Робин Хоб
Безумният кораб (5) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава трета
Коронованият петел

Стъпките на Яни Купрус изпълваха с екот обширния коридор. Вървейки, тя прокарваше пръсти по ивицата джидзин, вложена в стената. Този допир изтръгваше слаба светлина, която я придружаваше и заедно с нея навлизаше все по-дълбоко сред заплетения дворец на Древните. Дважди бе й се налагало да заобикаля тъмни локви вода върху каменния под. И всеки път тя си отбелязваше мястото. Пролетните дъждове неизменно донасяха със себе си този проблем. Дебелият слой пръст и дирещите корени бяха започнали да надделяват в битката с древната заровена структура. Тихите капки се присмиваха на забързаните й стъпала.

Снощи бе имало земетресение, слабо по Дъждовните стандарти, ала достатъчно осезаемо. Купрус си наложи да не мисли за това, докато крачеше сред полумрака. Тази постройка бе удържала далеч по-значително бедствие, сринало по-голямата част от този древен град; все щеше да издържи още малко.

Най-сетне тя достигна сводестия праг, препречен от огромна метална врата. Тя леко прокара пръсти по нея и в отговор изобразеният върху повърхността петел засия. Тази гледка я смайваше всеки път. Ясна беше причината, накарала нейния предтеча, открил това място, да превърне коронования петел в герб на рода си. Птицата заплашително бе повдигнала шпорестия си крак, а крилете бяха изобразени в процес на повдигане. Настръхналите пера блестяха, а окото бе изобразено със скъпоценен камък. Този образ съчетаваше елегантност и арогантност.

Жената опря ръка върху образа и бутна вратата. Насреща й се раззина мрак.

Водена единствено от опита, останал от предишни посещения, тя закрачи по стълбите, отвеждащи в огромната зала. И се навъси. Рейн го нямаше. Излизаше, че е търчала през целия този път напразно.

Яни Купрус спря в подножието на стълбите и завъртя глава. Гласът му я сепна.

— Някога опитвала ли си да си представиш как е изглеждала тази зала някога? Представи си, майко. В ден като днешния пролетното слънце би сияело през кристалния купол, за да пробуди всички цветове на стъклописите. Какво ли е било предназначението на това място? По белезите в пода и произволно натрупаните маси личи, че то не е било създадено да съхранява магическо дърво. Не, стволовете са били довлечени тук извънредно, за да бъдат предпазени от бедствието, връхлитащо града. Но каква е била целта на самата зала? По тези огромни саксии личи, че тук са били отглеждани растения. Но дали това е било покрита градина, където човек да търси спокойствие дори и в най-бурното време? Или…

— Достатъчно, Рейн — раздразнено възкликна майка му. Пръстите й най-сетне откриха светещата ивица върху стената. Няколко декоративни панела просияха в отговор на натиска й.

Тя се намръщи. В детството й тези украшения бяха сияели много по-ярко; всяко от венчелистчетата бе просветвало. А сега те избледняваха все повече с всеки изминал ден. Те умираха…

Раздразнението в гласа й се дължеше на старанието да прогони горната мисъл.

— Какво правиш тук, в тъмното? Защо не си в западния коридор и не наблюдаваш работниците? В стената на седмата камера те са открили нов портал. Нужна им е помощта ти, за да разгадаят как се отваря.

— За да разгадаят как да го разрушат — поправи я Рейн.

Тя въздъхна уморено. Толкова й бяха втръснали тези разговори с най-малкия й син. Понякога й се струваше, че той, най-даровит в откриването на тукашните тайни, е и най-несклонен да ги споделя.

— Какво очакваш да направим? Да оставим всичко заровено и забравено? Да изоставим Дъждовните земи и да се оттеглим в Бингтаун? Това би било само временно убежище.

Тя долови стъпки — Рейн заобикаляше последния дънер магическо дърво, останал в тази зала. Той се движеше като сомнамбул, прокарващ пръсти по масивния дънер. Бе вдигнал качулка заради хладината на подземието.

— Не — тихо отвърна той. — Аз също обичам Дъждовните земи, нямам желание да живея другаде. Но и не смятам, че нашият народ трябва да живее скрито и да ограбва Древните, за да плаща за безопасността си. Вярвам, че трябва да възстановим и почитаме всичко, което сме открили тук. Трябва да отстраним пръстта и пепелта, които покриват града, и отново да го отгърнем за лъчите на слънцето и луната. Трябва да отхвърлим сатрапа, да откажем неговите данъци и ограничения и да търгуваме свободно.

Под острия поглед на майка му гласът му се долавяше по-слабо, но не изчезна.

— Нека открито показваме кои сме. И да казваме, че е наш избор да живеем по такъв начин. Това смятам, че трябва да направим.

Яни Купрус въздъхна.

— Ти си много млад, Рейн.

— Ако имаш предвид глупав, кажи го.

— Нямам предвид това — меко отвърна тя. — Казах онова, което исках да кажа. Бремето на Прокълнатия брегове не е притиснало двама ни като останалите Дъждовни Търговци. В определени отношения това е направило съдбата ни по-тежка. Ние отиваме в Бингтаун и иззад покривалата си казваме: Аз не съм много по-различен от хората, които живеят тук. С течение на времето те биха ме приели и аз бих могъл свободно да се движа сред тях. Може би забравяш колко трудно би било за човек като Кис или Тиламон да се покаже пред невежи погледи.

При споменаването на сестрите му Рейн сведе очи. Никой не можеше да каже защо обезобразяването, тъй нормално за Дъждовните деца, бе избрало да обремени двете момичета, а него почти да отмине. Тук това не представляваше проблем. Кой би пребледнял при вида на израстъци върху чуждото лице, след като собственото му лице ги носи? Но колко бе смущаваща мисълта за малката му полусестра Кис да се появи незабулена в град като Бингтаун…

Яни с лекота проследяваше потока на мислите върху лицето на сина си. Той се мръщеше заради тази неправда.

С изкривена от горчилка устни той каза:

— Ние сме заможен народ. Не съм нито толкова млад, нито толкова глупав, та да не зная, че бихме могли да си купим одобрение. По право ние трябва да се намираме сред най-заможните в света, ако не беше сатрапът, стъпил на шията ни и заровил ръце в кесиите ни. Помни ми думите, майко. Достатъчно е да отхвърлим неговите данъци и ограничения, тогава няма да ни се налага да разрушаваме откритията, на които дължим богатствата си. Бихме могли да възстановим това заровено великолепие, вместо да го оглозгваме. Хора биха идвали да го разглеждат; те с готовност биха плащали да пътуват с корабите ни. Те ще гледат към нас без отвращение, защото хората обикват онези, притежаващи богатство. Тогава ние ще разполагаме с времето да открием истинските тайни, които понастоящем дробим. Ако бяхме истински свободни, щяхме да разкрием цялото великолепие на този град. Лъчите отново ще изпълват тази зала, а Кралицата, която лежи пленена тук…

— Рейн — тихо каза майка му. — Отдръпни ръката си от дънера.

— Това не е дънер — със същия глас отвърна той. — И двамата с теб знаем това.

— Знаем също и че думите, които ти изричаш, не ти принадлежат изцяло. Няма значение как го назоваваме. И двамата знаем, че ти прекарваш прекалено много време в допир с това минало, за да изучаваш стенописите и знаците върху колоните. Миналото прелива в мислите ти.

— Не! — отрече той. — Не е така, майко. Да, наистина съм прекарал много време в тази зала, изучавайки наследството на Древните. И съм изучавал онова, което изхвърляхме от предишните стволове. — Рейн поклати глава; медните му очи блеснаха в сумрака. — Ковчези. Така ги наричаше ти, когато бях малък. Но те не са ковчези. Люлки би било истинското им название. Още повече, че ако сега копнея да събудя и освободя единствената останала, това не означава, че съм попаднал под влиянието й. Просто означава, че съм осъзнал кое е правилното.

— Правилно е да останеш верен на своите близки — гневно отвърна майка му. — Казвам ти в прав текст, Рейн, ти си прекарал толкова много време край този дънер, че си изгубил способността да отличаваш собствените си мисли. В казаното от теб се долавя не само желанието да постъпиш правилно, но и незряло любопитство. Виж какво си направил днес. Ти знаеш, че присъствието ти е необходимо. А вместо това къде се оказваш ти?

— Тук. С онази, която най-много се нуждае от мен, защото не разполага с друг застъпник!

— Тя най-вероятно е мъртва — каза майка му. — Ти се вслушваш в отгласи, Рейн. Колко дълго е стоял този дънер тук? Намиралото се в него е погинало отдавна, оставяйки само екотите на своя копнеж. Ти отлично познаваш особеностите на този материал. Изпразнен от своето съдържание, той придобива способността да усвоява спомените и мислите на онези, които се намират в ежедневен допир с него. Това не означава, че самият материал е жив. Ти го докосваш и до теб достигат пленените спомени на едно отдавна мъртво създание. Това е всичко.

— Щом си толкова сигурна, защо не изпробваме теорията ти? Нека да отнесем този дънер на светлина и въздух. Ако от него не изникне драцена, ще призная, че съм сбъркал. И повече няма да възразявам от него да бъде направен кораб за рода Купрус.

Жената въздъхна и отвърна тихо:

— Твоето съгласие, Рейн, в случая е без значение. Ти си моя най-малък син, а не най-големият. Не на теб ще се полага да определиш съдбата на последния дънер.

При сведения му поглед тя осъзна, че е била прекалено остра. Рейн беше много упорит, но същевременно с това и необичайно чувствителен. Това той бе наследил от баща си.

Сепната, Яни направи опит да го успокои.

— Пък и за да изпълним онова, което ти предлагаш, би трябвало да отделим работници и време от нещата, които донасят пари в семейството ни. Този дънер е прекалено голям. Входът, през който е бил донесен, е рухнал отдавна. Стволът е прекалено дълъг, за да бъде пренесен през коридорите. Единствената алтернатива е работници да разчистят гората над нас и да прокопаят тунел, след което би се наложило да разтрошим кристалния купол, за да направим място за издигащите механизми. Задачата би била непосилна.

— Ако съм прав, ще си е струвало.

— Дали? Нека приемем, че ти си прав и че от този дънер действително се излюпи нещо. Какво ще стане тогава? Какви гаранции имаш, че подобно създание ще се отнесе благосклонно към нас? Или че изобщо ще ни обърне внимание? Няма човек, който да е чел повече от свитъците и плочките на Древните от теб. Ти сам знаеш, че драконите, споделяли техните градове, са били арогантни и агресивни създания, склонни сами да се сдобиват с онова, което им се прииска. Би ли желал подобно създание да се разхожда между нас? По-лошо: какво ще правим, ако то ни мрази заради нещата, които неволно сме причинили на останалите дънери? Погледни колко е голям този ствол, Рейн. Нима си готов да изправиш своите родственици срещу подобен враг, само за да задоволиш любопитството си?

— Любопитство! — изсумтя младежът. — Далеч не става дума за любопитство, майко. Аз изпитвам състрадание към плененото същество. Освен това изпитвам вина за онези, които тъй безсмислено разрушихме през годините. Стремежът към покаяние може да бъде не по-слаб от любопитството.

Яни стисна юмруци.

— Рейн, няма да обсъждам това повече тук. Ако искаш да продължим разговора си, ще го сторим у дома, а не в тази влажна пещера, където тези… тези неща влияят на мислите ти. Това е последната ми дума.

Рейн бавно се изправи и скръсти ръце. Тя не виждаше лицето му, но и не й се налагаше. Тя знаеше, че устните са прилепнали една към друга. Упорито момче. Защо трябваше да бъде толкова упорит?

Тя не гледаше към него, докато отправяше предложението си за мир.

— След като помогнеш на работниците в западния коридор, струва ми се, че би било уместно да обсъдим пътуването ти до Бингтаун. Аз обещах на Вестритови, че ти няма да глезиш Малта с подаръци, но е подобаващо да вземеш дарове за майка й и баба й. Освен това трябва да подберем и дрехите за пътуването ти. Това е много важно, защото ти винаги се обличаш много мрачно. А един мъж, който ухажва, трябва да привлича окото. Разбира се, трябва да останеш забулен. Колко забулен, това вече ще зависи от теб.

Ходът й успя. Напрежението го напусна; тя можа да усети усмивката му.

— Ще бъде дебел воал, но не поради причината, за която мислиш. Аз смятам, че Малта е жена, която обожава мистериите и интригата. Мисля, че точно това я привлече към мен.

Яни бавно се отправи към изхода. Както се беше надявала, Рейн я последва.

— Нейните близки я смятат за дете, а ти я наричаш жена — каза тя.

— Тя определено е жена. — Тонът му не оставяше място за съмнение. Той се чувстваше горд от това обявяване.

А Яни се чудеше на промяната, настъпила у сина й. По-рано той не бе проявявал подобен интерес към жена, макар да не липсваха кандидатки. За останалите Дъждовни семейства всеки от синовете на рода Купрус би представлявал отличен съпруг. До този момент те се бяха опитвали да уредят брака му само веднъж, а Рейн бе отказал категорично. От бингтаунските Търговци също бяха дошли няколко предложения, но към тях той се бе отнесъл с презрение. Не, това бе прекалено силна дума за нещо, на което той не бе обърнал почти никакво внимание. Но може би Малта Вестрит щеше да спаси сина й от неговата мания.

Тя му се усмихна през рамо.

— Трябва да призная, че тази Малта ме заинтригува. Нейните близки говорят за нея по един начин, а ти — съвсем по друг… Нетърпелива съм да се запозная с нея.

— Надявам се, че скоро ще имаш тази възможност. Възнамерявам да поканя нея и семейството й да дойдат да ни посетят. Стига ти да одобряваш, разбира се.

— Знаеш, че никога не бих възразила. Семейство Вестрит се ползва с висока репутация сред Дъждовните Търговци, въпреки решението им да престанат да търгуват с нас. Но със сливането на нашите два рода ще се сложи край на това им решение. Те разполагат с живия кораб, с който да пътуват по Реката… а когато бракът бъде сключен, той ще им принадлежи изцяло. Двамата с Малта ви очаква заможност.

— Заможност. — Рейн произнесе думата с известен присмех. — Двамата с нея имаме далеч по-добри перспективи от заможност. В това, майко, мога да те уверя.

Двамата бяха достигнали разклонението в коридора. Там Яни спря.

— Ти отиваш в западния коридор, за да им помогнеш с вратата.

Тонът й почти превърна тези думи в питане.

— Да — разсеяно отвърна Рейн.

— Добре. Когато приключиш, прибери се. Аз ще те чакам в дневната. Ще съм подготвила подаръци, от които да избереш. Да повикам ли и шивачите, за да обсъдим и платовете?

— Да. Определено. — Той се навъси. — Ти каза, че аз не бива да замайвам главата на Малта със скъпи подаръци. Имам ли право да й занеса дребни неща, каквито всеки младеж би занесъл на една девица? Плодове, цветя, сладкиши…

— Не виждам нищо лошо.

Рейн кимна.

— В такъв случай ще приготвиш ли кошници с подобни дарове? По една за всеки ден от посещението ми? — Той се усмихна. — Възможно е да са украсени с панделки и пъстри драперии. И във всяка да има по бутилка скъпо вино… Не мисля, че това би било пресилване.

Майка му се подсмихна кисело.

— Все пак внимавай, синко. Роника Вестрит ще ти каже недвусмислено, ако престъпиш някоя от нейните граници. Не мисля, че трябва да избързваш да се сблъскваш с нея.

Рейн вече бе започнал да се отдалечава в другия тунел. Медните му очи се извърнаха към нея.

— Няма да избързвам, майко, но и няма да се старая да избегна сблъсъка. — Той все така говореше вървешком. — Аз ще се оженя за Малта. Колкото по-бързо близките й свикнат с мен, толкова по-лесно ще бъде за всички ни.

Зад него Яни скръсти ръце. Беше очевидно, че той никога не е срещал Роника Вестрит.

В очите й изникна пламъче на веселие. Дали пък неговата упоритост нямаше да си намери майстора в лицето на възрастната Търговка?

Рейн спря.

— Ти изпрати ли писмо до Стърб, за да му кажеш за новата ми любима?

Яни кимна, доволна от въпроса му. Имаше моменти, в които Рейн не се спогаждаше с втория си баща. Хубаво беше, че синът й сам се досети да попита.

— Той ти изпраща поздрави. Малката Кис казва да не се жениш до зимата, когато те ще се върнат в Трехог. А Мандо казва, че му дължиш бутилка дуржански коняк. Нещо за някакъв ваш отдавнашен облог, че ти си щял да се ожениш последен.

— Това е облог, който губя с радост — подвикна той през рамо.

Яни го изпроводи с усмивка.