Робин Хоб
Безумният кораб (26) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и четвърта
„Златен звън“

Плетеницата растеше.

Молкин изглеждаше особено горд и удовлетворен от този факт. Виж, Шривър изпитваше смесени чувства. Макар увеличената численост да предоставяше по-добра защита срещу враждебните хищници, тя означаваше, че храната трябва да бъде поделяна.

Шривър би се чувствала по-добре, ако повече от придружаващите ги змии бяха запазили разума си — мнозина от онези, които следваха плетеницата, представляваха диви създания, следващи единствено по инстинкт.

По време на пътуванията им Молкин внимателно наблюдаваше подивелите змии. Всяка, която загатнеше потенциал, биваше сграбчена по време на почивка. Келаро и Сесурея се обвиваха около целта, докато не изцедяха силите й сред непоклатимите си свивки. Тогава водачът се присъединяваше към тях, отделяше отровите си и започваше да вплита снагата си в танца на спомените. И през цялото време трите змии насърчаваха пленената да си припомни името си. Понякога техните усилия им донасяха успех, друг път се оказваха безплодни. Освен това не всички, съумели да си припомнят, смогваха да задържат това си знание. Някои не успяваха да напреднат към следващата фаза, други отново пропадаха в недостойната скотщина.

Но имаше и малцина, които се възстановяваха напълно и запазваха разум. Срещаха се дори и случаи, в които змии, избрали да следват плетеницата, сами си припомняха имената и цивилизованите обноски. И съзнателните змии се бяха увеличили до двадесет и три, а близо двойно толкова създания ги следваха. Това беше голяма плетеница, дори и най-щедрият кърмител не би смогнал да изхрани всички им.

По време на всяка почивка те размишляваха за бъдещето: дирене, което отговорите на Молкин не бяха в състояние да удовлетворят. Водачът говореше с цялата яснота, на която бе способен, но въпреки това думите му бяха объркващи. Шривър долавяше, че самият Молкин също е объркан от собствените си пророчества и това осъзнаване изпълваше сърцата й с мъка. Имаше моменти, в които тя се боеше, че останалите ще изразят неудовлетворението си от него по насилствен начин. Почти й се искаше да се върне обратно в дните, когато единствено тя и Сесурея съпътстваха Молкин в търсенето му.

Една вечер тя тихо сподели тази си мисъл с водача. В отговор той я укори.

— Нашата численост намалява. От всички страни ни заплашва забрава. Ако искаме да оцелеем, ние трябва да съберем колкото се може повече. Това е най-простият закон на Обилието. Трябва да се роди множество, за да могат малцина да оцелеят.

— Да се роди… — повтори тя. Не й беше нужно да задава целия си въпрос.

— Зараждането на нов живот от стария. Това е нещото, което ни зове. Изтекло е времето, през което да бъдем змии. Време е да открием Помнеща. Тя ще ни насочи към нашето прераждане като нови създания.

Неговите думи породиха тръпки, пробягали по цялото й тяло, само че придружаващото ги чувство Шривър не можа да определи — може би отврата, а може би нетърпение?

Някои от останалите змии се бяха приближили, привлечени от думите му. Пасажът от питанията им не закъсня да залее водача.

— Какви нови създания?

— Как така да се преродим?

— Защо времето ни да е изтекло?

— Как така друг е запомнил вместо нас?

Големите медни очи на Молкин се движеха бавно. По люспите му трепнаха цветни петна. Той се напрягаше да си спомни, Шривър ясно долавяше това. Дали и другите усещаха? Дали осъзнаваха, че водачът се напряга да построи отново целостта на спомени, от които му бяха останали само фрагменти. Подобни усилия винаги бяха страшно изтощителни за него.

Имаше и друго — не само останалите змии бяха недоволни от частичните му отговори; тази непълнота гнетеше и самия Молкин.

— Ще бъдем онова, което някога сме били. Спомените, които вие не можете да разберете, сънищата, които ви ужасяват, са отзвук от онова време. Когато те ви сполетят, не ги прогонвайте, а размишлявайте над тях. Внесете яснота в тях с мислите си и ги споделяйте.

Той замълча. Следващите му думи бяха по-бавни, по-колебливи.

— Времето за промяна отдавна е дошло и отминало. Толкова отдавна, че имам основания да се опасявам за наличието на някаква голяма беда. Но някой ще си спомни за нас. Други ще дойдат да ни пазят и насочват. Ние ще ги познаем. Те ще ни познаят.

— Ами сребристият кърмител? — тихо попита Сесурея. — Ние го последвахме, но той не ни позна.

Силик неспокойно се раздвижи сред почиващото кълбо змии.

— Сребро. Сивкаво сребро — просъска той. — Спомняш ли си, Келаро? Ксекрис откри сиво-сребърното създание и ни повели да следваме.

— Това не си спомням — тихо протръби Келаро и за момент спусна клепачи над очите си с цвят на метал. — Не, спомням си, но съвсем смътно, като сън.

— То ни нападна, когато ние се струпахме около него. То започна да плюе зъби насреща ни. — Силик започна да прокарва извивка по протежението на тялото си и спря, когато тя доближи един дълбок белег. Раната бе покрита с люспи, ала техният неравномерен растеж все още открояваше следите й. — То ме ухапа — дрезгаво прошепна аленият. — Ухапа ме, но не ме изяде.

И Силик се вгледа в очите на Келаро, търсещ да сподели спомена си.

— Ти отстрани зъба му от мен. Той се беше впил в тялото ми и гноеше.

Келаро отново прикри поглед.

— Не си спомням — отвърна той.

Молкиновото тяло потрепна. Петната му припламнаха с оттенък, какъвто постигаха за първи път от много време насам.

— Сребристият ви е нападнал? — смаяно попита той. Гласът му трепереше от дълбочината на гнева му. — Вас? Как е възможно създание, което отделя миризмата на спомени, да се нахвърля срещу онези, които се сбират край него за помощ?

Той започна да разклаща глава, гривата му настръхна под прилива на отрова.

— Не разбирам! — продължи да реве Молкин. — В никой спомен не се съдържа нещо подобно, нито дори привкус. Как е възможно да се случи подобно нещо? Къде са Помнещите?

— Може би са забравили — мрачно се пошегува Телур.

Макар и припомнил името си, зеленият менестрел не беше укрепнал. Почти всичките му сили оставаха насочени към усилието да помни същината си. Никой не знаеше какъв е бил предишният му характер, но във всеки случай понастоящем той представляваше любител на черния хумор, който имаше остър език. И пееше рядко.

Молкин рязко се извърна към него, наострил цялата си грива, преливащ цветове по тялото си.

— Забравили са? — смаян в гнева си изрева водачът. — В сън или спомен ли си виждал това? Или си спомняш песен, в която се говори за време на всеобща забрава?

Телур приглади грива по протежение на шията си в израз на покорство.

— Това беше просто шега, водачо. Неуместната шега на един кисел певец. Прося извинение.

— Шега, която може би съдържа зрънце истина. Мнозина сред нас са забравили. Възможно ли е онези, които е трябвало да пазят спомените ни, също да са били споходени от подобен провал?

Обезкуражено мълчание последва тези му думи. Ако те бяха истина, това означаваше, че те са изоставени, лишени от бъдеще. Те бяха обречени да бродят, докато съзнанията им не угаснат едно подир друго.

Змиите се обвиха по-здраво една в друга — несъзнателен опит да останат вкопчени в съществуването си. Но Молкин стори точно обратното: той рязко се отскубна, описа голям кръг и започна да се извива в последователност.

— Мислете! — подкани ги той. — Нека обмислим дали това е действително възможно. Подобна вероятност би обяснила много неща. Аз, Шривър и Сесурея видяхме сребърно създание, което носеше миризмата на спомени. То не обърна внимание на молбите ни. Келаро и Силик са видели сиво-сребърно същество. Когато Ксекрис, водачът на тяхната плетеница, е подирил спомени от него, то ги е нападнало.

Молкин силно удари с опашка, за да извърне тялото си към кълбото сплетени змии.

— Нима това се отличава от начина, по който всички вие се държахте, когато бяхте изгубили спомените си? Нима не обръщахте внимание на останалите като вас, нима не подминавахте питанията ми? Нима не се нахвърляхте срещу другарите си в недостойно съревнование за храна? — Той започна да се извива назад, разкривайки белезникавата част на тялото си. — Всичко е толкова ясно! — протръби водачът. — Менестрелът се докосна до истината: те са забравили! И ние ще ги накараме да си спомнят за нас!

Цялата плетеница мълчеше, поразена. Дори безмозъчните змии, които се вплитаха в произволни кълба по време на почивка, бяха се отделили една от друга, за да наблюдават възторжения танц на Молкин.

Заради удивлението, което блестеше в толкова много очи, Шривър се срамуваше да зададе въпроса си. И въпреки това тя го стори:

— Как? Как ще ги накараме да си спомнят?

Молкин се стрелна към нея. Той се обви около нея, стегна извивките си и я отдели от плетеницата, за да я присъедини към извивките на възторга си. Тя вдъхна отровите му: пропити с радост, омайващо свободни.

— Точно както пробудихме останалите — отвърна й той. — Ще потърсим създание, ще го обградим и ще го накараме да си припомни името си.

В онзи момент на опияняващ танц за нея бе лесно да повярва, че изреченото от него е възможно. Те щяха да потърсят някое от сребристите създания, които ухаеха на памет, и да го принудят да си припомни, за да може то да подели спомените си с тях. И тогава… тогава всички те — по някакъв начин — щяха да бъдат спасени.

Да, в онзи момент Шривър бе повярвала. Ала сега тя се взираше със съмнение в сянката, прекосяваща върха на Обилието. Дни наред те бяха търсили сребристите създания. А веднъж надушили търсените дири, Молкин се бе впуснал в ожесточена гонитба, разрешавайки съвсем кратковременни почивки. Това напрегнато преследване бе докарало някои от змиите до изтощение. Телур, и без това слабоват, почти бе изгубил яркостта на люспите си. Много от подивелите змии бяха изостанали: може би те щяха да догонят плетеницата впоследствие, а може би никога повече нямаше да се явят. В момента те не бяха от значение; от значение беше единствено едрото създание, което плаваше над тях.

Змиите го следваха в сянката му. Веднъж достигнали целта си, дори Молкин изглеждаше смутен. Дебелината на сребърното създание далеч надвишаваше змиите. На дължина то не отстъпваше дори на Келаро.

— Какво ще правим сега? — попита Телур. — Не можем да се обвием около подобно създание и да го придърпаме към дъното. Все едно да нападнем кит!

— Не е невъзможно — самоуверено отбеляза Келаро и наостри гривата си. — Битката няма да е лесна, но ние сме много и в крайна сметка ще надвием.

— За начало няма да използваме насилие — уведоми го Молкин и започна да съсредоточава силите си.

В последно време на Шривър се струваше, че духът на техния водач пламти все по-ярко, ала подхранването на този пламък стопяваше тялото му. Много пъти тя бе правила опит да го убеди да се щади, но все безрезултатно. И този път също не би могла.

Затова тя не каза нищо и мълчаливо наблюдаваше как пророкът изопва тялото си. Едновременно с този плясък петната по люспите му заблестяха като златни. Гривата му бавно изгря около врата му, всеки неин шип настръхнал с отрова. В медните му очи сияеше решителност.

— Очаквайте сигнала ми — напъти той и се отправи към огромната сребриста форма.

Това създание не беше кърмител, тъй като при него отсъстваше онази поквара на кръв и фекалии, отличаваща онези, които им даваха храна. Съществото се движеше бързо, макар да нямаше перки или лапи. Единствено в задната част на тялото му личеше къса опашка, но тя стоеше неподвижна. Въпреки това създанието леко се плъзгаше сред Обилието, подложило горната част на тялото си сред Недостига. Молкин изравни скоростта си с неговата. Съществото нямаше хриле, очи или грива, но въпреки това водачът се обърна към него.

— Плетеницата на Молкин ти изпраща поздрави. Ние изминахме дълъг път в диренето на Помнещи. Не си ли ти такъв?

Създанието не реагира по никакъв начин: скоростта му не се промени, миризмата му си остана същата. Сякаш то изобщо не беше чуло думите на Молкин.

Известно време водачът остана да плава край него, изчакващ. Той отправи втори привет, също останал без отговор. Това го накара да опита друго: той набра скорост, за да изпревари сребристия. Озовал се пред курса му, Молкин тръсна грива, за да отдели облак отрова.

Без да забавя ход, създанието се вряза в токсините и подмина невъзмутимо. Едва при отминаването му Шривър долови някаква промяна: съвсем леко бе потръпнало сребристото тяло, почти недоловима миризма на неспокойство придружи движението му. Тази реакция трудно можеше да бъде зачетена за отговор, но пак се оказа достатъчна, за да подхрани надеждите й. Съществото се преструваше, че не им обръща внимание, но пак улавяше присъствието им.

Молкин бе изпитал същото, защото той изпълни рязко движение и се изпречи на пътя на създанието, принуждавайки го да спре, ако не иска да се сблъска с него.

— Аз съм Молкин, водач на плетеницата на Молкин! Кажи ми името си!

Създанието го блъсна; то се вряза в него със същото безразличие, с което би навлязло сред участък водорасли. Ала Молкин нямаше да позволи да бъде изтласкан по подобен начин.

— Кажи ми името си! — изрева той и се хвърли към сребърното създание. Плетеницата го последва.

Змиите не можаха да обвият сребристото тяло, макар да се опитваха. Но можеха да го блъскат и разклащат. Синият Келаро дори вряза муцуната си в него, а Сесурея започна да напада перката на съществото. Всеки член на плетеницата отделяше най-силните си отрови: змиите навлизаха в облак подир облак от собствените си токсини.

Техните обединени усилия накараха създанието объркано да забави ход. То се поколеба. Шривър дочу някакво пронизително пищене — може би създанието пееше сред Недостига, дори и незащитено под слънцето? Замаяна от множеството смесващи се отрови, тя надигна глава над края на Обилието.

Това й позволи да зърне лицето и перките му: те не приличаха на нищо, което тя бе виждала. Съществото нямаше грива, а бе разперило огромни бели криле над себе си — като чайка, отпуснала се да почива върху тавана на Обилието. Сред тези криле и по гърба му пълзяха паразити. Те подскачаха, пълзяха и надаваха пронизителни викове; появата на Шривър допълнително усили вълнението им.

Одързостена от тази им реакция, тя повдигна колкото можеше повече от тялото си и се хвърли напред, към лицето на създанието.

— Кой си ти? — протръби тя. Гривата й настръхна едновременно с питането, заливайки го с отрова. — Кажи ми името си! Шривър от плетеницата на Молкин ти повелява да си спомниш!

При допира на токсините й съществото нададе вик и започна да шава с перки към лицето си. Паразитите се мятаха още по-ожесточено по гърба му, зовящи със слабите си гласчета. В следващия момент съществото се наклони далеч от нея.

Шривър реши, че то се опитва да се гмурне, за да избяга от нея, ала в следващия момент видя, че случващото се не е дело на създанието: Молкин бе обединил усилията на своята плетеница, принуждавайки съществото да се наклони на една страна. Белите му криле се врязаха във водата. Един от паразитите полетя към Обилието. Една от подивелите змии се стрелна да го погълне.

Този единствен пример се оказа достатъчен за безумните змии. Разпознали източник на храна, всички те се нахвърлиха върху съществото. С ожесточение, към каквото Молкин със сигурност не бе възнамерявал да прибягва, те започнаха да блъскат и удрят създанието. То напразно крещеше и размахваше перки — това прибави към раздразнението на дивите змии. Техните недисциплинирани отрови се прибавиха към предишните токсини, обгърнали Обилието около мястото на битката. Шривър се давеше от смесицата на парализираща отрова и репелент.

Безумните змии вършеха по-голямата част от работата — Молкин и плетеницата му обикаляха около създанието и продължаваха да отправят искания да чуят името му. Нови и нови паразити пропадаха във водата. Крилете на съществото започнаха да провисват, намокрени първо от едната, после и от другата страна. Накрая, когато създанието бе избутано почти изцяло на една страна, Келаро изстреля дългото си тяло над Обилието и се стовари върху незащитения хълбок на съществото. И разумни, и немислещи змии се хвърлиха да следват примера на едрия си събрат. Някои от тях сграбчиха крилете му. Сребристото същество се опита да се отърси, но змиите бяха прекалено много; то не можеше да надделее. Надвито от тяхната тежест, то започна да потъва дълбоко в Обилието, напускайки Недостига. Оставащите паразити се опитаха да избягат, но всеки от тях се озова между чакащи го челюсти.

— Кажи ни името си! — настояваше Молкин.

Създанието изрева и започна да жестикулира ожесточено, но не каза нищо. Водачът се стрелна към него и се обви около предната част на тялото му. Той разпери гривата си право пред лицето на съществото, отделяйки гъст облак отрови.

— Говори! — заповяда водачът. — Спомни си! Кажи ни името си? Как се казваш?

Дребната глава и предните крайници се гърчеха сред извивките на Молкин, а останалата част от тялото на създанието, несъразмерно огромна, оставаше неподвижна. Някои от по-дребните му крайници се отчупиха, крилете му натежаха. И въпреки това съществото се бореше да се издигне обратно. Плетеницата не можеше да го издърпа към дъното, но можеше да го задържи под Недостига.

— Говори! — повели Молкин. — Изречи само една дума. Кажи ни името си и ние ще те пуснем. Спомни си го. То е в теб, ние знаем това. Ние усещаме миризмата на спомените ти.

Съществото продължаваше да се опитва да се освободи. Устата му оформяше звуци, но те бяха лишени от смисъл.

В следващия момент то застина. Очите му, дребни и кафяви, се разшириха. Устата му трепна и застина. То се отпусна.

Шривър покри очи. Сиво-сребърното създание бе мъртво. Те го бяха убили, напразно.

Тогава то заговори, рязко привличайки вниманието й. Неговият глас бе слаб, почти без мощ. Дребните му крайници се опитаха да прегърнат тялото на Молкин.

— Някога се наричах Дракий. Но вече не съм Дракий… Аз съм мъртъв предмет, който говори със спомените си.

Неговото тръбене бе пискливо и немощно, едва доловимо.

Змиите от плетеницата притихнаха и се приближиха, удивени. Дракий продължи:

— Бе настъпило времето на промяната. Ние се отправихме нагоре по реката, към мястото, където тинята на спомените бе гъста и добра. Там създадохме своите пашкули, обвивайки се в нишки, изтъкани от памет. Нашите родители ни умиваха с наноса на паметта, дадоха ни имена и спомените си. А нашите стари приятели ни наблюдаваха. Под синьото небе те празнуваха нашата промяна. Те ликуваха, когато ние изниквахме на слънчевите брегове на реката, за да оставим светлината да изсуши нашите черупки. Слой подир слой спомени бивахме обгръщани. Това беше време на радост… Нашите родители изпълваха небесата с багрите си и своите песни. На нас предстоеше да почиваме през задаващия се студен период, за да се събудим и изникнем, когато горещината на дните се завърнеше.

Той затвори очичките си. През цялото време Дракий оставаше вкопчен в Молкин, сякаш принадлежеше към плетеницата му.

— Тогава целият свят се обърка. Земята се разтърси и разцепи. Самите планини бяха разцепени и кървяха нажежената си кръв. Слънцето угасна. Дори сред черупките си ние усетихме как то отслабва. Над нас се разнасяха сухи ветрове, които изсушаваха дробовете на нашите приятели. Но макар и давещи се, те не ни изоставиха. Те ни преместиха на безопасно място. Те не можаха да спасят мнозина от нас, но се опитаха. Трябва да им призная, опитаха. Те обещаха, че ни преместват само временно, само докато от небето продължава да се сипе пепел. Само докато земята продължава да трепери. Но това не спря. Земята трепереше всеки ден, а планините бълваха огън. Гората пламтеше, а пепелта й задушаваше всичко. Тя затлачваше и реката. Всичко се беше превърнало в пепел. Ние зовяхме приятелите си, но те не отговаряха. Без слънцето ние не можехме да разтрошим черупките си. Оставаше ни единствено да лежим сред пълния мрак, обгърнати в спомените си, и да чакаме.

Плетеницата и останалите змии мълчаха. Те оставаха вкопчени около тумбестото тяло, неподвижни в съсредоточението си.

— Продължавай — меко нареди Молкин и отдели малък облак отрова. — Ние не разбираме, но те слушаме.

— Не разбирате? — Дракий се засмя. — Аз самият не разбирам. Но след много време се появиха други хора. Те приличаха и същевременно бяха различни от онези, които се бяха опитали да ни спасят. Ние радостно се обръщахме към тях, убедени, че те най-сетне ще ни отърват от обкръжаващия ни мрак. Но те отказваха да се вслушат. Те приписваха нашите слаби гласове на обикновени видения. Тогава ни убиха.

Шривър почувства, че тези му думи нараняват смъртоносно надеждата й.

— Помня как чух Терия да крещи, но не разбирах какво се случва. В един момент тя беше заедно с нас, след това изчезна. Мина време, преди те да нападнат мен, преди да разбера. В моя пашкул се врязаха инструменти, разполовиха го още невредим, попил спомените ми. Тогава… — Той замълча объркано. — Тогава те изхвърлиха душата ми върху студените плочки. Тя умря там. Но спомените останаха, пленени в слоевете на пашкула. Човеците ме начупиха на дъски, от които създадоха ново тяло. Те ме пресъздадоха по свой образ, дадоха ми тяло и лице като собствените си. И изливаха върху мен спомените си, докато един ден аз се събудих различен. Те ме нарекоха Златен звън, в това се превърнах аз. В жив кораб. В техен роб.

Никой не нарушаваше мълчанието, настъпило след последната му дума. Нещата, които бе изрекъл той, бяха неразбираеми за Шривър. И въпреки това чутото я изпълваше с ужас. Някакво отвратително предчувствие запълваше празнините, оставени от неразбирането й, и я караше да осъзнава, че разказът, който бе чула току-що, е съобщил края на нейния вид. В определено отношение тя се радваше, че не разбира казаното.

Молкин, все още стегнал извивки, бе покрил очи. Люспите му бяха придобили бледен, нездрав оттенък.

— Ще скърбя за теб, Дракий. Твоето име извиква екота на спомени в душата ми. Струва ми се, че някога с теб сме се познавали. Но сега ще трябва да се разделим като непознати. Сега ще те пуснем да си вървиш.

— Не! Моля те! — Дракий го погледна уплашено и направи опит да се вкопчи по-силно. — Когато ти изричаш името ми, то отеква в душата ми като зова на Дракона на зората. Толкова дълго бях забравил себе си… Те винаги ме държаха със себе си, без да позволяват на някогашните ми спомени да изникнат в усамотение. Слой подир слой от дребните си животи те постилаха върху мен, докато аз не започнах да вярвам, че съм един от тях. Ако ме пуснете, те ще ме приберат обратно. Всичко ще започне отначало, и най-вероятно никога няма да приключи.

— Няма какво да сторим за теб — с мъка се оправда Молкин. — Дори за себе си ние не можем да сторим нищо. Боя се, че историята, която ни разказа ти, предвещава нашия собствен край.

— Сложете край на съществуването ми — помоли се Дракий. — Аз съм просто ехо от спомените на Дракий. Ако той беше оцелял, щеше да се превърне в един от водачите ви, за да ви насочи към следващата стъпка. Но той не е жив. Аз съм само бедно подобие на живот, съвкупност от спомени. Нищо повече, водачо Молкин. Аз съм история, която няма кой да разкаже. Вземете спомените ми. Ако Дракий бе доживял да довърши трансформацията си, той щеше да изяде своя пашкул, за да си върне спомените. Но той не оцеля. Вземете ги вие. Вземете ги, за да запазите спомените на един от нас, който умря, преди да успее да оповести името си сред небето. Вземете ги в памет на Дракий.

Молкин покри очите си.

— Това би била слаба проява на почит, Дракий. Самите ние не знаем още колко дълго ще живеем.

— Още една причина да вземете моя живот, за да почерпите сила и знание от него. — Той пусна Молкин и скръсти тесните си крайници пред гръдта си. — Да ме освободите.

В крайна сметка змиите сториха точно това. Те го разкъсаха и начупиха на късове. По време на този процес те със смайване установиха, че част от тялото му е изградена от ивици мъртва растителност. Но всичко онова, което имаше сребрист цвят и ухаеше на спомени, те погълнаха. Молкин изяде частта, оформена като глава и торс. Дракий не показваше да изпитва болка.

Молкин настоя всички змии да вкусят от спомените. Дори безумните бяха насърчени да го сторят.

Сребърните нишки памет бяха съхнали дълго, твърди. Затова Шривър се изненада, че те веднага омекнаха и се стопиха в устата й. Техният вкус веднага донесе със себе си спомени, изострили се в ума й. Образите от отминало време, ярки и детайлни, изгряваха един след друг.

Тя притвори очи сред спомена за вятър, облъхващ крилете й.