Робин Хоб
Безумният кораб (21) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава деветнадесета
След удара

— Пристигнахме, Давад. Вече си у дома.

Вратата заяждаше, а Давад не се опитваше да я отвори. В мрачината Алтея разпознаваше единствено овала на лицето му. Той се беше свил в края на седалката, стиснал очи.

Алтея опря крак на каретата и дръпна отново. Този път вратата се отвори, а самата девойка едва не се строполи по гръб. Подобно падане не би засегнало робата й, разбира се: дрехата вонеше на кръв, чревца и собствената й пот.

Пот, защото пътуването я бе напрегнало до крайност. Във всеки един момент тя бе очаквала, че колата ще изхвърчи от пътя или че Давадовите врагове ще изникнат от засада. Сега двамата се намираха пред портата на дома му, само че никакъв слуга не се появяваше да ги посрещне. Някои от прозорците на къщата светеха, ала това беше единственият признак за присъствие. Самотен фенер мъждукаше край входната врата.

— Как се казва конярчето? — раздразнено попита Алтея.

Давад отвори очи.

— Не зная. Не говоря с него.

Алтея изсумтя, отметна глава и изкрещя с маниера на заместник-капитан:

— Момче! Излез да се погрижиш за конете! Икономе, господарят ти се прибра!

Нечие лице надникна иззад ъгълчето на отместена завеса. В къщата се разнесоха стъпки; в сенчестия двор се мярна движение. Алтея се обърна към силуета.

— Ела тук и отведи конете.

Дребната фигура се поколеба.

— Не ме ли чу! — тросна се Алтея.

Момчето най-сетне пристъпи напред. То не беше на повече от единадесет. Край конските муцуни то отново спря.

Младата жена въздъхна.

— Давад, ако не можеш да се научиш да ръководиш слугите си, наеми си иконом, който е способен на това.

Напрежението от пътуването не бе оставило място за такт.

— Права си — смирено се съгласи Давад. В този момент той напускаше купето.

Само в рамките на това пътуване той се бе превърнал в старец. Лицето му стоеше отпуснато, лишено от типичната за него напереност. Оказваше се, че Давад не е успял да избегне кръвта и фекалиите, защото смесица от тях лепнеше по дрехата му. Ръцете му също бяха изцапани; тях той държеше пред себе си.

Алтея потърси погледа му. В очите на Давад тя откри извинение и обида.

— Не разбирам. — Той бавно поклати глава. — Кой би могъл да ми причини подобно нещо? Защо?

Тя се чувстваше твърде уморена, за да засяга подобен въпрос.

— Върви си вкъщи, Давад. Изкъпи се и си легни. Утрото е по-подходящо за размисъл.

Алтея почувства, че трябва да се отнася с него като с дете — той изглеждаше толкова уязвим…

— Благодаря ти — тихо каза Търговецът. — В теб има много от баща ти, Алтея. Двамата с него понякога бяхме на различно мнение, но аз винаги съм му се възхищавал. Той никога не губеше време да сочи вината; също като теб, той просто се заемаше с проблема. — Той замълча. — Ще накарам някой от слугите да те изпрати до дома. Ще наредя да ти приготвят кон.

При това Давад не звучеше уверен, че ще успее.

Вратата на къщата се отвори, в ивицата светлина изникна жена. Тя се взря в тях, но не каза нищо.

Алтея не можа да сдържи избухването си.

— Изпрати лакей да помогне на господаря ти. Приготви му ваната и чисти дрехи. Междувременно вечерята му да бъде готова, без мазни и люти храни. Сложи и вода за чай.

Жената изчезна обратно вътре, оставяйки вратата отворена. Алтея дочу нарежданията й.

— А сега звучиш като майка си. Ти направи толкова много за мен. Нямам предвид само тази вечер. Как бих могъл да се отплатя?

Това не беше подходящият момент за подобно питане: конярчето се беше приближило още повече, при което светлината разкри татуировка край носа му. Окъсаната му туника по-скоро приличаше на риза. Момчето се сви под погледа на Алтея.

— Кажи му, че той вече не е роб — изрече тя.

— Да му кажа… Моля? — Давад леко поклати глава, явно не беше разбрал.

Алтея прочисти гърло. В този момент й беше трудно да изпита съчувствие към пухкавия дребосък.

— Кажи на това момче, че то вече не е роб. Върни му свободата. Ето как ще ми се отплатиш.

— Ти не говориш сериозно. Знаеш ли колко струва едно подобно момче? Сините очи и светлата коса са особено търсени в Калсид за домашна прислуга. Ако го задържа една година и го науча да бъде лакей, знаеш ли каква цена ще е придобило?

Тя го погледна.

— Много повече от това, което си платил за него. Много повече от сумата, която би получил. — Подир това Алтея добави: — Колко струваше за теб синът ти? Чух, че той имал светла коса.

Той пребледня и залитна назад. Давад съумя да се подпре на каретата, а в следващия момент бързо отдръпна ръка.

— Защо ми говориш такива неща? — изхлипа той. — Защо всички се обръщат против мен?

Алтея бавно поклати глава.

— Ти си този, който се обърна срещу нас, Давад Рестарт. Осъзнай се. Осъзнай какво вършиш. Печалбата и загубата не са сходни с добро и зло. Някои неща са прекалено противни, за да бъдат използвани за печалба. Понастоящем ти печелиш отлично от неразбирателството между Търговците и чужденците. Ала този конфликт няма да трае вечно, а неговият край ще докара и твоя. Едната страна ще вижда в теб отстъпник, другата ще те смята за предател. Кой ще ти остане приятел тогава?

Давад стоеше застинал, вторачен в нея. Защо тя си хабеше думите? Той нямаше да я послуша. Той беше стар човек, неподдаващ се на промяна.

На вратата изникна лакей. Той все още дъвчеше; брадичката му лъщеше от мазнина. Слугата понечи да хване господаря си под ръка, но се дръпна.

— Ама че си мръсен! — отвратено възкликна той.

— А ти си мързелив! — кресна Алтея. — Погрижи се за господаря си, вместо да се тъпчеш в негово отсъствие. По-живо!

Той се подчини на авторитетния й тон и неохотно протегна ръка. Давад бавно я пое. След няколко крачки Търговецът спря и каза, без да се обръща:

— Вземи кон от конюшнята, за да се прибереш. Да изпратя ли някой слуга да те придружи?

— Не, благодаря ти, не е необходимо. — От него тя вече не искаше нищо.

Давад кимна. И тихо промърмори нещо.

— Би ли повторил?

Той прочисти гърло.

— Вземи момчето. Момче, върви с дамата. — Давад си пое дъх и измърмори бавно. — Вече си свободен.

Подир това той влезе в къщата.

 

 

Тя имаше негова миниатюра. Скоро след сватбата им беше го убедила да седне да позира за този портрет. Той й бе казал, че това е глупаво, но в крайна сметка бе отстъпил пред желанието на своята булка.

Папас бе прекалено честен художник, за да изобрази Кайл Хейвън с търпелив поглед или да пропусне бръчицата раздразнение между веждите. Затова, когато Кефрия погледнеше към портрета на съпруга си, той се взираше насреща й по обичайния си начин, с отегчение и нетърпение.

Тя се опита да разсече слоевете обида в сърцето си, за да открие сърцевина от обич. Той беше неин съпруг, баща на децата й. Единственият мъж, когото бе познавала. И въпреки това не можеше да каже искрено, че го обича. Това беше странно. Той й липсваше, тя копнееше за завръщането му. Не просто защото то би означавало връщането на семейния кораб и големия й син. Тя искаше самият Кайл да се върне.

Понякога, смяташе Кефрия, да имаш до себе си човек, на чиято сила да можеш да разчиташ, е по-важно от близостта на човек, когото обичаш. Освен това тя искаше да изясни случващото се между тях. По време на месеците негово отсъствие тя бе открила, че има неща, които би искала да му каже. Бе решила, че ще го принуди да започне да я уважава, както бе принудила майка си и сестра си да се отнасят към нея с уважение. Тя не искаше Кайл да изчезне от живота й, преди тя да се е сдобила с подобно уважение от него. Ако не го придобиеше, завинаги щеше да носи със себе си подозрението, че не е била достойна за подобно чувство.

Тя спусна капачето на миниатюрата и я върна обратно върху полицата. Страшно й се спеше, но не можеше да си легне преди завръщането на Алтея.

Кефрия бе открила, че чувствата към сестра й наподобяват нещата, които изпитваше към съпруга си. Всеки път, когато й се стореше, че двете са възстановили предишната сестринска близост, Алтея разкриваше, че изобщо не е преставала да се интересува изцяло от себе си. На тазвечерното заседание тя бе разкрила, че се интересува само от кораба, не от Кайл, не от Уинтроу. Алтея искаше Вивачия отново да спусне котва в родното пристанище, за да може да предяви претенциите си. Толкоз.

Тя напусна стаята и с безшумните стъпки на привидение започна да обхожда къщата. За начало надникна в стаята на Силдин. Той спеше дълбоко, без да се съобразява с проблемите, които бяха връхлетели семейството му. На вратата на Малта Кефрия почука леко. Отговор не последва. Малта също спеше по спокойния начин, възможен само за децата. На това събрание тя се бе държала много добре. По време на прибирането тя не се впусна да обсъжда нажежавалата се обстановка, а бе повела възпитан разговор с Граг Тенира. Тя се превръщаше в истинска млада дама.

Кефрия слезе на долния етаж. Тя предварително знаеше, че ще открие майка си в кабинета. Роника Вестрит също нямаше да може да заспи преди завръщането на Алтея. Щом така или иначе двете щяха да будуват, поне да будуват заедно.

В коридора тя дочу стъпки от двора: явно Алтея се връщаше. Кефрия се навъси раздразнено, когато на вратата се почука. Какво й пречеше да влезе през задния вход: вратата на кухнята беше отворена?

— Аз ще отворя — високо каза Кефрия и се отправи към вратата.

Брашън Трел и майсторката на дървени накити стояха на прага. Морякът носеше същите дрехи, с които бе дошъл преди. Очите му бяха кървясали. Занаятчийката изглеждаше спокойна. Лицето й изглеждаше дружеско, ала върху него отсъстваше извинение за късното явяване.

Кефрия мълчаливо се вторачи в тях. Това им посещение минаваше всякакви граници. Достатъчно грубо беше, че Брашън е пристигнал толкова късно, без да се обади, а на всичкото отгоре той водеше със себе си и външен човек.

— Какво желаете? — смутено попита тя.

Сдържаността на Кефрия не го смути.

— Трябва да говоря със семейството — оповести Брашън.

— За какво?

— За това как да си върнете кораба и близките. Двамата с Янтар имаме план.

Той кимна към спътничката си, при което Кефрия различи пот върху лицето му. И то при положение, че нощта бе приятно прохладна. Не, трескавостта на думите и маниерите му определено беше смущаваща.

— Кефрия? Алтея върна ли се? — долетя гласът на майка й откъм коридора.

— Не, майко. Брашън Трел е дошъл, заедно с… Янтар, бижутерката.

Майка й бързо изникна на прага на кабинета. Подобно на дъщеря си, Роника носеше спалната си роба, загърната с шал. Косата й бе разпусната. Със сивите и редеещи кичури тя изглеждаше особено стара. Дори безсрамният Брашън се засрами.

— Зная, че е късно — побърза да се извини той. — Но двамата с Янтар изготвихме план, който може да се окаже от полза за всички ни. Голяма полза.

Морякът погледна Кефрия право в очите. Създаваше се впечатлението, че това му коства усилие.

— Вярвам, че този замисъл представлява единствения шанс да върнем съпруга ти, сина ти и кораба.

— Не съм останала с впечатлението, че ти изпитваш особена загриженост към съпруга ми — каза Кефрия със сух глас. Ако Брашън Трел бе дошъл сам, тя би се отнесла по-меко, ала странната му придружителка я караше да стои нащрек. За нея Кефрия бе чувала прекалено много неща. Тя нямаше представа каква е същинската цел на тези двамата, но силно се съмняваше, че те са загрижени за нечии други интереси, освен собствените си.

— Наистина не изпитвам особено топли чувства към него, но го уважавам. Не мога да отрека, че Кайл Хейвън е умел капитан. Той просто не може да се сравнява с Ефрън Вестрит. — Той нямаше как да не забележи скованата й поза и студения поглед. — По-рано днес, на срещата, Алтея помоли за помощ. Това съм дошъл да й предложа. Тя вкъщи ли си е?

Прямотата му бе смущаваща.

— Мисля, че сега не е най-подходящото време за…

— Нека да влязат — прекъсна я майка й. — Покани ги в кабинета. Кефрия, не можем да си позволим лукса да подбираме съюзниците си. Тази вечер аз съм готова да изслушам всеки план, който предлага да обедини семейството ми. Без значение колко късно пристигат авторите му.

— Както желаеш, майко — сковано отвърна Кефрия и се отдръпна от прага. Чужденката се осмели да я погледне с разбиране. Тази жена дори миришеше странно, да не говорим за странния оттенък на кожата и косата й.

Кефрия нямаше нищо против самите чужденци. Много от тях бяха и очарователни, и смайващи. Ала тази майсторка на накити я смущаваше. Може би това се дължеше на начина, по който тя механично се представяше като равна с обкръжението, в което се окажеше в момента.

По пътя към кабинета тя се постара да не мисли за противния слух, касаещ отношенията между сестра й и тази жена.

Роника Вестрит не споделяше нейните резерви. Макар и преоблечена за сън, тя се държеше с пълното достойнство на домакиня, дори повика Рейч и й заръча да приготви чай за гостите.

— Алтея още не се е прибрала — обясни възрастната жена, с което изпревари Брашъновото повторно питане. — Чакам я…

— Закланото прасе беше много груба шега — отвърна той с притеснен вид. — Интересно дали нещо по-лошо не го очаква у дома. — Морякът рязко се надигна. — Вие вероятно не сте чули, но тази вечер целият град е настръхнал. Мисля, че ще е добре да отида да потърся Алтея. Имате ли кон?

— Имаме само една стара… — поде Роника, но в този момент край вратата долетя шум. Брашън изчезна в коридора с пъргавина, издаваща притеснението му.

— Алтея е. Тя води някакво момче със себе си — заяви той и забърза да я посрещне, сякаш той беше домакинът на този дом. Кефрия се спогледа с майка си. В очите на Роника имаше единствено объркване, но Кефрия се наскърбяваше от чудатото му поведение. Нещо в този човек не беше наред.

 

 

Тя се опита да хване момчето за ръка, за да го заведе до вратата, но то се сви. Бедното дете. Колко ли лошо се бяха отнасяли с него, за да започне то да се бои от самия допир?

Алтея отвори вратата и му направи знак да я последва.

— Всичко е наред. Никой няма да те нарани, ела.

Тя говореше бавно и успокояващо. Дори не беше сигурна, че момчето я разбира. То не беше изрекло и думица по целия път насам. Дълъг и уморителен път, през който й бяха правили компания единствено мрачни мисли. Тази вечер тя се бе провалила. На заседанието бе говорила предварително и вероятно бе допринесла за ранното му разпускане. Съветът бе отказал да изслуша близките й. Обстоятелствата най-сетне я бяха принудили да признае в какво се е превърнал Давад Рестарт. Но това не беше най-лошото: Алтея се боеше, че има и други Търговци, поели по същия път. А нейният прибързан език я беше обрекъл с момче, за което тя не можеше да се грижи.

Сама си беше виновна.

В момента тя копнееше единствено за една гореща вана и дълъг сън, само че най-напред трябваше да се погрижи за детето. Поне нямаше какво друго да се обърка тази нощ.

Тогава тя си припомни, че й предстоеше да се сблъска с майка си и Кефрия заради думите, които бе изрекла на събранието. Настроението й посърна допълнително.

Момчето се беше изкачило по стълбите, но не прекрачваше прага. Алтея разтвори вратата широко и пристъпи вътре.

— Хайде, ела — подкани го тя.

— Слава на Са, че си добре!

Тя трепна и рязко се обърна към мъжкия глас, разнесъл се зад нея. Брашън се приближаваше по коридора, сияещ от облекчение. В следващия миг той вече се въсеше и започваше да я кори, като че имаше насреща си някакъв неумел матрос.

— Имаш голям късмет, че не са ви нападнали. Просто не можах да повярвам, когато чух, че си си тръгнала с каретата на Давад Рестарт. Защо си взела страната на подобна отрепка, при положение, че всички… Богове, ама че смрад…

Брашън спря на крачка от нея, сгърчи лице и повдигна ръка да защипе носа си.

— Н’ с’м яз! — възмутено изписука момчето. В думите му се долавяше характерното звучене на жител на Шестте херцогства. — Тя см’рди. Цял’та йе ома’ана с лайна.

Алтея го изгледа смразяващо, а детето сви рамене.

— Н’ис’ина йе тъй. Тряа се окъпеш — рече то.

Това беше последната капка. Алтея насочи избухването си към Брашън.

— Ти какво търсиш тук? — грубо запита тя. По-грубо от възнамеряваното.

Очите на младия Трел обиколиха петната по робата й, преди да се върнат върху лицето.

— Притеснявах се за теб. Макар че явно е било напразно — и този път импулсивността ти не е имала последствия. Но това не е единствената причина за идването ми. Става дума за нещо много важно. За Вивачия. Двамата с Янтар имаме план. Сигурно той ще ти се стори глупав, вероятно няма да ти хареса, но аз мисля, че замисълът има шанс да проработи.

Той говореше бързо, с изстрелвани думи.

— Ако ме изслушаш и го обмислиш, ще откриеш, че това е единственият начин да я спасим. — Той отново я погледна в очите. — Само че това може да почака. Момчето е право, най-напред трябва да се измиеш. Миризмата наистина е неприятна. — Брашън леко се подсмихна.

Тези му думи много се доближаваха до прощалната му забележка от Кандило. Нима той наистина й се подиграваше в този момент? И смееше да й говори така фамилиарно в собствения й дом? Тя се навъси насреща му. Брашън понечи да каже нещо, но се оказа изпреварен от хлапето.

— Свинските лайна най-гадно см’рдът — весело потвърди момчето. — Н’ й да’ай д’ те оцапа — загрижено се обърна то към Брашън.

— Няма такава опасност — отвърна Алтея и към двамата. Сетне тя погледна Брашън в очите. — Сам ще намериш пътя към изхода.

Той я гледаше зяпнало. На момчето тя можеше да прости: то беше още дете, попаднало в чужда страна и незавидна ситуация. Но Трел с нищо не можеше да извини държанието си. А след ден като днешния Алтея нямаше каквото и да било намерение да го слуша. Тя беше изцедена, изцапана и изгладняла.

В кабинета на баща й светеше, от вътрешността му долитаха гласове. Тя отново си помисли за сблъсъка с майка си и Кефрия.

Пред прага на кабинета Алтея бе успяла да призове маска на спокойствие върху лицето си. Тя влезе вътре, осъзнаваща, че миризмата на свинска карантия я обгръща като невидима аура.

— Върнах се, добре съм. Водя дете със себе си, Давад го използваше като конярче… Зная, че в настоящия момент не можем да си позволим още гърла за хранене, но просто не можех да оставя това момче там.

Лицето на Кефрия бе застинало в ужас. Алтея замлъкна, забелязала Янтар. Тя пък какво правеше тук?

Момчето стоеше на прага, широко разтворило белезникавите си очи. То местеше поглед от лице на лице, но мълчеше. Алтея опита да го хване за ръката, за да го издърпа вътре, а то се дръпна. Девойката се засмя пресилено:

— Заради мръсотията е. Той не искаше да язди с мен, затова се забавих толкова. Двамата дойдохме пеш.

Кефрия стоеше загледана в нещо над рамото на Алтея. Последната се обърна и видя, че Брашън Трел е застанал недалеч от нея, скръстил ръце с упорит вид. Той невъзмутимо посрещна погледа й.

— Ела, момче. Никой няма да ти направи нищо. Как се казваш?

Макар и уморена, Роника смогна да звучи меко. Въпреки това момчето не помръдна.

Алтея реши, че трябва да се оттегли, пък макар и за малко.

— Отивам да се измия и преоблека. Скоро ще се върна.

— Няма да ми отнеме много време да ти кажа идеята ни — натрапчиво възрази Брашън.

Двамата се спогледаха. Алтея отказваше да сведе поглед. Самият той вонеше на дим и киндин. За какъв се мислеше? Тя нямаше да му позволи да я третира по подобен начин под бащиния й покрив.

— Боя се, че съм прекалено уморена, за да те слушам, Брашън Трел. — Учтивостта на тези й думи опасно се доближаваше до хлад. — Освен това смятам, че е прекалено късно за разговори.

Той стисна устни. Казаното от нея го бе засегнало.

Появата на Рейч сложи край на сблъсъка им. Слугинята пристъпи между тях, понесла поднос с чайник и чаши. Имаше и малка чинийка със сладкиши, по-скоро символична проява на гостоприемство. Момчето не помръдна от мястото си, но шумно подуши, привлечено от миризмата им.

— Алтея. — Тонът на майка й съдържаше повече напомняне, отколкото укор. — Лично аз бих искала да чуя предложението на Брашън. Смятам, че трябва да изслушаме всяко възможно решение. Ако си чак толкова уморена, ние ще извиним отсъствието ти. Но аз бих предпочела да се върнеш. — Сега Роника се обръщаше към слугинята. — Рейч, ако нямаш нищо против, ще ни трябват още чаши. Бъди така добра да донесеш и нещо по-питателно за момчето.

Ако съдеше само по тона й, човек би останал с впечатление, че настъпилата ситуация е съвсем обикновена.

Майчината й учтивост жегна съвестта на Алтея. От нея все още се очакваше да се държи като Търговска дъщеря.

— Както желаеш, майко — каза тя, смекчила думите си. — Ей сега ще се върна.

 

 

Кефрия се зае да напълни чашите на необичайните (и неканени) посетители. Единствено тя се опитваше да поддържа разговор: майка й се взираше в незапаленото огнище, а Брашън обхождаше стаята. Янтар не полагаше дори символични усилия да се представи като събеседник — тя седеше на пода, недалеч от мястото, където стоеше момчето, и го примамваше с късчета сладкиш, както се мами плахо кученце. Тя правеше това напълно спокойно, без да намира поведението си за невъзпитано или неподходящо.

В един издебнат момент момчето грабна целия сладкиш от ръката й и го натъпка в устата си. Янтар се усмихна гордо.

— Виждаш ли — тихо му каза тя. — Тук хората са добри. Вече нищо не те заплашва.

Алтея удържа на думата си. Малко след повторната поява на Рейч, включваща още чаши и чиния притоплена храна, тя на свой ред пристъпи в кабинета. Несъмнено тя се бе мила със студена вода, за да приключи толкова бързо, реши Кефрия. Сестра й се беше преоблякла в обикновен пеньоар, сплела мократа си коса. Студената вода бе зачервила страните й, което й придаваше едновременно уморен и свеж вид.

Без да казва каквото и да било, Алтея си взе чаша чай и няколко сладки, след което последва примера на приятелката си и също се настани направо на пода. Татуираното момче също се навърташе там, макар и изцяло съсредоточено върху храната си.

Първите си думи Алтея насочи към Янтар.

— Брашън ми каза, че двамата сте изготвили план да си върнем Вивачия. Освен това той каза, че планът нямало да ми хареса, но бил единственият начин. Какъв е този план?

Янтар погледна към спътника си.

— Благодаря ти, че си я подготвил да ни изслуша — сухо каза тя. Подир това сви рамене и въздъхна. — Късно е. Затова мисля, че трябва да бъда кратка и да ви оставя да го обмислите.

Тя плавно се изправи на крака, като издърпана с невидима нишка. И пристъпи в средата на стаята, за да се убеди, че всички ще я слушат. При това се усмихна към момчето, продължаващо да омита чинията си, вглъбено единствено в хапките си.

Янтар леко се поклони. В този момент тя напомняше на Кефрия на актриса.

— Ето какво предлагам. За да си върнем жив кораб, нека използваме жив кораб. — Погледът й докосна всички им. — Парагон, ако трябва да бъда точна. Ние го купуваме, вземаме назаем или отвличаме, събираме екипаж, командван от Брашън, и се отправяме да си върнем Вивачия.

Сред настъпилото смайване тя добави:

— Ако се чудите за моя мотив, то бъдете уверени, че поне половината от него се крие в желанието ми да спася Парагон от насичане. Мисля, че вашият добър приятел Давад Рестарт бе могъл да убеди Лъдчънсови да се разделят с кораба срещу разумна цена. Той изглежда добре запознат с възмутителните предложения, отправяни от спекулантите. Може би той ще поиска да се възползва от този шанс да възстанови репутацията си пред Търговците. С оглед на определени събития, случили се тази вечер, това изглежда още по-вероятно. Е, какво ще кажете?

— Не — изрече Алтея.

— Защо не? — попита Малта, изникнала на прага. Тя влезе в кабинета. Над нощницата си бе обвила дебел вълнен шал; бузите й още розовееха от сън. — Сънувах кошмар. Когато се събудих, чух гласовете ви и слязох да видя какво става — обясни тя. И продължи. — Чух, че е възможно да изпратим кораб, за да спасим татко. Мамо, бабо, с какво право Алтея ни забранява да сторим това? На мен замисълът ми се струва разумен. Защо сами да не спасим татко?

Алтея започна да изрежда основанията си, отброявайки на пръсти.

— Парагон е луд. По-рано той е избивал екипажите си и е възможно да го стори отново. Той е жив кораб, с когото трябва да плават единствено близките му. Той не е плавал от години, дори не е влизал в морето. Освен това ние не разполагаме с парите да го откупим и ремонтираме. И впрочем, ако все пак решим да постъпим така, защо Брашън да е капитан? Защо не аз?

Брашън избухна в смях, странно задавен.

— Стигнахме и до същинското й възражение — отбеляза мъжът. Той извади носна кърпичка, за да попие челото си.

Никой друг не се засмя. В поведението му се забелязваше трескавост, която дори Алтея забелязваше. За разлика от Янтар.

Кефрия реши, че е неин ред да прояви прямота.

— Простете скептичността ми, но аз не разбирам с какви основания вие двамата се замесвате. Защо една чужденка е готова да рискува живота си на борда на обезумял жив кораб? Каква полза би имал Брашън Трел да подема спасяването на човек, който е сметнал уменията му за незадоволителни? Какво ни гарантира, че вие няма да отплавате в съвсем друга посока?

Очите на Брашън блеснаха.

— Аз може да съм лишен от наследство, но не и от чест. — Той поклати глава. — Видно е, че тази вечер откритите думи ще ни служат най-добре. Ти, Кефрия Вестрит, се боиш, че аз ще взема възстановения Парагон и ще го отведа, без да си правя труда да спасявам Вивачия. Да, бих могъл, няма да го отричам. Но не бих го направил. Каквито и неразбирателства да има между мен и Алтея, тя и в този момент би потвърдила моята честност. Зная, че вашият баща би го сторил.

— Самата аз — додаде Янтар — вече ви казах, че желая да предотвратя разчленяването на Парагон. Между двама ни с него съществува дружба. Освен това аз съм приятелка на Алтея. И освен това чувствам, че това е нещо, което съм призована да сторя. Не съм в състояние да го обясня по-ясно. Боя се, че ще трябва да приемете думите ми. Друга гаранция не мога да ви предложа.

В стаята настъпи тишина. Брашън бавно скръсти ръце. Дълбоко навъсен, той се обърна към Алтея и остана загледан, в предизвикателство, което не прибягваше към преструвки. Алтея отказваше да сблъсква волята си с неговата; тя гледаше към майка си. Малта шаваше неспокойно и се стремеше да наблюдава всички.

— Ще се върна утре вечерта — оповести Брашън. Той изчака Алтея да се обърне към него. — Помисли над предложението ни, Алтея. Видях в какво настроение си тръгнаха Търговците днес. Съмнявам се, че ще получите други предложения за помощ, камо ли по-добри. — Следващите му думи, по-тихи, бяха насочени изцяло към нея. — Ако желаеш да говориш с мен преди това, остави съобщение в магазина на Янтар. Тя знае къде да ме намери.

— На борда на Парагон ли живееш? — с одрезгавял глас попита Алтея.

— Там нощувам. Понякога — отвърна мъжът.

— И колко киндин си издъвкал днес? — рязко попита тя, с известно ожесточение.

— Нито трошица. — Брашън си позволи да се усмихне мрачно. — Това е проблемът.

Той погледна към Янтар.

— Мисля, че е време да си вървя.

— Аз смятам, че трябва да остана още малко — извини се тя.

— Както решиш. На вас желая приятна вечер. — Брашън кимна.

— Почакай!

Молбата на Малта прозвуча по-скоро заповеднически. Очевидно тя сама усети това, защото коригира следващите си думи:

— Не си тръгвай още, моля те. Може ли да попитам нещо? За Парагон?

Кефрия никога не бе долавяла подобно напрежение в гласа на дъщеря си. А Брашън погледна към девойката.

— Не е нужно да искаш разрешението ми.

Малта умоляващо изгледа събраните.

— Щом той ни оставя да размишляваме… Както винаги ми казваш, бабо, човек не може да спори с числата. Не можем и да вземаме решения, без да ги познаваме. Затова, преди да обмисляме каквото и да било, първо трябва да се запознаем с тях.

Роника Вестрит оставаше оплетена между шок и одобрение.

— Това е така.

Малта си пое дъх и продължи.

— Леля Алтея смята, че Парагон ще се нуждае от много поправки. Но аз винаги съм чувала, че магическото дърво не изгнива. Много ли поправки ще се наложат?

Брашън кимна.

— Не чак толкова, колкото би се нуждаел кораб от обикновено дърво, но пак ще има значителни разходи. Парагон е стар кораб, по-малка част от него е изградена от обикновен материал в сравнение с по-късните живи кораби. Корпусът му е здрав. Голяма част от останалия материал се намира в изненадващо добро състояние. Мисля, че магическото дърво отблъсква дървоядите, както кедърът отблъсква молците. И въпреки това има нужда от възстановяване и оборудване. Нужни са му нови мачти, нови платна, нови въжета. Също така котви, вериги, лодки, кухненски съдове, дърводелски инструменти, лекарства… Всички онези неща, които корабът трябва да носи, за да се превърне в един малък свят. На много места той отново трябва да бъде калафатен. Много от металните му елементи също трябва да се сменят. Янтар е възстановила голяма част от вътрешността му, но и в това отношение предстои работа.

— Сетне идват разходите по закупуването на хранителни припаси. Ще трябва да разполагаме с отделен запас от стоки или пари, за да можем да откупим кораба и близките ви. Ще трябва да закупим и оръжия, в случай че капитан Кенит откаже да иска размяна. Ако успеем да си позволим бойни машини, още по-добре. Накрая ще се нуждаем от пари, за да платим на моряците.

Алтея успя да намери гласа си.

— Наистина ли смяташ, че ще намериш опитни хора, склонни да работят на борда на Парагон? Явно си забравил за репутацията, която си е спечелил той: репутация на убиец. Освен ако не си готов да заплатиш необичайно високи заплати, защо някой добър моряк би постъпил на работа на подобен съд?

Кефрия усещаше, че сестра й се опитва да сдържа гласа си учтив. Тя подозираше, че интересът на Алтея е бил събуден, въпреки привидния й скептицизъм.

— Да, това ще представлява проблем — съгласи се Брашън. Той отново извади носната си кърпичка и обърса лице. Ръцете му леко потрепваха. — Може да се намерят неколцина, които ще се наемат заради славата. Винаги се намират моряци, чиято дързост надвишава ума им. Аз бих започнал със стария екипаж на Вивачия, онези, които Кайл освободи. Някои от тях може да се наемат заради самата Вивачия или в памет на баща ти. Останалите…

Той сви рамене.

— Има вероятност да се окажем с екипаж от отрепки. Много ще зависи от капитанския помощник. Един добър заместник е способен да изгради добър екипаж от почти всякакви хора, стига да му бъде разрешено да го стори.

— И какво би им попречило да се вдигнат на бунт, когато…

— Числата! — раздразнено се намеси Малта. — Няма смисъл да мислим за вероятности, преди да знаем дали е финансово възможно. — Тя отиде до бюрото на дядо си. — Ще можеш ли да напишеш приблизителната стойност на всичко това?

— Аз не съм специалист — поде Брашън. — За някои неща ще трябва да наемем специалисти и…

— Ако приемем, че изобщо намерим дърводелци, склонни да ремонтират Парагон — хапливо вметна Алтея. — И ако приемем, че Лъдчънсови дадат разрешение. И…

Малта стисна листа, който бе извадила от чекмеджето. Кефрия очакваше, че дъщеря й ще го смачка на топка и ще го хвърли на земята. Но Малта затвори очи за момент и си пое дъх.

— Да, ако приемем. Колко ще струва? И ще успеем ли да съберем подобна сума? Докато не намерим отговор на тези въпроси, безсмислено е да се питаме за друго!

— Тези други неща биха могли да ни попречат също като липсата на пари! — изсумтя Алтея.

— Казвам само — продължи Малта с усилие да остане спокойна, — че трябва да се спираме над факторите по реда, в който те възникват. Ако не ни стигат парите да наемем моряци, няма смисъл да се тревожим дали ще се намерят хора, склонни да плават с нас.

Алтея стоеше загледана в нея. Кефрия сви устни. Сестра й можеше да бъде изключително хаплива. Ако тя се подиграеше на Малта в този момент, когато момичето полагаше подобни усилия да прояви прагматизъм, последвалото избухване би било страховито.

— Права си — неочаквано каза Алтея. Тя се обърна към майка си. — Изобщо останали ли са ни някакви пари? И има ли нещо, което бихме могли да продадем?

— Има няколко неща — тихо каза Роника. Тя разсеяно въртеше пръстена си. — Но не бива да забравяме, че макар живият кораб понастоящем да не се намира в наши ръце, задълженията по изплащането му все още са наша отговорност. Родът Купрус ще очаква…

— Не мисли за това — тихо каза Малта. — Аз ще приема Рейн за свой годеник. Ще насроча дата за сватбата, при условие, че баща ми присъства на нея. Мисля, че това ще ни донесе опрощаване на този дълг, а също и известна финансова помощ, с която да подготвим Парагон.

В стаята настъпи пълно мълчание. На Кефрия се струваше, че тази тишина е осезаема, може би защото тя носеше със себе си разбиране. На мястото на дъщеря й стоеше съвсем друга личност. Глезеното и упорито девойче, което не се спираше пред нищо, за да получи своето, се беше превърнало в млада жена, готова да пожертва всичко, включително себе си, за да спаси своя баща. Тази непоколебима проява на воля бе смайваща. Кефрия трябваше да прехапе устни, за да не изрече гласно мисълта си, че Кайл не е достоен за подобна саможертва. Той никога не би разбрал, че дъщеря му се е лишила от целия си живот. Никой, помисли си тя, не заслужаваше да жертваш живота си заради него.

Тя гледаше към момчето, безмълвно гледащо към непознатите му хора, но откри, че си мисли за брака си. Горчива усмивка трепна на устните й. Една жена вече бе направила подобна саможертва заради Кайл Хейвън.

— Малта, умолявам те, недей да вземаш подобно решение в тези обстоятелства.

Силата в гласа й изненада и нея самата.

— Аз не отричам правото ти да вземеш това решение — продължи Кефрия. — Самата ти склонност да го сториш е доказателство за твоята зрялост. Просто те моля да не прибягваш до това, преди да сме изчерпили останалите варианти.

— Какви останали варианти? — с безнадежден глас попита дъщеря й. — През цялото това време никой не ни се притече на помощ. Кой би ни се притекъл сега?

— Семейство Тенира — тихо предположи Алтея. — Други от притежателите на живи кораби също биха могли…

— Те са прекалено заети със собствените си проблеми — намеси се Брашън. — Извинявай, тази вечер ми е трудно да се съсредоточа. Непрекъснато забравям, че ти не знаеш какво стана после. Имаше стълкновение при данъчния кей. Тенира и още неколцина изместиха Офелия в центъра на пристанището и я разтовариха с малки лодки. Товарът бе раздаден из целия град: Тенира предпочете да го дари, отколкото да плаща неправомерни налози. Но това не попречи на калсидците да се намесят.

— Имаше ли ранени? — сепнато попита Роника.

Брашъновата усмивка не беше дружелюбна.

— Началникът на пристанището никак не остана доволен от двете потопени галери. За съжаление те потънаха досами данъчния пристан. За момента там е невъзможно да спират големи съдове. Кой знае кога ще намерят начин да ги изровят.

— Галерите изгоряха — добави Янтар, едновременно тъжна и удовлетворена. Подир това тя добави с небрежен глас: — Част от кея също се запали. Когато си тръгвахме, някои от складовете на сатрапа още горяха.

Брашъновият тон предизвика Алтея:

— Може да се каже, че съм имал основание да се тревожа за теб в подобна нощ.

— Вие сте били там? — Алтея местеше поглед между него и Янтар. — Всичките тези пожари… надали са случайни. Това е било планирано предварително, нали? Защо не сте ми казали?

— Офелия и аз станахме много добри приятелки — отвърна Янтар.

— Защо не сте ми казали?

— Може би защото това не е било място за една Търговска дъщеря — сви рамене Брашън и кисело додаде: — Може би Граг се тревожи достатъчно за теб, за да не е искал и теб да арестуват.

— Граг е арестуван?

— Беше арестуван. За кратко. Телата на калсидските стражи, които трябваше да го отведат, скоро бяха намерени, а Граг го нямаше. — Той се подсмихна. — Но зная, че той е добре. Сигурен съм, че скоро ще получиш вести от него. Той няма да остави любимата си в незнание.

— Ти откъде знаеш толкова много? Как така си се озовал там?

Личеше, че Алтея се разгневява. Обстоятелство, което се струваше неразбираемо на Кефрия. Защо сестра й чак толкова се разстройваше за това? Нима й се искаше да е присъствала на този бунт, вместо да отвежда Търговеца Рестарт до дома му?

— Видях група ядосани Търговци да напускат събранието преждевременно и ги последвах. А когато разбрах намеренията им, аз се присъединих към тях. По примера на мнозина други. — Брашън помълча. — По-късно дочух за случилото се с каретата на Давад Рестарт. Някои изразяваха желанието си да поставят него на мястото на прасето. Ако бях там, никога нямаше да ти позволя да тръгнеш сама. Просто не проумявам с кой акъл Тенира…

— Вече ти казах, че не се нуждая от помощта ти! — кипна Алтея. — Ничия помощ не ми е нужна.

Брашън скръсти ръце.

— Тъй ли било? В такъв случай не разбирам защо по-рано днес на събранието ти молеше за помощ?

— Не ми е нужна помощ от теб! — с фучене уточни жената.

— Но на мен е нужна — намеси се Кефрия и си позволи да извлече известно удоволствие от раздразнението на сестра си. Него тя посрещна със спокоен взор. — Ти явно си забравила, че аз съм Търговката в това семейство. И аз нямам намерение да отхвърлям единствената предложена ни помощ. — Кефрия премести погледа си върху Брашън. — Каква е първата крачка, която трябва да направим? С какво да започнем?

Мъжът посочи с глава към Малта:

— Тя е права. За начало ще се нуждаем от пари. — Той погледна към Роника. — А съпругата на капитана ще трябва да накара Давад Рестарт да изложи в добра светлина предложението ни на Лъдчънсови. Подкрепата на други семейства, притежаващи живи кораби, също ще помогне. Алтея би могла да поговори за това с любимия си. Аз се познавам с някои от корабите, ще разменя няколко думи с тях. Ще се изненадате какво влияние притежава един подобен съд над семейството си.

Брашън замълча, разтриващ слепоочията си. Той бавно прибра носната си кърпичка.

— Алтея е права с опасенията си за екипажа. С набирането му също ще се заема веднага. Ще оповестя из кръчмите, че набирам екипаж от дръзки хора. Онези, които ще се отзоват, ще очакват, че става дума за пиратство. Те може и да се откажат, когато научат, че става дума за Парагон, но…

— Яз ш’ дода. Яз ш’ плавам с вас.

Момчето се изчерви под всичките тези погледи, но въпреки това продължаваше да гледа към лицето на Брашън. Чинията му блестеше като измита. Храната бе укрепила и духа му.

— Това предложение ти прави чест, момче, но ти си още малък — отвърна Брашън с онази едва доловима липса на сериозност, която възрастните използват в разговорите си с деца.

Момчето го изгледа възмутено.

— Яз ловех риба з’едно с татко. Морето н’ ме плаши. — То сви рамене. — Предпочи’ам д’ плавам, отколк’т’ д’ рина конски лайна. Конете см’рдът.

— Ти вече си свободен. Можеш да отидеш където си искаш. Не би ли желал да се върнеш у дома, при близките си? — меко го попита Кефрия.

Лицето му застина. За момент момчето отново изглеждаше безмълвно. Сетне то повдигна рамене.

— Там и’а само пепел и кости. Предпочи’ам д’ се в’рна в морето. Туй си е моят живот. Нал’ веч’ с’м свободен?

Той се оглеждаше предизвикателно, очакващ да чуе противното.

— Да, ти си свободен — увери го Алтея.

— Тогава ш’ оти’а с него. — Момчето посочи с брадичка към Брашън, който бавно поклати глава.

— Ето ви друга идея — неочаквано се намеси Малта. — Да си купим екипаж. Из града съм виждала моряци с татуирани лица. Какво ни пречи да си купим моряци?

— Робството е непростима практика — сухо изтъкна Алтея. — Но аз познавам неколцина роби, които биха били склонни да поемат риска да избягат. Те са били отвлечени от пиратските острови. Може да склонят да рискуват, ако в замяна получат възможност да се приберат. Някои от тях дори може да познават тамошните води.

— Можем ли да се доверим на роби? — колебливо попита Кефрия.

— На борда те няма да са роби — каза Брашън. — Ако трябва да избирам между ловък беглец и ленив моряк, без колебание ще избера беглеца. Получилият втори шанс винаги е благодарен.

Той замълча, замислен над собствените си думи.

— И как така реши, че ти ще отговаряш за набирането на хора? — протестира Алтея. — Ако ще използваме този план, искам аз да подбера екипажа, с който ще плавам.

— Наистина ли възнамеряваш да отидеш с тях? — смая се Кефрия.

— А нима ти си очаквала друго? Щом ще спасяваме Вивачия, аз трябва да присъствам. — Алтея също се взираше изумено в сестра си, защото бе учудена от нуждата да обяснява струващото й се за очевидно.

— Но това е непристойно! — продължи Кефрия. — Парагон ще бъде несигурен съд, с произволно събран екипаж, отправящ се в опасни води, вероятно и към сражение. Какво ще си помислят хората за нас, ако ти позволим да плаваш на борда на подобен кораб?

В очите на Алтея блесна упорство.

— Тревожа се повече за онова, което хората биха си помислили, ако допуснехме други да поемат рисковете по връщането на семейния ни кораб. Как бихме могли да казваме, че става дума за нещо изключително важно, а в същото време да твърдим, че то не оправдава присъствието на член от семейството ни?

— Аз мисля, че тя наистина трябва да присъства на борда.

Тези Брашънови думи смаяха всички. Те бяха насочени към Кефрия, с което той признаваше, че крайното решение е нейно.

— Ако не изтъкнете по недвусмислен начин, че това е начинание на рода Вестрит, няма как да си спечелите подкрепата на друг от Търговските родове. Те биха сметнали, че един жив кораб бива връчен в ръцете на един некадърен, лишен от наследство Търговски син и една чужденка. И ако — когато, надявам се — си върнем Вивачия, тя ще се нуждае от Алтея. Отчаяно силно. — Той предпазливо я погледна. — Но аз не смятам, че тя трябва да присъства на борда като капитан или част от екипажа. Моряците ще бъдат сурови хора, екипаж, който да бъде усмиряван с твърда ръка. И юмрук, поне в началото. С нас ще се съгласят да плават само хора, които не са способни да уважават човек, който не е готов да ги пребие. По тази причина ти не би могла да станеш техен капитан. Не би и могла да работиш редом с тях, защото те няма да те уважават. Те биха те изпробвали във всеки един момент. Рано или късно ти би пострадала.

Алтея присви очи насреща му.

— Не ми е изтрябвало покровителството ти, Брашън Трел. Ти явно си забравил, че аз вече доказах способностите си, а те не се основават единствено на груба сила. Баща ми винаги казваше, че онзи, който трябва да поддържа дисциплината със сила, е лош капитан.

— Може би защото е смятал, че това е задължение на неговия заместник. — След тези думи Брашън промени гласа си. — Баща ти беше отличен капитан с прекрасен кораб, Алтея. Дори и ако плащаше съвсем малко, той пак би намерил свестни моряци, склонни да работят за него. Ала нашите обстоятелства са малко по-различни.

Той неочаквано се прозина, което го смути.

— Уморен съм — заяви морякът. — Ще трябва да се наспя, преди да продължим с приготовленията. Поне вече знаем какви трудности ни очакват.

— Има един проблем, който изобщо не засегнахме — намеси се Янтар. Всички се извърнаха към нея. — Нямаме основания да приемем, че Парагон ще се съгласи да ни помогне. Той има много свои страхове. В известно отношение той е уплашено момче. И също тъй често е гневен мъж. Мисля, че е от изключително значение да придобием съгласието му. Опитаме ли се да го принудим, няма как да успеем в планираното начинание.

— Според теб трудно ли ще го убедим? — попита Роника Вестрит.

Янтар сви рамене.

— Не зная. Парагон е непредсказуем. Дори и ако в началото той склони, на следващия ден или седмица по-късно е възможно да си промени мнението. Това е нещо, което трябва да имаме предвид.

— С този проблем ще се заемем, когато стигнем до него. За начало трябва да накараме Давад Рестарт да убеди Лъдчънсови да ни подкрепят.

— С това ще мога да се справя — каза Роника с известна хладина в гласа. За момент Кефрия изпита състрадание към Давад. — Утре по обед възнамерявам да имам отговора му. Не виждам причина да отлагаме.

Брашън въздъхна.

— В такъв случай се разбрахме. Ще се върна утре следобед, за да продължим. Приятна вечер, Роника, Кефрия. Приятна вечер, Алтея.

В последното сбогуване тонът му бе леко променен.

— Приятна вечер, Брашън — отвърна Алтея със сходен оттенък.

Янтар също се сбогува с тях. Когато Алтея се надигна да изпрати гостите, момчето също се надигна. Кефрия бе връхлетяна от моментно раздразнение заради импулсивността на сестра си.

— Не забравяй, че трябва да намериш място за спане на момчето — обърна се тя към Алтея.

Детето поклати глава.

— Ня’а спа тука. Отиа’м с него. — И то кимна към Брашън.

— Нищо подобно — отвърна морякът с тон, който не търпеше възражение.

— Нал с’м свободен? — възрази момчето. — Н’ мо’еш д’ ме спреш.

— Не бъди толкова сигурен — заплашително отвърна морякът. И добави с по-мек глас — Момче, аз не мога да се грижа за теб. Аз нямам дом, разчитам единствено на себе си.

— Яз с’шо — спокойно настоя момчето.

— Според мен трябва да го вземеш със себе си, Брашън — каза Янтар. Върху лицето, й бе изникнал странно замислен израз. В следващия момент тя се усмихваше кисело. — Би било лош късмет да прогониш първия си моряк.

— Точно тъй — наперено потвърди хлапакът. — Н’ мо’а д’ уважа’ам чойек, дет’ н’ му стиска. Земи ме, ня’а с’жаля’аш.

Брашън присви очи и за пореден път поклати глава. Но когато той напусна стаята, а момчето тръгна подире му, той не го прогони. Янтар ги последва, леко усмихната.

— Смятате ли, че те ще успеят да доведат татко? — тихо попита Малта, когато роднините останаха сами.

Докато Кефрия се опитваше да намери отговор, майка й отвърна:

— Вече почти никакви пари не са ни останали. Няма смисъл да се отказваме от този риск. Ако начинанието успее, то ще спаси семейството ни. Ако се провали, просто ще потънем по-бързо. Това е всичко.

Кефрия смяташе, че едно дете не бива да бъде разстройвано с подобна прямота. Ала за нейна изненада Малта кимна.

— Аз си мислех същото — рече момичето.

За пръв път от една година насам тя се обръщаше към баба си с учтив тон.