Робин Хоб
Безумният кораб (11) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава девета
Бингтаун

Дълбоко във вътрешността му Янтар не спираше да се върти като развален сухар. Някакъв сън, който корабът не можеше да зърне, превръщаше предполагаемата почивка в борба, моменти, в които Парагон се изкушаваше да надникне в мислите й и да сподели мъките й, но през по-голямата част от времето той просто се радваше, че не му се налага да споделя нейните страдания.

Тя се беше пренесла да живее на борда му, включително и да нощува, за да го пази от онези, които заплашваха да дойдат и да го отнесат. И освен това бе изпълнила молбата му, по свой начин. Няколко от трюмовете му бяха напълнени със запалим материал, макар и не исканите от него отломки и светилно масло, а дървените парчета и маслата от нейния занаят.

Официално тя ги бе донесла, за да има възможност вечер да сяда край него и да работи. И двамата знаеха, че е необходим само един миг, за да пламнат всичките тези материали. Янтар нямаше да допусне да го отнесат жив.

Понякога той почти изпитваше съжаление към нея. Не й беше лесно да живее сред наклонената капитанска каюта. С множество мърморене жената бе разчистила изоставените вещи на Брашън. Не ги беше изхвърлила, а след известен размисъл ги бе преместила в трюма и сега се възползваше от хамака му. При хубаво време готвеше на брега, а през останалото ядеше остатъци. Всеки ден тя се отправяше към магазина си, отнасяйки със себе си кофа, а привечер се завръщаше с пълна кофа и каквото бе закупила от пазара. Тогава започваше да се суети из него и да пее безсмислени песни. Ако вечерта беше хубава, Янтар наклаждаше огън и разговаряше с него, докато вечерята стане готова.

В известен смисъл присъствието й беше приятно. Но същевременно го и дразнеше, защото Парагон бе привикнал с усамотението си. Дори и посред най-увлекателните разговори той си припомняше, че тази ситуация е само временна. С човеците всичко бе временно. Пък и как можеше да бъде другояче със смъртни създания? Дори и ако тя избереше да остане край него до края на дните си, в един момент щеше да си отиде.

Веднъж осъзнал тази мисъл, корабът не можеше да се отърси от нея. Той знаеше, че времето му с Янтар рано или късно ще приключи, и това довеждаше със себе си усещане за очакване. А Парагон мразеше да чака. По-добре беше веднъж завинаги да сложи край на всичко и да се отърве от нея, отколкото да прекарват времето си заедно и да чака деня, в който тя ще го напусне. Често това го караше да се отнася грубо и сопнато с нея.

Ала не и тази вечер — тази вечер двамата разговаряха весело. Янтар настоя да го научи на една от песните си, след което двамата пяха: първо като дует, а после в канон. Парагон установи, че му харесва да пее. Тя го бе научила и на други неща. Не да изплита хамак: това той бе научил от Брашън. Пък и Янтар надали притежаваше подобни знания. Но тя му бе връчила парче дърво и голям нож, с който да опита уменията си в изкуството й. Понякога тя играеше друга игра с него, донякъде смущаваща: тя използваше дълга пръчка, с която се протягаше да го докосне. Целта на тази игра изискваше от него да изблъска пръчката встрани. Тя го хвалеше най-много, когато Парагон успееше да изблъска върха, преди той да го е докоснал. В тази игра той ставаше сравнително добър. Ако успееше да се съсредоточи, успяваше да почувства пръчката по раздвижването на въздуха. И двамата знаеха, че това не е обикновена игра, а начин да го приучи да се защитава. Но колко ли дълго би успял Парагон да се защити?

Той се подсмихна мрачно. Достатъчно дълго, за да може тя да подпали подготвените запаси.

Какво ли бе породило настоящите й кошмари? Може би тя сънуваше, че го е запалила и не е имала време да избяга. Може би й се присънваше, че тя изгаря сред корпуса му, принудена да гледа как пламъците оголват костите й. Не. Тя стенеше и се молеше насън: това не бяха звуци, с които един човек би изгарял жив.

От тези кошмари тя се събуждаше бавно, след което, все още покрита с пот, тя изникваше на палубата, за да вдиша от свежия нощен въздух. Понякога сядаше на наклонената палуба и опираше гръб в стената. Потрепващ гръб.

Тази мисъл го накара да изрече високо.

— Янтар, събуди се. Това е сън.

Той чу как тя се мята и измърморва нещо. Сякаш го призоваваше от много далеч.

— Янтар! — отново повика Парагон.

Тя продължаваше да се мята. В този момент приличаше повече на риба, уловена в мрежа, отколкото на спяща върху хамак жена. Няколко мига по-късно босите й стъпала се удариха в пода. Янтар се отправи към закачените си дрехи; миг по-късно отново се движеше, напускайки каютата.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето ме събуди — каза тя с дрезгав глас, когато изникна навън и се облегна до корпуса му.

— Предполагам? Да не би да си искала да останеш в кошмара? — обърка се Парагон. — Аз зная, че тези преживявания са неприятни, почти като същинско изживяване.

— Неприятни са. Наистина са неприятни. Но понякога подобен сън се явява многократно, защото трябва да бъде изпитан заради съдържащото се в него предупреждение. Случва се тези сънища да крият смисъл. Понякога…

— Ти какво сънува? — неохотно попита фигурата.

Янтар се изсмя.

— Все същият сън. Змии и дракони. Млад роб с девет пръста. И чувах гласа ти, крещящ заплахи. Но ти не беше ти. Ти беше някой друг. Освен това имаше нещо… Не, не мога да си спомня. Образите се преплитат. Колкото повече се опитвам да си припомня, толкова по-объркани стават те.

— Змии и дракони. — Парагон повтори омразните му думи и опита да се засмее скептично. — Достатъчно често съм се сблъсквал със змии, за да имам основателно ниско мнение за тях. Но дракони не съществуват. Мисля, че твоят кошмар си е обикновен кошмар. Забрави го и ми разкажи нещо друго. Това ще разсее и двама ни.

— Аз не мисля така — отвърна Янтар. Явно сънят я беше разтърсил по-дълбоко от очакваното. — Ако избера да ти разкажа нещо, то ще бъде за драконите, които съм виждала да прелитат на фона на небето. Това се случи неотдавна, само преди години, и недалеч от това място, на север. Ще ти кажа нещо, Парагон. Ако спуснеш котва сред някое от пристанищата на Шестте херцогства и се опиташ да речеш на местните, че дракони не съществуват, те ще се присмеят на глупостта ти. — Жената отпусна глава върху него и добави: — Макар че първо ще им се наложи да проумеят, че съществуват живи кораби. Преди самата аз да зърна един подобен съд и да чуя думите му, бях смятала, че историите за тях са измислица, целяща да раздуе репутацията на Търговците.

— Наистина ли ни намираш за тъй странни? — попита Парагон.

Той почувства как тя обръща глава да го погледне.

— Едно от най-странните неща у теб е пълната липса на разбиране колко си удивителен.

— Наистина ли? — Той възнамеряваше да си изпроси поне още един комплимент.

— Ти си не по-малко удивителен от драконите, които съм съзирала.

Тя бе очаквала сравнението да му достави удоволствие. Парагон усети това, но думите й го притесниха. Дали тя не се опитваше да изтръгне някоя от тайните му? Е, нямаше да получи нищо.

Без да подозира недоволството му, тя продължаваше да говори:

— Мисля, че душата на всеки човек изпитва нужда да се удивлява. Тази нужда непрекъснато остава в очакване и дирене на нещо достойно за нея и през целия живот трупа своите съкровища. Понякога те са дребни скъпоценности: някое цвете, поникващо в завета на паднало дърво, или начина, по който дете извръща глава. А понякога, без да подозираш, пред теб се излива голямо находище, сякаш сандъкът на някой алчен пират е разпръснал богатствата си пред теб. Такива бяха драконите. Те притежаваха цветовете на всички кристали, които познавам, и имаха всякакви форми. Някои досущ приличаха на драконите от приказките, а други имаха чудати форми, дори ужасяващи с необичайността си. Имаше истински дракони, някои с дълги змийски опашки, едни с четири крака, други с два, червени, зелени, златни и черни. Сред тях летяха крилати елени, глиган, който размахваше бивни по време на полета си, крилата змия и ивичеста котка с ивичести крила…

Гласът й заглъхна, притихнал в удивление.

— Значи не са били истински дракони — хапливо отбеляза Парагон.

— Казвам ти, че ги видях с очите си — настоя тя.

— Видяла си нещо. Някакви неща, представили се под формата на дракони. Но това не са били истински дракони. Все едно да кажеш, че си виждала зелени, сини и лилави коне, някои от които имали по шест крака, а други котешка форма. Това не биха били коне. Каквото и да си видяла, не са били дракони.

— Да… но…

Беше му приятно да я слуша как се запъва, тя, която винаги говореше тъй плавно.

— Някои от тях бяха дракони — оправда се накрая Янтар. — Някои имаха форма и цвят досущ като на драконите, които съм виждала в древните свитъци и гоблени.

— Някои от онези хвъркати са имали формата на дракони, а други на котка. По-добре кажи, че летящите котки съществуват и че някои от тях имат формата на дракони.

Тя мълча дълго. От отговора й Парагон разбра, че тя е размишлявала и че потокът на размишленията я е насочил обратно към неговата история.

— Защо — поинтересува се Янтар с подмамващо учтив глас — е тъй важно за теб драконите да не съществуват? Защо с такава настоятелност се опитваш да потъпчеш удивлението, което ми донесе гледката на тези създания?

— Не е важно и не съм настоятелен. Все ми е едно какво си изпитвала. Просто не мисля, че трябва да ги наричаш дракони.

— И защо? След като дракони не съществуват, от какво значение е как наричам създанията, които съм видяла? Защо да не ги наричам дракони, щом това име ми се струва подходящо?

— Защото… — Парагон се почувства раздразнен. — Защото ако все още съществуват дракони, би било унизително за тях да ги сравняваш с тези гротески.

Тя рязко се надигна и се извърна към него. Настоятелният й поглед се усещаше почти физически сред мрака върху остатъка от лицето му.

— Ти знаеш нещо — обвини го тя. — Знаеш нещо за драконите. И освен това знаеш нещо за значението на съня ми. Така ли е?

— Дори не зная какво си сънувала — заяви той. Опитваше се да звучи разумно, но гласът трепна издайнически. — И никога не съм виждал дракони.

— Дори и в сънищата си? — Тихият й въпрос бе коварен като промъкваща се мъгла.

— Не ме докосвай — сопнато предупреди Парагон.

— Нямах намерение да го правя — отвърна Янтар, но той не й повярва. Ако тя го докоснеше с непокрита ръка и се вгледаше достатъчно дълбоко, щеше да разбере, че той лъже. Това не беше справедливо. И той нямаше намерение да го допуска. — Някога сънувал ли си дракони? — продължи тя.

Това беше директен въпрос, зададен с небрежен глас. Парагон не попадна в капана.

— Не — лаконично отвърна той.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че веднъж ми разказваше за някакви подобни видения.

Парагон сви рамене в пресилен жест.

— Може и да съм. Не си спомням. Във всеки случай това не е важно за мен. Далеч не всички сънища са важни. Дори се съмнявам, че изобщо може да има важни.

— Сред моите има — заяви Янтар. — Зная го. Точно затова се притеснявам толкова от неспособността си да разтълкувам значението. Боя се, че съм допуснала грешка, Парагон. Само се моля тя да не се окаже фатална.

Той се усмихна.

— Колко фатална грешка може да допусне една майсторка на дървени накити? Сигурен съм, че тревогите ти са напразни. Дракони и морски змии, ха! Какво общо биха могли да имат подобни създания с мен и теб?

— Морски змии! — възкликна Янтар. Дълго време тя мълча, а когато накрая се раздвижи, Парагон почти можеше да усети усмивката й. — Морски змии — повтори тя. — Благодаря ти, Парагон. Благодаря ти.

 

 

— Твоето дежурство още не е дошло — тихо каза Офелия.

— Зная това не по-зле от теб. Но не мога да заспя — отвърна Алтея. Тя се взираше край фигурата, напред. Морето бе почти спокойно. Слаб пролетен вятър караше наметалото й да шумоли.

— Зная това не по-зле от теб — контрира Офелия. — Два часа се мяташе върху койката. Защо? Вълнуваш се, че утре пристигаме в Бингтаун?

— Да, но това не е приятно вълнение. Боя се от всичко, срещу което трябва да се изправя утре: сестра ми, майка ми. Кайл, ако Вивачия се е прибрала. Да, дори от нея се боя. Как ще мога да я погледна в очите и да й обясня причината да я изоставя?

— Знаеш, че няма да ти се налага да правиш това. Просто отпусни ръка върху нея и тя ще го почувства, както го чувствам аз.

С привързан жест Алтея плъзна длани по перилото.

— Толкова е удивително разбирането, разгърнало се между нас. Това е още една причина да се боя от утрешното пристигане. На борда ти аз се чувствах тъй сигурна. Не ми се иска да те напускам.

Звукът на приближаващи се стъпки я накара да обърне глава. Техният източник се оказа Граг. Той беше бос и гол до кръста, облечен единствено в панталони. Косата му бе разрошена. Личеше, че той се е събудил неотдавна, защото напредваше с удовлетворението на раздвижващ се хищник. Алтея се усмихна незабележимо. С тих глас Офелия отвърна на мисълта й:

— Мъжете не осъзнават собствената си красота.

Близо до тях Граг се усмихна широко и обяви:

— Почуках на вратата ти. Каютата се оказа празна, но аз веднага знаех къде да те потърся.

— Нима? — намеси се Офелия. — Да не би да си придобил навика да посещаваш каютата на Алтея по това време? И то без риза?

— Само когато баща ми ме събуди и поиска това от мен — обясни Граг. — Той каза, че искал да поговори с двама ни.

— А аз няма ли да взема участие в този разговор? — попита Офелия, вече започваща да се наскърбява.

— Предполагам, че ще вземеш, защото той ми заръча да събудя Алтея и да й кажа да дойде тук. Реших, че самата идея е дошла от теб.

— Не е. Идеята е моя. — Капитан Тенира безшумно се присъедини към тях. В чашката на късата му лула пламтеше въглен, който разнасяше ароматен дим. — Заклеймете ме като страхлив старец, но аз смятам, че трябва да вземем известни предпазни мерки, преди да влезем в Бингтаун. Те засягат и Алтея.

Сериозният му тон тутакси промени настроението на разговора.

— Какви са тези мерки? — попита девойката.

— Размишлявах за сблъсъка ни с онази калсидска галера. Тя плаваше под знамето на сатрапа. Това не ме изненадва толкова, предвид промените, настъпили в града през последните няколко години. Не бих се изненадал, ако капитанът на галерата се ползва с известно влияние там. — Морският вълк изсумтя. — Няма как да знаем дали той вече е съобщил за станалото, нито какви последици би имало оплакването му. Но не бива да изключваме възможността от неприятно посрещане.

Настъпи мълчание. За Алтея веднага стана ясно, че Граг не се е замислял за последиците от онзи сблъсък, също като нея. Не че той бе отхвърлил инцидента като незначителен: това би било немислимо. Та нали красивите и нежни пръсти на Офелия бяха останали обгорени именно от тази среща. Самата Алтея продължаваше да потръпва всеки път, когато зърнеше потъмнелите й ръце, без значение колко пъти фигурата я уверяваше, че не изпитва болка — поне не и по начина на човеците.

По-рано Алтея бе приемала за даденост, че останалите Търговци ще споделят възмущението й от атаката, но нито за миг не й беше минавало през ума, че някой от родния й град би сметнал калсидската галера за оскърбената страна.

Капитан Тенира им даде още няколко мига да обмислят думите му, сетне продължи:

— Както казах, възможно е това да са неоснователните страхове на един старец. Какво, питам се, е най-лошото, което биха могли да ми направят? Биха могли да завземат кораба ми, когато спра край данъчния кей. И биха могли да арестуват мен и моя заместник. Тогава кой би отишъл да съобщи на близките ми за случилото се? Кой би се явил пред Търговския съвет, за да поиска помощ? Моите моряци си разбират от работата, но — той поклати глава — сред тях няма оратори, освен това те не са Търговци.

Алтея веднага разбра.

— И искате аз да го сторя.

— Ако си склонна.

— Разбира се. Без капка колебание. Дори се учудвам, че сметнахте за нужно да ме питате.

— Нито за миг не съм се съмнявал в съгласието ти. Само че има и друго — тихо продължи капитанът. — Колкото повече се замислям над промените, настъпили в Бингтаун, толкова по-песимистично очаквам пристигането ни. Като допълнителна мярка за сигурност ми се струва най-разумно отново да се преоблечеш като момче. Така ще можеш да напуснеш кораба по-лесно при нужда.

— Наистина ли смяташ, че е възможно да се стигне до това? — смаяно попита Граг.

Капитан Тенира въздъхна.

— Синко, в трюма ние имаме резервна мачта. Защо? Малка е вероятността да имаме нужда от нея, но някой ден може да ни се наложи. По същия начин избирам да мисля и за тези приготовления.

— На мен би ми се струвало, че я оставям да се оправя сама — възрази Граг.

Баща му го изгледа мълчаливо.

— Ако се стигне до най-лошото, така ще сме й помогнали да избяга, преди капанът да се е затворил и около нея. За тях би било по-удобно да държат заложници от два Търговски рода.

— За тях? Кои са тези мистериозни хора? — намеси се Офелия. — И откога Търговците имат основания да се страхуват от когото и да било в родния си град? Още повече ако не става дума за Търговец? Бингтаун е нашият град. Сатрап Есклепий ни го даде преди години.

— А сатрап Косго се е заел да подкопава някогашното споразумение още от мига, в който обви раменете си с Мантията на справедливостта. — Капитан Тенира стисна устни, за да задържи някакви остри думи. Подир кратко мълчание той продължи по-спокойно. — В града ни укрепва друга власт. В началото ние не обръщахме внимание на бирниците. Дори и когато те поискаха такса за влизане в пристанището, ние сметнахме искането за разумно. Когато те поискаха правото да проверяват лично товара, вместо да разчитат на капитанската дума, ние се съгласихме със смях. Това беше нашият град. Техните подозрения бяха оскърбителни, ала по онзи начин, по който ни наскърбяват невъзпитаните деца. Ние не очаквахме онази вълна от новодошли, които се обединиха с данъчните служители на сатрапа, за да придобият власт. Никой от нас не е вярвал, че сатрапът би стиснал дружески алчната калсидска десница или че ще допусне мръсните им галери в наши води. — Тенира поклати глава. — Това са нещата, над които размишлявах тази нощ, и това е причината да смятам, че предпазливостта никога не се оказва излишна.

— Да, изглежда разумно… — поде Алтея, но Офелия не й даде възможност да довърши:

— Ти спомена вероятност да ме завземат. Само че аз няма да го допусна. Аз не позволих на онези калсидски свине да стъпят на борда ми, няма да позволя да…

— Ще позволиш. — Бавните думи на капитана прекъснаха възмущението й. — Точно както двамата с Граг ще позволим да бъдем арестувани. Аз дълго размишлявах над това. Време е Бингтаун да се събуди. Прекалено дълго ние спяхме и допускахме други да отгризват и откъсват от онова, което ни принадлежи. Преди няколко дни калсидски морски разбойници, ползващи се с одобрението на сатрапа, се опитаха да ни превземат. След около ден шайка бандити, носещи длъжностите на данъчни служители, на хора на закона, може да ни задържат. Ние ще им позволим да ни арестуват и отведат. Не защото признаваме правото им да сторят това, а за да покажем на Бингтаун властта, която тези нищожества са придобили. Опасността трябва да бъде съзряна навреме, докато все още е възможно да бъде отстранена. По тази причина те моля: дори и ако те се опитат да те превземат, дори и ако оставят въоръжена охрана на борда ти, позволи го. Щом Бингтаун се събуди, те няма да ни държат дълго. Нека Офелия се превърне в символа, около който ще се обедини гордостта на Търговците.

Офелия не отговори веднага.

— Най-вероятно си прав — призна тя. — Ще го направя, но само защото ти искаш това от мен.

— Добро момиче — похвали я капитанът. — Не се страхувай. Граг и аз ще се погрижим нищо да не ти се случи.

— За това и сама мога да се погрижа — отвърна тя, раздвижвайки рамене.

Капитанът се усмихна.

— Чувствам се по-добре, че споделих мислите си. — Той премести поглед към Граг, Алтея и накрая към луната. — Уморен съм — продължи той, обърнат към девойката. — Ще ме отмениш ли? И без това изглеждаш будна.

— Разбира се, капитане. И без това вие ми дадохте богата храна за размисъл.

— Благодаря ти. В такъв случай те оставям на служба, Алтея. Лека нощ, Граг.

— Лека нощ, капитане — отвърна синът му.

Точно преди Тенира да се отдалечи съвсем, Офелия отбеляза:

— Колко романтично! Той откри начин да ви остави сами на лунна светлина.

— Жалко, че ти не можеш да сториш същото — пошегува се Граг.

— И да ви оставя сами? Трябва да се засрамиш, че дори на шега изричаш подобно нещо.

Той не отговори, а се приближи към десния борд. Офелия смигна на Алтея и кимна натам, давайки й знак да го последва. Девойката се навъси, но все пак се подчини.

— През последните дни не си разговаряла с мен — тихо каза Граг, загледан в морето.

— Работата не ми оставяше свободно време. Искам да си заслужа удостоверението, което баща ти ще ми издаде.

— Ти вече си го заслужила. На борда няма човек, който да укори способностите ти. Освен това не мисля, че си имала чак толкова работа. По-скоро смятам, че последният ни разговор те е смутил.

Тя не отрече. Вместо това отбеляза:

— Ти винаги говориш прямо, нали? Това ми харесва.

— Недвусмислените въпроси получават недвусмислени отговори. Един мъж обича да знае позицията си.

— Разумно. А една жена се нуждае от време за размисъл. — Алтея се постара да отговори шеговито, а не хапливо.

Без да извръща глава към нея, Граг продължаваше да настоява.

— Повечето жени не се нуждаят от време да решат дали биха могли да обичат някого.

Наистина ли се долавяше леко наскърбление в гласа му?

— Не мисля, че това беше нещото, което ти ме попита — отвърна Алтея. Това не беше лъжа. — Смятах, че обсъждаме възможността да сключим брак. Ако ме питаш дали бих могла да те харесам, отговорът е положителен. Ти си разумен, любезен и мил. — Алтея погледна към Офелия. Фигурата бе застинала в напрежението си, загледана във водата. Девойката леко повиши гласа си. — Да не говорим, че си много красив и ти предстои да наследиш прекрасен кораб.

Както се бе надявала, той също се присъедини към смеха й. Напрежението се разпръсна. Граг отпусна длан върху нейната. Алтея не се отдръпна, но добави с по-тих глас:

— Бракът не е свързан единствено с обичта. Особено когато става дума за съюз между два Търговски рода. В нашия случай не става дума само за нас двамата, а за обединяването на нашите семейства. Има много неща, за които трябва да мисля. Ако се омъжа за теб и започна да плавам заедно с теб, какво ще стане със собствения ми кораб? Всичко онова, което сторих през изминалата година, Граг, бе подчинено на намерението ми да си върна Вивачия. Дали бракът с теб би означавал да се отрека от нея? — Тя се обърна с лице към него; младежът също раздвижи глава. — Ти би ли оставил Офелия, за да станеш мой съпруг и да дойдеш да живееш с мен на борда на Вивачия?

Смайването върху лицето му издаваше, че той никога не се е замислял над подобен въпрос.

— Това е само най-прекият проблем. Трябва да се замисля и за друго: какво бих допринесла за нашия брак, освен дълговете на рода си? От баща си аз не наследих нищо, Граг. Останаха ми единствено уменията, на които той ме научи. Сигурна съм, че близките ми биха ми дали някаква зестра, пък дори и символична. Но тя по никакъв начин не би се доближавала до онова, което се очаква от едно Търговско семейство. — Младата жена поклати глава. — Някоя от потомките на Трите кораба би ти донесла повече пари. За сливането с подобен род те биха платили богато.

Граг отдръпна ръка и с хладнеещ глас попита:

— Това ли според теб е била причината за моето предложение? Да получа зестрата ти?

— Не. Но това пак е нещо, за което трябва да мисля, дори и единствено от гледна точка на достойнството си. Ти беше този, който каза, че планирането трябва да идва преди страстта. Аз правя точно това, оглеждам ситуацията от всички възможни ъгли. Граг, погледни на нещата безпристрастно. Омъжвайки се за теб, аз не само трябва да се откажа от кораба си, но и да го оставя в ръцете на човек, когото презирам от дъното на душата си. Оженвайки се за мен, ти пропускаш възможността да сключиш брак с партньорки, които биха донесли далеч по-големи ползи за семейството ти. Погледнат по този начин, съюзът ни не изглежда обещаващ.

Граг бавно си пое дъх.

— Права си. Освен това…

— Просто я целуни, глупчо! — шумно просъска Офелия.

Алтея избухна в смях, неочаквано погълнат от устните му. Целувката беше сепваща, но начинът, по който тялото й реагира на него, бе шокиращ. Прониза я гореща тръпка; тя се обърна към него, отпускайки ръка върху рамото му. Тя очакваше, че мъжът ще я прегърне и ще продължи целувката. Преди да е успяла да реши колко далеч ще му позволи да продължи, той отдръпна лицето си от нейното и леко отстъпи назад. Това беше Граг, а не Брашън, напомни си тя. Той бе ръководен от мислите, а не от страстите си.

Алтея нямаше да допусне разочарование. В момента, в който той отдръпна устата си от нейната, тя увери себе си, че само мигове по-късно сама е щяла да се отдръпне. С Граг Тенира тя трябваше да се отнася сериозно. В случая не ставаше дума за някакво заиграване. Отношенията с него щяха да окажат влияние върху целия й оставащ живот в Бингтаун. Предпазливостта беше за предпочитане.

Затова тя си пое дъх.

— Гледай ти! — каза тя с тон, целящ да изразява единствено изненада.

— Извинявай — промърмори той и погледна встрани с полуусмивка, която не изглеждаше да съдържа съжаление. — Офелия ме командва насам-натам още откакто бях на осем.

— Това наистина звучеше като заповед — добронамерено се съгласи девойката и отново се обърна към борда. След миг дланта му отново покри нейната ръка.

— Ще има трудности, които да преодолеем — каза Граг, продължаващ предишния им разговор. — Но това се отнася за всяко начинание. От теб искам просто да помислиш над предложението ми, Алтея. Не бих могъл да искам отговор сега. Ти не си го обсъдила с близките си, аз също не съм разговарял с родителите си. Още не знаем какво посрещане ни очаква в родното пристанище. Просто бих искал да обмислиш предложението ми. Това е всичко.

— Ще го сторя — обеща Алтея. Обгърналата ги нощ бе мека, а дланта на мазолестата му ръка бе топла.

 

 

Тя не знаеше какво капитан Тенира или Граг са казали на екипажа, ала никой от моряците не изглеждаше изненадан, когато тя стъпи на палубата със старата си маскировка. Офелия навлезе в пристанището сред свеж ветрец, под който моряците работеха оживено. Може би някой от тях бе разпознал Ател от Кандило, но никой не сглупи да го обсъжда. Не, моряците се ограничаваха до добронамерени закачки.

Офелия плаваше с охота. Тя притежаваше огромен опит и си сътрудничеше с екипажа си, а на кормчията подвикваше предложения. Моряците не насочваха сбирщина от дъски, платна и въжета, а помагаха на едно разумно създание да се прибере у дома.

Близо до сушата бяха спуснати лодките й, за да спомогнат на отвеждането й до кея. Алтея заемаше място на едно от веслата; капитан Тенира бе решил, че това е най-добрият начин да я отдалечи от кораба и да й даде възможност да се измъкне. Предвид тези приготовления беше почти разочароващо да видят, че пристанищният трафик изглежда съвсем обичайно. Никой не обръщаше специално внимание на Офелия.

Видът на гъмжащото пристанище извика у Алтея внезапен прилив на чувства, надвишаващ обичайната носталгия. С баща си тя бе пътувала и по-продължително, и по-далече. И въпреки това й се струваше, че не е виждала Бингтаун от години.

Пристанищният град бе обгърнат от искрящия син цвят на залива. Ярката зеленина на стелещи се хълмове го ограждаше. Още по време на приближаването към сушата Алтея долови миризмата на дим, гозби и добитък. Пронизителните викове на продавачите отекваха над водата, улиците изобилстваха от оживление, а пристанищните води не им отстъпваха по нищо. Между брега и закотвените кораби съществуваше постоянно движение. Малки риболовни съдове си проправяха път край огромните си събратя и посестрими, за да отнесат улова си за продан. Всичко това представляваше симфония от гледки, звуци и ухания, а нейната тема се наричаше Бингтаун.

Сред тази хармония изникна дисонанс, когато оттеглянето на един кораб разкри калсидска галера, привързана край данъчния кей. Флагът на сатрапа висеше унило от върха на единствената мачта. Още с първия си поглед Алтея видя, че това не е същата галера, с която се бяха сблъскали: тази носеше фигурата на озъбена котка и освен това отсъстваха следи от пожар. Ала това само задълбочи смръщването на младата жена. Колко ли от тези съдове плаваха сред бингтаунски води? И защо местните изобщо ги допускаха в пристанището си?

Тези си мисли тя задържа за себе си, съсредоточавайки се изцяло върху задълженията на обикновен моряк. Когато капитан Тенира й изръмжа да му донесе торбата и да го последва, Алтея не се сепна в отговор на необичайното нареждане. Тя осъзна, че той иска тя да присъства на разговора му с данъчния служител.

Затова девойката нарами платнената торба и покорно последва капитана. Граг, като негов заместник, остана на борда, за да надзирава кораба.

В помещението на данъчната служба ги посрещна чиновник, който поиска да види списъка на товара им. Алтея избягваше да го поглежда, дори и когато Тенира стовари пестник върху масата и поиска да разговаря с неговия началник.

Чиновникът подскочи сепнато и едва в следващия миг се овладя.

— Днес аз отговарям за службата, сър. Митническата декларация, ако обичате.

С презрение Тенира захвърли снопа документи.

— Ето ти декларацията. Заравяй нос вътре и изчислявай колко дължа. Но ми доведи човек, с когото да мога да разговарям за нещо повече от пари и товар. Искам да подам оплакване.

Вратата на едно от вътрешните помещения се отвори и от нея пристъпи мъж, облечен в роба. Той имаше почти изцяло обръсната глава, запазила само кичур, което посочваше, че той е висш служител на сатрапа. Появилият се бе пухкав. Ръкавите, гърдите и подгъвът на робата му бяха украсени с бродерия. Пухкавите му ръце се сключиха пред корема.

— Защо обиждате моя помощник? — поиска да знае бюрократът.

— Какво прави калсидска бойна галера в пристанището? Защо подобна галера нападна кораба ми, дръзвайки да си служи с името на сатрапа? Откога враговете на Джамаилия имат правото да пускат котва в Бингтаун?

Тенира съпровождаше всяко от тези питания с удар по плота.

Появилият се го изгледа невъзмутимо.

— Калсидските капери служат на сатрапа. Те имат правото да пускат котва тук, защото сатрапът им възложи да охраняват Вътрешния проход. И двете патрулни галери предоставиха пълен набор от документи и препоръки. Тяхното единствено предназначение е да ограничават пиратството. Те ще нападат морските разбойници и незаконните им поселища. Освен това ще преследват контрабандистите, които работят в съдружие с пиратите. Ако престъпниците не разполагаха с пазар, където да пласират плячката си, дейността им далеч не би била толкова доходоносна. — Висшият служител повдигна едната си ръка, за да отстрани гънка от ръкава си. С отегчен глас той продължи. — Истина е, че получихме няколко оплаквания за калсидското присъствие, само че данъчният кей принадлежи на сатрапа. Той единствен би могъл да забрани на галерите да спират тук. А той им е дал изричното си разрешение. — Служителят изсумтя презрително. — И аз не мисля, че капитанът на един товарен кораб може да отменя думата на сатрапа.

— Този кей може и да принадлежи на сатрапа, но заобикалящите го води принадлежат на залива, който по споразумение принадлежи на Търговците. По традиция и по закон ние не допускаме калсидски съдове във водите си.

Без да гледа към капитана, но със същото отегчение, служителят отвърна:

— Традициите се променят, законите също. Бингтаун вече не е забравена провинция, капитан Тенира, а оживен и развиващ се търговски център. В негова полза е, че сатрапът предприема действия срещу пиратите, измъчващи околните води. Бингтаун трябва да засили връзките си с Калсид. Джамаилия не вижда причина да смята Калсид за враг. Какви основания има Бингтаун?

— Джамаилия не споделя оспорвана граница с Калсид. Джамаилските ферми и селища не са били ограбвани и опожарявани. Нашата враждебност към Калсид се основава на историята, а не на безпочвена неприязън. Тези кораби нямат правото да стоят в нашето пристанище. Интересно ми е защо Съветът на Търговците не е повдигнал този въпрос.

— Нито мястото, нито времето са подходящи за вътрешната политика на Бингтаун — рязко заяви служителят. — Мое задължение е да служа на сатрапа, като събирам полагащите му се данъци. Корум, още ли не си приключил? Взех те на работа тук, защото вуйчо ти ме уверяваше в бързината на изчисленията ти. Защо се бавиш?

На Алтея почти й стана жал за чиновника. Но той бе свикнал да бъде подлаган на подобни изблици, защото се усмихна покорно и се оживи.

— Така — замърмори той, явно заради насочените към него погледи. — Такса котва, такса за охрана, за патрул… И доплащане за платове с произход извън Джамаилия…

Чиновникът надраска някакво число върху плочката, но преди Алтея да е успяла да го разчете, началникът я грабна от масата. Той стори това, за да забоде неодобрителния си (и неизрязан) нокът под крайната дължима сума.

— Изчислил си грешно! — просъска той.

— Определено се надявам да е така! — разпалено заяви капитан Тенира. Той бе по-висок от данъчния служител, та лесно бе надникнал над рамото му. — Това е двойно повече от таксите, които платих при предишното си влизане в пристанището. Освен това процентът за платовете…

— Таксите бяха повишени — прекъсна го началникът на данъчната служба. — Освен това бе въведено доплащане за неджамаилските продукти от обработен метал. Вашите съдове попадат в тази категория. Допълни! — Той стовари плочката пред чиновника, който сведе глава в поредица от кимвания и веднага посегна да коригира изчисленията си.

— Ринстин е джамаилски град! — възмути се капитан Томи Тенира.

— Ринстин, подобно на Бингтаун, признава джамаилската власт, но не попада в границите на Джамаилия. Длъжен сте да заплатите.

— Нямам такова намерение! — възкликна Тенира.

Алтея потисна ахването си. Тя бе очаквала от капитана да започне да се пазари за дължимото. Пазаренето бе същината на тукашното общество, никой не плащаше първоначалната цена за каквото и да било. От Тенира се очакваше да предложи щедър подкуп под формата на обилна почерпка в някое от близките заведения или част от скъпите стоки на борда на Офелия. Тя за пръв път чуваше Търговец да отказва да плати.

Началникът присви очи насреща му, след това презрително шавна с рамене.

— Ваша воля. За мен е все едно. Вашият кораб ще остане тук, неразтоварен, докато не изплатите всичко дължимо по закон. — Той повиши глас. — Стражи! Бъдете така добри да влезете! Може да има нужда от вас.

Тенира дори не си направи труда да поглежда към двамата едри мъже, които се появиха. Цялото му внимание остана насочено към началника.

— В тези такси няма нищо законно. — Капитанът допря показалец към плочката, над която писарят все още се суетеше. — Какво означава охрана? Ами патрул?

Началникът въздъхна с вида на човек, който страда от незаслужено проявяваното си снизхождение.

— Как очаквате от сатрапа да изплаща възнаграждения на онези, които той е наел да ви защитават?

По-рано Алтея бе подозирала, че гневът на Тенира в действителност представлява част от някаква тактика. Ала сега тя бе принудена да изостави тази си версия; нямаше как лицето на капитана да почервенее по такъв начин престорено.

— Имате предвид онези калсидски отрепки? Велики Са, отнеми слуха ми, та да не ми се налага да слушам подобни глупости! Аз няма да плащам, за да могат онези пирати да стоят на котва в нашето пристанище.

Охранителите бяха се приближили съвсем, от двете страни на капитан Тенира. Ролята на юнга изискваше от Алтея да си придаде наперен вид. Ако капитанът се впуснеше в бой, от нея щеше да се очаква да посрещне примера му. Всеки що-годе свестен юнга би направил това. Само че младата жена не гореше от нетърпение да го стори. Тя никога не бе влизала в юмручен бой, ако не се броеше една отдавнашна заигравка с Брашън. Въпреки това тя стисна зъби и избра по-младия от двамата охранители за своя цел.

Но до бой не се стигна. Тенира понижи глас и изръмжа:

— Бъдете сигурен, че ще повдигна този въпрос пред Съвета на Търговците.

— Сигурен съм, господине — провлачи началникът. Алтея реши, че той не блести с особен разсъдък. Никой разумен човек не би избрал да провокира човек като капитана. В този момент тя отново очакваше, че Тенира ще замахне с юмрук.

Тенира рязко подкани Алтея да го последва и сам пое навън. Той мълча по целия път до кораба. На борда му той я отпрати с думите:

— Върви да доведеш първия помощник. Ще ви чакам в каютата си.

Докато тя се върне, следвана от Граг, капитанът бе налял три чашки с ром. Своята той изпи веднага, без да се спира на формалности. Алтея последва примера му, защото случилото се в данъчната служба я бе покъртило.

— Положението е лошо — обърна се Тенира към сина си вместо приветствие. — По-лошо, отколкото се опасявах. Калсидците не само стоят на котва тук, а Търговският съвет дори не се е опитал да оспори. Има и друго. Проклетият сатрап е повишил таксите и е измислил нови, за да изплаща престоя на негодниците!

— Не ми казвай, че си платил. — Граг го изгледа невярващо.

— Естествено, че не съм! — изсумтя Тенира. — Някой трябва да започне да се опълчва на тези глупости. Малко е трудно да си първият, но съм готов да се обзаложа, че много скоро и други ще последват примера ни. Данъчният каза, че ще ни задържи тук. Хубаво. Докато оставаме тук, ние заемаме място. След още няколко кораба той няма да може да преглежда следващите съдове. Граг, от теб ще искам да поговориш с Офелия. Нека тя бъде колкото се може по-нетърпима. Да създаде малко дискомфорт на пристанищните работници и минувачите.

Алтея установи, че е започнала да се усмихва. Помещението, в което се намираха тримата, се бе изпълнило с атмосферата на задаваща се буря. Това действително беше така. Тя си спомни, че баща й от години се беше подготвял за подобно нещо. И все пак бе смайващо да гледа как възрастен капитан като Тенира оповестява готовността си да привлече към себе си първата мълния.

— С какво бих могла да помогна аз? — попита го тя.

— Прибери се у дома. Разкажи на майка си всичко, което видя днес. Не видях Вивачия в пристанището, но ако все пак тя се е прибрала, ще искам от теб да загърбиш неразбирателствата и да обясниш на Кайл защо трябва да проявяваме единство в борбата си. Самият аз скоро ще отида вкъщи. Граг, поверявам кораба на теб. При най-малкия намек за неприятности изпрати Калко. Алтея?

Алтея бавно кимна в отговор на думите му. Колкото и да мразеше мисълта да се помирява с Кайл, капитан Тенира бе прав. Сега не беше моментът за разединение сред Търговците.

Начинът, по който двамата мъже се усмихнаха насреща й, оправдаваше тази жертва.

— Знаех си, че ще мога да разчитам на теб, девойче — меко рече капитанът.

— Аз също — отвърна Граг, широко ухилен.