Робин Хоб
Безумният кораб (24) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и втора
Променени чувства

Вивачия кипеше. Уинтроу имаше усещането, че се намира край врящ съд, който всеки момент заплашва да излее съдържанието си. А най-лошото бе, че той по никакъв начин не можеше да я успокои. Тя не само не се успокояваше, а ожесточено отблъскваше всички подобни опити.

И така близо месец. Уинтроу усещаше в нея отмъстителната целенасоченост на дете, на което е било казано, че е прекалено малко за определена дейност. Вивачия бе решена да се докаже, и то не просто пред Кенит: нейният гневен ентусиазъм обхващаше и Уинтроу. В дните подир смъртта на Опал решителността й се бе затвърдила. Тя бе избрала да се занимава с морско разбойничество. Опитите на юношата да я разубеди само изостряха решението й. И още по-смущаващо, тя се отчуждаваше от него с всеки изминал ден. В стремлението си да установи връзка с Кенит тя пренебрегваше Уинтроу.

Самият капитан виждаше състоянието й; той осъзнаваше чувствата, които бе пробудил в нея. Той не я пренебрегваше, а напротив — с нея пиратът разговаряше любезно и изключително учтиво. Но бе престанал да я ухажва, насочил цялото си подобно внимание към Ета. Жената разцъфваше под грижите му, пламнала. Понастоящем тя крачеше с походката на тигрица; всички погледи се обръщаха след нея. На борда имаше още няколко жени (Кенит бе позволил на някои от бившите робини да останат), ала никоя от тях не притежаваше женствеността на Ета. Тази разлика объркваше Уинтроу, защото той се затрудняваше да посочи някаква конкретна промяна, настъпила в нея. Тоалетът й не се беше променил. Кенит бе й подарил нови бижута, но тя ги носеше рядко, най-често предпочиташе да се ограничава до една дребна обица с рубин. Не, промяната бе по-скоро вътрешна: също както отървалият се от сажди въглен не променя нищо в себе си. Тя не бе изменила задълженията си: все така се катереше по въжетата с ловкостта на пантера; все така разговаряше и се шегуваше с екипажа, докато кърпеше платна. И езикът й си оставаше все така хаплив и остър. Но когато тя погледнеше към Кенит, дори и от другата страна на палубата, животът в нея се изостряше. А капитанът не оставаше безразличен към възхитата. Той никога не я подминаваше, без да я докосне. Дори суровият Соркор започваше да се изчервява, когато ги видеше прегърнати.

В тези моменти Уинтроу ги наблюдаваше единствено с удивление и завист. На всичкото отгоре всеки път, когато Кенит го уловеше да ги гледа, пиратът повдигаше вежда към него или му смигваше.

Променените обстоятелства се отразиха и на екипажа. Юношата бе очаквал прояви на ревност и недоволство от начина, по който капитанът изтъква дамата си. Вместо това те изглеждаха още по-горди от своя предводител: изглежда смятаха, че по някакъв чудат начин неговата жизненост и властта му над съблазнителната жена говорят в тяхна полза. За пръв път сред пиратите съществуваше тъй висок дух. Новите членове на екипажа се бяха слели изцяло. От остатъчното недоволство на робите нямаше и следа: защо да си правят труда да оспорват кораба, когато можеха да станат част от подобен екипаж?

От смъртта на Опал насам Вивачия бе станала свидетелка на още три нападения. И в трите случая пиратите нападаха дребни товарни съдове, които не превозваха роби. Всеки път нападението протичаше по един и същи начин. Каналът, който Кенит и Соркор, бяха избрали, бе отлично пригоден за подобни набези. Соркор изчакваше на юг; той започваше преследването на избрания кораб. Вивачия изчакваше в края на канала: нейна задача беше да изтласка преследвания съд към сушата. Щом това станеше, пиратите от Мариета се впускаха в абордаж, за да получат плячката си. Това те правеха лесно, защото тези товарни корабчета бяха управлявани и защитавани зле.

На Кенит трябваше да се признае, че той не избиваше тези екипажи. Не му се налагаше — те се предаваха почти безкръвно. В допълнителна проява на великодушието си капитанът не ги вземаше за заложници, за да иска откуп. Той просто вземаше най-доброто от стоката им и ги пускаше да си вървят, като сурово им заръчваше да разказват как Кенит от Пиратските острови нямало да търпи търговци на роби да плават през водите му.

Той не се определяше като крал. Още бе рано.

Така и трите корабчета бяха преживели срещата си с него. И посланието му щеше да се разпръсне бързо.

Вивачия се сърдеше и дразнеше на бездействието си. Кенит бе престанал да разговаря на сериозни теми с нея — досущ като дете, което не бива включвано в разговорите на възрастните. Повечето от вечерите си пиратът прекарваше на борда на Мариета, заедно със Соркор и любимата си. Там те изготвяха плановете си и честваха победите. А когато капитанът и дамата му се оттеглеха, Ета неизменно носеше последните дарове, връчени й от Кенит. Развеселени от изпитото вино, двамата се усамотяваха в каютата си.

Уинтроу подозираше, че Кенит прави всичко това умишлено, за да събуди любопитството и ревността на Вивачия. Но той не сподели това си подозрение с нея; тя не би изтърпяла подобни думи от него.

Животът, който пиратите водеха между нападенията, почти можеше да се нарече мързелив. Кенит никога не позволяваше на екипажа си да изпада в опасно бездействие, но хранеше хората си добре с припасите от ограбените съдове и им предоставяше свободно време и за игри, и за веселие. В тези забавления той включваше и Уинтроу, като за целта често го канеше в каютата си. Но двамата не играеха на карти или зарове, а неизменно се занимаваха с игри, изискващи мисъл. Това обстоятелство изпълваше младия жрец с неспокойното усещане, че пиратът го преценява. Понякога играта оставаше забравена между тях, защото Кенит го разпитваше за философията на Са.

Второто от ограбените корабчета носеше на борда си книги. Кенит бе ненаситен читател; той веднага се възползва от това съкровище, което сподели и с Уинтроу.

Момчето не можеше да отрече, че тези интерлюдии са приятни. Понякога Ета оставаше при тях — и по време на играта им, и по време на разговора. Уинтроу се бе убедил, че тя притежава буден ум, който по нищо не отстъпваше на Кенитовия, макар и не толкова начетен. Жената не изоставаше от тях, докато биваха обсъждани общи неща. Едва когато двамата започнеха да разговарят за възгледите на определени философи, тя се смълчаваше и в крайна сметка се оттегляше. Един следобед Уинтроу се постара да я включи в разговора — в този ден той откри неумението й. Откри го, когато се опита да й подаде книгата, която двамата с Кенит обсъждаха.

— Аз не мога да чета, така че не си прави труда — гневно заяви тя, отказвайки да приеме книгата. Няколко мига тя продължи да масажира раменете на Кенит, зад когото се бе настанила. След това неочаквано се надигна и се отправи към вратата. Ръката й се отпускаше върху дръжката, когато Кенитовият глас я спря.

— Върни се, Ета.

Тя се извърна с лице към него. За пръв път, откакто я познаваше, Уинтроу забелязваше предизвикателен блясък в очите й.

— Защо? — сухо попита тя. — За да се убедя колко съм неграмотна?

За момент спазъм на гняв сгърчи лицето на Кенит. Уинтроу видя как пиратът изглажда чертите си и повдига ръка към жената.

— Защото аз искам това от теб — отвърна той с мек глас. Ета се подчини, макар да гледаше към книгата, която капитанът държеше, като към съперница. — Искам да я прочетеш — продължи пиратът, протягайки книгата.

— Не мога.

— Искам да го сториш.

Ета стисна зъби.

— Не мога да чета! — кипна тя. — Никой не ме е учил, никога не съм имала учител. Освен ако не броиш мъжа, който ме научи на бъдещия ми занаят, още преди да съм станала жена! Аз не съм като теб, Кенит, аз…

— Тихо! — с остър глас я прекъсна Кенит. И отново протегна книгата към нея. — Вземи я.

Това беше заповед.

Ета я грабна от ръката му и я задържа със съвсем лекия допустим натиск. А Кенит, почти незабележимо усмихнат, се обърна към Уинтроу.

— Уинтроу ще те научи да четеш. Или в краен случай ще ти я прочете. — Сега той отново гледаше към жената. — Докато не приключи с това си възложение, той няма да има други задължения на борда. Колкото и дълго да продължи.

— Екипажът ще ми се смее — възрази Ета.

Кенит присви очи.

— Няма да се смее дълго. Трудно е да се смееш с отрязан език. — Той замълча за момент, сетне се усмихна. — Но ако желаеш да запазиш тези уроци в тайна, така да бъде. Свободна си да използваш тази каюта. Ще се уверя, че никой няма да ви безпокои.

Подир това капитанът посочи към останалите книги, пръснати из помещението.

— Тук има много съкровища, които ти да усвоиш, Ета. Поезия, история, философия. — Кенит се приведе напред, хвана я за ръката и я придърпа към себе си. С другата си ръка той погали лицето й, отмествайки един кичур. — Недей да упорстваш, искам това да ти хареса.

Пиратът хвърли бърз, необичаен поглед към Уинтроу. Почти изглеждаше, че той иска да се увери, че юношата ги наблюдава.

— Надявам се, че това ще достави удоволствие и на двама ви. — С тези думи той помилва лицето й с устни. Ета примижа под допира му. Но очите на Кенит останаха отворени — те отново наблюдаваха Уинтроу.

Юношата изпитваше смущение; струваше му се, че по някакъв необичаен начин той е част от прегръдката.

— Ще ви помоля да ме извините — промълви той и бързо се надигна от масичката. Кенитовият глас го настигна на прага.

— Нали няма да имаш нищо против да помогнеш на Ета, Уинтроу? — осведоми се пиратът. Той продължаваше да държи жената край себе си, с поглед, насочен над главата й.

— Нищо против — отвърна момчето, след като прочисти гърло.

— Отлично. В такъв случай се постарай да започнете скоро. Най-добре още днес.

Този път на юношата му бе спестена нуждата да отговаря — спаси го обичайният вик на наблюдателя:

— Платно на хоризонта!

Облекчението на Уинтроу съвпадна с тропота на нозе, отзовал се в отговор на крясъка.

— Върви на палубата! — нареди Кенит. Младият жрец побърза да се отзове: пиратът още посягаше към патерицата си, когато Уинтроу вече изхвърчаше от вратата и се отправяше към носа.

— Там! Ето го! — крещеше Вивачия и протягаше ръка. Излишен жест. Дори и от това разстояние се усещаше зловонието на превозвача на роби. Смрадта му определено подхождаше на вида: това беше най-мръсният и занемарен съд, който Уинтроу бе виждал. Широки ивици мръсотия върху корпуса указваха местата, от които са били изливани стотици отходни кофи. Корабът бе нагазил дълбоко, очевидно претоварен. По платната му личаха нескопосани кръпки. На моменти той изплюваше вода — това показваше, че в трюма му работеха помпи, най-вероятно задвижвани от роби. Изглежда бе необходимо постоянно усилие, за да се задържа този кораб над водата.

Само малка частица от мислите на Уинтроу се насочваше към особеностите на кораба: той бе преместил вниманието си върху змиите, следващи съда. Противните създания несъмнено усетиха паниката на борда му, защото отделиха гривестите си глави от повърхността на водата и се обърнаха към Мариета. Чудовищата бяха най-малко десетина — люспестите им тела проблясваха на слънцето. Отвратителна гледка.

Вивачия се приведе напред, с пламенно лице. Нейното нетърпение бе трескаво; почти се създаваше впечатлението, че тя дърпа кораба подире си.

— Погледни ги, виж как бягат! — промълви фигурата. Тя вече протягаше ръце към кораба. Междувременно пиратите вдигаха платна, за да се впуснат в преследване.

— Този кораб пренася роби. Кенит ще убие целия му екипаж — тихо я предупреди Уинтроу. — Ако му помогнеш да плени този съд, всички моряци на борда му ще умрат.

За момент тя погледна към него.

— А ако не го сторя, по колко роби ще измират всеки ден от пътуването им? — Тя отново впери поглед в плячката си и продължи с по-суров глас. — Не всички човеци са достойни да живеят, Уинтроу. Нашият метод запазва най-много животи. Ако корабът продължи да плава, цяло чудо ще бъде, ако при пристигането му на борда има оцелели.

Уинтроу бе престанал да я слуша: той смаяно гледаше как преследваният кораб започва да се отдалечава от Мариета. Разстоянието между двата съда нарастваше. Екипажът на робския съд не пропускаше да види нито възможността си, нито новата заплаха, която Вивачия представляваше.

Претовареният съд се насочваше към средата на канала; Мариета се намираше прекалено далеч зад него. Така не можеше да става дума за притискане от две страни. Колкото и невероятно да изглеждаше, прогнилият кораб щеше да им избяга.

Зад тях Кенит избута патерицата си на палубата и с помощта на ръцете си преодоля стълбицата. Подир това той стъпи на крака и намести подпората под мишницата си. Ета не беше с него.

Капитанът се приближи до предното перило и поклати глава.

— Клетите. Корабът се измъква. Уви, робите ще останат неспасени.

Уинтроу си отдъхна: днес нямаше да има убийства.

Тогава Вивачия изкрещя — вик, който изразяваше яростта от изчезваща възможност. Едновременно с това тя набра скорост. И последната дъска от корпуса, и последното късче платно се подредиха в най-подходящия начин. Пиратите започнаха да възклицават възторжено; към тези изблици се прибави и ожесточение, защото разстоянието между Вивачия и преследвания съд намаляваше.

Нейното съсредоточение, отдадено на едничка цел, заплени съзнанието на Уинтроу.

— Удивително, сияйна моя! — възхити се Кенит. Под тази благославяща възхвала Вивачия засия; нейното удовлетворение бе изключително силно.

Капитанът започна да издава нареждания към хората си. Зад него долиташе дрънчене на оръжия, придружено от шегите на хора, които се подготвяха да убиват себеподобни — те сключваха облози и се заканваха. На палубата бяха изнесени абордажни куки, стрелците бързаха да заемат позиции сред въжетата.

Вивачия не обръщаше внимание на ставащото на борда. Това преследване принадлежеше на нея, плячката също. От друго тя не се интересуваше.

Тази й целеотдаденост почти бе изместила съзнанието на Уинтроу. Съвсем смътно той усещаше, че ръцете му остават вкопчени в перилото, а устремният насрещен вятър блъска косите му: Вивачия задушаваше неговата същина с обилието си от енергия. Като насън той гледаше как преследваният кораб израства пред тях. Зловонието се изостри. Щуращите се по палубите му моряци имаха ужасени лица.

Със същата занесеност юношата чу впиването на хвърлените куки и съсъка на първия залп стрели. Писъците на простреляните бяха ужасяващи, изпълнени с агония, но за него звучаха съвсем далечни, като крясъците на високо летящи птици. С много по-голяма яснота той усещаше приближаването на Мариета. А Вивачия нямаше намерение да дели плячката си с друг.

Когато хвърлените въжета се опънаха, Вивачия се извъртя встрани и се опита да сграбчи другия кораб. Зажаднелите й пръсти не достигнаха нищо, ала ожесточеният й израз се оказа достатъчен, за да ужаси екипажа.

— Дръжте ги! Избийте ги! — крещеше тя, без да обръща внимание на заповедите, които Кенит се опитваше да издаде. Нейната кръвожадност се оказа заразителна: в мига, в който разстоянието между двата съда се смали достатъчно, пиратите започнаха да прескачат.

— Тя успя! Нашата красавица успя! Мила моя Вивачия, никога не бях подозирал, че притежаваш подобна стремителност! — не щадеше похвалите си Кенит.

Чисто възхищение към пирата изпълни Уинтроу. Емоцията на кораба напълно заля опасенията му за предстоящата смърт. Фигурата се извърна, за да погледне Кенит в очите. Възхитата, поделяна от погледите им, представляваше взаимната почит на два хищника.

— Двамата с теб ще ловуваме добре — каза Вивачия.

— Наистина ще бъде така — обеща й Кенит.

Юношата се чувстваше изолиран. Той бе свързан с тях, но те не му обръщаха внимание: той не беше от значение пред лицето на онова, което двамата току-що бяха открили един в друг. За него Уинтроу можеше да усети, че ги обвързва в много по-дълбока и първична степен от връзката, която бе допустима за него. Какво ли беше нещото, което пиратът и корабът разпознаваха, че ги обединява? Каквото и да беше то, в себе си жрецът не долавяше подобен отклик. Той можеше единствено да разбере, че става дума за нещо извечно. Може би по-извечно дори и от кръвта, която биваше проливана на онази, съседната палуба.

— Уинтроу. Уинтроу!

Сред обвилата го мъгла той дочу името си и по-скоро инстинктивно обърна глава. Кенит бе усмихнат широко; с глава той сочеше към пленения кораб:

— Тръгвай с мен, момче!

И Уинтроу тръгна подире му — той се озова на непознатата палуба, където все още кипеше битка сред ругатни, писъци и проклятия. Ета неочаквано изникна край тях, стиснала оръжие. Нейните стъпки издаваха, че цялото й тяло се е превърнало в наострено сетиво. Косата й лъщеше под лъчите на слънцето.

Кенит също носеше оръжие (дълъг нож), но Уинтроу крачеше невъоръжен и удивен сред този непознат за него свят. Отделянето от Вивачия бе прочистило ума му от нейното смазващо влияние, само че хаосът, който го обграждаше сега, създаваше почти сходен ефект.

Привикналият Кенит крачеше спокойно, придружаван от Ета — тя стоеше откъм страната на патерицата му, готова да защити любимия си при нужда. Така те напредваха по зацапаната и зловонна палуба. Така те подминаваха хора, вкопчени в борба на живот и смърт, и заобикаляха трупове.

Тялото на един моряк направи особено впечатление на Уинтроу. Той бе прострелян, но смъртта го бе споходила заради сблъсъка с дъските. Неговото лице привлече погледа на юношата: то бе застинало в гримаса, наподобяваща усмивка. И очите бяха присвити като в израз на веселие. А кръвта продължаваше да капе от ухото му и да се стича по брадата му.

Насреща им се приближаваше Соркор — макар и по-бавна, Мариета бе успяла да достигне преследвания съд и да го нападне от другата страна. Изстрадалият му екипаж нямаше никакъв шанс срещу тази двойна атака.

От оръжието в ръката на помощника все още се стичаше кръв; белязаното му лице сияеше със зверско задоволство.

— Почти сме готови, капитане! — весело поздрави той. — Само неколцина останаха на задната палуба. Нито един истински боец нямаше сред тях.

Безумен вик подчерта тези му думи, последван от плясък.

— Ето че станаха с един по-малко — добави Соркор. — Накарах някои от хората ни да започнат да отварят люковете. Долу, бога ми, е същински нужник! Струва ми се, че половината от превозваните са оковани трупове. Колкото и да са оцелелите, ще трябва да ги изведем бързо: това корито се пълни по-бързо и от моряшки мехур!

— Ще имаме ли място за всички, Соркор?

Едрият пират шавна с вежди.

— Най-вероятно. Малко ще попретовари корабите, но когато се върнем при Мърморещ, ще можем да пренесем част от тях на борда му.

— Отлично — кимна Кенит. Той имаше леко занесен вид. — Когато се върнем при Мърморещ, ще поемем към Заграба. Време е повече хора да научат за нещата, които сторихме.

— Определено, сър — ухили се заместникът.

Един окървавен пират се приближи до тях.

— Простете, капитане, готвачът иска да се предаде. Той се е барикадирал в камбуза.

— Убийте го — отегчено му отвърна Кенит.

— Той казва, сър, че знаел нещо, дето щяло да ни убеди. Казва, че знаел къде има съкровище.

Кенит поклати глава в безмълвно отвращение.

— Щом знае за съкровище, защо не е отишъл да го вземе, вместо да пренася роби с това корито? — саркастично подметна Ета.

— Не зная, мадам — извини се пиратът. — Може би защото е стар. Липсват му една ръка и око. Той твърди, че бил плавал с Игрот Дръзки. Точно затова не го убихме. Всеки знае, че Игрот плени цял кораб със съкровища, от който после нищо не се чу. Може би дъртият наистина знае нещо…

— Аз ще се погрижа за него, капитане — раздразнен обеща Соркор и се обърна към моряка. — Къде е той?

— Почакай, Соркор. Смятам, че трябва да поговоря с този готвач.

Кенит звучеше едновременно заинтригуван и подозрителен.

— Затворил се е в камбуза, капитане — смутено обясни пиратът. — Ние започнахме да разбиваме вратата, обаче той има купища ножове там. Адски умело хвърля за едноок.

Уинтроу забеляза промяната, изникнала върху лицето на капитана.

— Хубаво. Ще говоря с него, насаме. Вие се погрижете да изведете робите от трюма. По-живо! Корабът започва да се накланя.

Соркор бе привикнал да изпълнява заповеди; той веднага кимна и се извърна да издава нареждания.

Едва сега Уинтроу осъзна присъствието на робите. Те стояха скупчени на палубата, присвили очи заради светлината, от която бяха отвикнали. Свежият въздух, лишен от гореща задуха, също бе нещо ново за тях: макар и покрити със слой мръсотия, клетниците трепереха.

Тази воня и израженията им го върнаха в нощта, когато робите от Вивачия бяха изниквали на палубата. Някои от тези хора не можеха сами да се задържат на крака. Той почувства състрадание, последвано от непоколебимото разбиране, че Кенит е прав в стремежа си да ги освобождава. Отстраняването на подобно страдание бе правилно. Но методът, чрез който той постигаше това…

— Уинтроу!

В повика на Ета се долавяше известно раздразнение, предизвикано от начина, по който момчето бе застинало в замисъла си. Корабът се накланяше все по-осезаемо с всеки изминал момент — сега не беше времето за размотаване.

Докато прекосяваше палубата със забързани крачки, Уинтроу дочу рева на змиите, последван от плясък: пиратите бяха започнали да хвърлят телата през борда. Доволни подвиквания и смях показаха, че чудовищата са започнали да се боричкат за подхвърляните им хапки.

— Оставете! — долетя гласът на Соркор. — Много скоро те сами ще си получат труповете. Вървете да помогнете на оставащите роби да се изкачат. И по-бързо, искам да се махна от тази развалина колкото се може по-скоро.

Камбузът се помещаваше в една каюта на горната палуба. Пред вратата му се бяха скупчили неколцина пирати, изтеглили оръжия. Те стояха с гръб към Кенит, не забелязваха приближаването му.

Под погледа на Уинтроу един от тях ритна вратата. Иззад нея се разнесоха ругатни, а в образувалата се цепнатина изникна острие.

— Ще насека първия, който се опита да влезе. Доведете капитана си. Ще се предам само на него.

Пиратите отвърнаха с подигравки и се струпаха по-близо. Те приличаха на глутница помияри, наобиколили покатерила се котка.

— Капитанът е тук — обяви Кенит. Хилещите се пирати тутакси придобиха сериозен вид и побързаха да се отдръпнат. — Хайде, вървете! — рязко им нареди той. — Аз ще се погрижа.

Хората му се подчиниха бързо, но с видимо нежелание: те често се обръщаха назад. Това им поведение бе разбираемо; самото споменаване на съкровище бе достатъчно, за да привлече интереса на всеки, а съкровището на Игрот си беше легендарно. Ясно беше, че те биха предпочели да останат и да изслушат тайната, с която готвачът желаеше да откупи живота си.

Кенит не им обърна внимание, а повдигна патерицата си и потропа с нея по вратата.

— Излез — нареди той на готвача.

— Ти ли си капитанът?

— Аз съм. Излез.

Другият доближи око до цепката на вратата за момент.

— Зная нещо, което ще те заинтересува. Ако пощадиш живота ми, ще ти кажа къде Игрот Дръзки е скрил плячката си. Цялата плячка: не просто онова от кораба на сатрапа, а всичко преди това.

— Никой не знае къде Игрот е скрил съкровището си — с уверен тон отвърна Кенит. — Той потъна заедно с целия си екипаж, без оцелели. А ако е имало оцелели, те отдавна са ограбили съкровището.

Със смайваща ловкост капитанът се придвижи напред, заставайки досами рамката на вратата.

— Аз оцелях. Години чаках възможност да го взема, само че никога не се озовавах в подходящата позиция. Все се оказваше така, че ако бях казал на някого, щях да получа единствено нож в гърба. Не всеки човек би могъл да достигне до мястото. За целта е необходим специален кораб. Съд като този, който Игрот имаше някога, и като този, който имаш ти… Сигурен съм, че се досещаш за какво говоря. Има места, до които само един жив кораб би могъл да достигне. Но за момента няма да ти кажа повече. Ако ме оставиш жив, ще те заведа там. Това е условието ми.

Кенит не отговори. Той стоеше застинал край вратата, безмълвен.

Уинтроу погледна към Ета. Тя също стоеше неподвижна като любимия си. И изчакваше.

— Е, капитане, какво ще кажеш? Споразумяхме ли се? Там има повече съкровища, отколкото можеш да си представиш! Цели камари! И половината от тях са магически предмети. От теб се иска просто да отидеш и да го прибереш. Ще станеш най-богатият човек на света. Само трябва да ми дадеш думата си, че ще ме пощадиш — оживено говореше готвачът. — Справедливо е, нали?

Корабът бе започнал да се накланя значително. Соркор и хората му подканяха робите да бързат. Гласът на един от пиратите долетя до тях.

— Той е мъртъв, жено. Няма какво да направим. Остави го.

Отвърна му воят на невидимата жена, понесен от вятъра, но край вратата на камбуза бе тихо. Кенит все така не отговаряше.

— Капитане? Капитане, там ли си?

Кенит присви очи в размисъл. На лицето му бе изникнала гримаса, която напомняше усмивка.

Цялото това чакане изнервяше Уинтроу. Корабът затъваше все по-дълбоко и по-бързо. Крайно време беше да напуснат палубата му. Юношата понечи да каже нещо, но Ета забоде лакът в ребрата му.

Последвалото се случи едновременно, смаяло разбирането на Уинтроу. Дали наистина Кенитовият нож се беше раздвижил първи, или капитанът бе зърнал доближаващия се до вратата? Във всеки случай изглеждаше, че двете прояви на движение се сблъскват една с друга едновременно, бързо и синхронизирано като плясъка на две длани. Ножът на Кенит потъна дълбоко в единственото око на готвача, сетне бе дръпнат назад. Тялото се свлече зад вратата.

— От екипажа на Игрот не е имало оцелели — каза Кенит и бавно си пое дъх. Той се огледа като човек, който се опомня от унес. — Само си изгубихме времето. Да вървим, корабът потъва.

Стиснал окървавения си нож, той закуца обратно към Вивачия. Ета отново крачеше край него: тя по никакъв начин не изглеждаше смутена от случилото се току-що. Но Уинтроу крачеше подире им механично. Как можеше смъртта да връхлита тъй бързо? Как можеше цялото уравнение, представляващо един човешки живот, да бъде зачеркнато с такава бързина? Тази постъпка на Кенит бе покъртила юношата: едно бързо движение на пиратската десница бе посадило смърт. Въпреки това послужилият си с ножа не беше показал нищо. Уинтроу се чувстваше осквернен, че има нещо общо с подобен човек. И страшно му липсваше близостта на Вивачия — тя щеше да прогони объркването от мислите му. Щеше да му каже, че изпитваната от него вина е неоснователна.

Още в мига, в който единственият Кенитов ботуш стъпи на борда на Вивачия, фигурата го повика.

— Кенит! Капитане!

В зова й се долавяше повеля, каквато Уинтроу чуваше от нея за първи път. Но Кенит се усмихна доволно.

— Настанете робите и ни отделете от проклетото корито! — нареди пиратът и погледна към Уинтроу и Ета. — Погрижете се да станат колкото се може по-чисти. И ги дръжте на кърмата.

Подир това той ги остави и забърза към носа.

— Той иска да остане насаме с нея — каза Ета, изтъквайки очевидното. В очите й пламтеше ревност.

Уинтроу сведе лице към палубата, за да скрие от нея собствената си сходна проява.

 

 

— Определено живееш стилно за човек, укриващ се от закона — усмихна се Алтея.

Граг отвърна на усмивката й, доволен от себе си, и наклони стола си назад. Едновременно с това той небрежно повдигна ръка към калаения фенер, окачен на клона над него.

— Какво би представлявал животът без стил? — обяви той. Двамата се засмяха.

Разлюлелият се фенер лениво разпръскваше светлината си около тях. Тя, насечена от украсата на метала, проблясваше и в очите му. Граг носеше тъмна риза и свободни бели панталони, а блясъкът на златна обица съпровождаше движенията на главата му. Заради слънцето кожата му бе придобила бронзов оттенък: този цвят го караше да изглежда като част от гората. Или като ринстински моряк, особено когато зъбите му блеснеха в усмивка.

— От години не бях идвал на това място — обясни младият мъж и доволно огледа поляната пред колибата си. — Когато бях малък, преди да започна да плавам с татко, майка ни водеше тук, за да прекараме на хладно по-горещите дни от лятото.

Алтея последва погледа му. Пространството пред колибата бе съвсем малко — гората започваше почти отвъд прага й.

— Нима през лятото тук е по-хладно?

— Само малко по-прохладно… Но за сметка на това въздухът е чист. Не е нужно да ти обяснявам как замирисва Бингтаун през лятото. Ние бяхме тук и в годината, когато се разрази Червената чума; никой от нас не се зарази. Майка винаги смяташе, че сме избегнали заразата, защото сме стояли настрана от градското зловоние. Подир това тя ни водеше тук всяка година.

Младежът замълча. А Алтея си представи това място сред оживлението, донесено от една жена и нейните деца. Не за първи път тя се зачуди за посоката, в която животът й би поел, ако братята й бяха останали живи. Дали баща й пак щеше да я вземе със себе си на кораба? Или по това време тя щеше да е омъжена и да отглежда децата си?

— За какво мислиш? — меко я попита Граг. Той отпусна и четирите крака на стола си на земята и опря лакти на масата, за да обгърне брадичката си с длани. И за да насочи привързан поглед към нея.

На масата между двамата стояха бутилка от вино, две чаши и остатъците от студена вечеря — всичко това Алтея бе донесла със себе си. Бележката, пристигнала в дома й, в действителност бе изпратена от майката на Граг до нейната. Посланието предварително се извиняваше, след което се осведомяваше дали за Алтея ще е възможно да изпълни дискретна поръчка за рода Тенира. Кефрия реагира с повдигане на вежди, но Роника очевидно реши, че на Алтея не й е останала репутация, за която да мислят, защото написа утвърдителен отговор.

В една от градските конюшни Алтея се сдоби с кон и се отправи на път, запозната единствено с посоката, в която трябва да се отправи, но не и с крайната цел. Край една кръчма в предградията някакъв скитник й направи знак да спре и мушна нова бележка в ръката й. Това послание я насочваше към хан.

Тя подозираше, че там ще открие Граг, но се оказа, че на мястото я чака нов кон, на чието седло бе преметнато мъжко наметало с качулка; освен това конят можеше да се похвали с принадлежността на дисаги и трета бележка.

Цялото това пътуване бе придружено от излъчването на приключение и загадъчност, но въпреки това Алтея нито за миг не си позволи да забрави за съществуването на сериозния аспект. В дните, последвали опълчването на Офелия срещу данъчния министър, градът бе задълбочил разединението си. Капитан Томи Тенира бе постъпил разумно, изтегляйки кораба си от пристанището: скоро след това бяха пристигнали три нови калсидски галери. Тази навременна поява събуди подозрения, че между данъчната служба и Калсид съществуват по-тесни връзки, отколкото столицата осъзнаваше. Неизвестен човек се промъкна в дома на главния данъчен служител и изкла всичките пощенски гълъби. Митническите складове, останали незасегнати от пожарите в нощта на прекъснатото Търговско заседание, бяха подпалвани на два пъти. Това принуди калсидските наемници да охраняват дома на началника, а също така да обхождат пристанището и околните води. Някои от по-сдържаните Търговци проявяваха разбиране към онези, които тихо говореха за независимост от Джамаилия.

Граг Тенира се превърна в символ на недоволството на данъчната служба. За залавянето му бе обявена голяма сума. Брашъновото предложение за предаването му беше шега, но не и преувеличение. Ако Граг не избягаше скоро, дори и онези, които му бяха верни, вероятно щяха да се изкушат от смайващото възнаграждение.

На тези нейни размишления се дължеше лошото й предчувствие — макар лятната вечер да бе толкова приятна. Граг трябваше да предприеме нещо: не за първи път тя му казваше това.

— Все още не разбирам защо се задържаш толкова близо до града. Защо не избягаш с някой от живите кораби? Удивена съм, че агентите на сатрапа не са се досетили, че може да си тук. Всеизвестно е, че семейството ти има колиба в Сангерската гора.

— Наистина е добре известно. До този момент те пристигаха два пъти. А дори и да дойдат отново, пак ще заварят колибата празна.

— Как така? — заинтригува се Алтея.

Граг се засмя, но с известно смущение.

— Моят прачичо не е бил от най-моралните хора. Според семейната легенда той е провеждал не една среща тук. По тази причина в мазето има не само тайна изба, а и още едно скривалище, намиращо се зад нея. Освен това в колибата има магическо звънче. Неговият двойник се намира в мостчето, което ти прекоси по пътя за насам.

— Аз не чух нищо, когато прекосявах моста — възрази тя.

— Разбира се. Звънчето е дребно, но много чувствително. Когато твоите стъпки са го задействали, тукашната камбанка му отговори. Слава на Са за магията от Дъждовните земи.

И той повдигна чашата си в тост. Алтея се присъедини към него, след което поднови прекъснатата тема:

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да останеш тук?

Той поклати глава.

— Не. Тогава залавянето ми би било само въпрос на време. Хората в околността знаят, че съм тук. Мнозина от тях са семейства от Трите кораба. Добри хора, но бедни. Рано или късно някой от тях ще се поддаде на изкушението. Всъщност аз заминавам съвсем скоро. Точно по тази причина помолих майка да уреди тази визита, макар да се боях, че близките ти няма да я разрешат: зная, че не е пристойно да искам да се срещам насаме с теб при подобни обстоятелства. Но отчаяните времена налагат отчаяни мерки — оправда се той.

Алтея изсумтя развеселено:

— Съмнявам се, че майка ми се е притеснявала за това. Боя се, че детската ми репутация на бунтовна мъжкарана ме е последвала. Онова, което сестра ми би сметнала за скандално, за мен е нещо обикновено.

Граг отпусна ръка върху нейната и я стисна.

— Грешно ли е да кажа, че се радвам за това? Иначе никога не бих те опознал достатъчно, за да те обикна.

Неочакваната откровеност я остави безмълвна. Младата жена понечи да отвърне, че тя също го обича, но думите на лъжата отказваха да се учленят. Тя си пое дъх, за да изрече истина: че тя също се радва, че го е опознала; че думите му й оказват голяма чест…

— Не казвай нищо — изпревари я събеседникът й и поклати глава. — Не е нужно да го казваш, Алтея. Аз зная, че ти не ме обичаш. Още не. В много отношения твоето сърце е още по-предпазливо и от моето. Знаех това още от самото начало. А дори и да не бях разбрал, щях да го науча от Офелия: тя подробно ме наставляваше как да те ухажвам. — Граг се засмя, насочил веселието си към себе си. — Разбира се, аз не съм се допитвал до нея, но ти я знаеш каква е. В много отношения тя ми е като втора майка.

Алтея се усмихна благодарно.

— Ти си прекрасен човек, Граг. Моето колебание не е свързано с някаква твоя неправилна постъпка или с някакъв недостатък. Просто в последно време животът не ми оставя време да мечтая за себе си. Всички проблеми, обкръжили семейството ми, лягат особено тежко върху мен. В нашия род не са останали мъже, няма кой друг да направи опит да спаси Вивачия. Този дълг се пада изцяло на мен.

— Не за първи път ми казваш това — отвърна той. В гласа му се долавяше, че не е изцяло съгласен с нея. — Аз вече не тая надежди, че ще избягаш заедно с мен. Но разбирам, че дори и при подобни обстоятелства тъй прибързан съюз не би изглеждал пристоен.

Граг обърна ръката й и погали дланта й с пръст: движение, което породи приятни тръпки. Загледан в пръстите й, мъжът попита:

— Но какво ще правиш по-късно? Ще настъпят по-добри времена. — След миг размисъл Търговецът придружи думите си с горчив смях. — Или пък по-лоши. Във всеки случай бих искал да мога да се подкрепям с мисълта, че в един момент ти ще застанеш до мен и ще се присъединиш към семейството ми. Алтея, ще се омъжиш ли за мен?

Тя затвори очи заради пронизалата я болка. Насреща й седеше добър човек, честен, красив, достоен, заможен.

— Не зная — тихо отвърна Алтея. — Опитвам се да поглеждам напред, да си представям време, в което моят живот ще ми принадлежи и ще имам право да постъпвам с него както сметна за добре, само че погледът ми не стига толкова далеч. Ако всичко се развие добре и си върнем Вивачия, аз ще оспоря правото на Кайл да я притежава. Ако спечеля, тогава ще започна да плавам с нея. — Тя го погледна в очите. — С теб сме говорили за това. Зная, че ти не можеш да напуснеш Офелия. А ако аз си върна Вивачия, няма да се разделя с нея. До какво ни довежда това?

Младежът скриви лице.

— Трудно ми е да желая успеха ти, защото ако ти придобиеш всичко, което желаеш, аз ще те изгубя. — Забелязал движението на веждите й, зачеващо свъсване, той се засмя. — Въпреки това аз искрено желая да успееш. Но ако все пак нещата не се подредят така… аз ще те чакам. Офелия също.

Тя сведе очи и кимна, но сърцето й бе изстинало. Какво я очакваше в случай на неуспех? Цял един живот без нейния кораб. Живот, от който Вивачия никога повече нямаше да представлява част. Вместо това Алтея щеше да живее като пътничка на борда на кораба на Граг и зорко да пази децата си. Щеше да гледа как синовете й растат и започват да плават с баща си, а самата тя щеше да остане у дома, да се грижи за домакинството и да търси партньори на дъщерите си. Та това не беше бъдеще, а мрежа, която заплашваше да я задуши… И Алтея се опитваше да си поеме дъх, да се убеди, че животът й не би тръгнал в такава посока. Граг я познаваше. Той знаеше, че тя е родена да плава, а не да крее у дома. Но въпреки това… Сега той разбираше дълга, който тя имаше към семейството си: но щом двамата сключеха брак, нейният дълг щеше да се пренесе към този съюз и Граг щеше да очаква от нея да го изпълни. Моряците си вземаха съпруги, за да има кой да отглежда децата им и да се грижи за дома им.

— Аз не мога да стана твоя съпруга.

Сякаш нечия чужда уста беше изрекла тези думи. Но след изричането им нямаше връщане назад. Алтея го погледна в очите.

— Това е нещото, което не ми позволява да те обикна, Граг: знанието за цената, която би трябвало да платя. Аз бих могла да те обикна, но не и да привикна да живея в сянката ти.

— В сянката ми? — объркано попита той. — Не разбирам какво искаш да кажеш с това. Ти ще бъдеш моя съпруга, почитана от семейството ми, майката на наследника на рода Тенира.

В гласа му се долавяше искрена болка; той се затрудняваше да открива думи.

— Повече от това не бих могъл да ти предложа. Това е всичко, което съм в състояние да предложа на всяка жена, която стане моя съпруга. Това — и себе си. — Той продължи шепнешком. — Надявах се, че това ще се окаже достатъчно за теб, но…

Граг бавно разтвори пръсти, освобождавайки ръката й. Жест, който пускаше птица на свобода.

Алтея отдръпна ръката си колебливо.

— Никой мъж не би могъл да ми предложи нещо повече, Граг.

— Дори и Брашън Трел? — грубо натърти той.

Споходи я пронизващ хлад. Той знаеше. Знаеше, че тя е спала с Трел. В този момент тя се радваше, че е седнала: достатъчно трудно й беше да запазва контрол над лицето си. В ушите й звучеше бучене. Всемилостиви Са, тя щеше да припадне! Нелепо. Защо думите му бяха породили подобна реакция от нейна страна?

Граг рязко се надигна и се отдалечи от масата. Застанал на прага, той се загледа в гората.

— Значи го обичаш? — попита той с тон, който звучеше по-скоро като обвинение.

Гузно усещане, примесено със срам, бе донесло сухота в устата й.

— Не зная — дрезгаво произнесе тя и направи опит да прочисти гърлото си. — Това беше просто нещо, което се случи. И двамата бяхме пили, освен това в бирата имаше сънотворно…

— Зная — рязко я прекъсна Граг. Той все така не поглеждаше към нея. — Офелия ми разказа, когато ме предупреди. А аз отказах да й повярвам.

Алтея зарови лице в шепи. „Когато ме предупреди.“ Дали изобщо Офелия някога я бе харесвала?

— От колко време знаеш? — успя да промълви тя.

Търговецът въздъхна тежко.

— В нощта, когато тя ме подкани да те целуна и аз го сторих… Тя ми разказа след това. Предполагам, че се е почувствала виновна. Може би се е бояла, че ще изпитам болка, ако се влюбя прекалено дълбоко в теб и впоследствие открия, че ти не си… онова, което съм очаквал.

— Защо не ми каза по-рано?

Тя повдигна глава навреме, за да види повдигането на рамене.

— Смятах, че това не е от значение. Знанието ме притесняваше, разбира се. Идеше ми да удуша негодника. От всички възможни подлости, които е могъл да стори, той… Но не сторих нищо, защото Офелия ми каза, че е възможно ти още да изпитваш чувства към него. И дори да го обичаш…

Последното изречение представляваше плах въпрос.

— Не мисля, че го обичам — тихо каза тя. Но несигурността на думите й изненада и нея самата.

— Интересно — отбеляза Граг жлъчно. — Ти знаеш със сигурност, че не ме обичаш, а за него се колебаеш.

— Двамата с него се познаваме отдавна — изтърси Алтея. Тя искаше да каже, че не обича Брашън. Но как бе възможно да другаруваш с някого от толкова дълго, без да изпитваш някаква обич към него? Подобно беше отношението й с Давад Рестарт. Тя презираше неговите постъпки, но това не й пречеше да мисли за него с умиление. — С него ни свързва не само дългогодишно приятелство, но и общата служба на борда на Вивачия. Случилото се между нас не променя тези години и…

— Не разбирам — тихо каза той. В гласа му все още се долавяше гняв. — Той те е обезчестил, Алтея. Покварил те е. Аз побеснях, когато научих. Исках да го предизвикам; бях сигурен, че ти го мразиш. Бях сигурен, че той заслужава да умре. Бях убеден, че той никога няма да посмее да се върне в Бингтаун след онова, което е сторил. А когато той дръзна да цъфне, аз възнамерявах да го убия. Две неща не ми позволиха: не можех да го сторя, без да разкрия причината за постъпката си, а аз не исках да засягам репутацията ти. Освен това разбрах, че той е посетил дома ти. Помислих си, че все пак е решил да постъпи честно. Но ако той ти е предложил, а ти си отказала… Той отправи ли подобно предложение? Това ли е причината: изпитваш някакъв дълг към него?

Граг говореше с настойчивост, породена от отчаяние: полагаше огромни усилия да разбере поведение, което бе неспособен да осмисли.

Алтея се надигна и също се приближи до вратата. И също се загледа в притъмняващия лес. Сенките на клонки и листа се преплитаха и сливаха една в друга.

— Той не ме е насилвал — рече тя. — Това трябва да ти призная. Случилото се между нас не беше разумно. Но в него отсъстваше принуда: вината е колкото на Брашън, толкова и моя.

— Той е мъжът — отсечено заяви Граг, скръствайки ръце. — Вината е негова. Той е трябвало да те защити, а не да се възползва от слабостта ти. Един мъж трябва да притежава контрол над страстта си. Той е трябвало да прояви по-голяма сдържаност.

Тя слушаше смаяна. Наистина ли той гледаше на нея по такъв начин? Наистина ли я смяташе за слабо и безпомощно създание, което трябваше да бъде напътствано и закриляно от най-близкия мъж? Нима той наистина смяташе, че тя не би могла да спре Брашън, ако бе поискала? В първия момент Алтея почувства изникването на огромна бездна, отделяща двамата; в следващия миг тази празнота се изпълни с гнева й. Тя възнамеряваше да захвърли насреща му съкрушителни думи, да го принуди да разбере, че тя владее собствения си живот. Но тя не каза нищо, защото яростта се стопи също тъй бързо, както се беше появила, заменена от осъзнаването, че подобни усилия биха били напразни. Тя гледаше на случилото се с Брашън като на момент от живота им, касаещ само двама им. Граг виждаше в него нещо, което е било причинено на нея, нещо, което трябва да я е променило завинаги. Нещо, противоречащо на неговото разбиране за допустимото в цивилизованото общество. Докато срамът и вината на Алтея произлизаха не от усещането, че тя е сторила нещо лошо, а от страха за последиците, които евентуално разкриване би донесло на близките й. Тези два възгледа бяха напълно противоположни.

Това беше моментът, в който тя почувства със сигурност, че двамата никога не биха могли да сътворят нещо заедно. Дори и ако тя можеше да изостави мечтите си за собствен кораб; дори и ако неочаквано установеше, че желае да има свой дом и деца — начинът, по който той гледаше на нея, винаги щеше да я наскърбява.

— Трябва да си вървя — обяви тя.

— Тъмно е — протестира Граг. — Не бива да тръгваш сега.

— Ханът не е далече. Освен това аз ще яздя внимателно. Конят също е добър.

Този път той се обърна към нея — върху лицето му се четеше уязвимост.

— Моля те, остани. Нека да поговорим. Това не е проблем, който да не можем да разрешим.

— Не мисля така, Граг. — Само час по-рано тя би докоснала ръката му, би го целунала за сбогом. Сега тя знаеше, че между двамата съществува непреодолима преграда. — Ти си добър човек. Някой ден ще откриеш жената, която ще те направи щастлив. Желая ти късмет. Когато отново видиш Офелия, предай поздравите ми и на нея.

Той я последва обратно до кръга светлина от фенерите. Алтея повдигна чашата си и допи последните глътки вино. След това вече нищо не я задържаше тук.

— Алтея.

Угнетеният глас я накара да се обърне. Заради мъката Граг изглеждаше съвсем млад. Въпреки това той я гледаше в очите и не се опитваше да скрие болката си.

— Предложението ми все още важи. Готов съм да те изчакам. Стани моя съпруга — миналото ти е без значение за мен. Аз те обичам.

Тя потърси истинни думи, с които да отвърне.

— Ти имаш добро сърце, Граг Тенира — рече накрая тя. — Сбогом.