Робин Хоб
Безумният кораб (27) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и пета
Спускането на Парагон

Приливът щеше да настъпи непосредствено подир зазоряване, затова довършителните работи бяха извършени под светлината на фенери, припряно.

През цялата нощ Брашън не спря да обикаля из кораба и да ругае. Парагон бе наклонен на една страна и придърпан колкото се може повече до брега, без това да напрегне прекалено корпуса: а дори и при това положение корабът скърцаше.

Те бяха започнали да натъпкват кълчища, но само символично. Брашън предпочиташе дъските на корпуса да се разместват свободно при първото съприкосновение с водата. За да може да издържа на вълните, корпусът трябва да запазва известна гъвкавост: дъските и морето трябваше да постигнат разбирателство.

Изкопната дейност бе оголила целия кил. Брашън го подложи на проверка и установи, че корпусът е непокътнат, както можеше да се очаква от качествата на магическото дърво. Въпреки това той не съжаляваше, че е изгубил време да се увери: опитът го бе научил, че точно от онези елементи, от които се очаква да се намират в изправност, пристигат най-неприятните изненади.

Не че му липсваха други неща, за които да се тревожи. Той бе уверен, че в началото Парагон ще започне да пропуска вода като потопен гевгир — преди дъските да се издуеха. Съществуваше вероятност, вътрешните опори, стояли в едно и също положение толкова години, да не издържат на напора на водата. Всичко беше възможно…

Страшно му се искаше да бе разполагал с по-голям бюджет: с достатъчно средства, за да наеме доказани майстори и работници за тази фаза от спускането. А в настоящия момент Брашън бе принуден да използва собственото си знание, трупано през годините, интуицията си и труда на хора, които по това време на денонощието обичайно сънуваха спиртни сънища.

Но най-голямо притеснение пораждаше у него поведението на Парагон. През цялото изминало време корабът не бе променил държанието си: той разговаряше с тях, но продължаваше да демонстрира непредсказуемостта на характера си. Впрочем въпросната непредсказуемост се ограничаваше да редува произволно единствено мрачните емоции. Парагон ту беше разгневен, ту намираше нови и нови прояви на песимизма си, ту се впускаше в самосъжаление, което влудяваше Брашън: в тези, последните моменти, на моряка се искаше да сграбчи хленчещата фигура и да я разтърси.

Той подозираше, че дисциплината и самоконтролът така и не са били овладени от кораба. Това, обясни той на Алтея и Янтар, представляваше първоизточникът на всички Парагонови проблеми: липсата на дисциплина. И първоначално тя трябваше да бъде предоставена от тях, докато Парагон се научи да се владее. Но по какъв начин човек трябваше да пристъпи към възпитаването на един плавателен съд? Тримата бяха обмисляли този въпрос на по халба бира няколко дни преди настъпването на прилива.

Въпросната вечер бе задушна. Тримата бяха насядали направо на плажа, върху отломки, а бирата бе им предоставена от чевръстия Клеф, донесъл я чак от града. Тя беше от евтината, а дори и при това положение пак бе отхапала недопустим къс от средствата им. Но те си я бяха позволили, защото денят се беше оказал особено горещ, а Парагон се бе държал особено непоносимо. Това включваше проява на най-незрелия му аспект, изразяващ се в остроумни обиди и хвърляне на шепи пясък. А новото му разположение на плажа му предоставяше неизчерпаем запас песъчинки: Брашън все още усещаше отделни зрънца сред косата и под тила си. Тъй като фигурата беше отказала да се успокои, той се бе оказал принуден да се заеме с днешната работа под струи пясък.

Току-що изслушала обясненията му за нужда от дисциплина, Алтея раздвижи рамо в израз на безразличие. И сред нейната коса Брашън различаваше песъчинки.

— И какво бихме могли да направим? — рече тя. — Той е малко едър, за да бъде напляскан. Не е възможно да го изпратим да си легне рано или без вечеря. Не мисля, че съществува начин да го научим на дисциплина. По-скоро ми се струва, че трябва да използваме подкупи.

Янтар остави халбата си с думите:

— Ти изреди наказания. Ние говорим за дисциплина, за възпитание.

— И аз започвам да мисля така. Но все още не мога да посоча различията — отвърна Алтея след кратък размисъл.

— Готов съм на всичко, за да сложа край на настоящото му поведение, което е непоносимо. Нима си представяте, че бихме могли да плаваме по такъв начин? Ако не успеем да го накараме да се вразуми, целият ни досегашен труд ще е отишъл напразно — изрече Брашън, изявявайки гласно най-голямото си опасение. — Нищо не би го спряло да ни нападне. В някоя буря или в сблъсък с пирати, в най-неподходящия момент… той може да издави всички ни.

И той додаде, макар и с по-тих глас:

— Знаем, че той е способен на подобно нещо: правил го е преди.

Това беше първият път, в който те подемаха тази тема, неизменно присъстваща в размислите на всички им. Забавно беше, като се замисли човек, рече си Брашън. Лудостта на Парагон бе нещо, с което те си имаха работа всеки ден. Те често обсъждаха различните й аспекти, но избягваха да я обсъждат в цялост. Дори и сега думите му бяха последвани от мълчание.

— Какво е онова нещо, което той желае? — попита накрая Янтар. — Дисциплината не е нещо, което бива налагано, а е последица от вътрешно решение. Той трябва да сътрудничи доброволно, а желанието му за сътрудничене ще се основава на онова, което той иска. В най-добрия случай можем да се надяваме, че става дума за нещо, което сме способни или да му предоставим, или да му отнемем, в зависимост от поведението му. — Следващите й думи прозвучаха притеснени. — Той ще трябва да разбере, че лошото поведение донася лоши последици.

Брашън се подсмихна сухо.

— За теб това би се оказало по-мъчително, отколкото за него. Ти не понасяш да го виждаш нещастен. Без значение какво е правил през деня, дойде ли нощта, ти винаги отиваш при него, за да му разказваш истории или да свириш.

Янтар виновно сведе поглед и без нужда намести работните си ръкавици.

— Аз чувствам болката му — призна тя. — Той е страдал толкова много. Твърде често е бил оставян без избор. Всичко това го е объркало. Той се бои да се надява, защото всеки път, когато е дръзвал да се обнадежди, го е връхлитала единствено мъка. Затова той си е внушил, че всеки му мисли единствено злото. Той се стреми да наранява първи, преди сам да е бил наранен. А това не е стена, която се разбива лесно.

— И какво бихме могли да сторим?

Янтар затвори очи за момент; личеше, че мисълта, която предстои да изрази гласно, я измъчва.

— Онова, което е най-трудно и надявам се, най-правилно.

Тя се надигна и се отправи към носа на лежащия кораб. В тишината гласът й ясно достигна до тях.

— Парагон, днес ти се държа непростимо. Заради това тази вечер няма да ти разказвам истории. Съжалявам, че трябва да постъпя така, но ти не ми оставяш избор. Ако утре се държиш подобаващо, ще прекарам време с теб.

Парагон отвърна след съвсем кратко мълчание.

— Е, и? Твоите истории и без това са глупави и скучни. Не зная защо си си втълпила, че искам да ги слушам. Най-добре изобщо не се връщай и ме остави на мира. Не ме е грижа за лиготиите ти. Никога не ме е било грижа.

— Мъчно ми е да чуя това.

— Не чу ли какво ти казах, кучко глупава? Не ме е грижа! Мразя всички ви!

С бавни и тежки стъпи Янтар се върна при останалите двама, където безмълвно зае мястото си.

— Мина добре — сухо отбеляза Алтея. — Не се съмнявам, че поведението му веднага ще започне да се подобрява.

Този техен разговор непрекъснато се въртеше из главата на Брашън и бе една от причините за безпокойството, с което той не спираше да обикаля кораба. Всичко бе готово. Към следващия етап от работата те можеха да пристъпят единствено при пристигането на прилива — след броени часове.

Край брега стоеше на котва шлепът, който щеше да изтегли Парагон. Този плоскодънен съд се намираше под ръководството на Хаф, един от малцината работници, на които Брашън имаше доверие. Хаф щеше да очаква сигнала от брега и да надзирава хората си на кабестана. На борда на Парагон щеше да има други работници, които при нужда да задействат помпи.

Най-големите Брашънови опасения се отнасяха до онази част на корпуса, оставала врязана в сушата. Той се бе постарал да укрепи вътрешността й и беше подготвил платнище, с което да покрие външната й страна при потапянето на корпуса. Ако притесненията му се оправдаеха и водата действително започнеше да нахлува, нейният натиск щеше да притисне плата към дъските и поне отчасти да забави потока й. В най-лошия случай щеше да им се наложи да изкарат Парагон отново на брега и допълнително да уплътнят въпросния му борд. Брашън се надяваше, че няма да се стигне до това, но в същото време бе готов да го стори.

Тихото шумолене на пясъка го накара да се обърне. Алтея бе застанала зад него, загледана в шлепа. Тя забеляза дежурния на борда му и кимна. А подир това потупа Брашън по рамото — нещо съвсем неочаквано за него, заради което той трепна неволно.

— Не се тревожи толкова, Браш. Всичко ще се подреди.

— Не е сигурно — отвърна той с кисел глас. Допирът, окуражаването, фамилиарното обръщение: всичко това го сепна. В последно време му се струваше, че двамата се връщат към предишните си отношения на хора, служещи на един и същи кораб. Тя бе започнала да го гледа в лицето, когато говореше с него. Промяна, направила работата по-поносима. Вероятно тя също осъзнаваше, че това пътуване ще налага съдействие. Нищо повече.

И Брашън решително задуши пламъчето на надеждата, започнало да се разгаря.

— Къде искаш да стоиш по време на спускането? — попита я той, решен да ограничи разговора им до темата за кораба.

— Ти къде би ме предпочел? — меко се осведоми Алтея.

Той се поколеба за миг.

— Трюмът ми се струва най-подходящ. Ти си в състояние да усетиш и забележиш евентуални неизправности още в най-ранния стадий на проявата им. Зная, че би предпочела да останеш на палубата, но бих искал долу също да има доверен човек. Хората на помпите са силни и издръжливи, но не могат да се похвалят с опит в мореплаването. Или с особен ум… Предвидил съм още няколко човека с чукове и кълчища. Ако корпусът започне да пропуска, насочи ги. Те си разбират от работата, но ти пак ги дръж под око и не им позволявай да лентяйстват. Бих искал да преглеждаш целия трюм, за да знаем цялостното състояние на корпуса.

— Разчитай на мен — тихо го увери тя и понечи да се отдалечи.

— Алтея… — несъзнателно изрече Брашън.

Младата жена веднага се извърна.

— Слушам те?

Той трескаво напрегна ума си в търсене на някаква реплика. Нещо, което да се отличава от същинския въпрос, който му се искаше да зададе: дали тя още е на същото мнение за общото им бъдеще?

— Желая ти късмет — каза той.

— Всички ще се нуждаем от него — с мрачен глас отвърна Алтея.

Поредната вълна се разля по пясъка. Пенестият й ръб оплиска корпуса — приливът наближаваше.

Брашън си пое дъх. Ето че най-важният момент настъпваше. От следващите няколко часа щеше да зависи всичко.

— По местата! — нареди той и изви глава към скалите над брега. Намиращият се там Клеф кимна в отговор на погледа му. Хлапакът стискаше две знаменца. — Дай им знак да започнат да опъват въжето. Бавно и постепенно.

Работниците на борда на шлепа се раздвижиха. Някой от тях даде тон за песен и баритоновият хор се разля над водата.

Макар и изнервен, Брашън не можа да сдържи усмивката си.

— Ето че се връщаме обратно в морето, Парагон…

 

 

Всяка прииждаща вълна се разбиваше все по-близо до него. Той чуваше настъпването на водата и дори можеше да вдъхне соленината й. Те го бяха изтласкали в самия край на плажа, бяха го наклонили още по-силно, а сега щяха да позволят на водата да го погълне. Разбира се, те многократно бяха изтъквали, че възнамеряват да поемат с него по море, но той не беше толкова наивен, та да им повярва. Не. Парагон знаеше, че това е начинът, по който те искат да го накажат: да го завлекат под водата, където щяха да го оставят за змиите. Точно това му се падаше. Лъдчънсови бяха чакали дълго време, но днес щяха да си получат дългоочакваното отмъщение. Те щяха да оставят костите му да потънат на дъното, точно както бе постъпил той с моряците си.

— Ти също ще умреш! — удовлетворено промълви той.

Янтар стоеше край наклонения му борд, стъпила леко като птица. Тя многократно бе му казвала, че ще остане с него през цялото време. Че всичко щяло да бъде наред, тя нямало да го остави. Хубаво, тя щеше да узнае по трудния начин. Когато водата започнеше да се затваря подире му, тя щеше да разбере грешката си.

— Каза ли нещо, Парагон? — попита тя с учтив глас.

— Не. — Фигурата отново скръсти ръце пред гръдта си и ги притисна.

Водата започваше да облива цялата дължина на корпуса му. Вълните съумяваха да се подпъхнат под наклоненото му дъно — океанът протягаше дирещите си пръсти под него. Всеки следващ облив напредваше по-дълбоко. Въжето, протегнало се между мачтата му и шлепа, се опъваше.

Но очакваното дръпване не последва: Брашън изкрещя нещо, въжето престана да се движи, а запази обтегнатостта си.

— Дотук добре! — извика Алтея от вътрешността му.

Водата пълзеше под него, карайки го да потръпне: той осъзнаваше, че следващата вълна би могла да го повдигне. Не, за щастие. Дори и след отдръпването й той остана сред пясъка. Може би следващата…

Вълните продължаваха да се редуват. Тази цикличност бе непоносима, отговорна за смесица от нетърпение и страх.

Когато той усети първото раздвижване, първото моментно отделяне от пясъка, корабът възкликна изненадано.

Янтар конвулсивно стисна перилата му.

— Наред ли е всичко, Парагон? — тревожно се обади тя.

Но в този момент той нямаше време за страховете й.

— Дръж се! — весело я предупреди Парагон. — Потегляме!

Само че вълните продължаваха да го обсипват с целувки, а Брашън все така не правеше нищо. Парагон усещаше как песъчинките под борда му изчезват, поглъщани от морето. Той усещаше и оголването на голяма скала под себе си.

— Брашън! — нетърпеливо възкликна фигурата. — Какво чакаш още? Готов съм, нареди да продължат да теглят, ленивците!

Отговори му поредица от плясъци: Брашън се приближаваше до него сред вълни, които най-вероятно му стигаха над коленете.

— Още е рано, Парагон. Още не е достатъчно дълбоко.

— Ами! Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да не мога да усетя кога съм започнал да се издигам? Всяка вълна ме разклаща, а под мен има голяма скала. Ако не наредиш да ме издърпат, скоро ще започна да се удрям в нея.

— Спокойно… Щом казваш така, ще те послушам. Клеф, дай им сигнал да започнат. Постепенно и внимателно.

— Друг път. Кажи им да си плюят на ръцете! — възрази Парагон. — Чу ли ме, Клеф? — изрева той, когато отговор не последва.

Само да имаха късмета да не го послушат! Беше му омръзнало да се отнасят с него като с дете.

Въжето, стегнато около остатъка от мачтата му, внезапно се опъна.

— Дърпайте! — изкрещя Брашън. Работниците на борда на шлепа се напрегнаха. Тяхното усилие накара Парагон да се разлюлее, но не достатъчно. Под корпуса му бе поставен объл дънер, който трябваше да спомогне за спускането на кораба. Ала сега дървото се беше превърнало в препятствие.

Брашън отново им изкрещя да опъват; при следващата вълна Парагон преодоля ствола.

— Дръжте въжето опънато! — извика Брашън. Парагон почувства как мъжът се катери на борда му.

Корабът продължи да се движи, да навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в разливащата се насреща му вода. След всичките онези години, прекарани сред лъчите на слънцето, тя му се струваше студена, смразяващо студена. Парагон потръпна.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред. Те ще те изправят веднага щом водата стане достатъчно дълбока — успокои го Янтар.

От трюма му долетя викът на Алтея:

— Пропускаме вода, но не е по-сериозно от очакваното. Ти там, не се оглеждай, а хващай помпата! Недей да чакаш водата!

Парагон усети кънтежа на чукове — някой натъпкваше кълчища в една пролука между дъските му. Гласът на Алтея изразяваше недоволство от недостатъчната бързина, с която това биваше изпълнявано. А водата продължаваше да обгръща корпуса. Всяка следваща вълна го караше да се разклаща. Формата и инстинктът му се опитваха да го изправят, но проклетата противотежест не позволяваше.

— Махнете камъка! Оставете ме да се изправя! — гневно изрева Парагон.

— Още малко остана. Оставил съм шамандура; веднага щом я подминем, ще съм сигурен, че е достатъчно дълбоко. Потърпи още мъничко.

— Оставете ме да се изправя! — кресна фигурата, като този път не съумя да скрие зараждането на страха си.

— Съвсем малко остава. Имай ми доверие.

През годините престой на сушата Парагон бе привикнал към слепотата си. Но сега се оказваше, че това примирение го е накарало да забрави усещането на безпомощна непредсказуемост, което донасяше със себе си плаването без зрение. Във всеки един момент той можеше да се сблъска с някакъв отломък или да се наниже на скала — като осъзнаването на сблъсъка съвпадаше с мига на неговата проява.

И защо не му позволяваха да се изправи?

— Махайте тежестта! — неочаквано извика Брашън.

Най-сетне свободен, Парагон започна да се издига бавно. Тласъкът на следващата вълна придаде рязкост на стремежа му. Внезапното движение накара Янтар да възкликне сепнато, но въпреки това тя успя да се задържи.

Дъното и бордовете му бяха обгърнати от студена вода — за първи път от тридесет години. За първи път Парагон заемаше обичайната си позиция, и то сред вода.

Той разпери ръце и изрева победоносно. В смеха на Янтар отекваше същата нотка на триумф. Дори викът на Алтея не можа да развали момента.

— По-живо с помпите! Брашън, спусни платнището!

Парагон чуваше тропот на крака и припрени викове, но не им обръщаше внимание. Той чувстваше, че няма да потъне.

Корабът отново разпери ръце, съсредоточен върху обгръщащите го усещания. Неговата конструкция не се намираше в оптимално състояние, но той щеше да промени това.

Непосредствено след първия му опит корпусът се наклони към десния борд. Янтар отново възкликна сепнато, а Брашън изрази недоволството си шумно. Парагон притисна слепоочията си в нов опит за съсредоточаване. Изпълващото го усещане му беше познато: вътрешността му не притежаваше нужната хармония. Той започна да размества дъските си отново, без да обръща внимание на стърженето и пукота, които това старание пораждаше. Корпусът бавно започна да се изправя.

Във вътрешността му кипеше трескава работа, която Парагон усещаше смътно. В трюма му имаше помпи, опитващи се да надделеят над вливащата се в него вода. Към единия му борд неочаквано се притисна платнище. Алтея крещеше на работниците да уплътнявали по-бързо. Парагон усещаше как дъските му започват да се подуват.

Неочаквано той се сблъска с нещо. Брашън се разкрещя към някакъв неназован некадърник, който по негови думи се бавел с привързването.

Парагон протегна ръце по посока на препятствието.

— Това е шлепът, Парагон. Сега те привързват към него. Тук си в безопасност — успокои го гласът на Янтар.

Той не беше сигурен в това: водата все още го изпълваше.

— Колко дълбоко е тук? — нервно попита корабът.

Веселият глас на Брашън прозвуча някъде близо до Янтар:

— Достатъчно дълбоко, за да плаваш, и достатъчно плитко, за да не те изгубим под водата, ако затънеш. Естествено, ние няма да допуснем да потънеш. По-късно може да се наложи да те върнем на брега, за да поработим върху левия ти борд. Но за момента не се тревожи — всичко е под контрол.

Бързината, с която той се отдалечи, говореше друго…

Известно време Парагон мълчеше и слушаше. Из вътрешността му продължаваха да се разнасят забързани стъпки и напрегнати гласове; някой търчеше и по палубата му. Работниците от шлепа до него се поздравяваха за успешните си усилия и се опитваха да отгатнат следващите ремонтни дейности, които щяха да се наложат.

Ала той не се вслушваше в тези неща. Не, Парагон оставаше съсредоточен в плясъка на вълните в корпуса и наместването на собствените си елементи. Всичко това му се струваше необичайно познато и в същото време чуждо. В морето миризмите се долавяха по-ясно, виковете на морските птици долитаха по-гръмко. Ритмичното движение на вълните го обгръщаше в последователността си. Лекото люлеене бе успокояващо, но и донасяше спомена за отдавнашните му кошмари.

— Вече съм във водата — с тих глас обяви той. — Предполагам, че това ме прави кораб, а не отломка.

— Така е — съгласи се Янтар.

През цялото това време тя бе мълчала и бе стояла неподвижна: Парагон почти бе забравил присъствието й. Понякога тя действително ставаше неуловима за сетивата му — нещо, което я отличаваше от всички останали познати му хора. Във всеки един момент Парагон знаеше къде се намират Брашън и Алтея, дори без да се напряга. Само след миг размисъл той можеше да усети и последния работник на борда си. Но с Янтар беше различно. Тя изглеждаше по-цялостна и изолирана от когото и да било. Понякога корабът смяташе, че тази й особеност е израз на нейното желание. Може би тя споделяше себе си само в моментите, когато пожелаеше, само с когото пожелаеше. Да можеше и самият Парагон да притежава подобно умение…

Последната мисъл го накара да се навъси.

— Проблем ли има? — бързо попита тя.

— За момента не — кисело отговори корабът.

Изглежда Янтар сметна думите му за шега, защото се засмя.

— Е, радваш ли се отново да бъдеш кораб?

— Без значение е как се чувствам. Вие пак ще правите каквото си искате, а моето мнение няма да интересува никого. — Той замълча за момент. — Трябва да призная, че не ви вярвах. Не очаквах, че отново ще мога да плавам. Но пък и нямах подобно желание.

— Парагон, твоите чувства са от значение за нас. И освен това ми е трудно да повярвам, че желанието ти наистина е било да останеш на онзи плаж завинаги. Веднъж ти ми каза, и то доста гневно, че си кораб, предназначен да плава. Смятам, че дори и ако в началото пътуването не ти е приятно, то ще ти се отрази добре. Растежът е необходим на всички живи същества. А докато ти оставаше изоставен на онзи плаж, ти не се развиваше. Ти беше на път да се откажеш, да се превърнеш в провал.

Тя говореше с тих, разбиращ глас, който го изпълни с раздразнение. Нима те си мислеха, че могат да го накарат да повярва, че техните прищевки в действителност са за негово добро? Тук Парагон се изсмя остро.

— Напротив. Аз бях постигнал успех. Бях избил всички, които се опитваха да застанат насреща ми. Вие сте онези, които отказват да повярват в успеха ми. В противен случай щяхте да имате достатъчно разум, за да се страхувате от мен.

Миг ужасено мълчание последва думите му. Той почувства как Янтар отделя ръце от перилата му и се изправя.

— Отказвам да разговарям с теб, когато говориш по подобен начин — заяви тя. Гласът й бе непроницаем, не съдържаше никакво загатване за мислите й.

— А, разбирам. Значи теб все пак те е страх? — доволно попита фигурата.

Но жената вече се отдалечаваше. Тя не отговори.

Парагон не се смути. Какво като се беше обидила? От неговите чувства не се интересуваше никой. Никой не бе си направил труда дори символично да се осведоми за неговите собствени желания.

— З’шо си т’къв?

Той бе усетил присъствието на Клеф: момчето се беше прекачило от шлепа. По тази причина Парагон не се стресна от неочакваните му думи. Той дори не отговори.

— З’шо си т’къв? — настояваше хлапето.

— Какъв? — раздразнено попита Парагон.

— Вечно ядосн. Ил’ само размах’аш р’це и крещиш.

— А ти какъв очакваш да бъда? — отвърна корабът. — Да подскачам от радост, че ме отвличат? Да преливам от вълнение, че се отправям на малоумна мисия?

Той усети как момчето повдига рамене.

— Би могъл.

— Така ли? Бих искал да зная как — хапливо се осведоми Парагон.

— Туй йе лесно. Просто реши д’ бъдеш.

— Просто ей така? Решавам да бъда щастлив и забравям всичко, което са ми причинили?

— Да. — Ноктите на момчето простъргваха скалпа му. — Виж мен. Яз можех д’ ги мразя до един, но реших д’ бъда щастлив. Реших д’ зема онуй, шо мо’а д получа. Д’ се сдобия с нов живот. — След миг мълчание то добави. — Н’ мисля, че ш’ получа друг шанс. Ш’ тря’а д’ използвам тоя.

— Не е толкова просто — тросна се другият.

— Би могло — настояваше Клеф. — Н’ йе по-т’рдно от туй д’ решиш, че си ядос’н.

След тази реплика момчето се отдалечи, а босите му крака стъпваха леко по палубата.

— Но йе мно’о по-забавно — додаде то.

 

 

Водата се стичаше по дъските. Очаквано, нейният напор бе притиснал платнището, забавяйки струите й. Работниците натъпкваха празнините бързо и умело, с неочаквана за Алтея ловкост. Поне те отпадаха като проблем.

Безпокояха я онези, които работеха на помпите: те бяха започнали да се уморяват. Затова тя тръгна да търси Брашън, за да им поиска заместници.

Тя се натъкна на него край една стълба. Следваха го неколцина едри мъже, прекачили се от шлепа.

— Те идват да заменят изпомпващите — кимна той, изпреварвайки репликата й. — Как е положението?

— Успяваме да удържаме нивото на нахлуващата вода, дори да го намаляваме по малко. Дъските се подуват бързо, както може да се очаква. Ако ставаше дума за друг жив кораб, бих го помолила да се погрижи за част от течовете, но в случая ме е страх дори да го попитам. — Тя почака работниците да отминат, преди да добави съвсем тихо. — Боя се той да не стори точно обратното. В какво настроение е?

Брашън замислено почеса челюстта си.

— Не зная. Докато го изтегляхме от брега, той крещеше напътствия, сякаш нямаше търпение отново да заплава. Но по същата причина като теб аз се боя да повярвам в това. Понякога е достатъчно да го разгневиш с предпоставката, че смяташ настроението му за добро.

— Защо ли ми звучи познато. — Тя го погледна състрадателно. — Брашън, осъзнаваш ли в какво се замесваме? По-рано ми се струваше, че този план, макар и единствен, е изпълним. Но сега… Осъзнаваш ли, че ние изцяло се намираме в негова власт. Той е пълен господар на съдбите ни.

За момент морякът придоби страшно изморен вид, раменете му увиснаха унило. Поетият подир това дъх укрепи изражението му.

— Недей да спираш да вярваш в него, Алтея, иначе с всички ни е свършено. Парагон е по-скоро дете, отколкото възрастен. Когато наредя нещо на Клеф, аз не се оглеждам да се убедя, че той ще се подчини. Не му позволявам да осъзнае, че той има по-голямо влияние над мен, отколкото обратното. За момчетата това е трудно поносимо. В такива обстоятелства те започват да изпитват границите, за да разберат какво точно им е позволено. Едва подир откриването им те се чувстват спокойни.

Тя се усмихна леко, макар че в момента не й беше до смях.

— От собствен опит ли говориш?

Неговата усмивка беше още по-кисела:

— Когато най-сетне открих границите, вече бях пропаднал отвъд ръба на света. Няма да допусна същото да се случи с Парагон.

Брашън замълча; тя остана с впечатлението, че мъжът възнамерява да каже още нещо. Но той само сви рамене и забърза подир помпиерите.

Това й напомни, че за нея също оставаха задължения. Алтея се върна в трюма, за да прегледа работата по уплътняването. В повечето случаи хората й доукрепваха местата, натъпкани с кълчища още на брега. На няколко места те дори отстраняваха от тези уплътнения, за да позволят на дъските сами да се притиснат една към друга.

Подобно на повечето кораби, изработени от жителите на Дъждовните земи, Парагон бе проектиран да издържа както кипящите води на Реката, така и гнева на океанските води. Майсторската изработка и вълшебният материал бяха издържали и десетилетията нетипично изгнание на брега. Дори изглеждаше, че сивите дъски сами са започнали да се подреждат. Може би Парагон действително бе избрал да сътрудничи… Един жив кораб бе в състояние да стори много за собствената си поддръжка, стига да пожелаеше.

Обхождането на кораба донасяше със себе си странно усещане. За първи път палубите му не бяха наклонени: състояние, в което Алтея не беше го виждала преди.

Тъй като хората, за които тя отговаряше, работеха добре, младата жена си позволи една бърза обиколка на кораба. Благодарение на нея тя откри, че в камбуза е настанал хаос — печката се бе откъснала от кюнеца си и се бе плъзнала из цялото помещение, сипейки пепел. Капитанската каюта също бе пострадала по сходен начин, само дето тук разпръскването се бе паднало на сандъчето с Алтеините вещи. Една строшена стъкленица парфюм изпълваше цялото помещение с тежката миризма на люляк.

Точно в това помещение Алтея почувства истински, че пътуването им се случва наистина. Много скоро Янтар трябваше да изнесе вещите си и да се премести в далеч по-скромната каюта, полагаща се на корабния дърводелец.

А на нейно място щеше да се нанесе Брашън.

Алтея неохотно бе признала пред самата себе си, че е най-разумно той да поеме командването на кораба. Но нейното съгласие не произтичаше от доводите на моряка, а притежаваше лични основания. Когато те си върнеха Вивачия, Алтея трябваше да разполага със свободата да се пренесе на борда й и да поеме нейното командване. Ако за целта й се наложеше да изостави капитанския пост на Парагон, това щеше значително да разстрои и без това проблемния кораб. Човекът, който се нагърбеше с отговорността на негов капитан, трябваше да остане с него до края на пътуването. Това означаваше, че Брашън е най-подходящият избор.

И все пак тя почувства жегването на съжаление, докато затваряше вратата след себе си. Парагон притежаваше старомоден дизайн; капитанската каюта бе най-доброто помещение на борда. А и Янтар бе възстановила по възхитителен начин мебелите и повечето декоративни елементи. Върху отвора, който тя необмислено бе прорязала сред пода, лежеше килимче. Сред цветните стъкла на илюминаторите личаха пукнатини, някои парченца липсваха, но това не представляваше сериозен проблем. Средствата за възстановяване бяха съсредоточени върху най-неотложните поправки.

Алтея се отправи към каютата на помощник-капитана — нейната каюта. Това помещение бе много по-дребно от покоите, заделени за корабния ръководител, но пак се намираше с класи над моряшките помещения. Вътре имаше прикрепена към стената койка, сгъваемо бюро и два шкафа. За втория помощник също бе предвидена отделна каюта, макар и не по-голяма от един гардероб. На моряците самостоятелни каюти не се полагаха — те трябваше да се ограничат с хамаците си в кубрика. Това също бе типично за по-старите живи кораби — удобствата на екипажа не бяха вземани под внимание; акцентът падаше върху пространството за товар.

На палубата тя завари крачещия неспокойно Брашън. Морякът имаше напрегнат, но и удовлетворен вид.

— Държим се добре — поде той, веднага щом я видя. — Корпусът все още пропуска, но много по-малко: вече са нужни само двама изпомпващи. Мисля, че утре сутринта всички течове ще са отстранени. Корабът е леко наклонен, но малко баласт ще изправи нещата.

Явно Брашън наистина беше в добро настроение, щом прибягваше до подобни шеги.

— Нямаше никакви пропуквания. Почти ми е трудно да повярвам. Знаех, че живите кораби имат здрава изработка, но все пак… Всеки друг съд, оставен толкова дълго на сушата, по това време щеше да става единствено за гнили подпалки — довърши морякът.

Неговият възторг беше заразен. Тя се присъедини към обхождането му, за да наблюдава как Брашън разклаща някое перило, за да провери устойчивостта му, или поспира край някой от люковете, за да провери лекотата, с която подвижната преграда се отмества. Разбира се, все още им оставаше много работа за вършене, но по-голямата част от нея щеше да се ограничи единствено до възстановяване, а не до подменяне.

— Ще го оставим привързан към шлепа още известно време, за да се убедим, че корпусът ще се надуе. Тогава ще го откараме до западната стена, за да приключим с ремонта.

— При другите живи кораби? — притеснено запита Алтея.

Брашън се извърна по начин, който се доближаваше до предизвикателен.

— А къде другаде? Той също е жив кораб.

Тя реши да бъде пряма.

— Опасявам се от нещата, които те може да му кажат. Някоя необмислена дума е достатъчна да го докара до ярост.

— Колкото по-рано се захванем с този проблем, толкова по-добре. — Той пристъпи по-близо до нея. В първия миг Алтея реши, че ще я хване за ръката. Но Брашън само й направи знак да го последва и продължи в същата посока, към носа. — Според мен трябва да му върнем нормалния живот. Да се отнасяме с него така, както бихме се отнасяли с всеки друг жив кораб. Проявите на плахост само биха го направили по-тираничен.

— Наистина ли мислиш, че ще се окаже толкова просто? Че ако започнем да се отнасяме с него нормално, той ще започне да се държи нормално?

Брашън се ухили насреща й:

— Не. Разбира се, че не. Но това е нещото, с което ще започнем.

Тя осъзна, че отвръща на усмивката му: реакция, породена от нещо, което се простираше по-дълбоко от интелекта й. Беше й трудно да осмисли усещането си. Във всеки случай тя знаеше, че й е приятно да вижда пред себе си предишния Брашън. Беше изчезнал циничният и злобен нехранимайко, когото Кайл Хейвън и Торг бяха създали. Насреща й стоеше мъжът, служил като дясна ръка на нейния баща.

Алтея го последва към предната палуба. Там Брашън се облегна на парапета и се приведе към фигурата.

— Ето че успяхме, стари друже. Тепърва ни предстои да ги стреснем допълнително.

Парагон не му обърна внимание. Брашън леко повдигна рамене и шавна с вежда към Алтея: дори това не беше в състояние да помрачи настроението му.

Той се загледа към гората от мачти, указваща очертанията на пристанището.

— Мразиш ли ме?

За момент тя реши, че въпросът му е насочен към кораба. Разубеди я последвалият поглед, насочен към нея.

— За какво?

Брашън извърна цялото си лице към нея и отговори с добре познатата й откровеност:

— Задето съм застанал тук по начин, който по-рано смятах за невъзможен. Задето стоя на собствената си палуба: Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон. Място, за което зная, че ти би искала да заемаш.

Той се стараеше да звучи сериозно, ала въпреки това се усмихна. Нещо в тази мимика накара очите й да се насълзят. Алтея побърза да се извърне към водата, за да скрие сълзите. Колко ли дълго Брашън бе жадувал за настоящия момент? И с каква сила?

— Не те мразя — тихо отговори тя. И изненадващото бе, че тези й думи изразяваха истината. В душата й нямаше и частица ревност, даже напротив, тя се радваше на неговото постижение.

Алтея отпусна длани върху парапета.

— Твоето място е тук, също като неговото. След всичките тези години той най-сетне се намира в добри ръце. Как бих могла да изпитвам завист?

Тя отново го погледна крадешком. Вятърът си играеше с тъмните му кичури. Неговото лице също бе достойно да бъде пресъздадено във фигура, предшестваща кораб.

— Ако баща ми беше жив, той би те потупал по гърба и би те поздравил. И освен това би те предупредил, че когато си върнем Вивачия, вие с Парагон ще ни дишате прахта.

И тя се усмихна насреща му.

 

 

Парагон усети приближаването им; усети, че те говорят за него. Клюки, клюки, клюки… Всички човеци бяха такива. Те винаги предпочитаха да говорят за него, вместо с него. Те го смятаха за глупав. Вероятно си мислеха, че е безсмислено да разговарят с него.

По тази причина той нямаше усещането, че подслушва. Обгръщащата го солена вода бе донесла не само стари усещания, а и беше обогатила собствените му възприятия. Корабът не само долавяше думите им по-ясно: той бе придобил способността да се вслушва и в чувствата им.

Раздразнението му отстъпи пред удивление, породено от чуждите чувства. Той ги усещаше много по-ясно — почти със същата яснота, с която би усещал едного от семейството си.

Парагон се съсредоточи към двамата предпазливо, за да не бъде усетен.

Задачата му се оказваше улеснена от обстоятелството, че техните емоции бяха силни. Брашън бе опиянен от триумф, Алтея споделяше това усещане. Между двамата съществуваше и нещо друго, за което Парагон не разполагаше със съответстващо понятие. Той го отъждествяваше с усещането, съпровождащо наместването на неговия корпус след съприкосновението с морската вода: усещането на завръщане към подобаващото. Като река, която се връщаше в истинското си корито. Между Брашън и Алтея съществуваше напрежение, което те приемаха: това взаимно съпротивление им позволяваше да определят себе си. Както вятърът издуваше платната му. Без този напор Парагон не би могъл да се движи: подобно напрежение корабът не се стараеше да избягва, а приветстваше.

Явно и за тях важеше същото…

Едва Брашъновото облягане върху парапета го накара да осъзнае, че двамата са се приближили досами него — вглъбен във вътрешните им прояви, той не бе усетил самото им движение. Какво пък, той така или иначе нямаше намерение да повежда разговор с тях.

Алтея също се облегна на перилата му, предоставяйки достъп до чувствата си. Този допир осъществяваше верига, между Алтея и Брашън и обратно, в която Парагон бе свързващата брънка. Така той можа да усети, че гордостта в гласа на Брашън не е преструвка.

— Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон.

Думи, изречени с нормален глас, но намерили отклик в целия кораб. Брашън изразяваше не само гордост, а и привързаност. Достойнство, което припознаваше качествата на кораба, защото смяташе самия него за достоен. Брашън бе копнеел да обяви този съд за свой — не просто за това пътуване, не защото ставаше дума за евтино и леснодостъпно начинание. Той искаше да бъде капитан на живия кораб Парагон. Фигурата с удивление откри, че Алтея споделя тези чувства. И двамата усещаха, че Брашън е намерил мястото си.

Нещо отдавна угаснало се разбуди в Парагон. Дребна искрица на собствено достойнство наруши тъмнината му.

— Не бъди толкова сигурна, Вестрит — тихо каза той. Беше му приятно да усети как двамата сепнато се обръщат към него и се привеждат, за да видят лицето му. Парагон все още задържаше ръцете си скръстени, но бе свел брадичка самодоволно. — Ти си мислиш, че двете с Вивачия сте голяма работа, само че ние с Трел тепърва ще показваме на какво сме способни. Ти още нищо не си видяла.