейн не го е сторил?

Той искаше, но се боеше. Мъжките са плахи създания. Те мислят единствено за храна и за разплождане. Но ние двете с теб, млада кралице, знаем, че животът далеч не се свежда до това. Женските трябва да бъдат безжалостни, за да запазят малките и да продължат вида. Понякога това означава поемането на рискове. Мъжките остават да треперят в сянката, защото се боят от собствената си смърт. А ние знаем, че единствената истинска заплаха е краят на нашия вид.

Тези думи развълнуваха душата на Малта. Почти изцяло те бяха истина. Ала тя не можеше да посочи неистинната част.

— Къде са тези панели? — уморено попита девойката. — Искам да приключваме.

Не зная, призна драцената. Аз никога не съм идвала в тази зала. Онова, което зная, зная от чуждите животи. Ще трябва сама да намериш механизма.

— Как?

Като се учиш от онези, които са знаели. Ела при мен и не се противи, Малта Вестрит. Позволи ми да разкрия спомените на града пред теб, за да узнаеш.

— Спомените на града?

Древните имаха обичай да влагат спомените си в самите си градове. Ти и останалите като теб понякога долавяте техния отзвук, но сами не сте способни да се докоснете до тях истински. Аз мога да ти помогна. Ако ми позволиш.

Тогава Малта разбра: осъзна собствената си роля в това споразумение. Да, всичко си идваше на мястото.

Тя си пое дъх. И се облегна на ствола, притискайки ръце, гръдта и лицето си. И отново вдиша, сякаш се готвеше да се гмурне.

Забранявайки си страх и съпротива, тя изрече, с пресъхнала уста:

— Удави ме в спомени.

Драцената не се нуждаеше от втора подкана.

Залата оживя. Това не бяха фантомни образи: Малта Вестрит беше тази, която представляваше привидение. Стотици животи изникнаха около нея — високи хора, с медни и лилави очи и кожа с меден оттенък. Те танцуваха, разговаряха и пируваха под напълно прозирния купол, под звездите.

Само за един миг настъпи утро. Под първите лъчи на зората се разгръщаха екзотични растения. В единия край на огромната зала шумеше многоетажен фонтан, сред чиито струи подскачаха риби. Ето че настъпваше пладне и вратите се отваряха, за да пропуснат хладина. В следващия момент отново настъпваше вечер — Древните отново се събираха, за да разговарят, да се смеят и да танцуват. И тази нощ отлетя мимолетно. Слънцето се завърна. В залата бе изтеглен огромен блок от черен камък, изпъстрен със сребристи жилки.

Тъй дните продължаваха да се ронят, като падащи цветчета. Възрастни хора обхождаха камъка, стиснали чукове и длета. Блокът придоби формата на дракон. Умиращите се притиснаха към статуята, отдадоха й същините си. Вратите се отвориха. Драконът се раздвижи и закрачи напред, обграден от ликуването на умилени зрители. Той отлетя. Последва прощално тържество. Нов камък бе внесен. Дните и нощите се ронеха като черни и бели зърна от разкъсала се броеница.

Малта продължаваше да стои вкоренена във времето, а дните прелитаха край нея. Тя изчакваше. И наблюдаваше.

Макар това да ставаше все по-трудно. Макар тя да губеше усет за себе си. Защото спомените постепенно изпълваха залата, гъсти като мед. Малта попиваше всички тях и ги възприемаше — макар те да превъзхождаха способността на ума й. Тези спомени бяха съхранени тук именно с предназначението да бъдат вкусвани: изтънчено удоволствие на някогашната култура. Ала не и да бъдат вкусвани по подобен начин — не и в потоп, който не позволяваше на отделните детайли да изпъкнат, защото ги предаваше едновременно.

Малта не принадлежеше към народа на Древните, нито към вида на драконите: дори да пожелаеше, тя не бе способна да задържи цялата тази памет. Узнатото изчезваше от нея почти в същия миг, в който бъдеше възприето. И сред всичко това тя се вглеждаше за единствен детайл, комуто не биваше да позволи да й избяга. Панелите в стената. Механизмът на вратата. Всичко останало тя не задържаше.

Студът на влажната зала продължаваше с готовност да попива в нея, ала усещан само от тялото й: месеците и годините продължаваха да прелитат край нея, за да дамгосат паметта й с нови мигове. Преливащото знание й позволи да вижда и в двете посоки на времето. Тя видя как залата бива изграждана. Видя отчаянието, с което работниците довличаха драконовите люлки. Те ги пренасяха тук, защото небето бе почерняло, земята се тресеше, а въздухът бе изпълнен с пепел, ронеща се като черен сняг. И неочаквано всичко застина. В едната простираща се под нея посока биваше полаган първият блок на тази зала; в другата хората бяха избягали или лежаха мъртви. Тя знаеше всичко. Тя не знаеше нищо.

Малта. Стани.

Коя от всички образи беше тя? И имаше ли значение? В крайна сметка всички бяха разменяеми. Нали така?

Спомняш ли си, Малта Вестрит? Спомняш ли си как да отвориш вратата?

Трябваше да раздвижи тялото. Да го накара да се надигне. Ама че ниско и трътлесто тяло. Ама че нищожен живот бе водило то, глупав живот. Сега да премигне. Залата е тъмна, но е лесно да си я припомни, каквато е била някога. Да си припомни как слънцето блести и пречупва лъчите си в кристалния купол. Сега на работа. Вратите.

Залата имаше две врати. Малта беше влязла през северния вход — прекалено малък за драцената, чиято люлка бе внесена през южната врата. Тя не си спомняше много за себе си или дори защо е дошла тук, но не бе забравила, че трябва да отвори вратата.

Съхраняваните спомени й бяха показали, че някога въпросният механизъм е бил задействан от четирима. А Малта трябваше да го стори сама.

Тя се приближи до първия панел от едната страна на южната врата и посегна да го отвори. Декоративният панел не помръдна под усилията й.

Девойката го удари с юмрук, при което преградата щракна. Този път опитът й се оказа успешен, макар че панелът се откачи от захабените си панти и падна на пода. Без значение, той не й беше нужен.

Показаното от спомените и досегът на сетивата й не съвпадаха. Добре смазаната манивела, която бе зърнала в образите от миналото, бе клеясала и покрита с паяжини. И не помръдваше под усилията й.

В следващия миг тя се сети, че за начало трябва да премести отключващия лост. Ръката й намери и него, макар и лишен от очакваната дървена дръжка: пръстите й се обвиха около гол метал. Девойката го сграбчи с две ръце и наблегна. Лостът не помръдна. Раздвижи се едва когато тя опря крака в стената и използва тежестта си. След първоначалното усилие ръчката поддаде с изненадваща лекота. Иззад панела се разнесе стържене.

Тя се надигна от каменния под, където бе я запратила неочакваната отстъпчивост на механизма, и посегна към манивелата… Не, първо трябваше да освободи механизма и от другата страна, иначе вратата нямаше да се отвори.

Ноктите й бяха сцепени, а ръцете й кървяха, ала тя не обръщаше внимание на това, а се зае да отваря втория панел. При отместването му рукна влажна пръст — тук стената бе поддала. Девойката разчисти с шепи около лоста и го сграбчи.

Този лост се отмести съвсем малко. Наложи й се да се покатери по стената, за да стъпи отгоре му. Това й спечели ново раздвижване. Над главата й се разнесе скърцане. Малта отново подскочи, този път по-високо. Лостът отстъпи, а в следващия миг неочаквано се прекърши. Назъбеният метал разкъса роклята й; при падането тя лошо си удари коляното. Неопределено време тя изпитваше единствено болка.

Изправи се, Малта.

— Да, зная. Имам още работа.

Тя намираше собствения си глас за странен.

Девойката се изправи и докуца обратно до панела. Дръжката на манивелата бе прикрепена към колело с размерите на коларско, изработено изцяло от метал. Около спиците му бе заседнала пръст, която Малта се зае да разчиства. Бучиците бяха студени, влажни и остъргваха кожата й.

Просто опитай да го завъртиш.

Тя покорно обви дръжката с две ръце. В спомените бе видяла, че двама мъже едновременно задействат механизмите от двете страни на вратата. А тя беше сама.

Изненадващо, манивелата действително помръдна, но почти веднага заяде. Във вътрешността на стената долетя кратко раздвижване. Малта реши да се върне при първия панел — може би тамошният механизъм бе останал незасегнат.

Другото колело се въртеше по-плавно, ала и то не успя да измине цял оборот, преди да застине. Споходена от догадка, девойката отново отиде при затрупаната манивела и установи, че колелото отново може да се върти. Тя започна да обхожда двата механизма последователно.

Скоро можа да види как самата врата се раздвижва. Откъм стените отново долитаха звуци — това беше раздвижването на вериги, така нашепваха спомените й. Противотежести започваха да се спускат. Нали така бе проектирана залата… Тя помнеше. Спомняше си механизма, спомняше си изграждането на купола.

Тя осъзна, че в представата си съзира два образа на стената, вратата и обединяващия ги механизъм. Два, защото споменът се отличаваше от онова, което напипваха ръцете й. Девойката започна да опипва стената и пукнатините в нея, стиснала очи, за да прогони някогашната картина.

Тя рязко се извърна.

— Цялата стена ще се срине, ако вратата се раздвижи. Чист късмет, че е останала непокътната до този момент.

Тя ще се срине, ще отърси пръстта и ще освободи път за светлината, предрече драцената. Не спирай.

— Ако преценката ти е грешна, ще бъдеш затрупана. И двете ще бъдем затрупани.

Предпочитам подобна алтернатива пред настоящата си съдба. Продължи, Малта. Ти обеща.

Името е най-древната магия… Тя осъзна, че отново е себе си: млада жена, облечена в окаляни дрехи и заобиколена от мрак. Като забравен сън изчезна споменът за младия горд архитект, проектирал тази зала. Девойката отново се напрегна и колелото отново се раздвижи.

Но това бяха последните частични обороти, които тя можа да изтръгне — и двете страни на древния механизъм отказваха да се движат повече. Стената проскърцваше, но вратата не помръдваше.

— Механизмът заяде. Не мога да отместя вратата… Съжалявам.

В рамките на един проточил се момент драцената мълча. Сетне тя нареди:

Върви да доведеш помощ… Виждам, че брат ти е близо. За тебе ще бъде лесно да го принудиш. Доведи го. Вземи и два лоста. Хайде, върви.

Имаше разумни и основателни причини Малта да възрази, но тя не можеше да си ги спомни. Дори брата, за когото бе споменала драцената, тя си спомняше съвсем смътно. Вратата и отварящият я механизъм бяха единствените неща, които девойката помнеше ясно. Лостовете бяха добра идея — пъхнати между спиците, те щяха да улеснят въртенето.

Обратния си път тя намираше благодарение на запомнената подредба. Заради този спомен стъпките й, макар и уморени, безпрепятствено я отведоха до северната врата. В коридора Малта допря пръсти до ивицата джидзин. Едновременно със светлината коридорът се изпълни с оживление. Край нея пристъпваха благородници, следвани от слугите си. Шивачка и нейните чиракини с поклон се отдръпваха от прага на една зала, увесили скъп плат върху ръцете си. Бавачка, прегърнала пухкаво ридаещо дете, забързано крачеше срещу нея, а сетне и през нея. Бавачката весело поздрави млад мъж, чиято шапка бе украсена с ленти, той подсвирна в отговор… Малта беше призракът тук, а не те. Това беше техният град.

Тя стъпи накриво, залитна и пусна стената. Завръщането на мрака я отведе обратно в нейното време — тъмно, влажно и разположено сред руини. Протегнатите й ръце установиха, че този проход е затрупан.

Едновременно с повторното докосване на стената Малта осъзна по-добър маршрут — той щеше да я отведе до вход, намиращ се по-близо. Девойката се обърна и веднага пое във въпросната посока. Тялото й трепереше от изтощение, на което тя не обръщаше внимание: тя се намираше едновременно в стотици различни моменти, защо да се съсредоточава върху онзи от тях, съдържащ болка? Дори допирът на разкъсаната й пола бе неосезаем за краката й.

Разнеслият се трус я накара да се хвърли на пода. И след отминаването му Малта остана притисната към плочите на коридора, за да се увери, че земетресението действително е утихнало. Повече трусове нямаше. Само в далечината долитаха някакви стържещи звуци.

Тя бавно се изправи на крака и докосна осветителната ивица. Отзовалото се сияние бе слабо; Малта трябваше да направи справка със спомените си, преди да продължи.

Чуваха се писъци. Тя не им обръщаше внимание, както не обръщаше внимание на разхождащите се двойки и на джафкането на кученце, стрелнало се през краката й. Малта нямаше време да разглежда призраци и спомени. Тя трябваше да отвори вратата.

Девойката пое по страничния коридор, отвеждащ към изхода. Тук писъците долитаха по-силно. Те принадлежаха на женски глас.

— Изведете ни! — крещеше жената. — Ще се удавим!

Малта, тъкмо минаваща край вратата, забеляза как преградата трепери под юмруците на жената. По-скоро от любопитство, отколкото от желание да помогне, тя се приближи до вратата и наблегна.

— Дръпни! — извика девойката. Заседналата врата неочаквано отстъпи. От стаята изскочи жена, чийто устрем я сблъска с Малта и събори и двете на пода. Зад прага на стаята стоеше блед мъж. В него имаше ярък фенер, чиято светлина Малтиният поглед усещаше болезнено.

Жената се изправи първа, при което едва не стъпка Малта.

— Стани! — изрева тя вместо благодарност. — Заведи ни до изхода. Не виждаш ли, че стената се е пропукала и влиза кал!

Другата извърна глава към помещението. По скъпия килим на стаята бавно прииждаше вълна гъста кал, вече започваща да се разрежда: през цепнатината, отговорна за изтичането, вече проникваха и водни струи. Стената нямаше да издържи дълго.

— Цялата стая ще се срине — заяви Малта.

Бледният млад мъж погледна през рамо.

— Най-вероятно. — Той погледна приседналата на пода девойка. — Твоите господари ни увериха, че тук ще бъдем в безопасност. Че никой не би могъл да ме открие тук. Каква е ползата да останеш скрит от убийците, ако се удавиш в кал?

Малта премигна. Образите на Древните край нея изчезнаха. Но сатрапът на Джамаилия все още стоеше пред нея.

— До утре ли ще лежиш на пода? Заведи ни при господарите си. Време е да се сблъскат със заслужения ми гняв.

Кеки тъкмо излизаше за втори път — тя се беше върнала в стаята, за да вземе фенер.

— Тя е безполезна — обърна се придворната към сатрапа. — Ела. Мисля, че зная пътя.

Малта продължаваше да лежи на пода и докато наблюдаваше отдалечаването им. Замаяно тя осъзнаваше, че случилото се току-що бе изключително значимо. Излизаше, че сатрапът е бил доведен в Дъждовните земи, за да бъде укрит на сигурно място. Тя така и не бе научила това. Никой ли не й се доверяваше?

Тя затвори очи с намерението да съсредоточи мисълта си. Вместо това й се прииска да заспи.

Подът се раздвижи, една от плочите блъсна бузата й. Кеки и сатрапът изпищяха. Но не техният вик сепна Малта, а грохотът, долетял от стаята им. Още по време на труса девойката скочи на крака, сграбчи вратата и я затръшна. Но дали една врата можеше да спре устрема на цяло свличане.

Тя притисна ръце към слепоочията си, за да се овладее. За да се съсредоточи. За да избере подходящия момент от новопридобитите си спомени. Избраното я потопи сред образи на хаос. Ала тези образи носеха със себе си шанса на спасение.

Малта се затича. Пред себе си тя видя подскачащата светлина на фенера, който носеше царедворката. След няколко мига девойката се изравни с нея и сатрапа.

— Тръгнали сте в грешна посока — каза им тя, докато изтръгваше фенера от ръката на Кеки. — Насам.

Двамата я последваха. Редом с тях бягаха спомените от някогашни животи, чийто поток Малта следваше. Щом Древните бяха избягали от предсмъртната агония на своя град, тя също щеше да го стори.

Поне така се надяваше.