Робин Хоб
Безумният кораб (7) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава пета
Живият кораб Офелия

Приключила смяната си, Алтея бе свободна. Тя бе уморена, ала умората беше приятна. Пролетната вечер бе почти спокойна. По това време на годината подобни вечери бяха рядкост, затова младата жена й се беше насладила пълноценно. Пък и самата Офелия също, беше в отлично настроение. Живият кораб бе облекчил работата на своите моряци, уверено плавайки на север. Старият съд пътуваше към дома с трюмове, преливащи от товар.

Вятърът, който правеше компания на свечеряването, бе по-скоро нежен, ала платната на Офелия улавяха и последния му дъх. С лекота тя се носеше сред вълните. Алтея стоеше облегната край носа, загледана в залеза край левия борд. Само няколко дни я деляха от завръщането.

— Смесени чувства? — възторжено изхихика Офелия и я стрелна с поглед над голото си рамо.

— И сама знаеш отговора — каза Алтея. — Действително е така. В живота ми не е останало нищо смислено…

Тя се зае да изброява връхлетелите я обърквания.

— Аз се намирам на борда на жив кораб като негов заместник-капитан, най-високият пост, за който един обикновен моряк може да си мечтае. Капитан Тенира обеща да ми даде удостоверение в края на пътуването. С това доказателство за способностите си ще мога да изискам от Кайл да удържи на думата си и да ми върне кораба. А въпреки това се чувствам гузна. Ти направи всичко толкова лесно. На борда на Жътвар аз работех три пъти по-усилено. Не ми се струва справедливо.

— Веднага бих могла да ти създам затруднения, щом това толкова те измъчва — пошегува се Офелия. — Бих могла да се наклоня, да започна да пропускам вода или…

— Ти не би сторила това — уверено отвърна Алтея. — Прекалено горда си от начина, по който плаваш. Освен това аз не искам работата ми да стане по-трудна. Нито съжалявам за месеците, които прекарах като юнга. Те поне ми позволиха да докажа пред себе си, че съм способна да издържа. Показаха ми страна на моряшкия живот, която по-рано не бях познавала. Само по себе си това време не беше изгубено. Но проблемът е, че то беше време, което прекарах далеч от Вивачия. Изгубено завинаги време.

Гласът на девойката затихна.

— Това наистина е много тъжно, мила — със загрижен глас рече Офелия. А следващите й думи съдържаха сарказъм. — На всяка цена трябва да изгубиш още повече време, съжалявайки. Ти не си такава, Алтея. Гледай напред, а не към миналото. Изправи курса си и продължи. Размислите няма да изменят изминалите пътувания.

— Зная — тъжно се засмя Алтея. — Зная, че в момента не постъпвам правилно. Просто ми се струва странно, че всичко се подрежда тъй лесно и приятно. Прекрасен кораб, енергичен екипаж, добър капитан…

— Много красив първи помощник — вметна Офелия.

— Така е — веднага призна Алтея. — Оценявам всичко, което Граг стори за мен. Зная, че той приветства възможността да се върне към книгите, но за него сигурно е досадно да се преструва на болен, за да имам оправдание да го заменя. Имам много причини да изпитвам благодарност към него.

— Така ли? Ти по нищо не си му показала, че изпитваш тази благодарност.

За пръв път от началото на разговора им в гласа на фигурата се долавяше хладина.

— Офелия… — простена младата жена. — Моля те, нека не започваме отново. Нима искаш от мен да се преструвам, че изпитвам чувства, които не съществуват?

— Просто не мога да разбера защо не изпитваш тези чувства. Това е всичко. Сигурна ли си, че просто не криеш неща от себе си? Та моят Граг е красив, очарователен, умен, грижовен и е истински джентълмен. Да не говорим, че той е потомък на Търговско семейство и след време ще наследи значимо богатство. Което, смея да твърдя, включва и един разкошен жив кораб. Какво повече би могла да искаш от един мъж?

— Той наистина е всичко това, дори повече. Още преди дни ти признах това. С нищо не бих могла да укоря Граг Тенира. Или неговия разкошен жив кораб. — Алтея се усмихна към фигурата.

— Тогава проблемът се крие в теб — безочливо изтърси фигурата. — Защо не го харесваш?

За момент Алтея замълча. Отговорът й приканваше към разбирателство.

— Аз го харесвам, Офелия, макар и не по този начин. Само че в живота ми има толкова много неща, че в момента не мога да си позволя… Просто не разполагам с времето да мисля за подобни неща. Ти много добре знаеш какво ме очаква подир завръщането ми в Бингтаун. Искам да се сдобря с майка си, стига това да е възможно. И отново да потърся един друг разкошен кораб, който не излиза от мислите ми. Трябва да убедя майка да ме подкрепи в старанието ми да си върна Вивачия от Кайл. Тя го чу да се кълне в Са, че ако аз предоставя доказателство за моряшките си умения, той ще ми върне кораба. Колкото и необмислена да беше тази негова клетва, аз ще го накарам да удържи на думата си. Но зная, че борбата ще бъде изключително грозна. За тази битка аз ще се нуждая от цялото си внимание.

— Не мислиш ли, че Граг би могъл да се превърне в могъщ съюзник за подобни обстоятелства?

— Нима би било порядъчно от моя страна да окуража вниманието му, за да го използвам да си върна кораба?

Сега гласът на Алтея също поохладня. А Офелия се изсмя.

— Значи той все пак е започнал да проявява внимание към тебе. Вече започвах да се тревожа за момчето. — Тя шавна с вежди към Алтея.

Девойката я изгледа мрачно, но не можа да сдържи собствения си смях.

— Още ли ще се преструваш, че не знаеш всичко, което се случва на борда ти?

Офелия се замисли.

— Известни са ми повечето от нещата, които се случват в трюмовете и каютите. Но не всичко. — Тя замълча, а сетне попита: — Вчера в каютата му мълчанието се проточи дълго. Той да не се е опитал да те целуне?

— Не, разбира се — въздъхна Алтея. — Граг е прекалено възпитан за подобна проява.

— Да, така е. Което е жалко. — Офелия поклати глава. Сякаш забравила с кого говори, тя додаде: — Момчето се нуждае от малко повече хъс. Хубаво е да си възпитан, само че има моменти, в които един мъж трябва да се прояви като дръзновен, за да получи онова, което иска. — Тя наклони глава към Алтея. — Като например Брашън Трел.

Девойката простена. Фигурата бе изтръгнала името му преди седмица; от този момент не бе й давала мира. В моментите, когато тя не се опитваше да разбере причините, поради които Алтея не проявява интерес към Граг, Офелия се стараеше да узнае колкото се може повече детайли за кратките й взаимоотношения с Брашън. Алтея не искаше да мисли за него. Мислите й по този въпрос бяха прекалено объркани. Колкото повече се уверяваше, че е приключила с него, толкова по-настойчиво той изникваше отново сред тях. Тя не спираше да си припомня грубиянския начин, по който Брашън се беше разделил с нея. Този му гняв бе предизвикан от едно нейно неявяване на среща, за която мъжът бе придобил неоправдани очаквания.

Брашън не заслужаваше нито миг сред мислите й… Въпреки това той продължаваше да изниква в сънищата й. Сред тях неговата нежна сила й предоставяше убежище. Да, подобаващо за съновидения. Ала наяве, в действителност, това далеч не беше така. В неговите обятия я бе завлякла вихрушка от глупави импулси, която заплашваше да разруши живота й при нови непредпазливости.

Девойката усети, че е мълчала прекалено дълго: Офелия изучаваше лицето й с многозначителен вид. Алтея рязко отдели ръце от перилата и се подсмихна.

— Ще отида да посетя Граг, преди да се оттегля. Има няколко въпроса, които бих искала да изясня.

— Не се притеснявай да ги зададеш, мила — доволно измърка фигурата. — Мъжете от рода Тенира мислят дълго, преди да преминат към действие, но когато го сторят… — Тя отново повдигна вежди насреща й. — На сутринта няма да си спомняш името на Трел.

— Повярвай, аз и сега правя всичко по силите си, за да го забравя.

Алтея с облекчение се отдалечи от носа. Имаше моменти, в които беше прекрасно да прекарва част от вечерта си край кораба. Фигурата носеше спомените на много поколения моряци от рода Тенира, ала най-първите и най-дълбоки нейни впечатления бяха дошли от жени. По тази причина Офелия продължаваше да гледа на живота откъм женска перспектива. Не ставаше дума за онази крехка безпомощност, която днес биваше смятана за женственост, а за самостойната увереност, отличавала първите Търговки. Съветите, отправяни от нея, често стряскаха Алтея, но и също тъй често потвърждаваха негласните мнения, които девойката бе изградила за себе си с течение на годините. Споделените от Офелия истории я бяха накарали да осъзнае, че нейните терзания не са чак толкова необикновени. А безсрамността, с която фигурата обсъждаше най-интимните й проблеми, едновременно възторгваше и стряскаше младата жена. Офелия я насърчаваше да следва сърцето си, ала също така я държеше отговорна за решенията й. Интересно беше да имаш подобна приятелка.

Пред каютата на Граг тя се поколеба и поспря, за да приглади дрехите и косата си. С голямо облекчение се бе отървала от дегизировката, под която бе работила на борда на Жътвар. На този кораб моряците познаваха истинското й име. Тук Алтея Вестрит трябваше да защитава честта на рода си. Затова, макар да се обличаше практично, в дебел вълнен плат, панталоните й по-скоро приличаха на пола с цепка. Косата си бе пристегнала в опашка, но без да я сплита. Привързаната блуза, внимателно подпъхната в панталоните, носеше едва забележима бродерия.

Тя осъзна, че изпитва приятно очакване заради предстоящата среща с Граг. Харесваше й да разговаря с него. Между двамата съществуваше определено напрежение, което също й харесваше. Граг я намираше за привлекателна; уменията й не го стряскаха, а привличаха. Това беше ново и ласкаещо изживяване за Алтея. Искаше й се да беше сигурна, че това е всичко, което изпитва. Въпреки случилото се с Брашън — въпреки факта, че бе прекарала години от живота си край мъже — в някои отношения тя бе много неопитна. Не беше сигурна дали Граг я привлича, или реакцията й е породена от вниманието, което той й отделяше. Не, това беше обикновен, безобиден флирт. Какво повече би могло да се зароди между двама непознати, срещнати от случайността?

Алтея пое дъх и почука.

— Влез — разреши гласът на Граг.

Той бе приседнал върху леглото, омотал лице в бинтове. Във въздуха се носеше миризмата на пресен чесън. При вида й сините очи я приветстваха с проблясък. Докато девойката затваряше вратата след себе си, Граг размота превръзките и с облекчение ги свали. Косата му остана по момчешки разрошена.

— Как е зъбоболът? — широко се усмихна Алтея.

— Удобен. — Той се протегна, разкърши рамене и с подчертано разтеглено движение се отпусна на леглото. — Вече не си спомням последния път, в който съм имал време за почивка.

С тези думи Граг изпружи крака и ги сключи при глезените.

— И не ти е скучно?

— Не. Скуката е нещо непознато за моряка. Ние винаги си намираме начини да си запълваме времето.

От леглото си той издърпа умело сплетено въжено чердже. Конопените нишки се съчетаваха в красиви мотиви. Трудно можеше да повярва човек, че подобна сложност е дело на мазолестите му пръсти.

Алтея докосна ръба и проследи част от рисунъка.

— Великолепно е. Баща ми обичаше да обвива с нишки празни бутилки. Украсяваше ги с цветя, снежинки… Винаги ми обещаваше, че ще научи и мен, ала така и не намираше време.

Старото усещане за празнота, което тя смяташе, че вече е преодоляла, отново нахлу. Младата жена рязко се извърна и се загледа в стената.

За момент Граг замълча.

— Бих могъл да те науча, ако искаш — тихо предложи той.

— Благодаря ти, но няма да е същото.

Алтея се изненада от остротата в гласа си. Тя поклати глава, засрамена от сълзите, заплашващи да прелеят над клепачите. Надяваше се, че Граг не ги е видял; те я караха да изглежда уязвима. Тенира и синът му бяха сторили толкова много за нея. Тя не искаше да я виждат като слаба й нуждаеща се, а като силна личност, способна да преодолява всякакви обстоятелства.

Затова тя бавно си пое дъх и изправи рамене.

— Понякога той ми липсва толкова много… Има една част от мен, която отказва да приеме смъртта му, отказва да приеме, че аз никога вече няма да го видя.

— Алтея… Зная, че този въпрос не е особено уместен, но не преставам да се чудя. Защо?

— Защо той ми е отнел кораба, на чийто борд съм прекарала толкова години, за да го завещае на сестра ми? — Тя погледна към Граг, който кимна. Алтея сви рамене. — Той така и не ми каза. Най-близкото до основание бе молбата му да съм се грижела за сестра си и нейните деца. Понякога си казвам, че той е искал да ми каже, че знае, че мога да се грижа за себе си и че не се страхува за мен. Това е в добрите дни. А в лошите си мисля, че той е загатвал себичност от моя страна; боял се е, че аз ще задържа Вивачия изцяло за себе си и няма да обръщам внимание на близките си.

Тя отново отметна глава.

В този момент Алтея зърна образа си, отразен в огледалото му за бръснене. За една частица от мига й се стори, че от стъклото я наблюдава баща й. Тя имаше неговите тъмни коси и очи, но не и ръста му — тя бе дребна като майка си. И въпреки това приликата бе силна, в решителността на брадичката и в начина, по който веждите й се смръщваха при тревога.

— Майка ми каза, че идеята е била нейна, че тя го била убедила. Тя смятала, че наследството трябва да бъде запазено цялостно, живият кораб да остане заедно с имотите, за да може приходите им да се поддържат взаимно и да изплатят задълженията ни.

Младата жена потри челото си.

— Това ми изглежда разумно. С решението си да не търгува по Реката татко ни обрече на много по-малки приходи. Стоките, които той донасяше от южните острови, бяха екзотични, ала пак не можеха да се сравняват с вълшебните стоки от Дъждовните земи. И дългът ни все още е голям. Освен това той е обвързан с имотите. Ако не успеем да го погасим, има опасност да изгубим и земите, и кораба.

— А ти също си заложница на този дълг — тихо отбеляза Граг. Той беше част от Търговски род, който притежаваше жив кораб, и отлично познаваше обичайните условия на подобно споразумение. Живите кораби бяха редки и страшно скъпи. Те изискваха три поколения, за да се съживят; още повече поколения бяха необходими за изплащането на един подобен съд. Единствено Дъждовните Търговци познаваха източника на магическия дървен материал, от който се изработваха фигурите и корпусите на тези кораби. Необичайният материал им позволяваше да плават по иначе разрушителната Дъждовна река и да участват в търговията с вълшебни стоки. Тези им качества оправдаваха чутовната инвестиция. — Кръв или злато изплащат дълга — додаде младежът.

Алтея бавно кимна. Странно; още от времето, когато бе смятана за жена, тя бе запозната с условията на това споразумение, но по някаква причина така и не бе усещала, че тези условия засягат и нея. Баща й бе притежавал удивителен нюх на прекупвач; в дома им никога не бяха липсвали пари за погасяване на вноските. А сега Кайл, един чужд на семейството им човек, се разполагаше с живия кораб и семейните финанси — кой можеше да каже по какъв начин щяха да се развиват нещата? По време на последния им разговор — по време на последния им спор — той бе изтърсил, че е неин дълг да се омъжи по сметка и да престане да обременява близките си. Може би точно това бе намеквал той: че ако Алтея доброволно си избере съпруг от Дъждовните земи, дълговете на семейството ще намалеят.

Още от съвсем малка тя непрекъснато бе чувала напомняния за важността на семейната чест. Един Търговец винаги плащаше дълговете си и държеше на думата си. Каквито и да бяха вътрешните им неразбирателства, при външна заплаха Търговците се обединяваха. Тези връзки на родство и дълг включваха Търговците, които бяха избрали да останат в първоначалното поселище, в Дъждовните земи. Разстояние и време ги деляха, ала Дъждовните Търговци все още бяха свързани с Търговците от Бингтаун. Договорите с тях биваха спазвани, дългът към семейството биваше почитан.

Алтея почувства нов прилив на решителност. Ако Кайл се провалеше като глава на семейството, тя щеше да се окаже длъжна да се яви в отговор на някогашното споразумение. Плодовитостта беше единственото богатство, с което народът на Дъждовните земи не можеше да се похвали. От нея щеше да се очаква да заживее сред тамошните Търговци, да сключи брак с един от тях и да му роди деца. Това бяха обещали нейните предци преди десетилетия. За нея би било немислимо да се отметне от дълга си. И въпреки това беше немислимо и да се окаже принудена да го стори заради злобата или некадърността на Кайл.

— Добре ли си, Алтея?

Думите на Граг сепнаха размисъла й. Тя осъзна, че е вперила празен поглед в една от стените. Девойката тръсна глава и се обърна към другия.

— Аз дойдох да ти поискам съвет. Имам известни проблеми с един от моряците. Не съм сигурна, че става дума за нещо лично.

Притеснението върху лицето на Граг се задълбочи.

— За кого става въпрос?

— За Феф. — Алтея поклати глава в престорено раздразнение. — Той ту се отзовава на нарежданията ми, ту остава да стои насреща ми и да се хили глупаво. Не съм сигурна дали той ми се подиграва, или…

Граг неочаквано се усмихна.

— Феф не чува с лявото ухо. Разбира се, той няма да го признае пред никого… Преди около две години падна от мачтата. Много лошо се стовари върху дъските, в началото дори смятахме, че няма да оцелее. В крайна сметка дойде на себе си. Сега е малко по-бавен в някои неща, освен това аз избягвам да го пращам сред въжетата, защото му е трудно да пази равновесие. Ако ти се намираш откъм глухата му страна, той няма да разбере какво му казваш. А здравото му ухо също не чува, ако има силен вятър. Така че той не се опитва да ти прави напук… Точно по тази причина се усмихва глупашки. Феф е добър човек и от дълго време е служил на кораба. Не бива да го мъмриш за това.

— Разбирам — кимна Алтея. И не можа да се сдържи. — Иска ми се някой да ми беше казал по-рано.

— Това е едно от нещата, за които татко и аз дори не се замисляме. Свикнали сме да ги възприемаме като част от кораба. Не сме имали намерение да те затрудняваме.

— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Всички се стараят да облекчат работата ми. Освен това е прекрасно отново да се намирам на борда на жив кораб. И още по-прекрасно е да осъзнавам, че мога да се справям със задълженията си. Завещанието на татко и притесненията на Брашън ме бяха накарали да се усъмня в себе си.

— Притесненията на Брашън? — тихо повтори Граг.

Защо й трябваше да казва това? Къде й беше умът?

— Брашън Трел беше първи помощник на борда на Вивачия. Впоследствие открих, че той също работи на борда на Жътвар. И когато той ме позна… Как да ти кажа, още в Бингтаун той бе изтъкнал пред мен, че не ме смята за способна.

— И какво направи той? Издаде те пред капитана? — попита накрая Граг, за да наруши проточилото се мълчание.

— Не. Нищо подобно. Просто беше… предпазлив. Мисля, че тази дума е най-подходяща. Престоят ми на този кораб беше труден. Чувствах се унизена, когато знаех, че той ме гледа как се мъча.

— Той не е имал право да ти причинява това — отбеляза Граг. Очите му блестяха гневно. — Баща ти го взе при себе си, когато всички други отказваха. Брашън е длъжник на семейството ти. Поне е могъл да те защити, вместо да се подиграва на усилията ти.

— Не беше така. — Сега пък тя го защитаваше. — Той не ми се е подигравал. Като цяло не ми обръщаше внимание.

Тъй като лицето на Граг изразяваше още по-голямо възмущение, тя побърза да добави:

— За мен беше по-добре. Аз не искам привилегии. Исках да успея сама. И го сторих. Притесняваше ме, че той наблюдава усилията ми… Всъщност не зная защо изобщо говорим за това.

— Ти повдигна въпроса — сви рамене Граг. — Трябва да ти кажа, че всички се чудеха за причината, поради която баща ти взе Брашън Трел, от когото и собствените му близки се бяха отрекли. През годините преди това Брашън се бе забърквал в достатъчно неприятности, така че никой се не изненада, когато баща му го лиши от наследство.

— Какви неприятности?

Алтея долови напрежението във въпроса си и побърза да го разводни.

— Аз бях още момиче, когато това стана, и местните клюки не ме интересуваха особено. А по-късно, когато баща ми го нае, той не се впусна да обсъжда въпроса. Казваше, че човек заслужава да бъде преценяван по онова, което е, а не по онова, което е бил.

Граг кимна.

— Неразбирателството не беше особено шумно. Аз зная за него, защото двамата с Брашън учехме заедно. Неговите лудории започнаха по безобиден начин, предимно под формата на шеги. По-късно, когато станахме по-големи, той неизменно беше онзи, който бягаше от уроците. В началото се измъкваше, за да посети пазара и да си купи сладкиши. По-късно той беше юношата, който знаеше най-много за момичета, киндин и комар. Татко казваше, че бащата на Трел сам си е виновен за станалото. Брашън винаги разполагаше с прекалено много пари, които да харчи, и с прекалено много свободно време. Никой не си правеше труда да му тропне с крак. Той просто се забъркваше в неприятности, като да заложи повече от разумното или да се появи пиян посред бял ден. Тогава баща му го завличаше вкъщи и го заплашваше. — Младежът поклати глава. — Но така и не изпълняваше заплахите си. След ден-два Брашън отново лудуваше. Старият Трел винаги казваше, че ще престане да му дава пари, ще го набие или ще го накара сам да изплати дължимото. Но никога не го правеше. Майката на Брашън винаги започваше да ридае и припада, когато съпругът й се опитваше да накаже сина им. Така всичко му се разминаваше.

— Докато един ден той не откри, че прагът на родния му дом е затворен за него. Просто така. Всички, включително самият Брашън, смятахме, че това е просто блъф. Всички очаквахме, че след няколко дни бурята ще отмине. Но не се оказа така. Няколко дни по-късно Трел обяви, че официално е обявил по-малкия си син за свой наследник и че вече не признава Брашън. Единственото изненадващо в случая бе, че той удържа на думата си.

— Известно време Брашън се навърташе из града, гостувайки на разни места, ала скоро изчерпи чуждото гостоприемство и собствените си пари. Вече му се беше създала репутация на човек, който разваля по-малките момчета. — Граг се ухили разбиращо. — И на мен, и на брат ми ни беше забранено да разговаряме с него.

— Един ден той изчезна. Никой не знаеше какво е станало с него. — Той скриви лице. — То и хората не се интересуваха особено. След себе си Брашън бе оставил много дългове, но никой от кредиторите не очакваше да си получи парите. И тъй. Повечето хора смятаха, че Бингтаун само печели от отсъствието му.

Граг сведе поглед.

— Известно време след напускането му плъзна слух, че една девойка от Трите кораба била заченала от него. Въпросното бебе се роди мъртво, но въпреки това девойката пак бе съсипана.

Алтея се чувстваше отвратително. Не й беше приятно да слуша как Граг кори Брашън. Искаше й се да може да отрече чутото, ала младият мъж говореше с увереността на запознат с истината. Брашън не бе започнал живота си сред несправедливост, а бе живял ролята на глезен първороден син, лишен от дисциплина и етика. Той бе постъпил на работа при баща й години по-късно; едва под неговия контрол Брашън се бе превърнал в порядъчен мъж. Да, това беше истината, колкото и да не й се искаше да го признае. Това обясняваше пиянството, киндина. И курвалъка, без милост към себе си додаде тя.

Не, Алтея нямаше да укрива истината зад преструвки. Тя бе лъгала себе си, че Брашън проявява романтичен интерес към нея. Истината бе, че в онзи момент тя се беше държала като курва, с което му бе предоставила предпочитания от него тип партньорка. Нужно беше единствено да си припомни начина, по който двамата се бяха разделили, за да се увери. В мига, в който той бе разбрал, че тя вече се е опомнила и повече няма да го допуска до тялото си, той се бе обърнал срещу нея.

Изпълни я срам. Как бе могла да се прояви като толкова наивна и глупава? Ако той се върнеше в Бингтаун и разкажеше за случилото се между тях, с нея щеше да е свършено, също като с онази девойка от потомците на Трите кораба.

Граг не осъзнаваше смущението й. Той бе приклекнал пред едно сандъче край леглото и ровеше вътре.

— Непрекъснато съм гладен. Откакто имам зъбобол, готвачът ми дава единствено супа и хляб без кори. Ти искаш ли сушени плодове? Кайсии или смокини? Джамаилски са.

— Не, благодаря, в момента не ми се яде нищо.

Другият прекъсна търсенето си и извърна към нея усмихнато лице.

— Сега за първи път звучиш като истинска дъщеря на Търговец. Не зная дали да се чувствам облекчен, или разочарован.

Самата Алтея не бе сигурна дали да се чувства поласкана или наскърбена.

— Какво искаш да кажеш?

Той отнесе опакованите плодове обратно до леглото и седна. Алтея се настани до него в отговор на поканата му.

— Сега пак се връщаш към обичайното. Двамата сме сами, зад затворена врата, а ти спокойно сядаш на леглото до мен. Когато ти казах, че Брашън е оставил излъгана жена, ти не пребледня и не ме укори, задето говоря подобни неща, а се замисли.

Граг поклати глава.

— По време на служба ти носиш косата си вързана. Виждал съм те да бършеш ръце направо в ризата си. А в началото, когато се преструваше на юнга, ти се разхождаше боса и с панталони. И в същото време аз си спомням, че танцувах с една изключително женствена жена, която ухаеше прекрасно и танцуваше с лекотата на… Със същата лекота, с която се стрелваш сред въжетата. Как успяваш, Алтея?

Той се облегна на стената, ала начинът, по който я погледна, стопяваше разстоянието между тях.

— Как успяваш да се движиш с такава лекота сред тези два свята? На кой от тях принадлежиш в действителност?

— Защо трябва да избирам само един от тях? — възрази Алтея. — Ти си и умел моряк, и синът на Търговец. Защо аз да не притежавам същото съчетание?

Събеседникът й отметна глава и се засмя.

— Пореден отговор, който човек не би могъл да очаква от една Търговка. Поне не и от нашето поколение. Едно момиче би се радвало на комплимента за танците, а не би изтъквало способността си да работи на палубата. Ти ми напомняш на историите, които разказва Офелия. Според нея имало време, когато жените работели наравно с мъжете, а понякога дори ги надминавали.

— Всеки, който познава историята на Бингтаун, знае, че във времето, когато нашите предци достигнали Прокълнатите брегове, всекиму се е налагало да се бори, за да преживява. Ти знаеш това не по-зле от мен.

Тя започваше да се дразни. Нима той загатваше, че тя се държи непристойно?

— Така е — тихо призна той. — Ала в Бингтаун има много жени, които вече не биха признали това.

— Главно защото вече не е модерно. Главно защото техните братя или бащи биха се срамували от тях, ако го стореха.

— И това е така. Покрай теб аз разбрах, че подобни възгледи са лъжа не само спрямо историята, но и самия живот. — Той я погледна. — Алтея… В последно време моите родители ме насърчават да си потърся съпруга. Аз съм влязъл късно в техния брак; те биха искали да видят внуци, преди да станат прекалено възрастни и да не могат да им се насладят.

Алтея слушаше смаяно. Неочакваните му думи я бяха шокирали. Той наистина ли насочваше разговора към тази тема?

— Когато съм в Бингтаун, майка ми кани Търговки и техните дъщери на чай. Аз покорно посещавам всички събития. Случвало се е да танцувам с няколко жени. — Тук той й се усмихна топло. — Няколко от тях проявяваха интерес към мен. Но всички ухажвания, които подемах, ми донасяха разочарование. Баща ми поглежда към жената и ме пита: „Тя ще може ли да се грижи за себе си, домакинството и децата, докато ти се намираш в открито море?“ Аз я поглеждам в търсене на отговор: и без значение колко чаровна и остроумна ми е изглеждала, тя не притежава нужната сила.

— Може би защото не си им давал възможност да се докажат пред теб — каза Алтея. Граг печално поклати глава.

— Не. Две от тях аз запитах директно. Напомних им, че един ден от мен ще се очаква да застана начело на живия кораб Офелия. Как биха се чувствали, попитах ги аз, да се налага да ме споделят с кораб? Със сприхав и понякога ревнив кораб, открито добавих аз. Напомних им, че понякога ще отсъствам с месеци. Че е възможно да отсъствам, когато децата ми се родят или когато покривът протече. — Младият мъж сви рамене. — Всички до една ми отвръщаха, че все съм щял да открия начин да оставам за по-дълго у дома. Когато им казах, че това е невъзможно, те сложиха край. Една от тях дойде на борда на Офелия и предложи, че би могла да плава заедно с мен, стига да утроя големината на капитанската каюта. Но щяла да ме придружава само до раждането на първото ни дете. Тогава трябвало да се постарая да си идвам у дома по-често и за по-дълго.

— Не си ли ухажвал девойка, чието семейство да притежава жив кораб? Която би могла да разбере какво означава за теб Офелия?

— Веднъж танцувах с една — тихо отвърна Граг.

Настъпи мълчание. Може би той очакваше от нея някакъв отговор, ала Алтея си нямаше представа какво да отвърне. Граг се раздвижи съвсем бавно, сякаш се боеше, че движението ще я прогони. И леко докосна ръката й, отпусната върху леглото. Допирът беше почти неосезаем, но я накара да потръпне. А едновременно с това сърцето й се изпълни с отчаяние. Тя харесваше Граг и го намираше за привлекателен, ала сега не беше моментът за това. Нима Алтея бе сторила нещо, за да го окуражи към подобен разговор? Как трябваше да разреши проблема? Той дали щеше да се опита да я целуне? И ако да, дали тя щеше да му позволи?

Алтея подозираше, че ще го допусне.

Но Граг не помръдна. Промени се единствено гласът му, по-дълбок и по-тих. Сините му очи бяха меки и искрени.

— В теб аз виждам силна жена. Жена, която би плавала редом с мен или би се справяла умело в мое отсъствие. Виждам човек, който не ревнува от Офелия. — Той замълча и се усмихна печално. — Ако някой ревнува, то това съм аз, заради времето, което тя прекарва с теб. Алтея, не бих могъл да си представя по-добра съпруга от теб.

Макар да бе очаквала тези думи, те пак смогнаха да я шокират.

Тя понечи да каже нещо, но Граг повдигна пръст.

— Първо ме изслушай. Дълго обмислях това и виждам, че за теб също би имало предимства. Не е тайна, че семейство Вестрит далеч не се намира в процъфтяващо състояние. Това те поставя в положението на откуп за семейния дълг. Също така е всеизвестно, че Дъждовните Търговци не биха взели жена, която е омъжена или е сгодена. Със самото обмисляне на моето предложение ти преставаш да се притесняваш от тях. — Мъжът внимателно изучаваше лицето й. — Ние сме заможно семейство. Сватбеният подарък, който майка ти ще получи, ще бъде значим, достатъчен, за да обезпечи остатъка от живота й. Ти недвусмислено показа, че не смяташ Кайл за способен да се грижи за нея.

Алтея се затрудняваше да отвърне.

— Наистина не зная какво да кажа… Вярно е, че двамата с теб флиртувахме, но не подозирах, че чувствата ти са тъй дълбоки, за да те тласнат към предложение за брак.

Граг леко сви рамене.

— Аз съм предпазлив човек, Алтея. Не виждам смисъл да се отдавам сляпо на чувствата си. В таза фаза на нашите взаимоотношения мисълта е първото, което трябва да споделим, преди страстта. Трябва да говорим откровено един с друг, за да разберем дали споделяме едни и същи амбиции и цели.

Той продължаваше да се взира в лицето й. Пръстът му отново докосна ръката й.

— Не мисли, че аз не изпитвам привличане към теб. Искам да знаеш, че е така. Но аз не съм човек, който би поставил сърцето си преди главата.

Той говореше тъй сериозно. Алтея опита да се усмихне.

— А аз се боях, че ти ще се опиташ да ме целунеш.

Граг се усмихна и поклати глава.

— Аз не съм някакво импулсивно хлапе, нито грубиян. Не бих целунал жена, която не ми е дала разрешение. Освен това няма смисъл да се измъчвам с нещо, което все още не мога да обявя за свое. — Той сведе очи от сепнатото й лице. — Надявам се, че не съм бил прекалено открит. Ти може и да си живяла на борда на кораб, но все още си оставаш дама и Търговска дъщеря.

Немислимо беше тя да сподели онова, което минаваше през главата й в този момент. Тя знаеше, с непоколебима увереност, че никога не би пожелала да бъде целуната от мъж, който преди това е поискал разрешението й. Разрешете да се кача на борда, обади се шегаджийски гласец. Трябваха й усилия, за да сдържи усмивката си в отговор. Споходи я неочаквана мисъл, че Брашън вече я е покварил, макар и не по обичайния начин. След неоспоримия начин, по който той бе изразил желанието си да я притежава, учтивата сдържаност на Граг й изглеждаше почти глупава. Тя го харесваше, наистина. Но тези внимателни преговори не предизвикваха нищо в нея. Ситуацията се бе превърнала в непоносима. Но Алтея не можеше да измисли нищо, с което да я разреши.

Сякаш самата намеса на Са я спаси.

— Всички на палубата! — изрева някой с глас, смесил отврата и страх. Без капка колебание Алтея изхвърча през вратата, а Граг я последва веднага, без да си прави труда да омотава лицето си. Тази заповед не търпеше отлагания.

Екипажът на Офелия се бе струпал на носа. При присъединяването си към останалите моряци Алтея получи възможност да зърне необичайна гледка. Една калсидска бойна галера, плаваща под знамето на сатрапа, бе препречила пътя им. Различието между размерите на двата кораба би предизвикало смях, ако не беше фактът, че палубата на галерата бе изцяло покрита от въоръжени войници. По-малкият съд беше далеч по-маневрен от живия. И освен това бе по-бърз от повечето кораби. В слабия вечерен вятър Офелия не можеше да избяга. Галерата се бе приближила до нея откъм наветрената страна, възползвайки се от посоката на вятъра. Бягството не представляваше вариант.

Скръстила ръце пред гърдите си, фигурата мълчаливо се взираше в калсидския съд, чийто нос изобразяваше конска муцуна. Алтея побърза да огледа хоризонта, но други съдове не се виждаха.

— Защо препречвате пътя ни? Какво означава това? — изкрещя капитан Тенира.

— Спуснете котва. В името на вашия сатрап, ние ще се качим на борда за проверка! — заяви брадат мъж, застанал на носа на другия съд. Той имаше руса коса, стегната в дълга опашка, а също и трофеи: пръсти, привързани към кожената му жилетка с влакна от косми. Сред заплашителната му усмивка личаха празнини.

— На какво основание? — възкликна Алтея към моряците край себе си. А капитан Тенира не си направи труда да се отегчава с подобни въпроси.

— Нищо подобно. Вие нямате право да изисквате подобно нещо от нас. Отдръпнете се. — Търговецът изрече тези думи с ясен и спокоен глас.

— В името на сатрапа, спуснете котва и се пригответе за проверка — заяви калсидецът. Той продължаваше да се усмихва със същата заплаха. — Не ни принуждавайте да използваме сила.

— Опитайте — мрачно отвърна капитан Тенира.

Другият капитан взе няколко свитъка от своя заместник и ги размаха към Тенира. Свитъците бяха обвити с червена панделка, към която бе прикрепен метален печат.

— Разполагаме с правото. Ще донесем документите на борда, за да го докажем. Ако сте честен кораб, няма от какво да се страхувате. Сатрапът се съюзи с Калсид, за да спре пиратството във Вътрешния проход. Той ни е делегирал права да спираме всеки подозрителен кораб и да го претърсваме за крадени стоки и други следи от пиратска дейност.

Докато капитанът говореше, неколцина от хората му вече пристъпваха напред, приготвили абордажни куки.

— Аз съм честен Търговец от Бингтаун. Вие нямате основания да ме спирате, нито аз ще допусна корабът ми да бъде претърсван. Отдръпнете се от пътя ни.

Куките вече биваха завъртани; когато капитан Тенира приключи, три от тях полетяха към Офелия. Първата не уцели, защото живият кораб се отмести встрани. Следващата достигна целта си, но бе веднага уловена от моряците и хвърлена обратно, преди да се е закрепила.

Самата Офелия улови третата. С рязко движение тя грабна прелитащата край нея кука и дръпна. Морякът на другия край на въжето полетя във въздуха.

С презрително движение фигурата захвърли куката с все въжето и човека във водата. Подир това тя опря юмруци в основата си — мястото, където биха се намирали хълбоците на жена от плът и кръв.

— Не смейте да опитвате отново! — гневно ги предупреди тя. — Махнете се от пътя ни или ще ви потопя!

От галерата се разнесоха удивени и сепнати викове. Мнозина бяха чували за живите кораби, но само единици от калсидските моряци бяха зървали един с очите си, още по-малко разгневен. Живите кораби рядко спираха в техните пристанища, те търгуваха предимно на юг.

Междувременно на съборения във водата моряк бе хвърлено въже.

— Офелия, не се меси! — изрева капитан Тенира. А калсидският му колега гневно нареди на хората си да приготвят огнени гърнета.

Офелия не му обърна внимание. При споменаването на огнените гърнета тя се сепна и изпищя гневно. Димящите съдове с катран вече биваха изкарвани на палубата на по-малкия съд. Тази бърза поява означаваше, че калсидският капитан ги е приготвил предварително.

— В името на Са, не! — изкрещя Алтея, забелязала приготвянето на обстрела. Малките и тумбести гърнета стояха прикрепени към краищата на стрели, от които се поклащаше платнен фитил. Когато тези снаряди уцелеха, те щяха да се пръснат, разливайки катран и мазнина. Офелия не можеше да ги избегне, а дори и живите кораби се страхуваха от огъня. Алтея се опасяваше не просто за щетите, а и за самата Офелия. Единственият погинал жив кораб бе намерил смъртта си именно заради пожар.

Офелия беше товарен, а не боен съд. На борда си тя не разполагаше с отбранителни съоръжения, защото пиратите рядко заплашваха живи кораби. Пък и беше всеизвестно, че един подобен кораб може да надмине всеки обикновен съд. Алтея се съмняваше, че до този момент някой е препречвал пътя на Офелия и е заплашвал да я вземе на абордаж.

В отговор на нареждането на Тенира моряците се втурнаха да изместват кораба встрани.

— Това няма да се окаже достатъчно — тихо каза Алтея на намиращия се край нея Граг. — Те ще ни подпалят.

— Донесете гориво на палубата! Ние също ще ги запалим! — гневно нареди Граг.

— Вземете и кофи с вода, за да гасим! — извика Алтея. — Граг, трябва да дадем нещо на Офелия, за да се бие с тях. Весло, някаква греда… Погледни, тя няма намерение да отстъпи.

Сред оживлението, изпълнило палубите й, Офелия отново вземаше нещата в свои ръце. Напук на усилията на кормчията тя се насочваше право към галерата. Тя бе протегнала ръце напред; докато калсидци се подготвяха да изстрелят огнените си снаряди, фигурата започна да замахва към другия кораб като разгневено момиче. Ударите си тя придружаваше с изкрещявани обиди.

— Калсидски свине! Кои сте вие, че да ни спирате в собствените ни води! Кучи синове! Вие сте истинските пирати, робовладелски отрепки!

Един от бесните й удари уцели. Огромната дървена ръка закачи боядисания кон на носа на галерата. Тя веднага го сграбчи и ожесточено тласна надолу, рязко движение, наклонило палубите и на двата съда. Почти никой не успя да се задържи на крака.

По-малкият съд пострада повече. Офелия рязко отдръпна ръка, така че галерата се разклати като детска люлка. Изстреляните снаряди полетяха произволно. Едно от гърненцата порази палубата, от която бе изстреляно, две прелетяха над Офелия и паднаха във водата.

Друго гърне удари десния й борд. Фигурата веднага притисна ръка над пламналото петно. Когато я отдръпна, катранът по пръстите й пламна отново. Офелия изпищя.

— Задуши пламъците! — изрева Алтея. Моряците трескаво изливаха вода върху корпуса. Офелия беше прекалено паникьосана, за да се вслуша в нея. Тя отново се нахвърли върху галерата, надвила кормилото. Пламналите й ръце сграбчиха по-малкия съд. Тя го разтърси като играчка и презрително го захвърли встрани. По-голямата част от пламъците се пренесоха върху другия съд. Пуснала галерата, Офелия притисна ръцете си една в друга и скръцна със зъби. Пламъците утихнаха окончателно. Сетне, с резкия жест на дама, която грабва полите си и напуска стаята, тя рязко се подчини на кормилото и платната си и се извърна от галерата. Докато минаваше покрай нея, Офелия презрително отметна глава.

Пламъците бързо обгръщаха по-малкия съд; гъст дим се издигаше едновременно с крясъците на екипажа, пленен на борда му. Неколцина дръзнаха да изкрещят заплахи подир Офелия, но ревът на пламъците превърна думите им в крясъци. Живият кораб се отдалечи.