Робин Хоб
Безумният кораб (40) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и осма
Капитанът на Парагон

Два дена бяха минали от сблъсъка със змията и животът на кораба почти си бе върнал обичайната рутина. Хаф дори направи опит да възобнови задълженията си, но след няма и час на слънце припадна, като за малко не се изтърси от въжетата. Към Алтея той се обръщаше със значително по-голямо уважение; останалите моряци също следваха примера му.

Хаф не бе й благодарил, задето тя му беше спасила живота, но пък Алтея и не очакваше благодарност — стореното от нея влизаше в задълженията й. За нея щеше да е достатъчно, ако той най-сетне се примиреше и признаеше превъзходството й в определени области.

Имаше моменти, в които тя не можеше да не се замисли коя от двете й постъпки бе й спечелила искреното уважение на екипажа: извличането на Арту или битката със змията. Тялото й още носеше болките, заработени във въпросния ден — но тъй като с тях Алтея бе откупила почитта на хората си, болката бе съпроводена с удовлетворение.

Брашън все още изглеждаше отвратително: мехурите по лицето му се бяха пукнали и сега кожата му се белеше, придавайки му състарен вид. А може би самият капитан се чувстваше изтощен.

По някаква неназована причина Брашън бе призовал нея, Янтар и Лавой в каютата си. И сега тримата стояха пред капитана си, изчаквайки го да заговори. Алтея се развличаше с опита си да отгатне обстоятелството, наложило събирането им.

Със сериозен глас Трел поде:

— Моряците започват да се сработват и да приличат на истински екипаж, макар да има още какво да се желае… Но не това е най-важното. Нашата мисия ще ни отведе сред води, където уменията в битка са по-важни от уменията на борда. Време е да определим какво точно бихме могли да очакваме от хората си, ако се натъкнем на още змии или на пирати.

Той се навъси и се облегна в креслото си, подир което кимна към масата и обкръжилите я столове. В единия й край бяха захвърлени няколко парчета платно; бутилка бренди и четири чаши също присъстваха върху плота.

Докато останалите се настаняваха, капитанът се зае да налива в чашите. Той беше и този, който вдигна наздравица:

— За досегашния ни успех. Нека той продължава и занапред!

Четиримата пиха. Брашън се приведе напред и сключи пръсти над масата.

— Ето как виждам нещата аз. За нашите моряци не е чужд побоят. Може да ви се стори странно, но това беше един от факторите, по които преценявах наеманите от мен хора. Те умеят да се бият, но не и да се сражават. Не са свикнали да действат единно, като бойна част, която се подчинява на нареждания при всякакви обстоятелства. Те трябва да знаят как при нужда да защитават Парагон, също и как да нападнат друг кораб. В такива моменти не може всеки да се осланя на себе си. Те трябва да се научат да се доверяват на преценката на офицерите си. Хаф трябваше да усвои по трудния начин, че висшестоящите не издават нареждания безпричинно… Затова искам да започнем да обучаваме моряците, докато този нагледен пример е още пресен в спомените им.

Брашъновият поглед се спря на Лавой.

— Двамата с теб говорихме по този въпрос, когато обсъждахме задълженията ти. Време е да започнем обучението. Искам всеки ден да има някаква тренировка. Сега времето е хубаво, корабът сам се грижи за себе си… Да се възползваме от тези благоприятни обстоятелства, защото те няма да продължат вечно. И друго. Бих искал да видя и по-голяма сплотеност. Прави ми впечатление, че някои от моряците все още се отнасят с презрение към бившите роби. Това трябва да се промени. Всеки един от тези хора е член от екипажа на Парагон. Няма бивши роби, престъпници и прочие.

Заместник-капитанът кимаше.

— Ще започна да ги размесвам повече. До този момент ги оставях сами да се организират, но вече изрично ще определям кой с кого ще работи. Разбира се, в началото те ще се противят. Ще има няколко пукнати глави, преди всичко да потръгне.

— Това се очаква — въздъхна Брашън. — Постарай се да не им позволяваш да се осакатят едни други, докато се опознават.

Лавой се засмя сухо:

— Имах предвид, че пукването на глави ще върша аз. Иначе разбирам какво искате от мен. Ще започна да ги обучавам да си служат с оръжие. За начало с дървени…

— Не пропускай да им съобщиш, че по-добрите оръжия ще останат за по-добрите бойци. Така ще се стараят повече — посъветва го Брашън в заключение и премести погледа си към Янтар. — И докато сме на темата за оръжия… От теб ще искам да въоръжиш кораба. Ще можеш ли да изработиш подходящо оръжие за Парагон, с което той да се брани от змиите? Нещо като копие? И смяташ ли, че той ще успее да се научи да борави с него?

Макар и изненадана, Янтар кимна:

— Мисля, че ще се справя.

— В такъв случай пристъпи към работа. Пригоди и някаква поставка, за да може оръжието да му е подръка. — Капитанът поклати глава. — Опасявам се, че из пиратските води по-често ще се натъкваме на тези създания. Искам да бъдем готови.

— Въз основа на нещата, които научих от Алтея, бих искала моряците да разберат, че морските змии реагират различно от останалите животни — с недоволен вид обяви Янтар. — Екипажът трябва да се научи да не им обръща внимание и да не ги провокира, освен ако самото създание не ни напада. Змиите не биха побягнали от един замах с копие, а точно обратното — това само би ги амбицирало да отмъстят.

Тя скръсти ръце. Без да обръща внимание на Брашъновото въсене, Янтар продължи:

— Ти сам знаеш, че това е така. Освен това… аз лесно бих могла да изработя подобно копие, но дали е разумно да въоръжаваме Парагон? Не говоря само за слепотата му. Въпросът е, че на моменти той става… неразумен. Има вероятност да се нахвърли върху змия, която не възнамерява да ни напада, а само проявява любопитство или дори е добронамерена. Предлагам вместо това да му изработим оръжие, към което той да не е в състояние да посегне във всеки един момент. Змиите му влияят странно… А съдейки по нещата, които видях до този момент, това влияние е двустранно. Той твърди, че змията го била следвала дни наред, опитвайки се да разговаря с него. Струва ми се уместно да ги отбягваме, доколкото това е възможно. А когато се натъкнем на тях, не бива да ги превръщаме в свои врагове. — Тя поклати глава. — Смъртта на последното създание му повлия странно. Почти изглежда, че Парагон скърби за него.

Лавой изсумтя.

— Да не ги превръщаме във врагове? Опитвали да разговарят? Ти явно си прихванала от лудостта на кораба, жено. Морските змии са животни. Те нито мислят, нито чувстват. Ако убием достатъчно от тях, те ще се научат да ни оставят на мира. Аз подкрепям капитана. Трябва да въоръжим кораба.

Той сви рамене в отговор на хладния й поглед и добави:

— Само един шут не би се съгласил с това.

— Аз не съм съгласна — невъзмутимо се усмихна Янтар. — Това не е първият път, в който ме наричат така, надали е и последният. И все пак аз ще ти кажа следното: хората отказват да признаят на животните способността за мисли и чувства, главно за да не чувстват вина заради онова, което правят с тях. Но в твоя случай има и друга причина — за да се боиш по-малко от животните.

Лавой презрително поклати глава.

— Не ме е страх от някакви си влечуги. Нито бих изпитал съжаление за нещо, което съм им причинил. Бих съжалил единствено, ако допусна да ме излапат. — Той се обърна към Брашън. — С ваше позволение, капитане, бих искал да се върна на палубата. Хората ще започнат да се тревожат от отсъствието на всички помощници.

Брашън кимна и отбеляза нещо в бордовия дневник.

— Започни с тренировките още днес. Нека акцентът да пада не само върху самите движения, а и върху бързината, с която командите биват изпълнявани. Накарай ги да разберат, че те трябва да действат единствено в отговор на заповед, особено ако имаме насреща си морска змия. Постарай се да включиш по-умелите моряци, нека помагат на другарите си. Двама от бившите роби имат добър опит с оръжията. Джек също — тя е бърза и умее да размахва ножа. Тъкмо така екипажът ще се сплоти още по-добре.

Той замълча за момент.

— Янтар ще изработи оръжие за кораба и ще го научи да си служи с него. — Тук Брашън се обърна към нея. — Парагон ще получава оръжието си по нейна преценка, освен ако аз не наредя изрично. Смятам, че нейните наблюдения относно змиите и тяхното влияние върху кораба са основателни. Ние ще се стремим да ги отбягваме, подминаваме и чак в краен случай ще влизаме в битка с тях: в този ред се подрежда тактиката ни. — Капитанът помълча, за да подчертае тези си думи пред Лавой. — Това е всичко, свободен си.

По лицето на помощник-капитана пробяга гняв: на практика Брашън бе перифразирал препоръките й под формата на заповед. Всеки друг би се примирил, но Лавой ясно изразяваше недоволството си. То пролича в резкия начин, по който той кимна и се обърна към вратата.

Алтея и невъзмутимата Янтар също понечиха да се надигнат, но капитанът ги спря.

— С вас двете трябва да обсъдя още някои неща. Седнете.

Лавой спря и погледна през рамо. Очите му припламнаха.

— Тези неща касаят ли и мен, капитане?

— Ако беше така, щях да ти наредя да останеш. Ти вече получи задачата си — със студен поглед отвърна Брашън.

Алтея затаи дъх. По всичко изглеждаше, че сблъсъкът между двамата е неизбежен. Напрежението бе осезаемо…

Лавой възнамеряваше да отвърне нещо, но се отказа в последния момент и вместо това кимна отново. Той дори не затръшна вратата след себе си, просто я затвори малко по-рязко.

— Това разумно ли беше? — попита Янтар след няколко секунди мълчание.

Брашън и нея прикова с хладен капитански взор:

— Може и да не е било разумно, но беше необходимо. — С въздишка той се облегна назад и допълни чашата си, за да има с какво да навлажнява уста по време на последвалите разяснения. — Той е мой заместник. Това не му дава правото да се мисли за единственото звено между мен и екипажа, нито да смята, че неговото мнение е единственото, в което съм длъжен да се вслушвам. Недопустимо е да се намесва по подобен начин. — Трел леко се подсмихна. — Да не говорим, че аз съм в правото си да не се вслушвам в ничии съвети.

Янтар се навъси, но Алтея веднага разбра от каква позиция говореше той. Това я накара да погледне на него по съвсем нов начин. Брашън притежаваше онова неопределимо качество, което изграждаше добрия капитан. Натискът на новите отговорности бе очертал нови бръчки по челото и в крайчетата на устата му. И освен това той бе прокарал между себе си и екипажа онази ледена черта, отделяща съответните им задължения. Може би той беше самотен…

В следващия момент тя осъзна, че тази й мисъл няма значение. Брашън бе станал такъв, какъвто трябваше да стане. Тази подредба на обстоятелствата беше наложена от самата нужда: не съществуваше друг начин, по който Трел пълноценно да управлява кораба. Разбира се, наличието на тази граница отделяше и нея самата… но дори и това й съжаление се стопи пред прилива на гордост. Ето това беше потенциалът, който баща й бе съзирал в него. И Брашън бе оправдал доверието на покойния си капитан.

За момент той я погледна мълчаливо. (Беше ли възможно да е усетил мислите й?) Сетне той посочи към парчетата платнище.

— Алтея, ти винаги си била по-умела от мен с писеца… Бих искал да прекопираш тези скици. Това са пиратските пристанища, които посетих като помощник на борда на Пролетна вечер. За начало ще потърсим Вивачия в Заграба, макар да се съмнявам, че ще успеем да я заварим там. Във всички случаи тези карти ще ни помогнат. Ако нещо ти се стори неясно, питай. Когато приключиш, ще ги покажем и на Лавой. Той не може да чете, но има отлична памет. Важно е всички от нас да притежават това знание.

Загатнатото в последните му думи я накара да изтръпне. Още от този момент Брашън вземаше мерки, в случай че бъде убит. Самата Алтея бе избягвала да мисли за това. Брашън не бе могъл — това бе част от тежестта на отговорностите.

Той побутна парчетата платнище към нея. Младата жена се зае да ги разглежда, но бързо изгуби концентрация: заради думите, с които капитанът се обърна към приятелката й.

— Янтар… Снощи ти си била извън борда. Парагон те е държал на ръце. Самият аз чух гласовете ви.

— Така беше — безстрастно се съгласи тя.

— И какво правеше там?

Майсторката на накити придоби смутен вид.

— Експериментирах.

Брашън изсумтя през носа си.

— Преди малко ти сама видя, че аз не търпя неподчинение дори от своя първи помощник. Какво те е накарало да смяташ, че за теб ще направя изключение? — Следващите си думи той произнесе по-меко. — Щом се случва на борда на кораба, аз трябва да зная. Слушам те.

Янтар се загледа в ръцете си, неизменно обгърнати в ръкавици.

— Вече обсъждахме това, преди да отплаваме… Парагон знае, че аз възстанових ръцете на Офелия. Той смята, че щом съм успяла да поправя нея, на него също ще мога да върна зрението. — Тя облиза устни. — Но самата аз се съмнявам.

Гласът на Брашън придоби заплашителен тон:

— Както и аз. Което ти много добре знаеш. Преди да отпътуваме ти казах, че сега не е моментът за подобни рисковани експерименти. Разочарованието, което Парагон би изпитал от един неуспешен опит, ще представлява заплаха за всички ни.

Лицето на Янтар започна да потъмнява гневно.

— Зная какво си мислиш — продължи капитанът. — Само че не става дума за нещо, което засяга само двама ви. То касае всички нас.

Тя си пое дъх.

— Аз не съм докосвала очите му, капитане. Нито съм му давала празни надежди, че ще го сторя.

— А какво си правила тогава?

— Заличавах звездата, белязала гръдта му. Седмолъчата звезда.

— Той каза ли ти за значението на този знак? — с интерес попита Брашън.

Жената поклати глава.

— Не. Самата аз също не зная. Но ми е известно, че той я асоциира с изключително тягостни спомени. Заличаването й беше нещо като компромис, на който двамата с него се спряхме. Онази среща със змията го смути дълбоко. През цялото време досега не е мислил за друго. Той се опитва да преосмисли целия си живот — като момче, което пристъпва в зрелостта. Стигнал е до извода, че нищо не е такова, каквото е смятал, затова построява наново възгледите си.

Янтар си пое дъх с вида на човек, комуто предстои да изрече нещо важно. В последния миг тя размисли и вместо това изрече:

— За него това е време на напрегнат размисъл. Това само по себе си не е нещо лошо, но изисква от него да се вгледа дълбоко в самата си същина: което в неговия случай налага съприкосновението с болезнени спомени. Моето желание беше да го разведря.

— Трябвало е първо да ми поискаш разрешение. И не е трябвало да работиш извън борда без надзор.

— Парагон ме пазеше — изтъкна тя. — Той лично ме държеше.

— И все пак. — В тези три думи Брашън смогна да вложи остро предупреждение. — Занапред искам да зная, когато ще работиш по фигурата. — С по-мек глас той се осведоми — Как върви работата?

Този път Янтар задържа невъзмутимостта си.

— Бавно. Този материал е изключително твърд. Освен това моята цел не е да изстържа звездата, заменяйки я с друг белег. Аз по-скоро я прикривам, отколкото отстранявам.

— Разбирам. — Брашън се надигна и със замислени крачки започна да се разхожда из каютата. — Смяташ ли, че би могла да възстановиш очите му?

Тя печално поклати глава.

— Би се наложило да преработя цялото му лице. Дори и да запълня празнината на мястото на очите му и да резбовам нови, няма гаранция, че те ще прогледнат… Не съм запозната със специфичните свойства на този материал. Самият Парагон също не знае. Има голяма вероятност само да го увредя още повече.

— Разбирам — повтори Брашън след кратък размисъл. — Продължи да работиш по белега, но занапред искам да вземаш мерки като всеки друг моряк, който работи по корпуса. Това включва с теб да има друг човек. Друг човек — натърти той. — Това е всичко, свободна си.

На Алтея се струваше, че за приятелката й е трудно да привикне към подчинението. В нейното надигане се долавяше известна наскърбена неохота.

Самата Алтея също избута стола си назад и се надигна, ала Брашън я спря на прага.

— Още нещо, Алтея.

Тя се обърна към него. И в отговор на мълчаливия му поглед затвори вратата след Янтар.

— Става дума за една услуга — въздъхна Трел. — Много е вероятно между Янтар и Лавой да изникнат търкания. Ще те помоля да я държиш под око… Не, не за да я пазиш. Тя е не по-малко опасна за Лавой, отколкото Лавой за нея. Той просто още не го е осъзнал. Затова искам от теб да следиш развитието на нещата. И ме предупреди, ако изникнат признаци, че ще се стигне до сблъсък. След случилото се днес Лавой несъмнено й има зъб, но аз няма да му позволя да стигне прекалено далече.

— Тъй вярно — кимна тя.

— И още нещо. — Брашън се поколеба. — Ти как си? Как са ръцете ти?

— Оправят се. — Алтея протегна пръсти към него. И зачака, защото виждаше, че той иска да каже още нещо.

— Искам да знаеш… — тихо заговори Трел. — В онзи момент едва се сдържах да не удуша Арту с голи ръце. И все още ми се иска да го сторя.

— Аз стигнах по-далеч в опита си да го убия — кисело се подсмихна младата жена. — Но нещата се развиха още по-добре. Аз го надвих. Той го знае, екипажът също го знае. Ако ти беше се намесил, все още щеше да ми се налага да се докажа пред останалите. И щеше да ми бъде още по-трудно.

И в този миг тя усети какво очаква да чуе той от нея.

— Ти постъпи правилно, капитан Трел.

За момент Брашън се усмихна искрено. С неподправено удовлетворение.

Алтея трябваше да скръсти ръце, за да не позволи на тялото си да се приближи към него.

— Моряците уважават преценката ти. Аз също.

Брашън мълчаливо се намести в креслото си. Той не й благодари, това не би било подобаващо. А Алтея тихо излезе и затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.

 

 

Когато вратата щракна, Брашън затвори очи. Той бе взел правилното решение. И двамата бяха взели правилното решение. И двамата се бяха съгласили, че е по-добре така. Много по-добре.

Но тогава защо не му ставаше по-леко?

А дали изобщо някога щеше да стане по-леко?

 

 

— Ние сме двама — довери Парагон, обгърнал я с огромните си длани. Тя беше толкова лека… Като кукличка, натъпкана с просо.

— Да, аз и ти — съгласи се Янтар, внимателно местеща пилата по гръдта му. Тази пила му напомняше на котешки език.

Не, поправи се той. На Кер Лъдчънс тя би напомнила на котешки език. Отдавна починалото момче бе обожавало котки и котенца. Самият Парагон никога не бе докосвал котка.

Парагон. Ама че название му бяха дали. Ако знаеха…

Той отново повтори тайната си:

— Не аз и ти. Аз и отново аз. Аз и още един аз.

— Понякога самата аз се чувствам така — небрежно отвърна Янтар.

Струваше му се, че в някои моменти от работата си Янтар се пренася другаде.

— Коя е другата? — попита Парагон.

— Кой. Мой някогашен приятел. Двамата с него разговаряхме често. Понякога се улавям, че продължавам да му говоря. Дори зная какво ми отвръща той.

— При мене не е така. Ние винаги сме двама.

Янтар върна пилата сред инструментите. Парагон усети как тежестта на жената се размества.

— Сега ще използвам шкурка. Готов ли си?

— Да.

Тя продължи прекъснатия разговор:

— Ако сте двама, и двамата ми харесвате. Сега не мърдай.

Неравният материал започна да стърже гръдта му, пораждайки топлина. Парагон се усмихна в отговор на думите й, защото те бяха искрени.

— Янтар, ти винаги ли си знаела коя си? — с любопитство се поинтересува фигурата.

Ръката й застина. В Янтариния отговор се долавяше предпазливост:

— Не точно. Но винаги съм подозирала. — А с нормалния си глас тя добави: — Това е много странен въпрос.

— Ти си много странен човек — пошегува се корабът и се усмихна широко.

Блокчето, обвито с шкурка, отново се раздвижи.

— А ти си чудат кораб — тихо каза тя.

— Имаше период, в който аз не знаех кой съм — призна Парагон. — Но сега вече зная. И това улеснява нещата.

Янтар отдръпна шкурката и започна да търси нещо друго.

— Нямам представа какво искаш да кажеш с това, но се радвам за теб. — Тя отново насочи темата към работата си. — Сега ще използвам масло, извлечено от специални семена. То разширява влакната и скрива дребните драскотини. Но никога не съм го използвала върху магическо дърво. Какво ще кажеш за начало да опитаме със съвсем малко?

— Защо не.

— Добре, ето сега…

Янтар се отпусна в ръцете му. Краката си тя бе опряла в корема му. Тя бе привързана с въже, но Парагон усещаше, че на самия него жената се осланя в далеч по-голяма степен.

— Алтея? — обърна се тя към палубата. — Живите кораби трябва ли да се намасляват?

Той усети как Алтея се изправя. До този момент тя беше лежала по корем върху палубата, рисувайки нещо. Сега тя се приведе над перилото.

— Разбира се. Но не и върху боядисаните участъци. Като фигурата например.

— Но той не е точно боядисан. Цветът просто си е там… Той си е негов. И се простира навътре, не е просто слой.

— Тогава защо отсечената част от лицето му е сива? — възрази Алтея.

— Не мога да ти кажа… Парагон, ти знаеш ли?

— Защото е така — отвърна той. Чудни хора. Когато се опиташе да им каже нещо за себе си, те не го слушаха. А после се бъркаха в неща, които не им влизаха в работата.

Парагон реши да направи още един опит:

— Алтея, ние сме двама.

— Мажи смело — каза Алтея. — Ако не подейства, просто ще го избършем.

— Ами ако остави петно? — попита Янтар.

— Не би трябвало. Все пак опитай с малък участък най-напред.

— Аз не съм просто онова, което Лъдчънсови направиха от мен! — изтърси Парагон. — Има и друго аз, то е онова, което съм бил преди. И което отчасти все още съм. Аз не искам да оставам онова, в което те ме превърнаха. Мога отново да стана онзи, който бях преди.

Смаяно мълчание последва думите му. Янтар бе застинала в ръцете му. Неочаквано тя повдигна ръце и обгърна лика му с обвитите си длани.

— Парагон — тихо рече тя, — най-удивителното откритие, до което всеки е способен да достигне, е осъзнаването, че сам е способен да реши кой е. Ти не си длъжен да оставаш такъв, какъвто са те направили Лъдчънсови. Дори не си длъжен да се връщаш назад. Ти си способен да избираш. Притежаващият съзнание притежава и свободата да избира. Всички ние сами създаваме себе си.

Тя приглади скулите му и плъзна ръце обратно. И игриво подръпна брадата му, когато стигна до нея. С това тя (може би неволно) му припомни за човешкото присъствие в него. И все пак думите й бяха верни.

— Също така не съм длъжен да бъда онзи, който вие искате да бъда — напомни той на жените. Ръцете му обгърнаха Янтар. Каква нищожна играчка представляваше тя: създание от накисната плът, обвито в тънка кожа. Ако човеците бяха в състояние да осъзнават извечната си уязвимост, те надали биха запазвали арогантността си…

С едно небрежно движение корабът скъса придържащото я въже.

— Сега бих искал да остана сам — рече той. — Има неща, над които да размисля.

Парагон я повдигна над главата си и с усмивка усети как тялото й се напряга: Янтар осъзнаваше, че той с лекота би могъл да я запрати във водата. Тя се досещаше за истинската същност на откритието му.

— Възможностите си — доуточни корабът. Подир това фигурата му се извърна назад, позволявайки на Янтар да се вкопчи за борда. Когато усети, че тя, подпомогната от Алтея, вече се е прекачила, Парагон отпусна ръце.

— Добре ли си? — тихо попита Алтея.

— Да — в същия тон отвърна Янтар. — Мисля, че много скоро ще можем да кажем същото и за Парагон.