Робин Хоб
Безумният кораб (4) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава втора
Кракът на пирата

— Моят наставник Берандол обичаше да казва, че един от начините да прогониш страха и да достигнеш решение, е да се съсредоточиш върху най-лошото възможно развитие на събитията. — Уинтроу помълча за момент. — Той казваше още, че ако човек е обмислил най-лошия развой и е планирал как да го посрещне, в момента за действие ще може да реагира.

Вивачия обърна глава към него. Момчето стоеше облегнато край нея почти цяла сутрин, загледано във водите на протока. Вятърът бе изтръгнал кичури от опашката му. Окъсаните парцаливи дрехи приличаха повече на просешки, отколкото на жреческа роба.

През цялото време фигурата бе усещала присъствието му, ала бе избрала да се присъедини към неговото мълчание. Точно сега нямаше какво друго да си кажат. Дори и сега момчето говореше единствено за да придаде по-голяма яснота на мислите си, а не за да иска съвет от нея. Тя знаеше това, но все пак попита:

— И какъв е нашият най-голям страх?

Юношата въздъхна тежко.

— Пиратът има треска, която се появява периодично. И след всяка нейна проява Кенит става по-слаб. Неин източник очевидно е инфектираният чукан. Всяко животинско ухапване е опасно, но ухапванията от морски змии са особено отровни. Засегнатата част трябва да бъде отстранена, колкото се може по-скоро. Той е прекалено слаб за подобна операция, но от друга страна аз не виждам възгледи за подобряването му. Затова си казвам, че трябва да действам бързо. Освен това зная, че е малко вероятно той да оцелее. Ако той умре, двамата с баща ми ще го последваме. Това е сделката, която сключих с него.

Той замълча.

— Моята смърт не е най-лошото. Най-лошото е, че ти трябва да продължиш сама, робиня на тези пирати.

Уинтроу не гледаше към нея, а оставаше загледан в неспирните вълни.

— Това е причината да дойда при теб. Ти имаш по-голямо право да определяш от мен. Аз не обмислих това, когато се уговарях с Кенит. Тогава аз заложих своя живот и този на баща си. Но с тази постъпка аз включих и твоя живот, нещо, което не ми се полагаше. Ти рискуваш да изгубиш повече от мен.

Вивачия кимна. Една нейна мисъл измести тези.

— Той не прилича на пират. Говоря за капитан Кенит. — След кратък размисъл фигурата продължи. — Робиня… Аз не мисля, че той ме смята за своя робиня.

— Моята представа за пират също бе различна. Но ние не бива да забравяме, че макар и интелигентен и чаровен, той си остава престъпник. И трябва да си припомним, че ако се проваля, не той ще застане начело. Вероятно ще го замени Соркор, неговият първи помощник. А може би Ета, неговата любовница. Или пък Са’Адар отново ще се опита да те завземе. — Уинтроу поклати глава. — В нито един от развоите аз не мога да спечеля. Ако операцията бъде успешна, ще трябва да гледам как Кенит те отнема от мен. Той вече е започнал да те омайва с думите си, а неговият екипаж е изпълнил палубите ти. От мене не зависи почти нищо. Каквото и да се случи с Кенит, аз не мога да те защитя.

Вивачия сви рамене.

— Нима преди ти си ме защитавал?

— Наистина не бих могъл да твърдя подобно нещо — оправда се момчето. — И все пак имах известна представа какво да очаквам. А сега… И с двама ни прекалено много неща се случиха прекалено бързо. Имаше прекалено много смърт, прекалено много промени. Аз нямах възможност нито да скърбя, нито да размишлявам. Вече не зная какво или кой съм.

И двамата утихнаха, замислени.

 

 

Уинтроу се чувстваше изгубен във времето. Неговият живот, истинският му живот, се намираше далеч, в един спокоен манастир, обгърнат в любящата прегръдка на цветна долина. Ако юношата можеше да прекрачи дните и разстоянието, ако можеше да се събуди върху тясното легло в хладната си килия, той със сигурност щеше да постъпи именно така и да продължи прекъснатия си живот. Защото в действителност Уинтроу не се беше променил. Не беше. Какво от това, че му липсваше един пръст? А робската татуировка можеше да бележи единствено кожата му. Той не беше поробен — този знак представляваше злобното отмъщение на баща му заради опита за бягство. Той все още си беше Уинтроу. В малкото спокойни дни той отново откриваше миролюбивия жрец в себе си.

Но не и тук. Скорошният порой от събития бе изсипал отгоре му толкова много емоции, че юношата не можеше да усети почти нищо. Чувствата на Вивачия бяха заплетени по сходен начин, защото и преживяното от нея споделяше подобна жестокост. Кайл Хейвън бе принудил младия жив кораб да пренася роби, да изпитва всичките мъчителни емоции на измъчения товар. Дори присъствието на Уинтроу, неин роднина, не бе успяло да я утеши: неговото насилствено качване на борда бе покварило връзката, която се очакваше да се установи между двамата. Неговото отчуждение допълнително бе допринесло за страданията й. И все пак двамата бяха напредвали, като оковани един за друг роби.

В една нощ на буря и кръв робите бяха въстанали и бяха я освободили от властта на Кайл Хейвън. Капитанът и Уинтроу бяха единствените оцелели. А на зазоряване корабът бе превзет от пирати. Капитан Кенит и хората му завладяха Вивачия без едничък удар. Тогава Уинтроу се беше споразумял с Кенит: той щеше да спаси живота на ранения пират, ако последният пощадеше него и баща му. Са’Адар, предводител на робското въстание, имаше други амбиции. Той не само искаше да се разправи с Кайл, а и настояваше Вивачия да бъде предадена на робите. Без значение коя от страните надделееше, бъдещето за Уинтроу и кораба изглеждаше неясно.

А корабът вече предпочиташе пирата.

Пред тях Мариета бързо разсичаше пенестите вълни. Вивачия я следваше охотно. Корабите се отправяха към някакво пиратско скривалище, друго Уинтроу не знаеше. На запад хоризонтът се губеше сред мъглата на Прокълнатите брегове. Стремглавите реки на този регион изливаха топлите си води в канала, което пораждаше почти постоянни мъгли. Внезапните бури бях обичайни през зимните месеци, дори и през летните.

Самите Пиратски острови не бяха нанесени на карта. Каква полза да се отбелязва бряг, който се менеше почти ежедневно? Най-разумно беше той да бъде заобикалян колкото се може по-бързо.

Но Мариета се насочваше именно към тези места, а Вивачия я следваше. Личеше, че разбойниците са запознати с тези канали и острови.

Уинтроу извърна глава назад, към кораба. По въжетата пиратите се движеха бързо и умело в отговор на крясъците на Бриг. Уинтроу трябваше да признае, че до този момент не е съзирал подобно умение на борда на Вивачия. Тези хора бяха престъпници, но освен това бяха и отлични моряци, в чиито движения личеше дисциплина. Те се движеха в пълен синхрон.

Само че един поглед към палубите разваляше това впечатление, защото на борда имаше и други. Повечето от робите бяха оцелели. Те се бяха отървали от веригите, но все още не бяха възстановили човечността си. Белезите от оковите все още личаха по крайниците им, а татуировките оставаха върху лицата им. Дрехите им бяха окъсани; много от телата, надничащи изпод дрипите, бяха бледи и костеливи. Те бяха прекалено много. Макар понастоящем да заемаха не само трюма, но и палубите, освободените роби все още имаха вида на пренасян добитък. Те стояха неподвижно, струпани на малки групички, и се отместваха само когато някой от екипажа им направеше знак. По-здравите унило разнасяха кофи и парцали, за да почистват кораба. Върху много лица личеше неудовлетворение. Интересно дали щяха да предприемат нещо?

Уинтроу не беше сигурен в начина, по който възприемаше тези роби. Преди въстанието, когато бе слизал в трюма с намерението да облекчава мъките им, в сърцето му бе отеквала жалост. Той бе могъл да им предложи единствено навлажнен парцал. Бе се опитал да влезе и в ролята си на жрец, нещо несъобразимо с многочислеността им.

Но всеки път, когато погледнеше към тях, той си припомняше не някогашното си състрадание, а онази нощ, в която те бяха убили целия екипаж. Трудно му беше да назове емоцията, която те извикваха у него. Тя бе изградена от страх и гняв, отвращение и състрадание. Самото й изпитване пораждаше срам. Един жрец на Са не биваше да изпитва подобно нещо. Затова той се бе спрял на другата алтернатива: да не изпитва нищо.

Някои от моряците може би бяха заслужили да приключат живота си по такъв жесток начин — поне доколкото човек можеше да отсъди. Ала какво бяха сторили приветливият Майлд, цигуларят Финдоу и веселякът Комфри, за да заслужат подобен край? Нима те не заслужаваха по-милостива смърт? По времето, когато те бяха пристигнали на борда, Вивачия не бе пренасяла роби.

Са’Адар, жрецът, повел робското въстание, смяташе, че всички убити са заслужавали смъртта си. Той твърдеше, че онези, доброволно избрали да работят на борда на робски кораб, са се превърнали във врагове на всички справедливи хора. Тази мисъл пораждаше силно колебание у Уинтроу. Той поддържаше удобната идея, че Са не изисква от него да съди другите. Казваше си, че Са запазва отсъждането за себе си: само творецът притежава необходимата мъдрост.

Но робите не споделяха мнението на Уинтроу. Някои разпознаваха в него източника на тих глас, поднасящ им кърпа. Други виждаха в негово лице измамник, капитански син, който се бе преструвал на състрадателен, ала с нищо не бе им помогнал в действителност. Но всички до един го отбягваха. Нещо, за което той не можеше да ги вини. От своя страна Уинтроу също ги отбягваше и прекарваше по-голямата част от времето си на носа, край фигурата. Пиратите се приближаваха до предната палуба само при необходимост, иначе я отбягваха със същото суеверие като робите. Живата фигура ги ужасяваше. Самата тя не се смущаваше от плахостта им. А Уинтроу се радваше, че му е останало поне едно място, където да остане сравнително сам.

Той отново отпусна глава върху перилото и се опита да подири мисъл, която не беше болезнена.

У дома вече щеше да настъпва пролет. В манастирските овощни градини пъпките щяха да се наливат. Дали Берандол си мислеше за него? Какво ли биха изучавали двамата в този момент?

Той сведе поглед към ръцете си. Някога те бяха преписвали ръкописи и бяха изработвали витражи. Момчешки ръце, ловки, но все още нежни. Сега дланите бяха покрити с мазоли, а едната ръка бе лишена от показалец. Това бяха грубите ръце на моряк. Жреческият пръстен никога нямаше да намери място на тези ръце.

Тук пролетта се проявяваше по различен начин. Платната пращяха под резкия напор на вятъра. Ята завръщащи се птици хвърляха сенките си. Островите от двете страни на канала ставаха още по-зелени, оживени от крясъците на гнездящи птици.

Нещо го откъсна от размислите му.

— Баща ти те вика — тихо каза Вивачия.

Разбира се. Той бе усетил през нея. Онова пътуване през бурята бе потвърдило и заякчило връзката между кораба и него. Уинтроу вече не мразеше тази връзка, а Вивачия не й се радваше както преди. Поне в това отношение те щяха да се изравнят. От бурята насам тя се държеше мило с него, но нищо повече. Също като прекалено зает родител.

— В известен смисъл ние разменихме ролите си — отбеляза тя.

Уинтроу кимна, лишен от сили и намерение да оспорва истината. Вместо това той повдигна глава, прокара пръсти през косата си и стисна зъби. Нямаше да издаде неувереността си пред баща си.

С отметната глава юношата се отправи сред палубата, като отбягваше робските групички и пиратите. Никой не погледна към него. Глупаво беше, каза си той, да смята, че те го наблюдават и възнамеряват да отправят предизвикателства. Те бяха спечелили. Защо да се интересуват от постъпките на един оцелял юнга?

Самият Уинтроу бе преживял въстанието недокоснат. Нещо, което не можеше да се каже за Вивачия. Тя все още носеше кървави петна върху палубата си. Тези белези отказваха да отстъпят пред шкурките. Освен това корабът все още вонеше като превозвач на роби, въпреки почти постоянното почистване, наредено от Бриг. Бурята бе окъсала платната — бързите кръпки, поставени от пиратите, ярко се открояваха сред плата. Вратите на юта още не бяха поправени. Това не беше спретнатият кораб, напуснал Бингтаун.

Уинтроу се почувства засрамен от вида на семейния си съд. Същото би изпитал, ако видеше сестра си да се предлага в някоя кръчма.

Как ли щяха да се развият нещата, ако Уинтроу бе стъпил на борда доброволно, под ръководството на дядо си?

Той прогони тези мисли, защото вече беше достигнал каютата на Гантри. Пред нея все още стояха двама от задрасканите лица, на които Уинтроу не обърна внимание, а се доближи до вратата и почука.

Със смъртта на своя обитател каютата бе изгубила и предишното си предназначение. Ограбеното помещение представляваше затвор, в който стоеше Кайл Хейвън.

Баща му седеше на ръба на койката. Едното му око бе изпълнено с кръв, което придаваше неравномерен вид на погледа му. Стойката му издаваше болка и отчаяние, но думите му съдържаха единствено острота.

— Хубаво е, че все пак си се сетил за мен. Смятах, че си прекалено зает да лазиш пред новите си господари.

Уинтроу преглътна въздишката си.

— По-рано минах да те видя, но ти спеше. Реших, че почивката ще те излекува в по-голяма степен от всичко, което бих могъл да предложа. Как са ребрата ти?

— Пламтят. А главата ми не спира да пулсира. Освен това съм гладен и жаден. — С брадичка той посочи към вратата. — Онези двамата отказват да ме пуснат да изляза.

— Бях ти оставил храна и вода. Не…

— Намерих. Канче вода и два сухара.

В гласа на баща му се долавяше потиснат гняв.

— Само това можах да намеря. Запасите са ограничени. Бурята е унищожила голяма част от тях; заради нахлулата солена вода…

— Искаш да кажеш, че са били унищожени от робите. — Кайл отвратено поклати глава и трепна. — Те не са достатъчно разумни да се досетят, че ще трябва да разделят храната си на порции. Посред буря те избиват единствените хора, които могат да управляват кораба, а половината запаси изяждат. Те могат да се грижат за себе си колкото кокошки. Надявам се, че си доволен от свободата, която им даде. Много е вероятно в нея да намерят смъртта си.

— Те се освободиха сами, татко — възрази Уинтроу.

— Но ти с нищо не ги спря.

— Също както не спрях теб, когато ти ги докарваше на борда оковани.

Уинтроу си пое дъх, за да продължи, но размисли. Каквито и аргументи да излагаше, баща му никога не би приел причините му. Но казаните от Кайл думи засегнаха съвестта му. Наистина ли екипажът бе умрял по негова вина, заради неговото бездействие? В такъв случай на съвестта му трябваше да тежат и робите, починали преди въстанието? Тази мисъл бе прекалено болезнена.

— Да се погрижа ли за раните ти, или да ти потърся още храна? — попита той.

— Намери ли лекарствата?

Уинтроу поклати глава.

— Все още липсват. Никой не ги е виждал. Вероятно сандъчето е паднало зад борда.

— Без него няма какво да сториш за мен — цинично изтъкна баща му. — Но не бих отказал храна.

Уинтроу нямаше да се поддаде на раздразнението.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не се съмнявам. — Кайл Хейвън рязко сниши глас. — А какво ще направиш за пирата?

— Не зная — призна Уинтроу и го погледна в очите. — Страх ме е. Зная, че трябва да опитам да го излекувам. Но не зная кое от двете неща е по-лошо: той да оцелее и ние да продължим да бъдем пленници, или да умрем заедно с него, оставяйки кораба сам.

Баща му се изхрачи на палубата: нещо съвсем нетипично за него. Очите му пламнаха.

— Ти ме отвращаваш — процеди той. — Майка ти трябва да е лежала със змия, за да създаде нещо подобно. Срамувам се, че ти се водиш мой син. Погледни се. Пирати са завзели кораба на семейството ти: препитанието на майка ти, сестра ти и брат ти. Самото им оцеляване е обвързано с този кораб! Но ти изобщо не се замисляш за това. Не. Ти се чудиш дали да излекуваш или да убиеш пирата, който е стъпил на врата ти. Дори не си се замислял за възможността да ни въоръжиш или да убедиш кораба да му се опълчва, както се опълчваше на мен. Колко време ти изхаби да бършеш сополивите морди на робите! Опита ли се да накараш един от тях да ти помогне? Не. Ти се прокрадваш наоколо и помагаш на проклетия пират да задържи кораба, който той ни открадна.

Уинтроу поклати глава, едновременно учудено и натъжено.

— Говориш неразумно. Какво очакваш от мен? Собственоръчно да завзема кораба от Кенит и хората му, да върна робите в трюма и да закарам кораба в Калсид?

— Ти и проклетият кораб успяхте да осъществите заговор срещу мен и моя екипаж! Защо не насъскаш кораба срещу него, както стори с мен? Защо поне веднъж не можеш да постъпиш в интерес на близките си?

Баща му се изправи, стиснал юмруци. Но в следващия миг той се вкопчи в ребрата си и изохка. Червенината върху лицето му избяга, заменена от пребледняване. Той се олюля и Уинтроу понечи да го подхване.

— Не ме докосвай! — озъби се Кайл и смогна да се подпре на леглото, за да седне отново.

Как ли изглеждам в неговите очи? — почуди се Уинтроу. Вероятно русият и висок мъж виждаше в него провал. Уинтроу бе дребен и смугъл като майка си; той нямаше да наследи ръста и силата на баща си. На четиринадесет той все още изглеждаше по-скоро като момче. Но не само външният вид не отговаряше на изискванията на баща му, същото се отнасяше и за духа.

— Аз никога не бих настроил Вивачия срещу теб — тихо отвърна юношата. — Ти сам стори това с начина, по който се отнасяше към нея. А в настоящия момент не съществува начин, по който да си я върна. Способен съм единствено да запазя моя и твоя живот.

Кайл Хейвън се втренчи в стената.

— Върви да ми донесеш храна — нареди той. Сякаш все още бе капитан на този кораб.

— Ще опитам — студено отвърна Уинтроу и излезе.

Докато той затваряше вратата след себе си, един от робите го заговори.

— Защо търпиш това? — попита задрасканото лице. Знаците на множество господари шавнаха върху лика.

— Моля? — изненадано запита Уинтроу.

— Той се държи с теб като с псе.

— Той ми е баща. — Юношата се постара да не издава отвращението, че робите са подслушвали разговора. Колко ли бяха чули?

— Той е гъз — студено каза другият пазач и предизвикателно се вторачи в Уинтроу. — Което те прави лайненце.

— Млъкни! — сопна се първият. — Момчето не е лошо. Ти може и да не помниш кой е проявил добрина към теб, но аз помня. — Той отново погледна към Уинтроу и кимна към вратата. — Ти само кажи, момче, и ще го накарам да пълзи пред теб.

— Не — изтъкна Уинтроу. — Не искам това. Не искам никой да пълзи пред мен. Моля те, не наранявай баща ми — добави той. Искаше да го изтъкне недвусмислено.

Робът сви рамене.

— Както желаеш. Но аз говоря от опит, хлапе. Това е единственият начин да се оправиш с подобен човек. Или той пълзи пред теб, или ти пълзиш пред него. Той не разбира от друго.

— Може би е така — неохотно се съгласи Уинтроу. Той понечи да се отдалечи, но спря. — Как се казваш?

— Вилия. Ти си Уинтроу, нали?

— Да. Приятно ми е да се запознаем, Вилия. — Юношата погледна към другия пазач.

Онзи се намръщи и отвърна смутено:

— Декън.

— Декън — повтори Уинтроу, запечатващ името в ума си. Той умишлено улови погледа му и кимна, преди да се отдалечи. Вилия бе придобил едновременно развеселен и одобряващ вид.

Току-що развилото се стълкновение бе съвсем нищожно, извоюваната победа — още по-дребна. И въпреки това тя накара Уинтроу да се почувства малко по-добре.

На палубата той не получи възможност да приспособи погледа си към дневната светлина, защото на пътя му изникна Са’Адар. Едрият жрец все още носеше следите от дългия престой в трюма. Възпалената милувка на оковите все още личеше върху китките и глезените му.

— Търсих те — обяви той. Двама от задрасканите лица стояха край него като телохранители.

— Така ли? — Уинтроу реши да продължи по започнатия вече начин. Той изправи рамене и погледна мъжа в очите. — Ти ли си поставил онези двамата пред стаята на баща ми?

Другият жрец бе невъзмутим.

— Да. Той трябва да остане под арест, докато бъде съден. — Той изгледа Уинтроу с превъзходство, предоставено от ръст и години. — Оспорваш ли това?

— Аз ли? — Уинтроу се престори, че обмисля въпроса. — Защо те интересува моето мнение? На твое място аз не бих се интересувал от мислите на Уинтроу Вестрит, а бих се тревожил за реакцията на капитан Кенит, когато види, че си приписвам подобен авторитет.

— Кенит е жив мъртвец — дръзко каза Са’Адар. — Бриг е онзи, който командва тук. А той приветства моят авторитет сред робите. През мен той предава нареждания. Той не възрази срещу поставената охрана.

— Роби? Не са ли всички те свободни хора? — усмихна се Уинтроу. Той се преструваше, че не забелязва вниманието, с което двамата придружители следяха разговора им. Останалите бивши роби, стоящи наблизо, също се заслушваха; някои от тях се приближаваха.

— Знаеш какво имах предвид! — раздразнено възкликна Са’Адар.

— По принцип човек казва онова, което има предвид. — Уинтроу замълча за момент. — Каза, че си искал да ме видиш?

— Да. Днес ти посещава ли капитан Кенит?

— Защо питаш? — тихо се осведоми Уинтроу.

— Защото бих искал да зная намеренията му. — Жрецът имаше умел глас, който сега повиши. Не един татуиран лик се извърна в неговата посока. — В столицата се говореше, че когато капитан Кенит плени робски превозвач, той убива екипажа, а кораба предава на онези, които са били оковани в трюма му. Така те на свой ред стават пирати и се борят с робството. Това вярвахме ние, когато приветствахме помощта му в управляването на току-що завоювания кораб. Ние очаквахме, че съдът ще остане за нас. Надявахме се, че той ще бъде инструмент, с който всеки от нас ще започне новия си живот. Но сега изглежда, че капитан Кенит възнамерява да запази този кораб за себе си. Покрай нещата, които ние сме чували за него, не изглежда той да е човек, който би ни отнел единствената ценност. Ние искаме да знаем: на кого според него принадлежи този кораб?

Уинтроу го гледаше спокойно.

— Щом би искал да узнаеш отговора на този въпрос, съветвам те да се обърнеш към самия капитан Кенит, защото той единствен би могъл да ти отговори. Ако го задаваш към мен, ще чуеш истината.

Той умишлено говореше по-тихо от Са’Адар, така че онези, които искаха да слушат, да пристъпят по-близо. А те бяха много. Сред тях имаше и пирати, придобили опасен вид.

Са’Адар се подсмихна.

— А твоята истина гласи, предполагам, че корабът принадлежи на теб.

Уинтроу поклати глава, на свой ред усмихнат.

— Корабът принадлежи на себе си. Вивачия е свободно създание и притежава правото сама да определя живота си. Нима ти, съвсем доскоро носил тежките окови на робството, би могъл да причиниш на друго живо същество онова, което е било причинено на теб?

Привидно Уинтроу говореше единствено на Са’Адар. Той не се огледа, за да провери впечатлението, направено от думите му. Вместо това той мълчеше, както подобаваше на очакването на отговор.

След миг Са’Адар се изсмя презрително.

— Той се занася — обърна се мъжът към тълпата. — Някаква магия е дала на фигурата способността да говори. Това е интересна магия. Но корабът си остава кораб, вещ, а не личност. И по право този кораб принадлежи на нас!

Малко бяха гласовете, изразили съгласие, защото в същия момент един от пиратите пристъпи напред.

— Бунт ли загатваш? — осведоми се морският вълк. — Защото, ако е така, много скоро ще се озовеш зад борда.

Пиратът се усмихваше, но определено не по дружелюбен начин. От лявата му страна негов другар се изсмя гърлено и разкърши рамене в предизвикателство към задрасканите лица, застанали край Са’Адар. И двамата татуирани се напрегнаха, присвивайки очи.

Самият Са’Адар изглеждаше втрещен — той не бе очаквал подобна реакция. Въпреки това жрецът се окопити и каза:

— И защо това те касае?

Пиратът забоде показалец в гърдите му и го задържа там.

— Кенит е нашият капитан. Неговата дума е закон. Разбра ли?

Тъй като жрецът не отговори, пиратът се ухили. Са’Адар направи крачка назад и се обърна да си върви, а морякът добави:

— Най-добре не говори срещу него. Ако от нещо не си доволен, кажи му го в лицето. Той е корав човек, но справедлив. Само недей да съскаш зад гърба му. Пораждаш ли неприятности, само ще си изпатиш.

Пиратите отново възобновиха работата си. Всички погледи се насочиха към Са’Адар. Той не скри гневното блясъче в очите си, но гласът му прозвуча слаб:

— Бъди сигурен, че ще говоря с Кенит за това!

Уинтроу сведе очи към палубата. Може би баща му беше прав. Може би съществуваше начин да си върне кораба от роби и пирати. Един конфликт донасяше възможност.

Със странно разтуптяно сърце той се отдалечи. Как ли подобни мисли се бяха зародили в него?

 

 

Вивачия бе заета. Погледът й не се отделяше от кърмата на Мариета, ала същинското й внимание бе насочено към нея самата. Мъжът на кормилото имаше стабилна ръка, а хората, които се катереха сред въжетата й, бяха истински моряци. Екипажът отстраняваше мръсотията от трюмовете й, поправяше дървото и излъскваше метала. За първи път от месеци насам тя не можеше да оспори уменията на своя капитан. И можеше да насочи всичките си мисли към себе си, сигурна, че онези на борда й не се нуждаят от внимание.

Един събуден жив кораб можеше да усеща всичко, ставащо на борда му. Голяма част от възприятията, пренесени по скелета от магическо дърво, не заслужаваше внимание. Поправянето на скъсано въже и беленето на лук в камбуза не бяха от значение, защото тези неща не можеха да променят посоката на живота й. Но Кенит можеше. Този енигматичен мъж продължаваше да спи неспокойно в капитанската каюта. Вивачия не можеше да го види, ала можеше да го усети по начин, за който човеците не притежават описание.

Неговата треска се усилваше отново. Жената, която се грижеше за него, бе притеснена. Тя правеше нещо с хладка вода и кърпа. Вивачия понечи да усети детайлите, но връзка отсъстваше. Тях двамата още не бе опознала достатъчно добре.

Кенит бе далеч по-достъпен от Ета. Неговите видения, породени от температурата, се изливаха от него като кръвта, заливала палубите на Вивачия. Тя ги попиваше, но не можеше да ги осмисли. Те изобразяваха дребно момче, което се измъчваше, разкъсвано между верността към баща, който го обичаше, без да може да го защити, и човек, който го защитаваше от другите, ала не го обичаше. А от дълбините на сънищата отново и отново се надигаше змия, която да захапе крака му. Допирът на челюстите бе киселинен и леден. От дълбините на душата си той се пресягаше към нея.

— Гледай ти, какво е това? Или по-скоро — кой е това?

Гласът на Кенит достигна до нея като шепот. Тя тръсна глава, разклащайки коси. Пиратът не можеше да говори с нея. Дори и в най-голямата мисловна близост с Уинтроу и Алтея тя не бе усещала мислите им тъй ясно.

— Това не е Кенит — промърмори тя. В това Вивачия бе сигурна. И в същото време гласът беше неговият.

В каютата пиратският капитан си пое дъх и го изпусна, мърморещ и стенещ.

— Не, не е Кенит — развеселено потвърди гласецът. — Също както ти не си Вестрит. Коя си ти?

Беше смущаващо да усеща друг ум по този начин. Тя инстинктивно се отдръпна. Тъй като беше много по-силна, гласът не можа да я последва. Но с това тя прекъсна и колебливия допир с Кенит. У нея пламна раздразнение. Тя стисна юмруци и се вряза лошо в следващата вълна, блъсвайки се в нея, вместо през нея. Кормчията изруга и внесе малко изменение.

Вивачия облиза солените пръски от устните си и отново тръсна глава. Коя беше тя? Какво беше тя? Трудно й беше да определи дали изпитва ужас, или интерес. Бе усетила чудата връзка със съществото, което я бе заговорило. Неговото агресивно любопитство тя бе прогонила лесно, но пак не й харесваше някой да се опитва да прониква в ума й.

Тя реши, че няма да търпи подобно нещо. Който и да беше този нашественик, тя щеше да го открие и изобличи.

Все така повдигнала защита, тя внимателно се съсредоточи върху каютата, където Кенит продължаваше да спи. Пирата тя намери лесно: той се бореше с трескавите си сънища, понастоящем скрит в някакъв шкаф, а някакво създание го зовеше с измамна ласкавост. Жената бе поставила хладна кърпа върху челото му, а друга обвиваше около подутия чукан. Вивачия почти усети облекчението, донесено от хладината. Тя отново потърси, по-смело, но не откри друго присъствие.

— Къде си? — разгневено попита тя. Кенит сепнато се раздвижи, защото преследвачът в съня му повтори думите й. Ета се приведе над него, за да го успокои.

Въпросът на Вивачия не получи отговор.

 

 

Кенит напусна мътилката на сънищата си. Трябваха му няколко мига, за да се осъзнае.

Припомнянето доведе слаба усмивка. Той се намираше на борда на собствения си жив кораб, в капитанската каюта. Прекрасна ленена завивка бе обгърнала изпотеното му тяло. Месинг и скъпо дърво го обграждаха. Дочуваше се шуменето на водата, разкъсвана от Вивачия. Той можеше да усети съзнанието на кораба, което го обгръщаше като втора кожа и го пазеше от света.

Кенит въздъхна доволно, а в следващия миг се задави заради сухотата на гърлото си.

— Ета! — изхриптя той към курвата. — Вода…

— Сега ще ти дам — успокои го тя.

И тя пъхна хладни пръсти под тила му, за да приближи ръба на чашата. Подир това жената умело намести възглавницата, попи капките от челото му и обърса ръцете му с влажна кърпа. Кенит остана да лежи неподвижно, благодарен за грижите. В този момент той изпитваше чисто спокойствие.

Но то не продължи дълго. С възвръщането на съзнанието раненият крак също напомняше за себе си. Кенит се опита да загърби болката. В отговор тя усилваше настойчивостта си с всеки поет дъх.

Курвата седеше край леглото му и шиеше нещо. Капитанът се загледа в нея. Тя изглеждаше по-възрастна, отколкото той си спомняше. Бръчките около устата й се бяха задълбочили. Лицето й изглеждаше изпито. Това караше тъмните очи да изпъкват още повече.

— Изглеждаш ужасно — укори я той.

Тя остави гергефа си и се усмихна, сякаш току-що бе получила комплимент.

— Трудно ми е да те гледам такъв. Когато ти си зле… аз не мога да спя, не мога да се храня…

Себична жена. Тя бе хвърлила крака му на морска змия, а сега се опитваше да превърне страданията му в свой собствен проблем. Нима от него се очакваше да изпитва състрадание?

Той прогони тези мисли.

— Къде е момчето? Уинтроу?

Ета веднага се изправи.

— Искаш ли да го повикам?

Глупав въпрос.

— Естествено, че искам да го повикаш. Той трябваше да излекува крака ми. Защо още не го е сторил?

Курвата се приведе над леглото и се усмихна нежно. Искаше му се да я изтласка встрани, но не разполагаше със силата.

— Мисля, че той иска да изчака да стигнем Биволския залив. Има някои неща, с които иска да разполага, преди да започне да… лекува.

Тя рязко се извърна, но не и преди той да е различил сълзите, проблясващи в очите й. Раменете й бяха сведени, тя стоеше приведена. Бе видно, че Ета не вярва в оцеляването му. Това едновременно го плашеше и дразнеше. Сякаш тя искаше смъртта му.

— Върви да намериш момчето! — грубо нареди той, по-скоро за да се отърве от нея. — Припомни му. Припомни му, че ако аз умра, двамата с баща му също си заминават. Кажи му!

— Ще изпратя да го доведат — с треперещ глас отвърна курвата и се отправи към вратата.

— Не. Ще отидеш сама, още сега.

Тя се обърна и успя да го раздразни, докосвайки го по лицето.

— Щом това искаш — успокояващо рече Ета. — Отивам.

Пиратът не я проследи с поглед, а остана заслушан в стъпките й. Тя крачеше бързо, а на излизане затвори вратата след себе си плътно, но тихо. Отвъд преградата долетя раздразненият й глас.

— Върви си. Няма да търпя да го безпокоиш с подобни глупости в този момент. — Сетне тя продължи по-тихо, по-заплашително. — Докоснеш ли тази врата, ще те убия на място.

Потенциалният посетител я послуша, защото никой не почука на вратата.

Кенит притвори очи и подири онзи полуунес, който поне малко облекчаваше болката. Треската придаваше острота на света. Стените на каютата го обгръщаха и заплашваха да се срутят върху му. Той избута завивката в опит да диша по-свободно.

— Е, Кенит, какво ще правиш със своето хлапе, в което има хляб?

Пиратът стисна очи. Сега не му се занимаваше с досадния гласец.

— Това вече е забавно. Нима очакваш, че като затвориш очи, аз преставам да те виждам? — не мирясваше талисманът.

— Млъкни и ме остави на мира. Ще ми се да не те бях поръчвал.

— Сега вече успя да ме наскърбиш. Такива изказвания, след всичко онова, което преживяхме заедно!

Кенит отвори очи, повдигна китка и погледна към личицето. Дървеният талисман, изработен по подобие на неговия царствен лик, дружелюбно се хилеше насреща му. Двойната ивица кожена връв пристягаше фигурката точно над пулса.

— Наистина ли вярваш, че момчето ще те излекува? Не, ти не си чак толкова глупав. Разбира се, ти си достатъчно отчаян, за да настоиш то да опита. Знаеш ли кое е нещото, което ме удивлява? Това, че ти толкова се боиш от смъртта, че този страх ти придава смелостта да се изправиш пред скалпела. Помисли си колко е чувствително онова подпухнало месо; толкова чувствително, че ти не търпиш допира на ленен чаршаф. А ето, че си готов да позволиш допира на нож, на лъскаво острие… Е, лъскаво, преди да потъмнее от кръвта ти…

Кенит леко отвори очи.

— Защо ме измъчваш?

Талисманът присви устни.

— Защото мога. Най-вероятно аз съм единственият в целия свят, който е способен да измъчва великия капитан Кенит Освободител, бъдещ крал на Пиратските острови. — Личицето изсумтя и хапливо добави още едно прозвище. — Змиеизкусител храбри, ордьовър-хапка. Но ти кажи, какво искаш от онзи невръстен жрец? Желаеш ли го? Той извиква в трескавите ти сънища спомени от онова, което ти си бил. Ще сториш ли и с него онова, което са сторили с теб?

— Мен никога не са…

— Никога? — Тук личицето прихна с възторжена злост. — Наистина ли смяташ, че би могъл да ме излъжеш? Ние сме обвързани, капитане. Аз зная всичко за теб. Всичко.

— Аз те направих, за да ми помагаш, а не да ме измъчваш! Защо ме нападаш?

— Защото мразя онова, което си — свирепо отвърна талисманът. — Мразя, че се превръщам в част от теб и ти помагам в делата ти.

Кенит мъчително си пое дъх.

— Какво искаш от мен? — попита той. Това беше вик на предаване, молба за милост или състрадание.

— Ето един въпрос, който ти хрумва за първи път. Какво искам? — Талисманът проточи въпроса с наслада. — Може би искам да страдаш. Може би ми е приятно да те измъчвам. Може би…

Край вратата се разнесоха стъпки. Стъпваха ботушите на Ета и боси нозе.

— Бъди добър с Ета — бързо каза талисманът. — Тогава може би аз ще…

Вратата се отвори, карайки личицето да утихне. То отново се превърна в дървено украшение, пристегнато към китката на един болник.

Уинтроу влезе първи, последван от курвата.

— Доведох го, Кенит — без нужда оповести Ета, докато затваряше вратата след себе си.

— Добре. Сега ни остави.

Ако проклетата фигурка си мислеше, че може да го принуждава, то тя жестоко се лъжеше.

Ета го погледна смаяно.

— Кенит, смяташ ли, че това е разумно?

— Не. Мисля, че е глупаво. Точно по тази причина ти казвам да го сториш, защото аз обожавам глупостта.

Той запращаше думите към нея с тих глас. И наблюдаваше дървеното лице, пристегнато върху китката. То оставаше неподвижно, ала очите блестяха. Може би вече обмисляше отмъщението си. Какво пък, Кенит не го беше грижа. Докато беше жив, нямаше да трепери пред парченце дърво.

— Излез — повтори той. — Остави ни сами.

С изправена глава тя напусна каютата. Зад себе си Ета затвори вратата сравнително шумно, макар и без да я затръшва.

Щом тя излезе, Кенит приседна в леглото си.

— Ела — обърна се той към Уинтроу. Момчето се подчини, а капитанът отметна ръба на завивката. Скъсеният крак лъсна в цялата си гнойна красота. — Погледни — процеди Кенит. — Какво можеш да сториш?

При вида на раната момчето пребледня. Кенит усети как то се напряга, за да направи по-близък оглед.

Юношата сбърчи нос заради миризмата, а после повдигна тъмните си очи към него и изрече искрено:

— Не зная. Положението е много лошо. — Погледът отново докосна крака, преди да се върне към лицето. — Да кажем така. Ако не опитаме да отрежем инфекцията, ти ще умреш. Какво бихме изгубили, ако пробваме?

Пиратът се усмихна сковано.

— Аз губя много малко. Ти трябва да мислиш за собствения си живот и за живота на баща си.

Уинтроу се засмя.

— Много добре зная, че ако ти умреш, дори и без моята намеса, аз също ще те последвам. — С глава той посочи към вратата. — Тя никога не би ми позволила да остана жив.

— Страх ли те е от нея? — Кенит се усмихна по-широко. — С основание. И така, какво предлагаш?

Той се опитваше да поддържа храбростта си чрез непринуден глас.

Момчето отново погледна към крака му и се навъси в размисъл. Това съсредоточение само изтъкваше младостта му.

Кенит на свой ред погледна към гангренясалия си чукан. Но предпочете да остава загледан в лицето на Уинтроу. Пиратът неволно трепна, когато момчето протегна ръце към раната.

— Няма да го докосвам — обеща Уинтроу с почти недоловим глас. — Трябва да открия границата между здравата и болната част.

Юношата съедини ръце в шепи и бавно започна да ги движи по протежение на крака. Той бе присвил очи, а главата му стоеше наклонена, заслушана в нещо. Кенит следеше движението на ръцете. Какво ли усещаше младият жрец? Топлина, а може би самата отрова? Ръцете на момчето бяха загрубели от работа, но все още запазваха плавната грациозност на занаятчия.

— Ти имаш само девет пръста — отбеляза Кенит. — Какво ти се е случило?

— Инцидент — разсеяно отвърна Уинтроу. — Мълчи.

Кенит се намръщи, но въпреки това го послуша. Сега той можеше да усети призрачния допир на ръцете, които се движеха над крака му. Това възприятие го накара да си припомни пулсиращия ритъм на болката. Капитанът стисна зъби, преглътна мъчително и успя да изтика усещането.

Някъде към средата на бедрото ръцете на Уинтроу спряха и започнаха да кръжат над едно и също място. Смръщването му се задълбочи, а очите се затвориха изцяло. Момчето изглеждаше като заспало изправено.

Кенит изучаваше лицето му. Бузите и челюстта бяха изгубили незрялата заобленост, но не притежаваха и намек за брада. Край носа му личеше малък знак, оказващ, че някога момчето е принадлежало на сатрапа. До тази татуировка имаше друга, по-голяма и по-груба, която пиратът все пак успя да различи като образа на Вивачия. Кенит се почувства раздразнен, че някой е покварил красотата на момчето по такъв начин. След това той осъзна, че грубостта на образа контрастира с невинността. Същото се бе случило и с Ета, когато той я бе открил за първи път… Девойка, запазила невинния си вид дори в един бардак…

— Капитане?

Той отвори очи. Кога ги беше затворил?

Уинтроу кимаше на себе си.

— Ето тук — рече той, когато пиратът погледна към него. — Ако отрежем тук, ще бъде в здрава плът.

Ръцете му сочеха участък, намиращ се ужасяващо високо.

— В здрава плът? Не трябва ли да режеш под нея?

— Не. Трябва да се реже в здравото, защото здравата плът зараства по-бързо от засегнатата. — Уинтроу замълча и с две ръце отмести косата от лицето си. — Не мога да кажа, че някой участък на крака е напълно лишен от отрова. Но мисля, че ако режем тук, ще имаме най-голям шанс — рече той със замислено лице. — Първо бих искал да сложа пиявици, които да извлекат част от отока и гнойта. Някои от целителите в манастира предпочитаха пиявици, а други се осланяха на кръвопускане чрез разрези. Според мен всеки от тези два метода е подходящ за различни ситуации. В този случай пиявиците биха били по-подходящи.

Кенит полагаше усилия да запазва безизразно изражение. Съсредоточението върху лицето на момчето му напомняше за Соркор, опитващ се да обмисля стратегия.

— След това ще поставим лигатура тук, за да забавим кръвта. Това ще пристегне плътта, без да я смазва. Под нея ще режа. Ще се опитам да запазя участък от кожата, който впоследствие ще пришия над раната. Ще се нуждая от остър нож и трион с дребни зъбци, за да изпиля костта. А ножът трябва да бъде и достатъчно дълъг, за да отрязва чисто, без да се налага да го прокарвам напред-назад.

Пръстите на момчето показаха дължината.

— За шевовете някои биха използвали конец от рибешки черва, но моите наставници в манастира казваха, че най-добре било да се използват нишки, изработени от косата на пациента, защото тялото ги познава. Ти имаш хубава, дълга коса, която лесно може да бъде изправена. Тя ще свърши работа.

Дали момчето се опитваше да го сплаши, или напълно бе забравило, че говори за плът и кост?

— А за болката? — попита той с престорена топлота.

— За нея ще трябва да се осланяш на собствената си храброст. — Тъмните очи на момчето се взираха в него. — Аз няма да бързам, но ще се старая да не причинявам излишна болка. Преди да започнем ще пиеш бренди или ром. Ако тя не беше страшно рядка и скъпа, щях да поръчам есенция от куази: тя напълно обезчувствява раните, макар и само пресните такива, така че от нея би имало полза едва след операцията.

Уинтроу замислено поклати глава.

— Не би било зле да определиш хората, които ще те държат по време на процедурата. Трябва да избереш едри и силни мъже, които няма да те пуснат, дори ако започнеш да ги заплашваш в даден момент.

Колебанието се разля връз Кенит. Той отказваше да приеме унижението, срещу което трябваше да се изправи. Не искаше да приеме мисълта, че това е безнадеждно. Трябваше да има и някакъв друг начин, някаква алтернатива на нетърпимата болка и безпомощността. Как можеше да ги избере той, след като знаеше, че дори и тогава съществува риск да умре? Колко глупаво би изглеждал в такъв момент…

— … като всяко късче се изтегля и се зашива с няколко бода. — Уинтроу замълча за момент. — Никога не съм правил това сам — призна той. — Искам да знаеш това. Два пъти съм присъствал: веднъж на отстраняването на инфектиран крак, веднъж при отрязването на смазано стъпало. И в двата случая от мен се искаше да помагам на лечителя, да му подавам инструменти, да държа кофата…

Юношата заглъхна. Той облиза устни и се загледа в Кенит.

— Какво има? — тросна се пиратът.

— Аз ще държа живота ти в ръцете си — удивено заяви момчето.

— А пък аз държа твоя — изтъкна пиратът. — Също и живота на баща ти.

— Не това имах предвид — отвърна Уинтроу. Гласът му звучеше занесено. — Ти несъмнено си привикнал към подобна власт. А аз никога не съм я пожелавал.